Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен състав, в публичното заседание на пети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр.
дело № 10713
по описа за 2018г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 12.02.2018г., постановено по гр. д. №
1113/2017г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав, е отхвърлен
предявения от „Е.Ш.Е.” ООД срещу „Ф.Б.” ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал.
1, вр. с чл. 266 ЗЗД за сумата 1210,48 лв., представляваща възнаграждение за
извършен ремонт на лек автомобил „Мерцедес”
с рег. № ******,
ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска – 06.01.2017г. до окончателното плащане.
Със същото решение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
„Е.Ш.Е.” ООД е осъдено да заплати на „Ф.Б.” ЕООД сумата от 400 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца
„Е.Ш.Е.” ООД, чрез процесуалния му
представител – адв. В.А. – САК, като счита решението за
неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че ответното дружество не е приело работата по процесния договор за изработка,
тъй като при приемането на автомобила в сервиза на „Е.Ш.Е.” ООД на 08.08.2016г. ответникът е възложил извършването на конкретни
ремонтни дейности, като при изпълнението на уговорената работа изпълнителят
своевременно е уведомявал възложителя за процеса на работа и е действал
съобразно неговите указания. Сочи, че по делото е доказано, че сумата по
представената фактура № 312 от 16.09.2016г. не е заплатена, а добросъвестното
изпълнение на всички задължения от страна на ищеца по сключения неформален
договор е основание за възникване на отговорността на ответника да заплати за
извършените услуги процесната сума. Твърди, че е
налице презумцията по чл. 264, ал. 3 от ЗЗД, според
която ако възложителят не направи възражения работата се счита за приета.
Поддържа, че неизпълнението на задължението на ответното дружество да се
осчетоводи процесната фактура в счетоводството на
дружеството не следва да води до неблагоприятни последици за ищцовото дружество. Излага съображения, че неправилно
първоинстанционният съд е приел и че бил направен отказ от страна на
изпълнителя по договора да осигури възможност на възложителя да извърши преглед
на изработеното и евентуално да приеме работата или алтернативно да направи
възражение, при условие, че констатира недостатъци. Сочи, че са неясни
изложените мотиви на районния съд относно некредитирането на представената по
делото сервизна карта и издадената
фактура № 312 за сумата от 1210,48 лв. Прави се искане въззивната жалба да бъде
уважена, обжалваното решение да бъде отменено, като на негово място да бъде
постановено друго, с което исковата претенция да бъде уважена. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна „Ф.Б.” ЕООД, с която да оспори
въззивната жалба. Излага подробни
съображения, че обжалваното първоинстанционно решение
е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на материалния и
процесуалния закон. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на
цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно
относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 79,
вр. с чл.
266, ал. 1 от ЗЗД.
Договорът за изработка е неформален, двустранен и консенсуален, като правната му уредба е в чл. 258
и след от ЗЗД. По аргумент от чл.
266, ал. 1 от ЗЗД при договора за изработка възнаграждението се дължи за
приетата работа, като възраженията за неправилно изпълнение следва да се заявят
при приемането и – чл. 264, ал. 2 от ЗЗД. Липсата на възражение при
фактическото приемане на работата се приравнява на одобрението и, т. е
представлява признание, че изработеното съответства на договора както по
качество, така и по количество. В този смисъл – решение № 45/04.03.2013 г. по
гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, IV г. о.
За да бъде уважен предявеният иск, съобразно правилата на чл.
154 от ГПК по делото от ищеца следва да бъде доказано при условие на пълно
и главно доказване наличието на валидно сключен договор за изработка между
страните, по който е изпълнил качествено всички поети от него задължения и че
работата му е приета от ответното дружество, както и размерът на претендираното от него възнаграждение. В тежест на
ответното дружество още с доклада по чл.
146 от ГПК е указано, че следва да докаже заплащане на възнаграждение за
извършената работа.
По делото не се спори между страните, че е сключен
неформален договор за изработка, по силата на който ответникът е възложил на
ищеца извършването на ремонт на лек автомобил „Мерцесес”
с рег. № ******, срещу заплащането на възнаграждение, което не е било
предварително уговорено, имайки предвид естеството на работата. За извършената
във връзка с договора работа ищецът е издал на ответника фактура
№ **********/16.09.2016г. на стойност 1210,48 лв. с ДДС, в която са посочени
извършени ремонтни дейности, касаещи автомобила на възложителя.
Спорът по делото се съсредоточава върху
обстоятелството дали ответникът е приел извършената от ищеца работа по
договора, за която е била издадена процесната фактура,
респективно се претендира възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл 264 ЗЗД „Поръчващият е
длъжен да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той
трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение,
освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при
обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци
поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не
е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците. Ако не направи такива
възражения, работата се счита приета.”
В конкретния случай настоящият съдебен състав
счита, че по делото не е доказано ответникът да е приел извършената от ищеца
работа в каквато насока са и изводите на първоинстанционния съд. От приетите по
делото писмени доказателства се установява,
а именно от проведената кореспонденция с ответника, че ищецът е отказал
да предаде процесния автомобил на ответника преди да бъде изплатено
възнаграждението, изчислено от ищцовото дружество и
отразено в процесната фактура. С оглед на това обстоятелство
се стига до извода, че „Е.Ш.Е.” ООД не е осигурило правото на ответника да извърши
преглед и приемане на изработеното и при евентуално констатиране на недостатъци
да предяви възраженията си. Същото се установява от представените и приети по
делото като писмени доказателства, неоспорени от страните, протокол за
доброволно предаване от 09.12.2016г. на процесния автомобил от ищеца на
ответника, писмо, изпратено на 16.09.2016г. от ответника до ищеца и последващо писмо като кореспонденция, изпратено от ищеца до
ответника. По делото е приета като доказателство и разписка от 03.01.2017г., в която е
отбелязано, че разследващ полицай С.М.предава на В.К.процесния
автомобил, ведно с контактен за него ключ и документи - касов бон на стойност 97 лв., 1 бр.
картонче за застраховка ГО, малък талон за МПС и 1 бр. удостоверение за
техническа изправност, като вещта се предава в състоянието, в което е предадена
на органите на полицията и при предаването й са констатирани следните дефекти:
акумулаторната батерия на автомобила е паднала, вратите на автомобила са
отключени и не се заключват, капакът на багажното отделение не се отключва и
отваря от ключалката.
Освен от приетите по делото като доказателства писмени
документи отказът на ищцовото дружество да предаде
процесния автомобил след извършения ремонт се подкрепя и от свидетелските
показания на С.С., работещ в друго дружество,
собственост на ответника. Същият заявява, че след като през месец август 2016г.
автомобилът е бил предоставен на ищеца за извършване на ремонтни дейности по
него, след неуточнен период от време от сервиза му са се обадили, че следва да
заплати конкретната сума за възнаграждението за извършената услуга и свидетелят
е предал тази информация на управителя на ответното дружество. Свидетелят С. е
дал показания, че той заедно с управителя на „Ф.Б.” ЕООД са отишли да вземат
автомобила, като е бил проведен разговор между управителите на двете дружества
и същите не са стигнали до консенсус, в резултат на което двамата са си
тръгнали от сервиза, не са правили оглед на автомобила, като заявява и че
ключовете на процесния автомобил са се намирали в държане на ищеца. Освен това
св. С. заявява и че автомобилът им е бил предаден от 08 РУП в ж.к. „Дружба”,
като е бил отново с управителя на „Ф.Б.” ЕООД и автомобилът е бил предаден в
лошо състояние, не е могъл да запали, акумулаторът е бил в багажника, а същият
е бил заключен и не е можело да се отвори.
С оглед на гореизложеното настоящата съдебна
инстанция се солидализира с изложеното от
първоинстанционния съд, че не са изпълнени предпоставките за реалното
получаване на изработеното и съответно ответното дружество е нямало възможност
да заяви на изпълнителя по неформалния договор, че счита работата съобразена с
уговореното по договора. Поради тази причина се явява неоснователно наведеното
възражение от въззивника, че не бил доказан по делото
отказът на ищеца да предаде автомобила на ответното дружество, както и че
работата е била надлежно приета от последния.
Неоснователно според въззивният
съд е наведеното възражение от жалбоподателя, че ищецът е действал за
изпълнението на работата по процесния договор съгласно уговореното между
страните по договора, тъй като в
подкрепа на същото ищецът не е ангажирал доказателства в тази насока, в чиято доказателствена тежест е и доказването на тези изгодни за
него факти.
Настоящият въззивен състав освен това счита и релевираното оплакване от въззивника,
че е налице презумцията по чл. 264, ал. 3 ГПК, за неоснователна. Това е така, тъй като по
делото бе доказано, че работата не е била приета от ответника и същият е нямал
възможност при евентуално откриване на недостатъци да предяви на ищеца възраженията
си в тази връзка. Презумцията по чл. 264, ал. 3 ГПК
би била основателно единствено, ако работата е била надлежно приета от
възложителя и същият не е направил такива възражения, какъвто не е конкретния
случай.
Наведеното възражение от ответника, че неизпълнението
на задължението на ответното дружество да се осчетоводи процесната
фактура в счетоводството на ответника и че същото не следва да води до
неблагоприятни последици за ищцовото дружество, е също неоснователно. В мотивите си
първоинстанционният съд единствено е отбелязал горепосоченото с оглед на това,
че ако ищецът бе доказал обстоятелството, че фактурата е осчетоводена при
ответното дружество, то същото би представлявало извънсъдебно признание на
факта на приемането на извършената от ищеца работа по сключения договор. В тази
връзка следва да се посочи, че за доказване на твърдението, че работата е била
приета от възложителя е могло да се докаже и по друг начин, например конклудентни
действия, което обаче също не е сторено от „Е.Ш.Е.” ООД.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции за неоснователност на предявените искове съвпадат, то обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото на въззивника не се дължат разноски. С оглед предявената претенция право на направените по делото разноски има въззиваемата страна във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид представения договор за правна защита и съдействие от 04.10.2020г. и списък с разноски по чл. 80 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.02.2018г., постановено по гр. д. № 1113/2017г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав.
ОСЪЖДА „Е.Ш.Е.” ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Ф.Б.” ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 300 лв., направени разноски по делото пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.