Р Е Ш Е Н И Е № 817
гр. Сливен, 16.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
Сливенският районен съд, Х-ти състав, в публичното
заседание на петнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НИНА КОРИТАРОВА
при
секретаря МАРИАНА ТОДОРОВА, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1265 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано въз основа на искова молба, с която
в условията на обективно кумулативно съединяване са предявени положителни установителни искове за установяване съществуване на вземания на заявител
по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, която е била връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 ГПК- правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК и чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника П.К.Д., ЕГН: ********** *** че дължи на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „П. Волов” № 29, ет. 3 следните суми: 938 лева главница; 94,52 лева - договорна лихва за периода 23.03.2017 г. до 14.12.2017 г.; сумата от 613,48 лева, съставляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 0 лв., съставляваща такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочено задължение и сумата от 111,54 лева – лихва за забава, върху непогасената главница считано от 15.12.2017 /датата на последната погасителна вноска/ до датата на подаване на заявлението в съда-14.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в районния съд до окончателното изплащане на задължението.
В
исковата молба се твърди, че на 06.03.2017 г.,
между „Изи Асет Мениджмънт" АД, като заемодател и П.К.Д., като заемател бил сключен Договор за
паричен заем № 2762278, при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
Съгласно
сключения договор за заем, заемодателят се задължил да предостави на заемателя
под формата на заем парична сума в размер на 1250 лева и последният бил усвоил
изцяло получената сума след сключването на договора. Страните се били
съгласили, че със сключването на този договор се рефинансира задължение на
ответника по Договор № 2681208 за паричен заем в размер на 728,53 лева, като
страните били направили изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми
задължения, като в случая процесния договор имал силата на разписка. След
извършеното прихващане задължението на ответника се погасявало изцяло, а
заемодателят му бил изплащал остатъка от заетата сума, а заемателят се бил
съгласил да ползва и да върне заетата сума, като заплати сума в размер на
1434,2 лв. ведно с договорна лихва на 20 погасителни вноски всяка в размер на
71,71 лв.
По
договора ответникът бил извършвал плащания в общ размер на 709,60 лв. и към
настоящия момент дължимата главница, която била останала неплатена била в
размер на 938 лв. Срокът на Договора изтекъл на 14.12.2017 г. и не бил обявяван
за предсрочно изискуем. От тази датата до датата на подаване на заявлението в
съда-14.11.2018 г. се била дължала и мораторна лихва върху главницата в общ
размер на 111,54 лв. Била уговорена и
договорна лихва, която се била дължала от 23.03.2017 г. /датата на първата
вноска/ до 14.12.2017 г. /датата на настъпване на падежа на договора/ в общ
размер на 94,52 лв. В сключеният договор ответникът се бил съгласил в тридневен
срок от усвояване на сумата да представи на заемодателя едно от изброените в
договора обезпечения и че в случай на неизпълнение на това задължение бил
дължал неустойка, която се била изчислявала еднократно след изтичане на
тридневния срок и се била дължала като допълнителна сума към всяка от
погасителните вноски и била в размер на 613,48 лв.
Междувременно,
на 30.01.2017 г. бил сключен Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) на основание чл. 99 ЗЗД
между „Изи Асет Мениджмънт" АД и
ищцовото дружество и Приложение № 1 от 03.07.2018 г., по силата на който
вземането, било прехвърлено в полза на
ищцовото дружество изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и с всички лихви.
С
оглед горното, ищецът моли длъжника да се счита за уведомен за извършената
цесия с Исковата молба.
С оглед горната
фактическа обстановка, за „Агенция за контрол на просрочени вземания" ЕООД
бил възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Съдът уважил претенцията и по
образуваното ч.гр.д. 6452/2018 на PC Сливен била издадена заповед за
изпълнение, която била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Иска се от съда да признае за установено по отношение на ответника, че
дължи на "Агенция за контрол на
просрочени вземания" ЕООД следните суми: следните 938 лева
главница; 94,52 лева - договорна лихва за периода 23.03.2017 г. до 14.12.2017
г.; сумата от 613,48 лева, съставляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, 0 лв., съставляваща такси и разходи за извънсъдебно събиране на
просрочено задължение и сумата от 111,54 лева – лихва за забава, върху непогасената главница
считано от 15.12.2017 /датата на последната погасителна вноска/ до датата на
подаване на заявлението в съда-14.11.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в районния съд до окончателното
изплащане на задължението Моли да бъдат
присъдени и направените в производство разноски в размер на 350 лв./триста и
петдесет лева/.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил
отговор на исковата молба от страна на ответника.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид становищата на страните, приема
за установено следното:
Правната
квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове е: чл.
422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1,
чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Приложено
е ч. гр. д. № 6452/2018 г. на СлРС, от което се установява, че по заявление на „Агенция за контрол на просрочени
вземания" ЕООД, депозирано на
21.11.2018 г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК срещу длъжника П.К.Д. за вземанията, предмет на настоящия иск.
Заповедта е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Изложеното
сочи, че за ищеца е налице правен интерес от предявения установителен иск по
чл. 422 ГПК и същият е процесуално допустим.
Между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е подписан договор за паричен заем №
2762278 от 06.03.2017 г., по силата на който, на последния е предоставена
заемна сума в размер на 1250 лева. Уговорена е между страните договорна лихва ,
като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35.00 %, а годишният процент
на разходите (ГПР) 40.70 %. Заемателят се е задължил да върне кредита в срок до
14.12.2017 г. на 20 равни двуседмични погасителни вноски в размер на 71,71 лева
всяка.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 от процесния договор заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговарят на определени
условия или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата от 1434,20
лева и със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора. Съгласно чл. 8 от договора при забава на плащането,
на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи на заемодателя законната
лихва за всеки ден забава.
Вземанията
по процесния договор са цедирани от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД /рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г. и приложение № 1 от 03.07.2018 г. към
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г. /. Представено е
пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни задължението
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД / пълномощно по делото/. Представено е и уведомително
писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД изпратено от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД . Действително уведомяването на длъжника е станало
след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, с връчването на исковата молба и
на приложенията към нея на лице от домашните на длъжника, което се е задължило
да го уведоми и същото следва да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235,
ал. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД е изпълнена с връчването на препис
от приложенията към исковата молба на ответника по производството.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК изрично предвижда, че
кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на
трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава
възможност. Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.10 от договорните
разпоредби на сключения договор, според която кредиторът има право да
прехвърля, изцяло или частично, правата си по договора.
Във формираната с редица решения на ВКС задължителна
практика /вж. решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., Iт. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014
г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др./, безпротиворечиво се приема, че
уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.първо от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
В случая дори и да се приеме, че длъжникът не е бил
уведомен за извършената цесия, тъй като не е получил лично изпратеното до него
уведомление, като приложение към исковата молба ищецът е представил и
уведомление за извършеното прехвърляне на вземанията, адресирано до ответника,
като длъжник.
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни иска – главен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД и акцесорни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от заявител в заповедно производство, като заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, което обуславя правния интерес на кредитора от предявяване на настоящите искове. За да се уважи иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя; 3. настъпил падеж за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемодателя. В случая тези четири елемента се доказват от представените по делото писмени доказателства. Налице е валиден договор за потребителски заем, усвоена е от кредитополучателя предоставената сума от 1250 лв., настъпил е падежа на задължението за връщане на главницата и уговорената договорна лихва по см. на чл. 430 ТЗ с настъпването на крайния срок на договора за кредит-14.12.2017 г. преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Съответно, предявеният иск за неизплатения остатък от главницата с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло в размер на 938 лв. Като законна последица от уважаване на иска с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -21.11.2018 г. до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал.2 ЗЗД
За уважаване на иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на заемодателя. В случая е била уговорена договорна лихва в договора, като нейният падеж е настъпил по см. на чл. 430 ТЗ с изтичането на крайния срок на договора на 14.12.2017 г. преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение-21.11.2018 г. Размерът на договорната лихва се равнява на 94,52 лв., за периода от 23.03.2017 г. до 14.12.2017 г, като този размер не се оспорва от ответника. Вземанията за главницата и възнаградителната лихва се обхващат от пределите на издадената заповед за изпълнение и удостоверяват изпълняемо право на кредитора, поради което двата положителни установителни иска следва да бъдат уважени в пълен размер.
Съдът счита, че неизплатеният остатък от кредита е станал изискуем с настъпването на падежа на последната погасителна вноска на 14.12.2017 г. т.е.към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК-21.11.2018 г. е бил вече настъпил.
С оглед основателността на главния положителен установителен иск се обуславя и основателността на предявения акцесорен иск за заплащане на мораторната лихва с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД. Ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от 15.12.2017 г. до 14.11.2018 г., равняващо се на сумата от 111,54 лв., като в договора за кредит, е уговорена мораторна лихва в размер на законната лихва за всяка просрочена вноска. Този размер също не е оспорен от ответника.
Съдът
в настоящия си състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка е
нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката
и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010
г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване
на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка
в размер, който надвишава многократно печалбата на кредитора /възнаградителната
лихва по договора/.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От
съдържанието на чл. 4, ал. 2 от процесния договор е видно, че размерът на
уговорената неустойка – 876,40 лв., възлиза на повече от половината от заемната
сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено,
заедно със всяка вноска по договора, както към вноските се добавя сумата от
43,82 лева.
Такава
клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишение, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечение на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер, което е в контраст с
всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с
ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка. Поради това и искът за
установяване на вземането за неустойка по договора от 613,48 лв., се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съдът
намира за установено по делото, че с постъпилите плащания са погасявани
задълженията по начина, по който това е отразено при първоначалния кредитор
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, тъй като от ответника не са релевирани възражения и
ангажирани доказателства в тази насока.
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищeца
сумата от 87,97 лева за разноски по настоящото дело за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за
правната помощ, вр. чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ, които
разноски са определени съразмерно с уважената част от иска.
На
основание т.12 от ТР №4/2014г на ВКС, съдът следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство. Предвид
изхода на спора по настоящото дело, съдът следва да осъди ответника да заплати
на ищеца сумата от 153,07 лева разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ, вр. чл. 26 от Наредба за заплащането на правната
помощ, представляваща разноски по ч.гр.д. № 6452/2018 г. на СлРС, които също са
определени съразмерно с уважената част от иска.
При
този изход на делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът също има право
на разноски, но не следва да му бъдат присъждани, тъй като не претендира
такива.
Така мотивиран, Сливенският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.
422 във вр. с чл.415 от ГПК, че П.К.Д., ЕГН: ********** ***, дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „П. Волов” №
29, ет. 3, сумата 938 лв. -
главница, дължима по Договор за паричен заем № 2762278/06.03.2017 г. и
приложение № 1 от договор за цесия от 03.07.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 21.11.2018 г. до окончателното плащане, сумата от
94,52 лв. - договорна лихва за периода от 23.03.2017 г. до 14.12.2017 г.
(падеж на последна погасителна вноска), сумата 111,54 лв. -обезщетение
за забава за периода от 15.12.2017 г. до 14.11.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 6452/2018 г. на СлРС.
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН, предявения иск по чл. 422 във вр. с чл.415
от ГПК от „Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „П. Волов” № 29, ет. 3,
против П.К.Д., ЕГН: ********** ***, за
установяване дължимост на следните суми: сумата от 613,48 лв.– неустойка за неизпълнение на договорно задължение, за
която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 6452/2018 г. на СлРС.
ОСЪЖДА П.К.Д., ЕГН: ********** ***, да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „П. Волов” №
29, ет. 3, сумата от 87,97 лева за разноски по настоящото дело, както
и сумата от 153,07 лв., съставляваща
сторени в заповедното производство разноски съобразно с уважената част на
исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Сливенския окръжен
съд в двуседмичен срок, считано от датата на връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: