РЕШЕНИЕ№1067
гр.
Пловдив, 24.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и четвърти юни две хиляди и осдеветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
АННА ДЪБОВА
при
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова възз.
гр. д. № 1011/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение №
939/08.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1637/2018 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, IX граждански
състав, е прието за установено по предявения от И.К. в качеството й на ЕТ „И.К.” против „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи
на ответника, като погасени по давност, следните суми, за които е издаден
изпълнителен лист от 31.03.2014г. по ч.гр.д. № 1113/2014 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, а именно: сумата от 1 220, 26 лв. - главница за потребена
електроенергия за обект в с. ****** за периода 27.01.2012 г. – 18.06.2013 г.,
както и сумата от 176,16 лв. - обезщетение за забава за периода 13.03.2012 г. -
23.01.2014 г. Предявеният иск е отхвърлен за сумата от 127, 91 лв. – деловодни
разноски по същия изпълнителен лист.
Производството пред въззивната инстанция е образувано по въззивна жалба на „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД против първоинстанционното решение, в частта му, в която
предявените искове са уважени, с доводи за неговата неправилност и
незаконосъобразност. Твърди се, че в хода на образуваното от
жалбоподателя изпълнително производство са извършени изпълнителни действия, които
са довели до прекъсване на погасителната давност за вземането, за което е
издаден изпълнителен лист. Сочи се, че изпълнителното дело е образувано по
молба от 12.05.2014 г., в която е включена и молба за пристъпване към
изпълнение с всички предвидени в ГПК способи, ведно с изрично овластяване на
съдебния изпълнител по чл. 18 ЗЧСИ, поради което с тази молба давността е била
надлежно прекъсната и от този момент е започнала да тече нова давност,
доколкото се касае не само за образуване на изпълнителното производство, а за
искане за пристъпване към изпълнителни действия. Давността за вземането била
прекъсната на 27.08.2015 г., когато е изпратено искане за вписване на възбрана
и съобщение за налагане на запор върху вземането на длъжника в „Юробанк
България“ АД. На 15.03.2019 г. давността е прекъсната с входиране на молба от
взискателя, в която са посочени изпълнителните действия, които следва да бъдат
извършени. Неправилно според жалбоподателя първоинстанционният съд е приел, че
в молбата не са посочени конкретни изпълнителни способи и имуществото, към
което да бъде насочено изпълнението. Сочи се, че всяко искане да бъде приложен
определен принудителен способ прекъсва давността. Нова молба била подадена от
взискателя на 30.08.2017 г., а на 30.08.2017 г. до длъжника била изпратена
покана за доброволно изпълнение, в която са описани всички извършени
изпълнителни действия, като е насрочен опис на движимите вещи на длъжника на
адреса за призоваване. Поради изложеното счита, че е налице активност на
взискателя, която прекъсва многократно давността в изпълнителното производство.
Сочи, че не е налице период на бездействие, който да е продължил повече от две
години на основание чл. 433, т. 8 ГПК. Моли се за отмяна на първоинстанционното
решение в тази част, ведно със законните последици. Претендира присъждане на
разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор
на въззивната жалба от И.К. в качеството й на ЕТ „И.К.“ с доводи за нейната
неоснователност. Твърди се, че молбата на взискателя от 15.03.2017 г. по
изпълнителното дело, не е довела до прекъсване на давността, тъй като съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва с
предприемане на всяко действие по принудително изпълнение. Правилно
първоинстанционният съд приел, че последното изпълнително действие, което е
прекъснало давността е вписването на възбрана върху собствения на длъжника
недвижим имот на 28.08.2015 г., като след тази дата не са извършвани
изпълнителни действия с такъв правен ефект и вземанията за главници и лихви са
погасени по давност на 28.08.2018 г. с изтичане на тригодишния давностен срок.
Първоинстанционното решение е обжалвано и от ищеца - И.К. в качеството й на
ЕТ „И.К.“, в отхвърлителната му част досежно иска за недължимост на вземането
за съдебни разноски в размер на сумата от 127, 91 лв. Счита, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че вземането за разноски се погасява с
изтичането на общата 5-годишна давност, който срок не е настъпил към момента на
предявяване на исковата молба. Твърди, че вземането за разноски е акцесорно към
главното вземане и съгласно разпоредбата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания. В този
смисъл се позовава на практика на въззивната инстанция от съдебния район, на
който е подсъден повдигнатия правен спор. Сочи, че практиката на ВКС, на която
се е позовал районният съд, е неотносима към настоящия казус, доколкото
последната е обсъдила давността за погасяване на разноски, присъдени в исковия
процес със съдебно решение, какъвто не е настоящия случай, доколкото вземането
е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, която не формира сила на
пресъдено нещо. моли за отмяна на първоинстанционното решение в тази му част и
постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени.
Претендира присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
Въззиваемият - ответник
е депозирал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, в който
излага доводи за нейната неоснователност. Моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, което счита за правилно
и законосъобразно.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията
на въззиваемия.
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани страни против
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което са процесуално
допшустими.
По силата на правната норма, уредена в чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно само относно валидността и допустимостта на решението, а
относно неговата правилност е ограничен до посочените в жалбата основания - т.
е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство,
въззивният съд действа като апелация (т.нар. „ограничен въззив”).
Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е
очертан не с наведените фактически доводи и правни съображения в исковата
молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на
обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по
отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени
нарушения на процесуалния закон или е постановил решението си в нарушение на
материалния закон.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
В случая предявеният иск по чл. 439 ГПК за
установяване недължимостта на вземане, за принудителното събиране на което е
образувано изпълнително производство, поради погасяването му по давност, е
допустим.
Давността не се прилага служебно, т.е. изтичането на предвидения в
закона срок на бездействие на носителя на субективното право на вземане не е
достатъчно, за да се приложат последиците от настъпилото погасяване на
възможността за принудително реализиране на публичното задължение. Необходимо е
длъжникът да направи изрично волеизявление, с което да се позове на изтеклата
давност. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да
прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила
съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за
установено, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на
изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по
давност.
Единственият способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано
твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на вземане остава
предявяването на иск - отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК, предявен
преди да е приключило принудителното събиране на вземането, а в условията на
приключило принудителното изпълнение – иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
в който смисъл е и т. 1 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. на Пленума на ВС и
тъй като принудителното събиране на суми след изтичане на погасителната давност
не съставлява изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД. Погасяване на едно
вземане по давност не води до погасяване на субективното право на кредитора, в
който смисъл са изложени доводи от въззивника, но изтичане на установения в
правната норма на чл. 110, респ. чл. 111 ЗЗД давностен срок води до погасяване
на притезателното право за съответното вземане, което препятства възможността
за неговото събиране чрез средствата на държавното принудително изпълнение.
Следователно и когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения
по реда на чл. 439 ГПК иск е съществуването или несъществуването на правото на
принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на
давността.
Предвид изложените правни съображения настоящия съдебен състав намира,
че е сезиран с допустима искова претенция.
Установява се,
че с изпълнителен лист от 31.03.2014, издаден по ч.гр.д. № 1113/2014 г. по описa на Районен съд – Пловдив, ищецът ЕТ „И. К.“ е
осъден да заплати сумата от сумата от 1220, 26 лв. – главница, представляваща
стойността на електрическа енергия и мрежови услуги, доставени за обект на
потребление, находящ се в с. ****, за периода от 27.01.2012 г. до 18.06.2013
г., сумата от 175, 16 лв. – обезщетение за забава за периода от 13.03.2012 г.
до 23.01.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата от 24.01.2014 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 127, 91 лв. – деловодни разноски.
Видно от
представения изпълнителен лист, издаден в производството по ч.гр.д. № 1113/2014
г., е че издаването му е постановено на основание чл. 416 ГПК във вр. с чл. 410 ГПК.
По молба от
12.05.2014 г. на кредитора въз основа на издадения изпълнителен лист е
образувано с Разпореждане от 12.05.2014 г. изп.д. № 264/2014 г. по описа на частен
съдебен изпълнител К. Д. С молбата и на основание чл. 18 ЗЧСИ взискателят е
овластил съдебния изпълнител, като му е възложил да проучи имущественото
състояние на длъжника и да определи начина на изпълнението.
Длъжникът ЕТ „И.
К.“ не е получил поканата за доброволно изпълнение от 17.06.2014 г., с която е
насрочен опис на движимите вещи на длъжника, доколкото физическото лице,
регистрирано като едноличен търговец, не е намерено на адреса, а по сведения на
брата на И. К., в този период последната е била в чужбина.
Със задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече
с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. На следващо
място в мотивите на решението е уточнено, че ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество
на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на 24 вещите на длъжника и др.),
както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи.
Молбата до
частният съдебен изпълнител не е довела до прекъсване на давността за
вземането, в който смисъл са и разясненията на посоченото тълкувателно решение.
С молбата взискателят е овластил съдебния изпълнител на основание чл. 18 ЗЧСИ
да извършва посочените в тази правна норма действия, като изрично е посочил, че
възлага на съдебния изпълнител да проучи
имущественото състояние на длъжника и да определи начина на изпълнението. С
молбата не е определен конкретен изпълнителен способ, който да бъде приложен в
производството, като съдебният изпълнител е овластен да предприеме съответните
изпълнителните действия, изграждащи конкретния изпълнителен способ по своя
преценка. Следователно давността за вземането е била прекъсната едва с
предприемане на съответно изпълнително действие. Такива са и разясненията,
дадени с посоченото тълкувателно решение, в което е постановено, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че
нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение.
След образуване
на изпълнителното производство по изп.д. № 264/2014 г. частният съдебен
изпълнител е предприел съответните действия по проучване на имуществото на
длъжника чрез изискване на справки. Посочените действия, както правилно е приел
първоинстанционният съд не са от естество да прекъснат течението на
погасителната давност, доколкото и последните не са насочени към прилагане на
конкретен изпълнителен способ и насочване на изпълнението към конкретно
имущество на длъжника.
Първото
действие, довело до прекъсване на давността за вземането е присъединяването на
основание чл. 456 ГПК на държавата чрез НАП в качесвтото й на взискател за
установените публични задължения – с разпореждане на съдебния изпълнител от
20.05.2014 г., в който смисъл съдът съобрази постановките на цитираното
тълкувателно решение.
Погасителната давност за вземането, предмет на
издадения изпълнителен лист, в изпълнителното производство е била прекъсната с
насочване на изпълнението по изпълнително дело № 264/2014
г. по описа на частен съдебен изпълнител К. Д. чрез налагане на запор върху
вземането на длъжника в „Юробанк България“ АД на 19.06.2014 г.,
В този смисъл
неправилно първоинстанционният съд е приел, че запорът върху банковата сметка
на длъжника е наложен на 17.06.2014 г. – датата на запорното съобщение и че
последният е бил неуспешен, поради липсата на авоари по сметката. Това е така,
тъй като съгласно разпоредбата на чл. 450, ал. 3 ГПК запорът върху вземането на
длъжника се счита наложен спрямо третото задължено лице от деня, когато му е
връчено запорното съобщение, което в случая е станало на 19.06.2014 г., видно
от приложената в изпълнителното производство разписка за получаване.
Процесуална последица от наложения запор е възможността, при липса на
доброволно изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на
взискателя за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК, затова
запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е
част от предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“.
Обстоятелството,
че със съобщение от 27.06.2014 г. третото задължено лице е уведомило съдебния
изпълнител на основание чл. 508 ГПК, че след проверка не се е установило
наличие на банкови сметки, подлежащи на запориране, т.е. такива, в които са налични
средства, не влияе на валидността на осъщественото изпълнителното действие и на
извода на съда, че последното е довело до прекъсване на погасителната давност.
В този смисъл са и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 5 от
Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС,
с което е прието, че изпращането на запорно съобщение до банката представлява
действие по налагането на запор, дори и в случаите, в които е върнато
уведомление по чл. 508 ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в банката. От
значение за определяне на вида на действието е материализираното в него
изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това
изявление правни последици.
С Разпореждане
от 06.02.2015 г. съдебният изпълнител е постановил налагане на запор върху
притежаваното от длъжника моторно превозно средство – товарен автомобил „Камаз“
с рег. № ****. До ОД на МВР, Сектор „Пътна полиция“ е изпратено уведомление за
запор от 06.02.2015 г., върху което е отбелязано, че запорът е наложен на
23.03.2015 г. Тогава давността в изпълнителното производство е била прекъсната
отново.
Последното
изпълнително действие, довело до прекъсване на давността, както правилно е приел
първоинстанционният съд, е вписването на възбрана върху притежаваните от ищеца
– физическо лице ид.ч. от недвижими имоти – на 28.08.2015 г.
С молба от
15.03.2017 г. взискателят е поискал от съдебния изпълнител да бъдат предприети
конкретни изпълнителни действия за принудително събиране на вземането, а именно
– налагане на запор върху вземанията на длъжника, възбрана по отношение на
притежаваните от него недвижими имоти, запор върху притежаваните от длъжника
моторни превозни средства и опис на движимите му вещи след извършване на
съответните справки и проучване на имущественото му състояние. В изпълнение на
молбата на взискателя, съдебният изпълнител е изискал съответните справки, като
е установил, че длъжникът има банкова сметка *** „Юробнак България“ АД, но не е
пристъпил към налагане на запор върху последната, доколкото е установил, че
такъв в изпълнителното производство вече е наложен, за което е постановил
разпореждане от 09.06.2017 г. Следователно не е осъществено поисканото от
взискателя изпълнително действие, доколкото последното вече е било наложено и е
породило правното си действие.
С Разпореждане
от 14.03.2018 г. съдебният е постановил да бъде наложена възбрана върху
недвижимо имуществото, собственост на ищцата. Последвали са действия по
индивидуализиране ид.ч. от имотите, собственост на ищцата, доколкото част от
последните са наследствени, като с ново Разпореждане от 10.08.2018 г. съдебният
изпълнител е постановил да се наложи възбрана, като се вземе предвид
разпореждането от 14.03.2018 г. и вече наложената възбрана, като е постановил
при необходимост последната да се коригира. По делото обаче липсват данни
възбраната да е била наложена, доколкото последната се счита наложена от
момента на вписването й, за което се прави изрично отбелязване върху писмото на
съдебния изпълнител. В този смисъл липсват данни съдебният изпълнител на
основание чл. 26 от Правилника за вписванията да е изпратил с писма в два
еднакви екземпляра до Службата по вписванията по местонахождението на
недвижимия имот, съдържащи освен данните в точки "а" - "в"
на чл. 24, още и номера на изпълнителното дело и датата на изпълнителния лист и
от кой съд е издаден. Следователно и това изпълнително действие не е било
надлежно предприето, поради което не е довело до прекъсване на давността.
Сама по себе си
молбата на взискателя също не е довела до настъпване на този правен резултат. В
този смисъл съдът съобрази задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
цитираното тълкувателно решение, в което е посочено, че искането на взискателя
за прилагане на определен изпълнителен способ, прекъсва давността, но по
изричната разпоредба на закона давността следва да се счита прекъсната с
предприемането на всяко изпълнително действие.
Поради тези
правни съображения давността за главното вземане и за вземането за лихви, които
се погасяват с изтичане на кратката погасителна давност по смисъла на чл. 111,
б. „в“ ЗЗД, е изтекла на 28.08.2018 г.
Следователно тези вземания са погасени по давност към датата на предявяване на
исковата молба. По така изложените правни съображения първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в тази част, а въззивната жалба на ответника –
оставена без уважение.
Производството,
по което е било издадено изпълнителното основание, е образувано по заявление на
ответника “ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която не е било подадено
възражение от длъжника и последната е влязла в законна сила. В заповедното
производство заявителят е сторил разноски в размер на сумата от 127, 91 лв.,
които са му присъдени със заповедта за изпълнение и за които е бил издаден
изпълнителен лист от 31.03.2014 г. по ч.гр.д. № 1113/2014 г. по описа на
Районен съд – Пловдив. Заповедното производство има едностранен характер, като
последното не установява наличието на вземане със сила на пресъдено нещо, а
единствено, че претендираното от кредитора притезание – не се оспорва от
длъжника. Вземанията, установени със заповед за изпълнение се погасяват по
давност в срока, който се прилага за притезанието – предмет на заповедта, с
оглед неговото правно основание. В тази хипотеза не се прилага разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, постановяваща, че вземанията, установени със съдебно
решение, всякога се погасяват с изтичане на петгодишния давностен срок, в който
смисъл са доводите на ищеца във въззивната жалба. Според съда в настоящия
съдебен състав в настоящия случай и досежно вземането за разноски не следва да
се приложи разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, съгласно която с погасяване на главното
вземане по давност се погасяват и акцесорните вземания. Вземането за разноски
представлява косвена последица от неизпълнението на главното задължение, но то
няма акцесорен по отношение на това вземане. Разноските представляват пряка и
непосредствена последица от сезирането на съда и провеждане на производство.
Вземането за съдебни разноски има самостоятелен характер и се погасява с
изтичане на общата – петгодишна давност, независимо дали последното е присъдено
с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, в който смисъл и
съдът приема за неоснователно възражението на въззивника – ищец. В този смисъл
е и константната практика на Върховния касационен съд, която приема, че вземането
за съдебни разноски има самостоятелен характер и не съставлява част от спорното
право. Поради самостоятелния характер на вземането за разноски законодателят е
уредил специален процесуален ред за защита срещу решението в частта за
разноските - чл. 248 ГПК, който не се припокрива с реда за защита срещу
решението по съществото на спора (така – Определение
№ 538/17.06.2016 г. по гр. д. № 2367/2016 г., ГК, ІІІ г. г. на ВКС; Определение
№ 190/20.04.2018 г. по ч. т. д. № 740/2018 г., ТК, І т. о. на ВКС).
Следователно и към момента на предявяване на исковата молба вземането за
разноски не се е погасило по давност, тъй като не е изтекъл петгодишния
давнистен срок. По така изложените съображения настоящия съдебен състав намира
въззивната жалба на ищеца за неоснователна, а първоинстанционното решение в
неговата отхвърлителна част – за правилно.
С оглед изхода
на правния спор пред настоящата съдебна инстанция и неоснователността на двете
въззивни жалби всяка от страните има право на разноските, сторени за защита по
въззивната жалба на насрещната страна. Въззиваемият – ищец е доказал разноски
за правна защита и съдействие в производството в размер на сумата от 400 лв.
Доколкото в договора сумата е посочена в цялост, без разпределение на
разноските за депозиране на въззивна жалба и тези за защита по въззивната жалба
на ответника, следва да се присъди половината от заплатената сума, а именно –
200 лв.
В
производството пред въззивния съд размерът на юрисконсултското възнаграждение
се определя на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, като съдът не е обвързан от претендирания от страната размер, а определя
последния с оглед фактическата и правна сложност на делото. Следователно и на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, като съобрази, че делото не се отличава с
фактическа и правна сложност и като прецени осъществените пред въззивната
инстанция съдопроизводствени действия, определя юрисконсултско възнаграждение в
размер от 120 лв. което следва да се присъди на въззиваемия – ответник.
Така
мотивиран, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 939/08.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1637/2018 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IX граждански
състав.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК “ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****, да заплати на И.К., в качеството й на ЕТ “И.К.”, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр. ****, със съдебен адрес *** – партер –
мл.адв. Р., сумата от 200 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 ГПК И.К., в качеството й на ЕТ “И.К.”, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление гр. *****, със съдебен адрес *** – партер –
мл.адв. Р., да заплати на “ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. ****, сумата от 120 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.