№ 6408
гр. София, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110151929 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Н. К. Я. е предявила срещу „К..“ ЕАД установителен иск с правна квалификация чл. 26,
ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9а,
т. 11, т. 20, т. 23 и т. 24 от ЗПК, вр. чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22
от ЗПК, вр. 143, ал.1 ЗЗП, с който се иска да бъде провъзгласен за недействителен договор за
потребителски кредит № .., сключен на 21.06.2019 г., а при условията на евентуалност
отделни негови клаузи, а именно клаузата, регламентираща лихвен процент в размер на 41,
24 % и чл. 4, възлагащ в тежест на ищцата да предостави обезпечение на кредита като
условия за отпускане на заема, срещу което тя дължи допълнително възнаграждение,
надвишаващо размера на отпуснатия заем.
Ищецът твърди, че е сключила с ответника договор за потребителски кредит № .. на
21.06.2019 г. за сумата от 2600 лв. Излага доводи за недействителност на целия договор
поради неспазване изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно шрифта на договора и
съставянето му по ясен и разбираем за потребителя начин, както и липсата на посочен срок
на договора и погасителен план в разрез с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК. Сочи също
така, че в договора липсва методика за изчисляване на референтния лихвен процент
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, както и не е ясно какви вземания са включени в месечната
погасителна вноска съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Излага и доводи за нарушаване на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 20, т. 23 и т. 24 ЗПК. При условията на
евентуалност поддържа, че са нищожни клаузата на чл. 4 от договора, който възлага в тежест
на потребителя заплащане на допълнителни суми на месец към основната вноска по
договора, както и уговореният размер на фиксираната годишна лихва, който се равнява на 4
пъти размера на законната лихва.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявения иск. Твърди, че ищцата не разполага с правен интерес от предявяване на
установителен иск, а следва да води осъдителен иск за суми, ако смята, че е платила такива
без основание. Сочи, че за обезпечаване на задълженията по процесния договор за кредит
ищцата е сключила договор за предоставяне на поръчителство с трето за спора лица – „А..“
ЕООД, по силата на който посоченото дружество се е задължило да отговаря солидарно като
поръчител с ищеца срещу възнаграждение. Посочва също така, че възнаграждението по
1
договора за поръчителство не е включено в погасителния план по процесния договор за
кредит, а единственият разход, който е включен в годишния процент на разходите по
договора за кредит е възнаградителната лихва. Излага доводи, че възнаграждението на
поръчителя не попада в законовата дефиниция за общ разход по кредита, формулирана в
пар. 1, т. 1 ДРЗПК, както и че сключването на договора за поръчителство не е било
задължително. Оспорва твърденията на ищцата за неспазване на посочените в исковата
молба императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит. С оглед
гореизложеното моли за отхвърлянето на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9а, т. 11, т. 20, т. 23 и т. 24 от ЗПК, вр. чл. 12,
ал. 1, т. 7 – т. 9 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 от ЗПК, вр. 143, ал.1 ЗЗП, в тежест на
ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, както и че същият е нищожен на твърдените в отговора на исковата
молба основания, а по евентуалните искове, че процесният договор съдържа посочените в
исковата молба клаузи и че тяхното съдържание противоречи на императивни законови
разпоредби.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит № .., сключен между ищеца и
ответното дружество на 21.06.2019 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в
размер на 2600 лв. със срок от 24 месеца, като сумата е следвало да бъде върната с 24 равни
месечни погасителни вноски от по 160, 83 лв. всяка съгласно приложен погасителен план, в
които съгласно договора са включени съответната част от главницата и възнаградителна
лихва. Съгласно погасителния план общият размер на сумата за връщане се равнява на 3859,
92 лв. с лихвен процент от 41, 24 % и годишен процент на разходите от 50 %. В чл. 4, ал. 1
от договора е уговорено, че в случай че в заявлението за отпускане на кредита
кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение на кредита, същият следва, в
зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението, да предостави на кредитора
банкова гаранция съгласно ОУ в срок до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи
договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К..“ юридическо лице (поръчител)
в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В ал. 2 е предвидено, че ако в посочения в ал.
1, изр. 1 срок кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се
счита, че заявлението не е одобрено от „К..“ и договорът за кредит не поражда действие. В
пар. 17 от ОУ към договора е предвидено, че обезпечение – ще означава (i) банкова
гаранция, издадена в полза на „К..“ от лицензирана банка със седалище в Република Б... или
от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република
Б... чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-членка, която извършва дейност на
територията на Република Б... директно или чрез клон при условията на взаимно признаване,
и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „К..“ всички
задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден,
считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „К..“ за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция е най-малко 30
дни след падежа на последната погасителна вноска по договора за кредит/изтичането на
последния период на револвиране; или (ii) поръчителство, предоставено по силата на
договор за предоставяне на поръчителство по кредита, сключен между кредитополучателя и
одобрено от „К..“ юридическо лице ("поръчител"), което впоследствие е сключило с „К..“
договор за поръчителство, по силата на който поръчителят се задължава да отговаря
2
солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя
по договора за кредит.
По делото е приет и договор за предоставяне на поръчителство, сключен в деня на
сключване на договора за кредит – 21.06.2019 г., между „А..“ ЕООД в качеството му на
поръчител, и ищцата в качеството й на потребител. В него е посочено, че потребителят е
подал заявление за потребителски кредит до ответника, като последният се задължил да
предостави на ищеца кредит в размер на 2600 лв. след предоставяне на обезпечение на
задълженията на потребителя под формата на поръчителство. В буква „в“ е предвидено, че
поръчителят е получил от „К..“ АД предложение за сключване на договор за поръчителство
по отношение на потребителя. С този договор поръчителят се е задължил да сключи договор
за поръчителство с „К..“ АД, по силата на който да отговаря солидарно за задълженията на
потребителя по договора за кредит, срещу което потребителят му дължи възнаграждение. От
приложение № 1 към договора (л. 60) се установява ,че размерът на възнаграждението по
договора за поръчителство е в размер на 117, 87 лв. на месец за периода на действие на
договора за кредит и се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита
съгласно погасителния план по договора за кредит, т.е. общият размер на възнаграждението
на поръчителя се равнява на 2828, 88 лв.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, че уговорената сума в размер на 2600 лв. е била предоставена
на ищеца.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване
възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл.
от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение,
поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се
поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято
правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на
обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски
кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от
трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се
включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент
на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит – чл. 4, ответното дружество е
предвидило две алтернативни възможности за обезпечение на кредита – чрез банкова
гаранция или чрез поръчителство от одобрено от него юридическо лице. При извършена
служебна справка в Търговски регистър съдът установи, че едноличен собственик на
капитала на дружеството поръчител „А..“ ЕООД е кредиторът-ответник „К..“ ЕАД.
Следователно кредиторът по договора за кредит и поръчителят са свързани лица по смисъла
на пар. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в
3
разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да
бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е
фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано
дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това положение съдът приема, че
предоставянето на обезпечение от „А..“ ЕООД представлява задължително условие за
получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. След като предоставянето на
обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то възнаграждението по
договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който следва да бъде включен
като компонент при формиране на годишния процент на разходите. Включването на
възнаграждението на гаранта в ГПР безспорно ще доведе до надвишаване на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото посоченият в договора ГПР е 50 %, а възнаграждението на
поръчителя е по-голямо от цялата главница по договора за кредит.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като
възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.
Съгласно цитираните решения за да осигури по-голяма защита на потребителите
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан
предявеният под условие евентуален иск.
4
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса в
размер на 104 лв. В полза на адв. К. И. Б. следва на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 400
лв.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (Б...), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. К. Я., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „Г..“ №.., офис-партер, срещу „К..“ ЕАД, с ЕИК: /.., със седалище и адрес на
5
управление: гр. София, бул. „В..а“ №... (сграда А), ет. 4, Б.. „Б...“, иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, нищожността на сключения между страните договор за
потребителски кредит № ../21.06.2019 г.
ОСЪЖДА „К..“ ЕАД, с ЕИК: /.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„В..а“ №... (сграда А), ет. 4, Б.. „Б...“, да заплати на Н. К. Я., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Г..“ №.., офис-партер, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 104 лв.,
представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „К..“ ЕАД, с ЕИК: /.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„В..а“ №... (сграда А), ет. 4, Б.. „Б...“, да заплати на адв. К. И. Б., ЕГН **********, от А К –
гр. Русе, с адрес: гр. София, ул. „Г..“ №.., офис-партер, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца
безплатна правна помощ в производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6