№ 13040
гр. София, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110160088 по
описа за 2021 година
РЕШЕНИЕ
18.11.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВА
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело №
60088/2022 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „УК“ АД срещу И. А. П., като се твърди, че страните
били сключили Договор за кредитна карта № CCIR-653-00260-2016/01.07.2016 г. по силата
на който бил предоставен банков кредит в размер на 3000,00 лева. Поддържа, че
кредитополучателят бил в неизпълнение на договора, като вземания по същия били станали
предсрочно изискуеми, като се дължала главница в размер на 359,00 лева, както и
мораторна лихва в размер на 123,10 лева за периода от 23.02.2017 г. до 13.03.2020 г. и от
14.05.2020 г. до 29.09.2020 г., както и сумата от 72,00 лева, представляващи разходи за
извънсъдебно уведомяване. Сочи, че била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,
но последната била връчена по чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което има правен интерес от
1
предявените искове. Евентуално, сочи, че съдът следвало да осъди ответника за
претендираните суми, ако приеме, че не било налице предсрочна изискуемост. Иска да бъде
признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, евентуално да бъде
осъден да заплати претендирани суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба от ответника чрез
особения представител, като предявените искове се оспорват. Прави отвод във връзка с
предявените осъдителни искове, като твърди, че в настоящото производство можело да се
предявяват само установителни искове. Навежда доводи, че неоснователно ищецът сочел, че
били налице предпоставките за наличието на предсрочна изискуемост. Иска отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
С Определение от 21.06.2022 г., съдът на основание чл. 130 ГПК, във връзка с чл. 126
ГПК е върнал исковата молба в частта по предявените осъдителни искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 359,00
лева – главница по Договор за кредитна карта № CCIR-653-00260-2016/01.07.2016 г., както и
мораторна лихва в размер на 123,10 лева за периода от 23.02.2017 г. до 13.03.2020 г. и от
14.05.2020 г. до 29.09.2020 г., както и сумата от 72,00 лева, представляващи разходи за
извънсъдебно уведомяване, като е прекратил производството в тази му част. Определението
не е било обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за издаване на кредитна карта между ищеца и ответника,
съответно предаване на кредитната карта от ищеца на ответника; 2) клаузите от договора да
са валидни , като не са неравноправни и не противоречат на императивните
материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не
нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4)
усвояване на парични суми по издадената кредитна карта в твърдения от ищеца размер,
които да не са заплатени на уговорения в договора падеж.
Представен е Договор за кредитна карта на физически лица № CCIR-653-00260-2016
от 01.07.2016 г., сключен между „УК“ АД от една страна в качеството на кредитор (банка) и
И. А. П. от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на договора банката
предоставя кредитен лимит от 3000,00 лева на кредитополучателят, който може да се
усвоява чрез предоставена банкова (кредитна) карта, а кредитополучателят се задължава да
възстановява усвоените суми, ведно с уговорената възнаградителна лихва при условията и
сроковете предвидени в договора.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при
липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед
обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг.
чл. 180 ГПК.
Приложен е Договор № CCIR-653-00260-2016 от 01.07.2016 г. за предоставяне на
платежни услуги чрез използван на банкови кредитни карти като електронни
платежни инструменти, сключен между „УК“ АД от една страна в качеството на кредитор
2
(банка) и И. А. П. от друга страна, в качеството на оправомощен държател. От договора се
установява, че банката е предоставил на оправомощения държател банкова (кредитна) карта,
чрез която могат да се усвояват суми по договора за кредитна карта.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при
липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед
обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг.
чл. 180 ГПК. Нещо повече, съобразно обективираните и неоспорени изявления от страните в
договора, то съдът намира, че ответникът е признал безспорно, че е получил процесната
банкова карта, която действително му е била предадена. А извънсъдебното признание на
факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което
преценено в съвкупност с останалите доказателствени средства по делото, води до
изясняване на действително фактически и правно положение между страните – арг. чл. 175
ГПК и чл. 10 ГПК. Нещо повече – направеното извънсъдебно признание кореспондира и с
останалите доказателства по делото, които съдът е взел предвид и кредитира при
постановяване на решението му, като следва да се отчете и факта, че по отношение на тези
обстоятелства липсва оспорване от страна на ответника.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, като се изяснява, че ответника е
усвоявал суми по кредитната карта за периода от 04.07.2016 г. до 17.11.2016 г., съответно са
извършвани погасявания от кредитополучателят, като е останала непогасена главница в
размер на 359,00 лева. Експертът е предложил извод в два варианта досежно дължимите
суми по договора – в първият вариант, ако се приемело за установено, че дългът е станал
предсрочно изискуем на 27.03.2020 г., то била налице дължима главница в размер на 359,00
лева и дължима мораторна лихва в размер на 86,11 лева. Съответно – дължимите суми към
датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение били 359,00 лева
– главница, сумата от 123,10 лева – мораторна лихва и сумата от 72,00 лева – разходи за
предсрочно уведомяване. Вещото лице към вариант две е посочило, че към момента на
исковата молба, освен дължимите суми към момента на заявлението се дължала и мораторна
лихва за периода от 30.09.2020 г. до 20.10.2021 г. в размер на 38,39 лева. Във вторият
вариант на заключението, експертът сочи, че ако се приемело, че вземането ставало
изискуемо към датата на подаването на исковата молба, то дължимите суми били 359,00
лева – главница, както и сумата от 123,10 лева – мораторна лихва, сумата от 62,20 лева –
мораторна лихва за периода от 30.09.2020 г. до 20.10.2021 г. и сумата от 72,00 лева – разходи
за извънсъдебно уведомяване. С оглед извършеният анализ на счетоводните данни, вещото
лице е посочило изрично, че счетоводните записвания за задълженията и извършените
плащания от ответника по процесният договор са водени своевременно от банката.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
Настоящият съдебен състав счита, че при съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства, следва да се направи извод, че всички материални предпоставки за
уважаване на предявените искове за главница и мораторна лихва са налице.
Безспорно се установява, а и от разпределената доказателствена тежест, не се
установява, че ответникът действително е погасил сумата от 359,00 лева – главница по
процесният договор за кредитна карта, поради което и с оглед неблагоприятните последици
на доказателствената тежест, съдът намира, че следва да приеме недоказаният факт за
неосъществил се в обективната действителност (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК), поради което
следва, че претенцията за дължимата главница следва да бъде уважена в пълния предявен
размер.
3
На следващо място трябва да се посочи, че съдът възприеме заключението на ССчЕ
във вариант № 1, като счита, че в случая с оглед уговореното в договора вземанията са
станали изискуеми към много по-ранен момент – 30.06.2018 г., когато според уговореното в
договора и при тълкуването на последният, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД е
предвидено, че крайният срок на действието на договор е 30.06.2018 г. Тоест, след като
между страните уговорен срок, то се прилага общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, че срокът
кани вместо човека (dies interpellat pro homine), поради което с изтичането на срока
ответникът – длъжник е изпаднал в забава и дължи претендираната мораторна лихва в
пълния размер, доколкото тъй като срокът е по-голям от претенцирания, то и очевидно при
елементарно аритметическо пресмятане (съобразно чл. 162 ГПК, и без вземане предвид на
ССчЕ), то дължимата мораторна лихва е в размер по-голям от претендирания. В тази насока
трябва да се спомене и факта, че макар и в Договор № CCIR-653-00260-2016 от 01.07.2016 г.
за предоставяне на платежни услуги чрез използван на банкови кредитни карти като
електронни платежни инструменти да е предвиден срок до 30.06.2020 г., то същият касае
самата банкова карта, а не кредитната линия (предоставения револвиращ кредит по договора
за кредитна карта). Тоест, касае се за две отделни правоотношения, които биха могли да
касаят отделни основания на претенции, но свързани само с техния предмет. А предмет на
договора за банковата карта е уреждане на отношенията по самата банкова карта и
извършването на плащания с последната, а не кредитното отношения между страните.
Фактът, че чрез банковата карта, като платежен инструмент се усвояват средства по
договора за кредит не води до извод, че предмета на двата договора е идентичен или се
припокрива. С тези договори са уреждат отделни самостоятелни авоотношения между
страните. Макар и последните да са функционално свързани това не води до извод за
акцесорност по същите или обусловеност. Няма пречка договорът за кредит да е прекратен,
поради изтекъл прекратителен срок, а договорът за банкова карта да продължава да урежда
правоотношението между страните, вкл. като остава възможността страните да сключат и
друга кредитна сделка, която да се обслужва от договора за банкова карта. В тази насока от
процесуална гледна точка трябва да се вземе предвид т. 11б от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за
изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне
на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение,
както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за
изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на
евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед
за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да
се предяви осъдителен иск в това производство.“.
На следващо място, съдът намира, че трябва да отхвърли претенцията за сумата от
72,00 лева – разходи за извънсъдебно събиране на вземания.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
4
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
По делото не са ангажирани никакви доказателства, че твърдените разноски са
действително извършени, поради което с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се
в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Освен това трябва да се отбележи, че дори вземането да касае основания по договор
за кредитна карта, съдът намира, че същите имат неравноправен характер.
В случая при граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на
договора настоящият съдебен състав достига до извод, че не са включени клаузи за разноски
по нотариални производства, производства пред ЧСИ, респ. други способ за връчване на
уведомления или волеизявления. Същите нито са действие по предявяването на иск, нито
изпълнителни действия.
Необходимо е да се уточни, че ако съдът приемеше, че е налице клауза включва и
разноските за нотариални покани, производства пред ЧСИ, респ. други способи за връчване,
то същата би била нищожна, тъй като ще е неравноправна.
От граматическото, систематично и телеологично тълкуване на разпоредбите на
закона – чл. 143-147 ЗЗП може да се изведе, че неравноправна е тази клауза в договора, за
която са налице следните условия: 1) клаузите не са индивидуално определени –
предварително изготвени търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП; 2) уговорени са във вреда на потребителя –
накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни
интереси; 3) не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната
търговска практика. В ЗЗП липсва законово определение на понятието „добросъвестност” –
мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при
сключване и изпълнение на сделки за потребление. Добросъвестната търговска практика –
съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и
обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави; 4) уговорката да води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя – съществено, радикално несъответствие в насрещните престации на страните
по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във
възможността им да упражнят своите права за защита по договора.
В случая длъжникът не може по никакъв начин да контролира разноски, които
извънсъдебно би могъл да стори кредитора – за пощенски и куриерски услуги, връчване на
нотариални покани, ползването на ЧСИ за връчване на книжа и пр. Тази невъзможност за
длъжника би могла да доведе до многократно увеличени на дължимите от него суми към
кредитора и то по независещи от него обстоятелства. Това е във флагрантно противоречие с
посоченото понятие за добросъвестност и значително нарушава равновесието на правата и
задълженията на страните по потребителски договор. Нещо повече, при систематичното и
телеологическото тълкуване на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 20 от ЗЗП следва, че е неравноправна
клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, както и поставя други подобни условия.
Безспорно в случая невъзможността на длъжника да контролира сторените от кредитора
разноски за нотариални покани, покани чрез ЧСИ и пр., водят именно до необосновано
завишен размер на вземанията по договора. Нещо повече нито в ГПК, нито в ЗЗП, нито в
ЗЗД кредиторът има задължение да уведоми длъжника за определени обстоятелства чрез
нотариална покана. В тази насока при потребителски кредити следва се спомене, че
законодателят в нормата на чл. 14, ал. 2 ЗПК е санкционирал установеното в практиката за
уговаряне в договорите на клаузите за т. нар. „фингирано връчване“. Тоест, налице е
облекчен ред за самите кредитори за връчването на изявления до длъжника. Отделно от това
5
изобщо не става ясно в процесният случай каква е била изобщо необходимостта от
изпращането на покана за предсрочна изискуемост, след като вземанията по договора,
съобразно уговореното между страните, са били падежирали. Безпредметно е да се обявява
предсрочна изискуемост на вземания за които изискуемостта е настъпила. Подобни „удари в
празно правно пространство“ следва да останат изцяло в тежест на страната, която
безпричинно е сторила извънсъдебни разноски.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че следва да отхвърли претенцията за сумата
от 72,00 лева – разходи за извънсъдебно уведомяване.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират разноски
разполагат и двете страните.
Не могат да бъдат споделени съображенията на ответника по отношение на
предсрочната изискуемост. Според застъпеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК: „ Съдът дължи произнасяне по спорното
материално право, въведено като предмет на делото с основанието и петитума на
исковата молба. Относно предмета на делото в производството по иск по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, се приема, че предмет на делото по
установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения
документ - извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от
договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при
сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната
изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното
основание. При вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна
изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна
облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните -
кредитор и кредитополучател, в т. ч. и сключените между тях анекси. Вземането
произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски,
които са намерили отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежът на
всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е
необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на точно
изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните
за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката
на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за
онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от
страните. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е
изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се
отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно
установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните
вноски. Такова разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на
законодателната уредба на заповедното производство. Целта на заповедното
производство, продължение на което е производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е да
се реализират по облекчен ред правата на кредитора. Положението на кредитора не
следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство,
отколкото, ако той направо бе предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред.
Съответно не би следвало при развиващото се в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК
исково производство, пред банката като кредитор с вземане по чл. 417, т. 2 ГПК да
съществуват пречки да получи по всяка от въведените със заявлението претенции -
6
главница, възнаградителни лихви, лихви за забава, неустойки, такси и други суми, чието
възникване и изискуемост са доказани в исковото производство, стига тези суми да са в
рамките на посочените в заявлението размери. Доколкото предметът на делото по иска
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането по представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК -
извлечение от счетоводните книги, в което съгласно изричното изискване на чл. 60, ал. 2
ЗКИ /ред. ДВ бр. 59/2016 г./ следва да е посочен броят на вноските, които не са издължени
на договорените дати за плащане или са частично погасени, както и общият размер на
просрочената сума, няма пречка вземането да се признае за съществуващо в размер на
тези вноски. Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата
главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима
подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на
иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното
от него субективно материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато
ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя
ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава
на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който
произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално право.
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта
на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но
няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с
падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали
предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за
кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е
определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж,
и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на
кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е
породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че
такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде
отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Няма
причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити, чието
изпълнение се търси по реда на заповедното производство. Доказването на настъпилата
предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за
размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Поначало предсрочната
изискуемост не може да бъде приложена по отношение на вече падежираните към
момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила.
По отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния план към датата на
подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се твърди и съответно тяхното
присъждане в последващото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда
като произнасяне извън заявеното от кредитора основание на иска. Предвид изложеното
на поставения за тълкуване въпрос ОСГТК на ВКС дава отговор, че е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските
с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.“.
Тоест, предсрочната изискуемост не съставлява друго основание по иска, а в настоящият
случай с оглед клаузите на договора и предвид тяхното тълкуване, съдът счита, че към
момента на приключването на съдебното дирене пред първоинстанционният съд –
31.10.2021 г., безспорно е установено, че е настъпил крайния срок на договора, поради което
7
всички непогасени вземания по него са станали изискуеми.
Ищецът е поискал присъждането на разноски, като е доказал, че реално е сторил
такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно уважената част от исковете
следва да му се присъди сумата от 661,25 лева, представляващи дължими деловодни
разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство.
За пълнотата трябва да се спомене, че въпреки претенцията на ищеца досежно
заплатеното адвокатско възнаграждение в исковото производството, то съдът не взема
предвид тези претендирани разноски, тъй като за тях не са представени реално
доказателства, че са сторени по смисъла на т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът не е претендирал присъждането на деловодни разноски, като не е
доказал, че реално е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно
отхвърлената част от исковете, не следва да му се присъждат деловодни разноски.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. А. П., ЕГН: ......................., с
адрес: гр. ........................, че дължи на „УК“ АД, ЕИК: ....................., със седалище и адрес на
управление: гр. ................а основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във
вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 359,00 лева,
представляващи задължение по Договор № CCIR-653-00260-2016/01.07.2016 г. за кредитна
карта на физически лица, ведно със законната лихва от 30.09.2020 г. (датата на подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, както и
сумата от 123,10 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за периода от
23.02.2017 г. до 13.03.2020 г. и от 14.05.2020 г. до 29.09.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата от 72,00 лева, представляващи разходи за извънсъдебно уведомяване, за които суми
е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 19.10.2020 г. по ч. гр. д. № 47145/2020
г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. А. П., ЕГН: ....................... да заплати на
„УК“ АД, ЕИК: ....................., сумата от 661,25 лева, представляващи дължими деловодни
разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
с въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8