Решение по дело №15689/2019 на Софийски градски съд

                                     Р Е Ш Е Н И Е                                 

                            В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

                              №………………гр.София, 11.05.2021г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ІV „В“ състав, в открито съдебно заседание, проведено на единадесети февруари, две хиляди двадесет и първа година, в състав:                 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  Златка Чолева                                                                  Мл. съдия  Димитър Ковачев

при участието на секретаря Цветослава Гилийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева гр.дело №  15689 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         С решение от 02.05.2017 г. по гр.д. № 53716/2016 г. на СРС, I Г.О., 34-ти състав, по предявени от П.В.П. отрицателно установителни искове, с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, е признато за установено, че ищецът не дължи на Л.В.Г. следните суми: 15052,42 лв. – главница, сумата от 23526,76 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 11.03.2003 г. до 07.07.2016 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 10.12.2002 г. по нохд № 432/2002 г. по описа на СОС, както и сума в общ размер на 4903,85 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ и 15 лв. – държавна такса за вписване на възбрана, като е отхвърлен предявеният иск за главница за разликата над 15052,42 лв. до пълния предявен размер от 15447,36 – главница.

         Решението се обжалва от ответницата Л.В.Г..

         Въззивницата поддържа доводи за неправилност на решението в частта, с която е уважен предявения отрицателен установителен иск поради необоснованост. Счита, че първоинстанционният съд не е извършил задълбочен, всестранен и пълен анализ на писмените доказателства. Оспорва  извода на съда, че последното изпълнително действие е предприето на 30.07.2007 г., когато ищецът бил платил с вноска бележка сумата от 850 лв. Твърди, че от нейна страна са извършвани  множество действия по изп.дело след тази дата, с които е прекъсната погасителната давност. В този смисъл намира, че изпълнително дело № 198/2003 г. по описа на СИС при РС – гр. Ловеч е било незаконосъобразно прекратено. С изложените доводи въззивницата мотивира искането си за отмяна на решението в обжалваната част и постановяването на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен в цялост. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна П.В.П., с депозирания по делото в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор на жалбата, оспорва същата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на атакуваното решение в обжалваната част. Посочва, че по делото не са ангажирани никакви доказателства за наличието на действия, годни да прекъснат погасителната давност.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ГПК и е процесуално допустима.

Съдът, при извършената проверка по реда на чл. 269, предл.1 от ГПК установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл.2 от ГПК.

Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 439 от ГПК.

С оглед дадените от ВКС указания с решение от 26.11.2019 г. по гр.д. № 4647/2018год., с което е отменено решение № 1584/12.03.2018 г. по гр.д. № 13211/2017 г. на СГС и делото е върнато за разглеждане от нов състав на СГС, настоящият съдебен състав намира, че не е налице нередовност на исковата молба във връзка с фактите, с които е обоснована процесуалната легитимация на ответника да отговаря по предявения иск. Изпълнително дело № 20168460400473 по описа на ЧСИ О.М.е образувано по молба на ответника - Л.В.Г.. Действително, изпълнителеният лист по нохд № 432/2002 г. на СОС е издаден в полза на кредиторите лицата В.К.Я.и В.И.Г., но ищецът изрично поддържа, че взискател по новообразуваното изпълнително дело, по което предмет на принудително събиране са сумите по изп.лист е именно ответницата. Нещо повече, същата се явява единствен наследник по закон /дъщеря/ на кредиторите по изп.лист и след смъртта им през 2014г., / В.К.Я.е починала на 29.05.2014 г. /  и  през 2015г. / на 26.01.2015г.  е починал В.И.Г./ ,  видно и от удостоверението за родствени връзки по изп.дело № 20168460400473 по описа на ЧСИ О.М./л.7/, за ищеца правният интерес от търсената съдебна защита с предявения иск е именно по отношение на ответницата, съгласно субективните предели на изпълнителния лист по чл.429,ал.1 от ГПК.

Настоящият съдебен състав напълно споделя правните изводи на първата инстанция, с които е обоснована основателността на предявените отрицателни установителни искове, изведени при правилно установени по делото факти, ето защо и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите, заявени с жалбата, настоящият съдебен състав приема следното:

Между страните не се спори, че с изпълнителен лист по нохд № 432/2002 г. по описа на СОС, П.В.П. е осъден да заплати на В.К.Я.и В.И.Г., суми от по 18 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Не е спорно също така, че с оглед принудителното изпълнение на задължения по изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № 198/2003 г. по описа на СИС при РС – гр. Ловеч. Видно от извършените върху изпълнителни лист записвания са били извършвани редица плащания по него, последното от които на 24.03.2009 г. С постановление от 27.05.2011год., след като е констатирал, че от страна на взискателя не е направено искане за извършване на изпълнително действие в продължение на 2 години, държавният съдебен изпълнител е прекратил изпълнителното дело. По молба от 31.05.2016 г. на ответницата Л.В.Г. е било образувано ново изпълнително дело № 20168460400473 по описа на ЧСИ О.М.за принудителното изпълнение на вземанията по изпълнителния лист по нохд № 432/2002 г. по описа на СОС.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилно прекратяване на изпълнително дело № 198/2003 г. по описа на СИС при РС– гр. Ловеч. Волята на законодателя, заложена в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е свързана с това, че правният интерес за събиране на вземането е на взискателя-кредитор, поради което той има задължението със своите действия да поддържа висящността на изпълнителното производство, тъй като изцяло в негов интерес е да бъде събрано вземането му, като тази висящност не е обусловена само от подадената молба за образуване на изпълнителното производство и липсата на предпоставки за неговото прекратяване. Движението на изпълнителното производство зависи от волята на взискателя, от това дали е поискал прилагането на определен изпълнителен способ от съдебния изпълнител, дали е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия в рамките на този изпълнителен способ, дали е внесъл авансово таксите и разноските, дължими за тяхното осъществяване, както и от това дали е поискал съдебният изпълнител да повтори неуспешни изпълнителни действия или неизвършени такива. С оглед на това и законодателят е счел, че липсата на активност от взискателя в хода на изпълнителното производство - да отправя искания до съдебния изпълнител да извърши определени изпълнителни действия, което състояние продължава в период от две години, има за правна последица - прекратяване на изпълнителното производство по право.

В същото време, в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС се посочва, че съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността, но ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. "а" ЗЗД.

В тежест на взискателя-ответник е да докаже извършването на действия, годни да прекъснат както срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, така и погасителната давност по отношение на вземането, като тази тежест му е разпределена от първоинстанционния съд с доклада по делото. В конкретния случай, последното действие по изпълнителното дело е получаването на плащане от ответника на 24.03.2009 г., като не са представени никакви доказателства за искането или извършването на изпълнителни действия след този момент. По този начин, изпълнителното дело е прекратено на 25.03.2011 г. /меродавно в случая е изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като постановлението на съдебния изпълнител има декларативен характер/. В същото време, петгодишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, считано от последното прекъсване на давността от 25.03.2009 г. е изтекъл на 25.03.2014 г. - преди подаването на молбата на ответницата от 31.05.2016 г. по която е образувано Изпълнително дело № 20168460400473 по описа на ЧСИ О.М.. Дори да се приеме, че Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. е запазило действието си до постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС /Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/, т.е. да се приеме, че до прекратяване на изп.дело № 198/2003г., давност не е текла, съдът приема, че процесните вземанията отново са погасени по давност с изтичането на пет години, считано от датата на прекратяване на изп. делото № 198/2003г.  на 25.03.2011 г. Този срок е изтекъл на 25.03.2016 г. – отново преди подаването на молбата от 31.05.2016 г. – за образуване на новото изп.дело № 20168460400473 по описа на ЧСИ О.М.. Предвид изложените мотиви, настоящата инстанция намира, че  процесните вземания са погасени по давност, както правилно е приел и първоинстанционният съд.

Тъй като изводите на първоинстанционният съд напълно съвпадат с тези на настоящата инстанция, първоинстанционното решение, в обжалваната част, следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба срещу него- оставена без уважение, като неоснователна. 

По разноските: При горния изход на делото по въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззиваемия се дължат направените във връзка със защитата по тази жалба разноски в размер на 1 850 лв. – адвокатско възнаграждение.

Воден от горните мотиви Софийският градски съд

                                                Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.05.2017 г. по гр.д. № 53716/2016 г. на СРС, I Г.О., 34-ти състав, в частта с която, по предявени от П.В.П. срещу Л.В.Г. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, е признато за установено, че ищецът П.В.П. не дължи на Л.В.Г. следните суми: сумата от 15052,42 лв. – главница, сумата от 23526,76 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 11.03.2003 г. до 07.07.2016 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 10.12.2002 г. по нохд № 432/2002 г. по описа на СОС, както и сума в общ размер на 4903,85 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ и 15 лв. – държавна такса за вписване на възбрана.  

В останалата отхвърлителна част, като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.

ОСЪЖДА Л.В.Г., ЕГН ********** да заплати на П.В.П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1850,00 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.

 Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ:  1.                        2.