Р Е Ш Е Н И Е
Номер
746 Година 31.05.2019
Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На трети април Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 1979 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А.Е. твърди в поправената
си искова молба, че на 10.02.2017 г. било подписано приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.01.2015 г., който
сключил с М.. По силата му, вземанията на последното срещу ответницата, които
произтичали от договор за заем С. № 1162-00011946 и договор за допълнителни
услуги към заем С. № 1162-00011946, и двата от 27.09.2016 г., му били прехвърлени
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и с
всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото
на кредитора да прехвърли вземането си на трети лица. М. упълномощило ищеца да уведоми
от негово име длъжниците за извършената цесия. До ответницата било изпратено
писмо от М. чрез ищеца за станалата продажба на вземанията с уведомително писмо
с изх. № УПЦ-П-МКР/1162-00011946/15.02.2017 г., което обаче се върнало в цялост,
като в обратната разписка било отбелязано, че получателят не бил намерен на
адреса. На 03.04.2018 г. ищецът изпратил второ писмо чрез куриерска фирма, но
към момента на подаване на исковата му молба, известието за доставяне към
товарителницата на писмото не се било върнало. В тази насока се позовавал на
посочените в исковата му молба решения на ВКС. На 27.09.2016 г. между ответницата
и
М. бил сключен договор за заем С. № 1162-00011946, по който й бил
предоставен заем от 1000 лева, който тя се задължила да върне с договорната
лихва, която била 175.16 лева, на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка по
97.93 лева, като първата била платима на 11.11.2016 г. или страните договорили
общ размер на плащанията по заема от 1175.16 лева. По нейно искане за
допълнителни услуги, на 27.09.2016 г. между нея и М. бил сключен и договор за
допълнителни услуги към заема, съгласно който, М. се задължило да й предостави
пакет от допълнителни услуги, описани подробно в приложение № 1 към договора,
което й било предоставено при сключването му. При подписването му дължала
заплащане на пакетна цена за допълнителни услуги в размер на 95.04 лева, която следвало
да плати на 12 равни месечни вноски, всяка по 7.92 лева, при първа погасителна
вноска платима на 11.11.2016 г. На основание сключения договор за допълнителни
услуги, М., в качеството му на застрахователен посредник, й предоставило
финансиране и разсрочване на сключената с посредничеството му застраховка
„защита” към застрахователна компания У., конкретните условия по която били
посочени в индивидуална застрахователна полица, която била предоставена на и
подписана от нея. С договора за допълнителни услуги заемателят се задължил да
върне на заемодателя платената от него застрахователна премия в срок от 12
месеца, на равни погасителни вноски, които били дължими на падежите на
погасителните вноски по заема, всяка по 66 лева, считано от 11.11.2016 г. или
общо за застрахователна премия - 792 лева, която покривала посочените в
исковата молба застрахователни рискове. Била й начислена и 29.98 лева лихва за
забава по заема от 12.11.2016 г. до подаване на заявлението в съда и 21.57 лева
по договора за допълнителни услуги, за периода от 12.11.2016 г. до подаване на
заявлението в съда. Срокът на договора бил изтекъл на 11.10.2017 г. и не бил
обявяван за предсрочно изискуем. Заемополучателят не платил изцяло дължимия
паричен заем. Сумата, която била погасена до момента, била 100 лева, с която
били погасени 34 лева главница и 66 лева застрахователна премия. Към момента задължението
на ответницата по договора за заем и договора за допълнителни услуги към него
било в общ размер на 2013.74 лева, от които 966 главница по заема, със 175.16
лева договорна лихва, със 726 лева главница по договора за допълнителни услуги,
с 95.04 лева за пакет услуги по същия договор и законната лихва до изплащане на
задължението, както и лихва за забава по договора за заем в размер на 29.98
лева, и лихва за забава по договора за допълнителни услуги в размер на 21.57
лева. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, което било уважено и издадена исканата от него заповед по ч.гр.д. №
6063/2017 г. на СтPC, която била връчена на ответницата при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния му интерес от предявените искове. Искането
е да се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца
966 лева за главница от невърнат заем по договора за заем, със 175.16 лева
договорна лихва от 11.11.2016 г. до 11.10.2017 г., с 95.04 лева неизпълнено
задължение по договора за допълнителни услуги от 11.11.2016 г. до 11.10.2017
г., с 726 лева застрахователна премия по същия договор от 11.11.2016 г. до
11.10.2017 г., с 29.98 лева лихва за забава по договора за заем от 12.11.2016
г. до 26.10.2017 г., с 21.57 лева лихва за забава по договора за допълнителни
услуги от 12.11.2016 г. до 26.10.2017 г., и законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 6063 описа за 2017 г.
на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по делото и в
заповедното производство разноски.
Ответницата А.Г.И.,
чрез назначения й особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, заема становище за
допустимост и основателност на предявените искове, с доводи, изложени от същия
представител в отговора и в хода на делото по същество.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 27.10.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответницата. За разглеждането му е образувано приложеното
ч.гр.д. № 6063/2017 г. на СтРС, по което на 01.11.2017 г. е издадена исканата
заповед № 3979, която е връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 20.04.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е
предявил по делото процесните искове, които поради това се смятат предявени на 27.10.2017
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение
срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 27.09.2016 г. между М.
от една страна, като кредитор и ответницата от друга страна, като заемополучател,
е сключен, при общи условия, представения по делото договор за заем С. №
1162-00011946 (л. 7-8). Последният обаче, с оглед предмета му и правата и
задълженията на страните по него, несъмнено представлява договор за
потребителски кредит, видно от легалното му определение в чл. 9, ал. 1 ЗПК,
според което, договорът за потребителски е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, пи които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
По силата му М. се
задължило да предостави на ответницата кредит, под формата на заем, в размер на
1000 лева, а ответницата се задължила да му го върне, заедно с начислените
възнаградителни лихви или общата сума от 1175.16 лева – разсрочено, на 12 равни
месечни вноски, всяка по 97.93 лева, съгласно погасителен план в договора, с
дата за плащане на първата вноска на 11.11.2016 г., а на последната – на
11.10.2017 г. (л. 7).
Страните не спорят, а е
видно и от т. IV-Б-1 от заключението на назначената по делото съдебно-икономическа
експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и
липсата на противоречие с останалите доказателства, че на 27.09.2016 г. М. е
изпълнило задължението си по този договор и е предоставен и усвоен обещаният с
него кредит под формата на заем в размер на 1000 лева (л. 96).
На 27.09.2016 г. между М.
и ответницата е сключен при същите общи условия и представения по делото
договор за допълнителни услуги към договора за заем (л. 9-10). С него е уговорено
предоставянето от М. на ответницата, както на посочения в същия договор пакет
от допълнителни услуги, за срок от 12 месеца, срещу задължението й да плати таксата
му от 95.04 лева разсрочено, на 12 месечни вноски, по 7.92 лева всяка, така и
финансиране и разсрочване на сключена с посредническото му застраховка с
посочената в същия договор застрахователна компания, също за срок от 12 месеца,
срещу задължението й да върне платената за сключването й застрахователна премия
от 792 лева, разсрочено, на 12 месечни вноски, всяка по 66 лева, платими на
падежите на погасителните вноски (л. 9)
На 10.02.2017 г. ищецът
сключил с М. представеното по делото в заверен препис приложение № 1 към
рамковия им договор от 16.01.2015 г. за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ (л. 15-24). С него М. цедирал на ищеца вземанията си от ответницата по
процесните договори за заем и допълнителни услуги с привилегиите, обезпеченията
и другите им принадлежности, включително с всички лихви (л.
23). Това е видно и от т. IV-7 от ЗСИЕ, според
което, цедираните на ищеца с тази цесия вземания са в общ размер от 1962.20
лева, от които 966 лева невърнат заем по договора за заем, със 175.16 лева
договорна лихва, със 726 лева застраховка и 95.04 лева такса допълнителни
услуги по договора за допълнителни услуги (л. 95).
С представеното по делото
пълномощно, М. е упълномощило ищеца да уведоми от негово име длъжниците за
цедираните вземания (л. 25). От представеното известие
за доставяне е видно, че ищецът е изпратил на ответницата уведомление за тази
цесия, което се е върнало невръчено, поради това, че ответницата не е позната
на адреса (л. 26-29). Поради това следва да
се приеме, че това уведомление за тази цесия ответницата е получила чрез
особения си представител по чл. 47, ал. 6 ГПК с преписа от исковата молба и
приложенията към нея със съобщението за отговор на 07.12.2018 г. (л.
65). Вярно е, че тези уведомления не изхождат от цедента М., а
от ищеца, като негов пълномощник, упълномощен с посоченото пълномощно. Но също
така е вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта
на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.). Вярно е също така,
че тези уведомления за тази цесия са връчени със съобщението за отговор, не на
ответницата, а на особеният й представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Но също така е
вярно, че доколкото ВКС приема в задължителната си практика, че с връчването на
препис от исковата молба на особен представител на ответника, може да се обяви
предсрочната изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая да се приеме за
съобщена на ответницата процесната цесия с връчването на уведомлението за нея
на особеният й представител с преписа от исковата молба и приложенията към нея със
съобщението за отговор (Р 198-2019-I т.о.).
От т. IV-5
и Б-2 на ЗСИЕ е видно още, че за погасяването на процесния кредит, под формата
на заем, ответницата е извършила преди цесията едно частично плащане на сумата
от 100 лева на 12.10.2016 г. на М., след което е преустановила плащанията си и
не е извършвала други такива за погасяване на този кредит, под формата на заем,
до приключване на съдебното дирене, нито на М., нито на ищеца (л.
95-96). Други релевантни доказателства не са представени по
делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът
или естеството на същото позволяват това, а в случая императивната норма на чл.
26, ал. 1 ЗПК, не е позволявала на М. да прехвърли на ищеца с посоченото
приложение № 1/10.02.2017 г. към рамковия им договор за цесия от 16.01.2015 г. процесните
вземания срещу ответницата по договора за заем и допълнителни услуги към него от
27.09.2016 г. Последният, както се посочи и по-горе, представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, към който се прилагат
поради това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл. 24 ЗПК).
А според чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава възможност на
търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите на потребителя, какъвто е случая.
При него в чл. 21 от
общите условия на процесния договор за заем и договора за допълнителни услуги
към него е предвидено, че заемополучателят, солидарният длъжник и/или
поръчителят са уведомени и дават съгласието си за това, че заемодателят може
незабавно след сключването на договора за заем С. или по всяко друго
време да прехвърли правата и задълженията си по него на избрано от него трето
лице, без да е нужно предварително да получи съгласието на заемополучателя,
солидарния длъжник и/или поръчителя (л. 14). Тази клауза е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава възможност на заемодателя да
прехвърли по всяко време, без да иска съгласието на ответницата за това,
правата си по договора за заем и договора за допълнителни услуги към него, на
всяко трето лице, което избере, а това несъмнено може да доведе до намаляване
на гаранциите на ответницата, защото за длъжника не е без значение дали негов
кредитор е избраната от него кредитна/финансова институция или друг правен
субект, а в същото време в тези договори не е предвидена реципрочна
(равноправна) възможност/клауза/право на ответницата, според което, всяко трето
лице, по неин избор, да може да я замести в дълга й към М. по същите по смисъла
на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по тях, и обуславя поради това извод за
неравноправност на клаузата по чл. 21 от общите им условия (чл. 143, т. 15
ЗЗП). Понеже същата клауза не е уговорена индивидуално в текста на процесния
договор за заем и договора за допълнителни услуги към него (л.
7 и 9), а в чл. 21 от общите им условия (чл. 146, ал. 2 ЗЗП), тя
е нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК. Поради това
несъществува в правния мир от датата на сключване на тези договори на 27.09.2016
г., а в последните няма друга клауза, която да предвижда възможност за
кредитора М. да прехвърли вземанията си по тях срещу ответницата на трето лице
(л. 7 и 9).
Според чл. 26 ЗПК
обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че същият договор предвижда такава
възможност, а в случая, процесният договор за заем и договора за допълнителни
услуги към него не предвиждат такава възможност с оглед изложеното, защото в тях
това не е уговорено, а клаузата на чл. 21 от общите им условия е неравноправна
съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена индивидуално, а друга такава
няма уговорена в тях. Поради това М. не е имал законовата възможност да
прехвърли с приложение № 1/10.02.2017 г. към договора за цесия на ищеца
процесните вземания срещу ответницата по процесния договор за заем и договора
за допълнителни услуги към него, от които те са възникнали и съществуват,
защото последните не предвиждат такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това приложение № 1/10.02.2017 г. към рамковия договор
за цесия от 16.01.2015 г., с което М. е цедирало на ищеца тези вземания, се
явява нищожно в тази му част, с която те са му прехвърлени, по силата на чл.
26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след
като цесията, с която тези вземания са цедирани от М. на ищеца, е нищожна в
тази й част, тя не е произвела в същата й част присъщите й правни последици. Поради
това не е прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това той не е техен
титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето им с тази
цесия), на което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът
намери, че те не съществуват в неговия патримониум и не той е активно
материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответницата. А след като е
така, то по делото няма и доказателства в процесното спорно правоотношение
ищецът да е носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответницата към
релевантната дата на приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в
исковата му молба основание – придобИ.ето им с посочената цесия от предишния
кредитор М.. Поради това ищецът не може да се признае въз основа на тази цесия
за техен носител/титуляр/кредитор спрямо ответницата. А след като е така, той
не е и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете по чл.
422, ал. 1 ГПК установяване на тяхното съществуване в негова полза спрямо
ответницата.
Ето защо тези искове
съдът намери за недоказани още в своето основание. Поради това, като
неоснователни, следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорното искане на
ищеца за признаване съществуването на негово вземане и за законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението му за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК, от когато тези искове се считат предявени с оглед фикцията на чл. 422, ал.
1 ГПК, до изплащането й, без преди това да ги обсъжда и по отношения на техния
размер, защото това се явява безпредметно.
Този извод не търпи
промяна от изявленията на особения представител на ответницата в отговора му и
в хода на делото по същество, че тези искове на ищеца били основателни (л. 66 и
118). Не само защото това не представлява по същество валидно признание на същите
искове, защото е извършено не от ответницата, а от особеният й представител по
чл. 47, ал. 6 ГПК, който може да извършва такива действия, за които се изисква
изрично пълномощно съгласно чл. 34, ал. 3 ГПК, само с одобрението на съда, какъвто
не е случая (чл. 29, ал. 5 ГПК). Но и защото, както
признанието на факти, така и признанието на иска, не обвързва съда, понеже чрез
него не само може да бъде проведен симулиран процес. Но и то да се отнася до
права, отречени от нашия правен ред или произтичащи от нищожна правна сделка,
какъвто е случая. При него по делото се установи, че е нищожна процесната цесия
в частта й, с която са прехвърлени на ищеца процесните вземания, на която той е
основал процесните искове за съществуването им в негова полза, а за валидността
на придобивното основание съдът е длъжен да следи служебно. Поради това спрямо
съда признанието на иска, подобно на това на факти, е само доказателствено
средство (обяснение на ответника), от което поради това съдът не е обвързан, а
преценява по свое вътрешно убеждение (Р 549-88-I г.о.).
При този изход на делото,
само ответницата има право съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК да й се присъдят, както
сторените от нея разноски по делото, така и тези в заповедното производство (чл.
78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК). По делото обаче няма
данни тя да е сторила такива в тези производства. Поради това такива не й се и
присъждат (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от А.Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на А.Г.И., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 966
лева за главница от невърнат заем по договор за заем С.
№ 1162-00011946/27.09.2016
г., със 175.16 лева договорна лихва от 11.11.2016 г. до 11.10.2017 г., с 29.98
лева лихва за забава от 12.11.2016 г. до 26.10.2017 г., с 95.04 лева такса за
допълнителни услуги от 11.11.2016 г. до 11.10.2017 г. по договор за
допълнителни услуги към договора за заем С. № 1162-00011946/27.09.2016 г., със
726 лева застрахователна премия от 11.11.2016 г. до 11.10.2017 г. по договора
за допълнителни услуги, с 21.57 лева лихва за забава от 12.11.2016 г. до
26.10.2017 г. по договора за допълнителни услуги, и законна лихва върху
главницата от 27.10.2017 г. до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед № 3979/01.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6063 по описа за 2017 г. на Старозагорския районен съд,
както и искането на А.Е. да му се присъдят разноските по делото и в заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: