Р Е Ш Е Н И Е
№ 261801/29.12.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ
състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН
ЧАРАКЧИЕВ
при
участието на секретаря Ани Динкова,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 13622 по описа
на съда за 2020 г.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по искова молба от С.С.К., ЕГН **********, срещу ЗАД „О. – З.“,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, с
която е предявен иск с правно
основание чл.405, ал.1 КЗ да бъде установено по
отношение на ответника съществуването на вземане за сумата от 222 лв., представляваща застрахователно обезщетение за
вреди от настъпило застрахователно събитие на 05.08.2017г. по
застраховка „Каско” по застрахователна полица №*г., за л.а. марка Опел, модел
Корса,
рег. № В** С, изразяващи се в увреждане на вратата на багажника на автомобила, за
което което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № * по описа на СРС, на осн. чл. 422, ал.1 от ГПК, ведно със законната лихва считано
от датата на заявлението – 20.07.2018 г., до
окончателното изплащане на задължението.
Ищецът основава
исковата си претенция на следните фактически твърдения: между страните е
възникнало валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществено
застраховане „Каско”, по
застрахователна полица №*г., за л.а. марка Опел, модел Корса, с ДК № ** С. Твърди се, че на 05.08.2017 г. била паркирала
автомобила си на паркинга на ритуална зала, когато на тръгване установила щети
по вратата на багажника на автомобила. След уведомление до застрахователя е
образувана щета, по която същият отказал да заплати обезщетение, като се
позовал на чл. 18 от ОУ. Последната разпоредба уреждала възможността
застрахователя да откаже да заплати обезщетение в случай, че при проверката се
установят различия между фактическата обстановка и декларираните обстоятелства,
установени посредством техническа експертиза и снимков материал. Счита отказът
за необоснован. Позовава се за извършен ремонт на автомобила е заплатила сумата
от 222 лева за оборудване на багажната врата, за боядисване, тониране и
завишение, бояджийска камера, боя, скрепежни елементи. Ето защо настоява са
присъждане на обезщетение, което да покрие направените разходи.Настоява се за
уважаване на предявения иск поради изложените аргументи и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор на
исковата молба от ЗАД „О.-З.“, с който се оспорва искът като неоснователен. Не оспорва
сключването на описания в исковата молба договор за застраховка. Обосновава
отказа си с разпоредбата на чл. 18, ал.4 от ОУ. Възразява, че уврежданията по
автомобила не кореспондират с механизма на декларираното събитие, поради което
се счита, че липсва причинна връзка между описаното застрахователно събитие и
вредите. Позовава се, че инцидента не е съставен протокол за ПТП. Позовава се,
че в последните дни от действие на договора ищцата е подала две уведомления за
настъпили щети на паркинг, които в своята съвкупност налагат пребоядисване на
цялата задна част на автомобила.
В о.с.з. ответникът
се представлява от процесуалния си представител, чрез който поддържа изразената
позиция по спора.
СЪДЪТ, преценявайки
събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна и формулира следните
изводи от правна страна:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК вр. чл.405, ал.1 от КЗ.
Правният интерес за ищеца от търсената защита се извежда от предходно
развило се заповедно производство ч.гр.д. № *
г. по описа на СРС, по което в негова полза е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу която е възразено в срока по чл. 414 от ГПК. Налице е субективен и
обективен идентитет между вземането, за което е издадена заповедта по чл. 410 от ГПК и това, чиято дължимост е предмет на установяване в настоящото
производство.
За успешното провеждане на иска в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
в процеса наличието на валидно облигационно правоотношение с ответното
дружество по сключен договор за застраховка „Каско”, с включено покритие на
осъществения риск, със срок на действие, покриващ датата на застрахователното
събитие, обстоятелството, че на сочената дата е настъпило застрахователно
събитие, както и че вследствие на събитието е претърпял твърдяните имуществени
вреди по вид и размер, наличието на причинно-следствена връзка между събитието
и вредоносния резултат, както и че е изправна страна в правоотношение със
застрахователя, като е заплатил дължимата застрахователна премия и е изпълнил
задължението си да уведоми своевременно застрахователя за увреждането и да му
представи необходимите документи.
В случая по делото е обявено за безспорно, а и от
представената застрахователна полица № * г. (л.
26), се установява, че към датата на твърдяното
застраховтаелно събитие - на 05.08.2017 г. ответникът е осигурявал застрахователното
покритие по сключен договор за застраховка „Каско +“ при ОУ (л.20-25) със срок
на действие 09.08.2016 г. до 08.08.2017 г. за собствения на ищеца л.а.
марка Опел, модел Корса, ДК № *.
Не е спорно също, а и от представеното по делото уведомление
за щета на МПС от 08.08.2017 г.
(л. 4-5 по гр.д. № * на СРС) се установява, че ищцата е информирала
ответника, че на 05.08.2017 г. в гр. Варна на паркинга на Ритуална зала задният
капак на застрахованото МПС е бил ожулен от неизвестно лице.
Не спорно също, а и от приложения на л. 27 опис-техническа
експертиза по щета № * изготвен от
служители на ответника и подписан от ищцата се установява, че на 08.08.2017 г. по
лекия автомобил са били налице щети по вратата на багажника със степен на
боядисване.
Не се спори и че с писмо
изх. № 15-51651/27.10.2017 г.
застрахователят е уведомил ищцата,
че в хода на обработка на преписката по щета е
установено, че уврежданията консатирани с опис-техническа експертиза не
кореспондират с декларирания механизъм, поради което налице е хипотезата на чл.
18, ал. 4 от ОУ и застрахователят не дължи застрахователно обезщетение.
Основният спорен въпрос по делото
е за основателността на релевираното от ответника
извънсъдебно с писмото-отказ от * г., и доразвито в настоящия процес правоизключващо възражение, че не дължи
обезщетяване на установените на * г. вреди по
автомобила на ищеца поради активирането на клаузата на чл. 18, ал. 4 от ОУ, която предвижда, че застрахователят не заплаща
обезщетение когато при извършената проверка се установят различия между
фактическата обстановка и декларираните обстоятелства, установени посредством
техническа експертиза и снимков материал.
В тази връзка за установяване
действителния механизъм на настъпване на вредите по делото е прието като
доказателство неоспореното заключение на допуснатата САТЕ, което съдът
кредитира като пълно, компетентно и обективно. Видно от т.1 и т.3 на
заключението процесното увреждане се изразява в наранено лаково покритие в
дясната горна част на багажната врата, под задното стъкло и настъпило от съприкосновение с твърд предмет, движен в
близост до автомобила. Вещото лице е посoчило още, че е възможно увреждането да настъпи в
паркирано състояние и по твърдяния начин от ищцата. Тези изводи на експерта не
са оспорени от ответника, който не ангажира по делото пряко или косвено доказателство, че механизмът посочен в уведомлението * г. е различен от този деклариран от ищцата пред застрахователя.
В
обобщение съдът намира за неоснователно
правоизключващото възражение
на ответника, че не дължи застрахователно обезщетение на основание чл. 18, ал. 4 от ОУ, поради което искът
се явява доказан по основание.
Във връзка
с остойностяването на дейностите по отстраняване на вредите настоящият състав
съобразява константната съдебна практика, че стойността на ремонта (разходи за
материали и труд) следва бъде възможно най-близка до пазарните условия (в този
смисъл Решение № 115/09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение
№ 209/30.01.2012 г. по т.д. № 1069/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение №
165/24.10.2013 г. по т.д. № 469/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС). Поради това за
действителен следва да се приеме размерът на обезщетението за вредите от ПТП,
съобразен със среднaте пазарнa цена на труда, в който вариант
заключението на приетата САТЕ сочи, обезщетението възлиза на 198,46 лв., до
който размер искът следва да се уважи, а за разликата до пълния претендиран
размер от 222,00 лв. да се отхвърли като неосноватлен.
Предвид основателността
на главната претенция, основателна се явява и претенцията за присъждане на законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 20.07.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.
Предвид
изхода на спора, право на разноски в производството имат и двете страни.
В
заповедното ч.гр.д. № * г. по описа на СРС и настоящото исково производство
ищецът претендира присъждане на разноски от по 25,00 лв.
за държавна такса и от по 350,00 лв. за заплатено в брой адвокатско възнаграждение
и 150,00 лв. внесен депозит за САТЕ, извършването на които се установява от
представените платежни нареждания и договори за правна защита и съдействие. В
тази връзка съдът намира за основателно релевираното от ответника възражение за
прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение както в
заповедното, така и в исковото производство, предвид обема и вида на
извършените от довереника процесуални действия и правната и фактическа сложност
на делото. По тези съображения възнаграждението следва да се намали до
законоустановения в чл. 7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минимум от 300,00 лв. В обобщение предвид
уваженото възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК и с оглед частичното отхвърляне на
предявения иск за сумата, за която е издадена заповедта по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № * г. по описа на СРС, разноските
присъдени със заповедта следва да се редуцират от 375,00 лв. до 290,54 лв., а за исковото да се присъдят разноски от 424,63 лв. съобразно
постигнатия правен резултат по установителния иск чл. 422 от ГПК.
Ответникът е поискал юрисконсултско възнаграждение за подаденото възражение
срещу заповедта по чл. 410 от ГПК издадена по ч.гр.д. № * г. по описа на СРС, което съдът
определя по реда на чл. 78, ал.8 от ГПК в размер на 50,00 лв.
съобразно Наредбата за заплащането на правната помощ и предвид частичното уважаване на претенцията за
сумите, за които е издадена заповедта съдът следва да присъди редуциран размер
на възнаграждението до 5,30 лв. В исковото производство ответникът е
доказал извършването на ранзоски от
360,00 лв. с ДДС за заплатено в брой адвокатско възнаграждение и 150,00 лв.
внесен депозит за САТЕ, от които следва да му се присъдят разноски от 54,06 лв. съобразно
постигнатия правен резултат по установителния иск чл. 422 от ГПК, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ЗАД „О. – З.“, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление *** дължи на С.С.К., ЕГН **********,*** сумата от 198,46 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди
от настъпило застрахователно събитие на 05.08.2017 г. по застраховка „Каско” по застрахователна полица № * г., за
л.а. марка Опел,
модел Корса,
рег. № *,
изразяващи се в увреждане на вратата на
багажника на автомобила, за което което е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № * по описа на
СРС, ведно със законната лихва считано от датата на заявлението – 20.07.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, които суми са предмет заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № * г. по описа на СРС, на основание чл. 422,
ал.1 от ГПК вр. чл.405, ал.1 от КЗ, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над 198,46 лв. до 222,00
лв., претендирана като незаплатена главница, като неоснователни.
ОСЪЖДА ЗАД „О. – З.“, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление *** да заплати на С.С.К., ЕГН **********,***, сумата от 290,54 лв., представляваща сторените в заповедното
производство по ч. гр. д. № * г. по описа на СРС,
съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 424,63 лв., представляваща сторените в
настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА С.С.К., ЕГН **********,*** да заплати на ЗАД „О.
– З.“,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 5,30 лв., представляваща сторените в
заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на СРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 54,06 лв., представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 вр. 8 от ГПК, съобразно
уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: