Решение по дело №1229/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 вр. чл. 117, ал. 1, т. 1, буква „д“ от Кодекса на социалното осигуряване /КСО/ вр. чл. 146 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба от Г.В.Р., ЕГН **********,***, чрез пълномощника й адв.М.Ц. ***, против Решение №2153-03-73/05.05.2023г на Директора на ТП - Варна на НОИ, с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане № 031-00-3773-6/31.03.2023г на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП - Варна на НОИ, с което на осн. чл. 54а, ал. 1, т. 2 вр. чл. 54ж, ал. 3, и чл. 114, ал. 1 от КСО е задължена да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за безработица за периода 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., в размер на 11 919,63 лева – главница, и 1 810,49 лева – лихва, от датата на неоснователно полученото обезщетение до датата на разпореждането.

Жалбоподателката оспорва решението като неправилно и незаконосъобразно, като моли същото да бъде отменено, като се отмени и потвърденото с него разпореждане. Сочи, че няма 15 години стаж II категория, а изводите на директора на ТП – Варна на НОИ са неправилни и необосновани. Твърди, че единственият стаж II категория, който притежава, е този в периода 16.10.1990 г. – 31.12.1999 г., което е надлежно отразено в трудовата й книжка. Излага доводи, че този стаж е в размер на 9 години 2 месеца и 15 дни, което не е достатъчно за осъществяване на изискванията на чл. 69б, ал. 1 от КСО. Оспорва като неправилни изводите, че на основание чл. 66и от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране за II категория труд следва да бъде зачетен положеният от Р. труд в Родопа – Силистра за периода 13.09.1986 г. – 19.08.1990 година. Твърди още, че в процесния период не е получавала две осигурителни плащания на две различни основания, напротив – получавала е единствено това за безработица. Едва през месец август 2022 г. Р. е подала заявление за пенсиониране, като е действала добросъвестно. В заключение моли да се отмени решението на директора на ТП – Варна на НОИ, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждането. Моли за присъждане на сторените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбоподателката – лично и чрез пълномощника си адв.М.Ц. – поддържа жалбата на изложените в нея основания. Твърди, че не е знаела, че към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица е имала необходимия трудов стаж, за да се пенсионира. Сочи, че сумата, която пенсионният орган иска да бъде възстановена от нея, е твърде голяма и тя няма възможност да я върне. Адвокат Ц. се позовава както на липсата на правно основание да се приеме, че е налице осигурителен стаж II категория в период и размер, определен от административния орган, така и на наличието на други предпоставки, представляващи самостоятелни основания за отмяна. Излага съображения, че нито в решението, нито в разпореждането са изложени мотиви защо е прието, че е налице недобросъвестност от страна на жалбоподателката при получаване на обезщетението за безработица. Сочи също, че жалбоподателката не е ощетила държавния бюджет. Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от Закона за адвокатурата. В депозирани писмени бележки са развити подробни доводи за основателност на жалбата.

Ответникът – Директорът на ТП – Варна на НОИ, чрез процесуалния си представител ю.к. Е.Л., оспорва жалбата. Сочи, че в случая става въпрос за суми, получени без правно основание, което е в противоречие с твърденията на жалбоподателката, че не е ощетен държавният бюджет. Твърди, че по преписката са налице достатъчно доказателства, че Р. е положила II категория труд в размер, достатъчен за пенсионирането й още преди отпускане на обезщетението за безработица. Твърди, че в случая добросъвестността на жалбоподателката е ирелевантна, понеже тя е получила сума без правно основание. Моли за потвърждаване на решението на директора на ТП – Варна на НОИ и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представени са подробни писмени бележки с развити доводи за неоснователност на жалбата.

След преценка на събраните в производството доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Началото на производството е поставено със Заявление вх. № 031-00-3773/10.08.2021 г., с което Г.В.Р. е поискала да й бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Към заявлението е приложено удостоверение за прекратяване на трудовото й правоотношение с „Манекс Сън“ АД, считано от 01.08.2021 година.

С Разпореждане № 031-00-3773-1/18.08.2021 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 1 вр. чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 1 и чл. 54в, ал. 1 от КСО, на жалбоподателката е отпуснато парично обезщетение за периода 01.08.2021 г. – 31.07.2022 г., в размер на 47,87 лева дневно.

С Разпореждане № 031-00-3773-2/18.08.2021 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54ж, ал. 1 вр. чл. 54г, ал. 1 от КСО, е спряно изплащането на отпуснатото обезщетение за безработица, считано от 01.08.2021 г., поради получено обезщетение за оставане без работа.

С Разпореждане № 031-00-3773-3/01.09.2021 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 1 вр. 54г, ал. 1 от КСО, е възобновено изплащането на отпуснатото парично обезщетение за безработица на Г.Р..

С Разпореждане № 031-00-3773-4/07.02.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, е отменено Разпореждане № 031-00-3773-1/18.08.2021 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица на Г. Радва за периода 01.08.2021 г. – 31.07.2022 г., поради новоузнати обстоятелства – съгласно Разпореждане № **********/15.12.2022 г. на Ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП – Варна на НОИ, жалбоподателката е придобила право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 17.08.2016 година.

С Разпореждане № 031-00-3773-5/07.02.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, на основание чл. 54а, ал. 1, т. 2 от КСО, е отказано парично обезщетение за безработица на жалбоподателката, тъй като същата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

С процесното Разпореждане № 031-00-3773-6/31.03.2023 г. Ръководителят на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ на основание чл. 54а, ал. 1, т. 2 вр. 54ж, ал. 3 и чл. 114, ал. 1 от КСО е задължил жалбоподателката да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за безработица за периода от 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., в размер на 11 919,63 лева – главница, и 1 810,49 лева – лихви от датата на неоснователно полученото обезщетение до датата на разпореждането. Разпореждането е мотивирано с разпоредбата на чл. 54а, ал. 1, т. 2 от КСО.

Съгласно Разпореждане № **********/15.12.2022 г. на Ръководителя на „ПО“ в ТП – Варна на НОИ, Р. е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 17.08.2016 година. Със същото разпореждане по заявление от 09.08.2022 г. на жалбоподателката е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 69б, ал. 2 от КСО, считано от 09.08.2022 година. В забележка е отбелязано, че не се зачита за осигурителен стаж времето от 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., през което е изплащано парично обезщетение за безработица, тъй като заявителката е с придобито право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 17.08.2016 година.

Г.В.Р. е оспорила Разпореждане № 031-00-3773-6/31.03.2023 г., с което е разпоредено възстановяване на недобросъвестно получени суми, в срока и по реда на чл. 117 от КСО пред горестоящия административен орган.

С Решение №2153-03-73/05.05.2023 г. ответникът по делото, позовавайки се на т. 66и от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /ПКТП/ е приел, че Р. е притежавала трудов стаж II категория, който й е давал право на лична пенсия за стаж и възраст към 17.08.2016 г., поради което е счел, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно и следва Р. да възстанови недобросъвестно получената сума, като отхвърлил жалбата й.

Горната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка и тези, приобщени в хода на съдебното дирене, които са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви, и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи.

При тези фактически установености съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от легитимиран субект – адресат на оспорения ИАА, и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Оспореното Решение № 2153-03-73/05.05.2023 година на Директора на Териториално поделение на НОИ – Варна е издадено от компетентен орган съобразно предвиждането на чл. 117, ал. 3 от КСО.

Обжалваният акт е издаден в изискуемата съгласно чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО писмена форма, и съдържа фактическите и правните основания за издаването си в достатъчно подробен вид, позволяващ съдебен контрол.

При служебната проверка не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание, т.е. такива, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество на спора. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне, като с решението си Директорът на ТП на НОИ – Варна е решил по същество отнесения до него въпрос съобразно изискването на чл. 117, ал. 3, изречение второ, предложение първо от КСО.

Оспореният индивидуален административен акт обаче е постановен в противоречие с приложимите материалноправни норми.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от КСО недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113 от КСО. Първата предпоставка за възникване на такова задължение е наличието на недължимо плащане на средства от осигурителните фондове; втората предпоставка е получателят на сумите да е бил недобросъвестен; двете предпоставки са предвидени в условията на кумулативност. Според чл. 114, ал.2, т.1 от КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на изброените там случаи, вкл.чл.54е от Кодекса, в които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение.

Съгласно чл. 54а, ал. 1, т. 2 от КСО право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, и които не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168.

Както старостта, така и безработицата представляват предвидени в чл. 2, ал. 1 от КСО задължителни осигурителни рискове, които при настъпването им причиняват невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Предвиденото в чл. 54а, ал. 1, т. 2 от КСО отрицателно условие има за цел да предотврати едновременното получаване от едно лице на две осигурителни плащания на две различни основания и от два различни фонда, които равностойно заместват доходите от трудова дейност при невъзможност на осигуреното лице да полага труд поради старост или поради уволнение. В този смисъл е и становището на ответника в производството в о.с.з. по същество на спора, и то изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. При произнасянето си с оспорените актове компетентните органи обаче са игнорирали разпоредбите на чл. 54е от КСО, с които законодателят е уредил случаите на възстановяване и на добросъвестно получено парично обезщетение за безработица. Конкретно ал. 3 на текста предвижда, че изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата за периода, за който им е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България.

Два факта се безспорни между страните: 1). За периода 01.09.2021 г. – 31.08.2022 г. Г.Р. е получавала парично обезщетение за безработица; и 2). Считано от 09.08.2022 г. й е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено по чл.69б ал.2 от КСО. По въпроса кога е възникнало правото й на лична пенсия съдът счита, че страните са обвързани от влязлото в сила Разпореждане № **********/15.12.2022 г. на Ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП – Варна на НОИ, според което това е станало на 17.08.2016г.

Така спорът по приложението на материалния закон в случая е концентриран по следните въпроси – дължи ли жалбоподателката връщане на полученото парично обезщетение за безработица, за кой период и на какво основание.

Както беше посочено по-горе, за целия период 01.09.2021 г. – 31.08.2022 г., през който е получавала обезщетението, Г.Р. е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България, възникнало за нея още на 17.08.2016г., т.е. тя е нямала право на парично обезщетение за безработица по силата на чл. 54а, ал. 1, т.2 от КСО. Независимо от това такова й е било отпуснато от компетентните органи и тя го е получила. В този случай и по силата на изричното предвиждане на чл.54е ал.3 от КСО Р. е длъжна да възстанови полученото обезщетение за безработица, но само за периода, за който й е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България. Това е периодът 09.08.2022г – 31.08.2022г, в който жалбоподателката недопустимо е получавала едновременно две осигурителни плащания на две различни основания и от два различни фонда, всяко от които равностойно замества доходите от трудова дейност при доказаната невъзможност Г.Р. да полага труд поради старост или поради уволнение.

При това настоящият съдебен състав споделя становището на ответника чрез ю.к. Л., че в случая е без значение дали през периода 09.08.2022г – 31.08.2022г Г.Р. е получила обезщетението за безработица добросъвестно или не. Според горецитираната изрична разпоредба на чл.114, ал.2 от КСО дори неправилно отпуснато или платено, обезщетението не подлежи на връщане в случаите на добросъвестно поведение от страна на осигуреното лице. Изключението, което КСО допуска, е в случаите на чл. 54е, ал. 3, какъвто е и настоящият – когато изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата за периода, за който им е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България, дори когато те са получени добросъвестно; в този случай при отчитане на добросъвестността лихва върху сумата не се дължи за срока на доброволно изпълнение. Както вече беше посочено по-горе, законодателят не допуска дори и в случите на добросъвестност лицето да получава от осигурителните фондове едновременно две плащания.

Независимо от горното следва да бъде изрично мотивирано становището на съда, че през целия период 01.09.2021 г. – 31.08.2022 г. Г.Р. е получавала добросъвестно изплащаното й обезщетение за безработица. Противно на становището на административния орган съдът счита, че от представената Декларация вх. № 2113-03-2057#1 от 14.12.2022 г. не се установява, че Р. е знаела за наличието на трудов стаж II категория, който й дава възможност да се пенсионира по-рано. Цитираната декларация е депозирана пред компетентния административен орган едва през месец декември 2022 г., т.е. след подаване на заявлението за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст през месец август 2022 г., след края на периода 01.09.2021г – 31.08.2022г, в хода на производството по разглеждане на документите й за отпускане на исканата пенсия. От обясненията, дадени от самата жалбоподателка в хода по същество на делото, се установи, че тази декларация е подадена след проведен разговор със служител на ТП – Варна на НОИ, който я уведомил, че при разглеждане на документите й е открит стаж от II категория. Едва при разглеждане на документите във връзка с поисканото отпускане на пенсия административният орган е установил точната дата, на която Р. е придобила правото на лична пенсия и възраст – 17.08.2016 година. Ето защо съдът приема, че към момента на подаване на заявлението за отпускане на пенсия през месец август 2022 г. за жалбоподателката е било неизвестно колко време трябва да полага труд и от каква категория, както и по какъв начин се трансформира положеният труд съгласно категориите от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /отм./. Доказателство за това е фактът, че Г.Р. е имала съзнанието, че придобива правото на пенсия по общия ред и при условията на III категория труд – поради това е подала заявление за отпускане на пенсия едва през месец август 2022г, цели 6 години след като реално е придобила това право, и то именно при тези условия. Ако към момента на подаване на заявлението пред органа по безработица, жалбоподателката е знаела, че е придобила право на пенсия по-рано, е логически и житейски оправдано да подаде молба за отпускане на пенсия, за да получава гарантирано и пожизнено осигурително плащане в сравнително висок размер.

В подкрепа на горния извод е и фактът, че през месец август 2022 г. Р. е подала заявление за отпускане на пенсия по реда на чл. 68а от КСО. Съгласно цитираната разпоредба лицата, които имат изискуемия осигурителен стаж по чл. 68, ал. 2, могат по тяхно желание да се пенсионират до една година по-рано от възрастта им по чл. 68, ал. 1 от КСО, при което пенсията се отпуска от датата на заявлението и се изплаща в намален размер пожизнено. Подавайки това заявлението по реда на чл. 68а от КСО, жалбоподателката е била готова да се лиши от възможността да получава пенсията си в пълен размер пожизнено, което логично не би сторила, ако имаше съзнанието, че има 15 години стаж от ІІ категория и е могла да се пенсионира 6 години по-рано с максимален размер на пенсията. Едва през месец декември 2022г., след уведомяването от пенсионния орган, с горецитираната декларация жалбоподателката е посочила, че желае да й се отпусне пенсия при условията на II категория стаж, както и че в представената нея трудова книжка има отбелязване, че „трудовият стаж за периода 16.10.1990 г. – 31.12.1999 г. е II категория“. Освен това при преценката за добросъвестността следва да се има предвид, че придобиването на право на ранно пенсиониране е правен, а не фактически резултат, поради което незнанието дали същият е осъществен не може да се вмени във вина на незнаещия. Освен това според настоящия състав на съда административният орган не следва да обосновава извода си, че жалбоподателката е знаела, че има стаж от II категория труд, единствено от отбелязването трудовата й книжка, че „трудовият стаж за периода 16.10.1990 г. – 31.12.1999 г. е II категория“, защото, както бе отбелязано по-горе, не може да се очаква от гражданите да знаят по какъв начин се трансформира положеният от тях труд съгласно категориите от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /отм./. А и при определяне на трудовия стаж като II категория, освен посоченият период от 1990 до 1999 г., административният орган приема за II категория труд и този, положен от 1986 г. до 1990 г., за чиято категория липсва отбелязване в трудовата й книжка /л. 16-17 от делото/. В подкрепа на горното е и становището на ю.к. Л. в съдебно заседание по същество, че принципно наличието на възникнало право на пенсия се преценява в отделно административно производство, след проверка и преценка относно приложението на закона спрямо всички относими доказателства за продължителността и категорията на положения труд, от компетентни длъжностни лица, каквито възможности не следва да бъдат вменявани по подразбиране на всяко лице, подало заявление за отпускане на пенсия поради осигурителен стаж и възраст.

В обобщение на гореизложеното и предвид изричната хипотеза на чл. 114, ал.2, т.1 вр. чл. 54е, ал. 3, т. 1 от КСО, съдът намира, че Г.Р. дължи да възстанови добросъвестно полученото от нея обезщетение за безработица, но само за периода 09.08.2022г – 31.08.2022г. С оспорените си произнасяния административните органи са й вменили задължение да върне цялото получено обезщетение за безработица за периода от 01.09.2021г до 31.08.2022г. вкл., с мотив, че наличието на придобито право на пенсия още на 17.08.2016г е абсолютна пречка за отпускане на парично обезщетение за безработица през месец август 2021 г., позовавайки се на чл. 54а, ал. 1, т. 3 от КСО. Това несъмнено е вярно, но именно компетентните административни орган са били длъжни служебно да извършат прецизна проверка и преценка за наличието на материалноправните предпоставки за отпускане на обезщетението за безработица, което в случая не е надлежно изпълнено. Безспорно пенсионното производство е различно и отделно от самостоятелното такова за отпускане на обезщетение за безработица; въпреки това в случай, че кандидатстващото лице е навършило пенсионна или е на близка до нея възраст, се преценява наличието на основание за отказ. Макар процесуалният представител на Директора на ТП – Варна на НОИ да сочи, че при подадено заявление за отпускане на обезщетение за безработица лицата нямат задължение да представят всички доказателства, установяващи осигурителния им и трудов стаж, при наличие на съмнение и в съответствие със вменените му задължения по чл. 35 и чл. 36 от АПК, административният орган е следвало да изиска допълнително необходимите документи, при което установяването на възникналото 6 години по-рано право на пенсия в полза на жалбоподателката би станало основание за отказ да й бъде отпуснато обезщетение за безработица. Пропускът на компетентните органи в случая обосновава приложението на чл.114, ал.2 от КСО за периода за периода 01.09.2021 г. – 08.08.2022г, т.е. за същия жалбоподателката, която е действала добросъвестно по изложените по-горе съображения, не дължи възстановяване на полученото обезщетение за безработица. За да бъде приложена нормата на чл. 114, ал. 1 от КСО, осигурителните органи е следвало да докажат недобросъвестността при получаването на отпуснатото обезщетение. Позовавайки се единствено на предположения в тази насока, те са приложили неправилно материалния закон, поради което оспореното решение и потвърденото с него разпореждане следва да се отменят на основание чл. 146, т. 4 от АПК.

В заключение съдът намира, че обжалваното решение, както и потвърденото с него разпореждане, не съответстват и на целта на закона по см. чл. 146, т. 5 от АПК. Лишаването на осигуреното лице от парично обезщетение за времето, през което е останало без доходи от трудова дейност или пенсия, е в противоречие със същността на задължителното обществено осигуряване, чието предназначение е да обезпечи адекватни парични обезщетения от фондовете на общественото осигуряване в случай на настъпването на предвидените от закона социални рискове, за които осигурените лица са внасяли осигурителни вноски. При условие, че през периода 01.09.2021 г. – 08.08.2022г, в който Г.Р. е получавала обезщетение за безработица, тя реално е била безработна и не е получавала пенсия, изплатените й обезщетения за безработица не са лишени от правно основание, каквото е изискването на чл. 54ж, ал. 3 от КСО. В случая административният орган немотивирано и незаконосъобразно не е направил разлика между възникнало по силата на закона право на пенсия и неговото упражняване, в резултат на което реално се получава пенсия.

Предвид гореизложеното, и тъй като естеството на конкретния спор не позволява решаването на въпроса по същество, след отмяната на оспорените ИАА съдът на осн.чл. 173, ал.2 от АПК следва да върне делото като преписка на административния орган – за ново произнасяне, при съобразяване на задължителните указания по приложението на материалния закон, включително и относно недължимостта на лихва за периода по чл. 114, ал. 2, т. 1 от КСО.

При този изход на делото и с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 1 АПК, основателна се явява претенцията на жалбоподателката за присъждане на направените в производството разноски, които са своевременно заявени на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Съдът следва да определи възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 2 ЗА. Посоченото обуславя осъждането на ТП на НОИ – Варна да заплати адвокатско възнаграждение за оказана защита пред настоящата инстанция, което е дължимо в минималния размер от 500 лева на основание чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение.

Мотивиран от изложеното и съобразно компетенциите си по чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-73/05.05.2023 г. на Директора на ТП – Варна на НОИ и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-3773-6/31.03.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 54а, ал. 1, т. 2 вр. чл. 54ж, ал. 3 и чл. 114, ал. 1 от КСО Г.В.Р., ЕГН **********,***, е задължена да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за безработица за периода 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., в размер на 11 919,63 лева – главница и 1 810,49 лева – лихва от датата на неоснователно полученото обезщетение до датата на разпореждането, и

ВРЪЩА делото като преписка на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване на задължителните указания по приложението на материалния закон, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт Варна, да заплати на адв. М.Д.Ц. *** адвоката **********, адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лева (петстотин лева) за настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщението до страните.

На страните да се връчат преписи от решението.

	Съдия: