№ 1387
гр. София, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501264 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК и е образувано по въззивна
жалба на М. Л. Л. и М.С. Ш. против Решение 260280 от 12.01.2021 г. по гр.д. 2115/2017 г. по
описа на Софийски градски съд /СГС/, с което са отхвърлени изцяло исковете им по реда на
чл. 432, ал. 1 КЗ против „ДЗИ-Общо Застраховане“ ЕАД за обезщетяване на неимуществени
вреди в размери от по 70 000 лв. за всеки един от тях /ведно с мораторна лихва върху сумите
от 21.11.2016 г./, които вреди са претърпени във връзка с ПТП, настъпило на 24.09.2016 г. в
гр. София, при които ищците са пострадали. Оплакванията в жалбата са свързани с
неправилно приложение на материалния закон, както и че първоинстанционният съд не
следвало да възприема в цялост заключенията на вещото лице-автоексперт в двете
автотехнически експертизи /САТЕ/, което е обусловило и неправилност в правните му
изводи за липса на противоправност и вина при водача на увреждащото МПС, довело и до
това, че исковите претенции са били отхвърлени. Актът на градския съд обаче се атакува
частично – само до сумите от 50 000 лв. за М.Л. и от 25 000 лв. за М. Ш., като до САС се
отправя искане именно такива обезщетения за неимуществени вреди да се присъдят на
въззивниците.
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна от насрещната страна – „ДЗИ-
Общо Застраховане“ ЕАД с писмен отговор по чл. 263 ГПК. Претендират се разноски, като
се желае атакуваното решение да се потвърди.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
1
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Пред настоящата инстанция не са събирани
нови доказателства.
САС намира, че обжалваното решение на СГС отговаря на критериите за валидност и
допустимост. Преценявайки правилността на обжалваното решение, настоящият състав на
съда намира следното:
Предмет на делото е искане за обезщетяване на неимуществени вреди по реда на чл. 432,
ал. 1 КЗ от двамата ищци срещу застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“. Твърди се, че на 24.09.2016 г., около 17:50 часа, в
гр.София, по бул.“Г.М.Д.“ пред бл.2, застрахованата при въззиваемото дружество Г. И. К.
като водач на л.а. марка „Мерцедес“ с рег. №******** предизвиква ПТП, блъскайки
въззивниците, които получили телесни увреждания, причинили им неимуществени вреди.
Отговорността на застрахователя произтича от сключения застрахователен договор и е
функционално обвързана с поведението на водача на колата. Такава отговорност би се
породила само при установяване елементите на фактическия състав на деликта по чл. 45
ЗЗД, а при липсата им – исковете биха били неоснователни.
Видно от позициите, изразени във въззивната жалба и отговора на същата, основният
спорен въпрос пред апелативния съд се свежда до това дали е налице противоправност в
поведението на водача К.. Първостепенният съд е приел, че липсва такава противоправност
и е отхвърлил исковете изцяло.
Настоящият състав на САС не възприема изводите на градския съд за липса на
противоправност в поведението на водача на лекия автомобил Г. К., чиято гражданска
отговорност е застрахована при въззиваемия застраховател. Съображенията за това са
следните:
Видно от основното /л. 223-228/ и допълнителното /л. 342-348/ заключение по приетата в
първата инстанция съдебна автотехническа експертиза, Г. К. е управлявала процесния л.а.
„Мерцедес“ със скорост 60 км/ч /така на л. 225/, респ. 64 км/ч /така на л. 344/ към момента на
удара с пешеходците Л. и Ш.. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗДвП, в населените места, максимално
допустимата скорост на движение на МПС не следва да превишава 50 км/ч. На следващо
място, пътният инцидент е настъпил в района на автобусна спирка от обществения
транспорт, в непосредствена близост до пешеходна пътека /така на л. 225/. Непосредствено
преди ПТП, пострадалите пешеходци са слезли от автобус „МАН“ от масовия градски
транспорт, преминали са зад него и са предприели пресичане на пътното платно. Видно от
показанията на водача К., разпитана в открито с.з. на 12.04.2018 г. /л. 262 и 263/, същата е
била ориентирана, че се намира в район на „пешеходен светофар със спирка“ /така изрично
на осми ред отдолу нагоре на л. 262/. Всеки водач на МПС трябва да е наясно, че такива зони
са критични и съдържат повишен риск от реализиране на ПТП с пешеходци поради самото
естество на участъка – наличие на спирка от масовия обществен превоз, светофар и
пешеходна пътека. Ето защо, управляването на автомобил със скорост от порядъка на 60-65
2
км/ч /безспорно и в двете заключения по САТЕ/ в такава зона и то след потегляне на
автобуса „МАН“ от спирката на градския транспорт /вж. схема на ПТП на л. 224/ се явява
неприемливо поведение от страна на водача. Нарушени са разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и чл.
20, ал. 2 от Закона за движението по пътищата, повеляващи императивно, че водачите на
нерелсови МПС са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които
управляват. Те са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие.
Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато
възникне опасност за движението.
Съгласно постановките на ТР № 28/28.11.1984 г. по н.д.№ 10/1984 г. на ОСНК на ВС,
водачът не е длъжен да спира при преминаване покрай спиращ, спрял или потеглящ автобус
или тролейбус на спирки на обществен превоз, а има правото да прецени дали да спре или
не, в зависимост от конкретната пътна обстановка /величината на скоростта трябва да зависи
от отрицателното влияние на факторите, неизчерпателно изброени в чл.20, ал.2 ЗДвП;
колкото по-неблагоприятни са те, толкова по-малка трябва да бъде скоростта на движението
в сравнение с максимално предвидената; спиране се налага при пътни условия и ситуации,
когато движението дори и с минимална скорост създава опасност за настъпване на
транспортно произшествие/. Ако при преминаването покрай МПС на платното няма
пешеходци, водачът не е длъжен да спира, а следва само да намали скоростта, което зависи
от близостта му до автобуса/тролейбуса и възможността да преустанови движението при
появата на пешеходец пред или зад превозното средство. Изведено е тълкуване, че когато
преминават покрай спиращ, спрял или току-що потеглящ автобус или тролейбус, водачите
са длъжни да намаляват скоростта на движението или да спират в зависимост от
затрудненията в пътната обстановка на това място. Само когато пътят е с увеличена
максимална скорост за населеното място, с разделителна ивица, металическа ограда и
подлези за преминаване на пешеходци, поведението на водача се преценява съобразно
общото изискване на чл.20, ал.2 ЗДвП. Макар разрешението да касае нормата на чл.71, ал.1
ППЗДвП /отм./, то в еднаква степен е приложимо спрямо редакцията на чл.65 ЗДвП и
съответстващата му норма на чл.129 ППЗДвП, указваща задължението на водача при
движение покрай спиращо, спряло, потеглящо ППС от означена трамвайна, тролейбусна
или автобусна спирка да намали своевременно скоростта, за да може в случай на
необходимост да спре.
В конкретния случай, Г. К. е следвало да избере скорост на движение на автомобила,
която да е съобразена с конкретния пътен участък, както и с характера и интензивността на
движението и потенциалните опасности в района на спирката и пешеходната пътека. Няма
данни, тя да е предприела поне известно намаляване на скоростта на автомобила с оглед
конкретния специфичен пътен участък. Следователно, липсата на съобразена скорост от
страна на водача, както и произтеклата от това липса на непрекъснат контрол върху
3
превозното средство е обективен факт, който е способствал за настъпването на пътно-
транспортното произшествие. Поради което, съдът приема, е налице противоправно
поведение от водача и е налице фактическия състав на отговорността по чл. 432, ал. 1 КЗ. За
да стигне до такъв извод, съдът се позовава и на практиката на ВКС, обективирана в
Решение № 160/14.02.2020 г. по т.д. № 2674/2018 г. на ТК, II т.о., даващо отговор по реда на
чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода на спора материалноправен въпрос относно
приложението на чл.65 вр. чл.20, ал.2 ЗДвП и задълженията на водача за предотвратяване на
ПТП в район на спирка на обществения транспорт, какъвто е и настоящия казус.
Що се отнася до преценката, която следва да извърши САС за неимуществените вреди и
тяхното репариране /чл. 52 ЗЗД/, то въззивната инстанция намери следното:
Видно от СМЕ /л. 229-236/, двамата ищци са получили следните увреждания при пътния
инцидент: при М.Л. – черепно-мозъчна травма, която е довела до сътресение на мозъка,
пукване на теменната кост и малък епидурален хематом над твърдата мозъчна обвивка,
както и лицево-челюстна травма. Въззивникът е престоял по-малко от една седмица в
болница след ПТП, но през това време е претърпял хирургична интервенция по
отстраняване на епидуралния хематом. След което е бил изписан за домашно лечение, а
според вещото лице оплакванията би следвало да отзвучат до 30 дни. Възстановяването е
добро и пълно, като няма данни за настъпили усложнения в здравето на пациента /л. 235/.
При М. Ш., пораженията са били по-леки – черепно-мозъчна травма с мозъчно сътресение с
контузия на главата, както и контузия на корема с неголеми разкъсно-контузни рани.
Изписана е от болница четири дни след инцидента, при възстановителен период 15-25 дни.
Изписана е клинично здрава, като не са събрани данни за някакви усложнения или липса на
пълно възстановяване след посочения период.
При отчитане на гласните доказателства за интензитета на болките и страданията /св. Н. и
св. Л. – л. 243 и 244/, съдът намира, че справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за
неимуществените вреди биха били сумите от 20 000 лв. за М.Л. и 12 000 лв. за М. Ш.. За да
стигне до тези изводи, САС взе предвид не само данните от гласните доказателствени
средства и приетата по делото СМЕ, но и други обективни факти – младата възраст на
въззивниците към датата на ПТП /18 г. при М. и 16 г. при М./, която, без съмнение,
подпомага по-бързото им и пълно възстановяване, липсата на данни за каквито и да са
усложнения при лечението и възстановяването, изводите на вещото лице-лекар за пълното
възстановяване на здравето им, годината на настъпване на ПТП /2016 г./, лимитите на
отговорност при застрахователите съгласно КЗ, икономическата конюнктура в страната през
същата година, както и всички останали фактори, имащи значение при направата на
преценката по чл. 52 ЗЗД съгласно утвърденото в съдебната практика.
Следва обаче да се разгледат и своевременно направените с отговора на исковата молба
от „ДЗИ-Общо Застраховане“ ЕАД възражения за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
изразяващи се пресичане на забранителен за пешеходците червен сигнал, пресичане не на
самата пешеходна пътека и внезапно изскачане на платното за движение.
Апелативният съд в настоящия си състав, намира, че възраженията за съпричиняване се
4
явяват доказани по следните съображения. Видно и от главното, и от допълнителното
заключение по САТЕ, приети в първата инстанция, както и от схемите на реализиране на
ПТП, посочени в тях, пътният инцидент е настъпил в непосредствена близост до
пешеходната пътека, но самите пешеходци не са пресичали на самата пътека, а съвсем близо
до нея. Допълнителното заключение сочи още, че за въззивниците е бил налице червен
сигнал на светофарната уредба, както и не са се придвижвали на спокоен ход. Всички тези
обстоятелства също са допринесли за настъпване на пътния инцидент и то в голяма степен.
При определяне на приноса за реализиране на произшествието, съдът намира, че той следва
да се разпредели поравно – 50% за всеки от участниците в ПТП. За да определи този
процент съвина, съдът взе предвид още и младата възраст на пострадалите, която също
способства за направата на неправилна преценка от тяхна страна за така възникналата
конфликтна ситуация на пътя.
При всичко изложено и прилагане на посочената редукция, обезщетението за
неимуществени вреди, което следва да се присъди на М.Л. е 10 000 лв., а М. Ш. – 6 000 лв.
Сумите, следва да се присъдят с мораторната лихва за забава, считано от 21.11.2016 г. до
окончателното им изплащане, като от застрахователното дружество не е оспорен началния
момент за начисляване на законната лихва.
Ето защо, въззивните жалби се явяват частично основателни. Решението на СГС
следва да се отмени в следните части – в частта, в която са отхвърлени исковете за
обезщетяване на неимуществени вреди от М.Л. за сумата от 10 000 лв. и на М. Ш. – за 6000
лв., като тези суми им се присъдят с мораторните лихви, считано от 21.11.2016 г. до
окончателното им изплащане. В останалите обжалвани части, решението на градския съд е
правилно и ще следва да се потвърди.
При съобразяване с материалния интерес в първата инстанция, обжалваемия
материален интерес във втората инстанция, респ. уважените и отхвърлени части от исковете,
както и приложените от страните списъци по чл. 80 ГПК, разноските се разпределят, както
следва: а/ ищците не са направили разноски, а върху уважената част от исковете и на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, процесуалният им представител адв. Н. Д.
има право да получи адвокатско възнаграждение от 1212 лв. /с ДДС/ за всяка инстанция или
общо 2424 лв. /с ДДС/. Застрахователят има право да получи сумата от 3 124.64 лв. разноски
за втората инстанция. Сумата, която дължат като разноски на застрахователя въззивниците
Л. и Ш. за първата инстанция не следва да се редуцира според резултата от въззивното
производство, тъй като действително дължимите разноски са повече от присъдените в полза
на дружеството от СГС, дори и при настоящите изводи от САС. Разноските от диспозитива
на първоинстанционното решение са по-малки поради преценката на градския съд за
прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, но тази преценка на СГС не се споделя от
настоящата инстанция. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „ДЗИ-Общо Застраховане“ ЕАД
трябва да заплати на съда и по неговия бюджет сумата от 960 лв.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд,
5
РЕШИ:
Отменя Решение 260280 от 12.01.2021 г. по гр.д. 2115/2017 г. по описа на
Софийски градски съд в частта, в която са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ за
заплащане на неимуществени вреди против „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, предявени от
М. Л. Л. и М.С. Ш. за сумите от 10 000 лв. /за М. Л. Л./ и 6 000 лв. /за М.С. Ш./ ведно с
мораторните лихви, считано от 21.11.2016 г. и вместо това постановява:
Осъжда „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК: 121718407да заплати на основание
чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите от 10 000 /десет хиляди/ лв. на М. Л. Л. с ЕГН:
********** и 6000 /шест хиляди/ лв. на М.С. Ш. с ЕГН: ********** ведно с мораторните
лихви върху тези суми, считано от 21.11.2016 г. до окончателното им изплащане и които
суми, представляват обезщетения за неимуществени вреди, причинени им при ПТП,
реализирано на 24.09.2016 г. в гр. София по вина на застрахования при същото дружество
водач Г. И. К. с ЕГН: ********** при управление на лек автомобил „Мерцедес“ с
регистрационен номер ********.
Потвърждава Решение 260280 от 12.01.2021 г. по гр.д. 2115/2017 г. по описа на
Софийски градски съд в останалите обжалвани части.
Осъжда М. Л. Л. и М.С. Ш. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на „ДЗИ-
Общо застраховане“ ЕАД разноски за втората инстанция в размер на 3124.64 /три хиляди
сто двадесет и четири лева и 0.64 ст./ лева с ДДС, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.
Осъжда „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата да заплати на адв. Н.Д. от ШАК сумата от 2424 лв. /две хиляди четиристотин
двадесет и четири/ лева с ДДС адвокатско възнаграждение за две инстанции, а на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати на САС и по бюджета на съда сумата от 960 /деветстотин и
шестдесет/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6