РЕШЕНИЕ № 252
Гр. Пловдив, 24.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание на двадесет и трети януари две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр.
дело № 1066 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна
жалба от Д. К. против решение № 22 от
27.4.2018 г. по гр. д. № 655/16 г. на РС - Първомай, като се обжалва решението
в частта, с която се отхвърля предявения иск от Д.К. против Г.Г. по допускане
до съдебна делба на приземен етаж от построената в УПИ № ХІV-87 триетажна
масивна жилищна сграда със застроена площ от 114 кв. м., състоящ се от кухня,
дневна, две спални, санитарен възел, коридор, стълбищна клетка и складово
помещение, при граници: от изток, запад, север и юг – външни зидове, отгоре
апартамент на Г.А.Г., ведно със съответните идеални части от общите части на
сградата, в т. ч. и от таванския етаж и от правото на строеж; масивна стопанска
сграда със застроена площ от 40 кв. м.; стопанска сграда със застроена площ от
15 кв. м. и навес с покрита площ от 7 кв. м., всички находящи се в УПИ №
ХІV-87, гр. П.. Във въззивната жалба се излагат оплаквания за допуснати от
първостепенния съд процесуални нарушения, оспорват се правните изводи на съда,
оспорва се така постановеното решение и изготвената експертиза по делото. Не се
правят доказателствени искания. Искането до съда е за отмяна на решението в
посочената част.
Постъпила е и втора въззивна жалба от Г.Г.,
с която се обжалва посоченото първостепенно решение, с което се допуска до
делба между него и Д. К. урегулиран
поземлен имот № ХІV-87 в кв. 5 по действащия регулационен план на гр. П.,
утвърден със Заповед № РД-15-666/1994 г., предназначен за жилищно строителство,
с неприложена улична регулация, целият с площ, застроена и незастроена, от 575
кв. м., при граници: УПИ ХV-88, УПИ ХІІ-85, УПИ ХІІІ-86 и улица, и гараж
(втория от югоизток на северозапад) със застроена площ от 27 кв. м., построен на
югозападната имотна граница на описания имот, при съответните квоти на
страните. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като
се излагат доводи, че парцелът е обща част и съсобствеността върху него е
неразделна част от сградата, поради което
е недопустимо извършване на реална делба. Не се правят доказателствени
искания.
Всяка
от страни е представила писмен отговор на въззивната жалба на другата страна, в
които излагат съображения досежно наведените доводи в същите, като ги оспорват.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срок,
от страни, които имат право да обжалват и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явяват процесуално допустими.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
иск с правно основание чл. 34, ал. 1 от
Закона за собствеността (ЗС), като ищецът Д.А.К.,
моли съда да постанови срещу ответника Г.А.Г., решение, с което да допусне
делба на следните недвижими имоти: урегулиран
поземлен имот № ХІV-87 в кв. 5 по действащия регулационен план на гр. П.,
утвърден със Заповед № РД-15-666/1994 г., предназначен за жилищно строителство,
с неприложена улична регулация, целият с площ, застроена и незастроена, от 575
кв. м., при граници: УПИ ХV-88, УПИ ХІІ-85, УПИ ХІІІ-86 и улица, ведно с
приземния етаж от триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 114
кв. м., състоящ се от кухня, дневна, две спални, санитарен възел, коридор,
стълбищна клетка и складово помещение, при граници: от изток, запад, север и юг
– външни зидове, отгоре апартамент на Г.А.Г., представляващ самостоятелно
обособено жилище със самостоятелен вход от запад, ведно със съответните идеални
части от общите части на сградата, в т. ч. и от таванския етаж и от правото на
строеж, ведно с масивна стопанска сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно
със стопанска сграда със застроена площ от 15 кв. м., ведно с навес с покрита
площ от 7 кв. м. и ведно с гараж (втория от югоизток на северозапад) със
застроена площ от 27 кв. м., построен на югозападната имотна граница на
описания УПИ, както и урегулиран
поземлен имот № VІІІ-103 в кв. 4 по действащия регулационен план на гр. П.,
утвърден със Заповед № РД-15-666/1994 г., изменен със Заповед №
РД-15-853/21.11.2012 г. на Кмета на Община П., предназначен за жилищно
строителство, с приложени регулации, целият с площ, застроена и незастроена, от
385 кв. м., при граници: от три страни улици и УПИ VІІ-104, ведно с построената
в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м., която
е в режим на търпимост съгласно § 127, ал. 1 от ЗИД на ЗУТ и представлява:
първи етаж – два гаража и санитарен възел, и втори етаж – две складови
помещения, развити в подпокривното пространство, завършена на етап „груб
строеж” – 75% степен на завършеност, като претендира делбата да бъде извършена
при квоти 5/6 идеални части за нея и 1/6 идеална част за ответника.
Ищцата основава претенцията си относно
размера на квотите от делбеното имущество с наследствено правоприемство след
смъртта на майка си П. П. Й., починала на 06.10.2010 г., както и на Договор за
покупко-продажба, сключен с Нотариален акт № 12, том ІІІ, рег. № 1789, дело №
411/2013 г. от 25.04.2013 г. по описа на Нотариус Нели Костадинова, с който
баща й А.
Г. Й. е прехвърлил своите 4/6 части на ищцата.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът не е упражнил процесуалното си право на писмен отговор, но в съдебно
заседание Г.А.Г. лично и чрез довереника си
оспорва същия по отношение на урегулиран поземлен имот № ХІV-87 и на приземния
етаж с доводи, че делбата им е недопустима на основание чл. 38, ал. 3 от ЗС,
тъй като парцелът е застроен с двуетажна масивна жилищна сграда в режим на
етажна собственост, а приземните помещения в споменатата постройка не
съставляват самостоятелно обособено жилище.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/. На
следващо място съдът следва да извърши проверка досежно правилността на
обжалвания съдебен акт.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от РС-Първомай.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е
необходимо да се добави и следното:
Безспорно установено е, а и не се спори между страните, че квотите , при
които следва да се извърши делбата на процесните имоти са 5/6 за ищцата и 1/6
за ответника. Не се обжалва и решението на РС-Първомай, в частта, в която е
допуснат до делба урегулиран поземлен имот №
VІІІ-103 в кв. 4 по действащия регулационен план на гр. Първомай, утвърден със
Заповед № РД-15-666/1994 г., изменен със Заповед № РД-15-853/21.11.2012 г. на
Кмета на Община Първомай, предназначен за жилищно строителство, с приложени
регулации, целият с площ, застроена и незастроена, от 385 кв. м., при граници:
от три страни улици и УПИ VІІ-104, ведно с построената в имота двуетажна
масивна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м., която е в режим на
търпимост съгласно § 127, ал. 1 от ЗИД на ЗУТ и представлява: първи етаж – два
гаража и санитарен възел, и втори етаж – две складови помещения, развити в
подпокривното пространство, завършена на етап „груб строеж” – 75% степен на
завършеност, при квоти 5/6 идеални части за ищцата, и 1/6 идеална част за
ответника.
Спорът се съсредоточава в недопуснатите до делба приземен етаж от
построената в УПИ № ХІV-87 триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ
от 114 кв. м., състоящ се от кухня, дневна, две спални, санитарен възел,
коридор, стълбищна клетка и складово помещение, при граници: от изток, запад,
север и юг – външни зидове, отгоре апартамент на Г.А.Г., ведно със съответните
идеални части от общите части на сградата, в т. ч. и от таванския етаж и от
правото на строеж; масивна стопанска сграда със застроена площ от 40 кв. м.;
стопанска сграда със застроена площ от 15 кв. м. и навес с покрита площ от 7 кв.
м., всички находящи се в УПИ № ХІV-87, гр. П., както и в допускането до делба на урегулиран
поземлен имот № ХІV-87 в кв. 5 по действащия регулационен план на гр. П.,
утвърден със Заповед № РД-15-666/1994 г., предназначен за жилищно строителство,
с неприложена улична регулация, целият с площ, застроена и незастроена, от 575
кв. м., при граници: УПИ ХV-88, УПИ ХІІ-85, УПИ ХІІІ-86 и улица, и гараж
(втория от югоизток на северозапад) със застроена площ от 27 кв. м., построен
на югозападната имотна граница на описания имот, при съответните квоти на
страните.
Не са основателни оплакванията във
въззивната жалба на жалбоподателя Д.К..
РС-Първомай правилно е приел, че спорният имот, а именно- приземния
етаж, не е самостоятелен обект на правото на собственост, а е принадлежност към
двата жилищни етажи. Той не отговаря на изискванията на Строителните правила и
норми/СПН/ от 1963, 1977, 1995, 2001 и 2004 г. за жилище. Сградата не е
заварена към 17.05.1963 г., тъй като е построена по-късно / в съдебно заседание, проведено на 18.09.2019г., и двете страни заявяват,
че строителството на процесната постройка е започнато през1969г. и е завършено
през 1985г./,
така че е неприложимо ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС, според което етажи в съсобствени
жилищни сгради, заварени към 1963 г., могат и да не отговарят на СПН от 1963
г., ако представляват обособени от по-рано жилища. Приземният етаж е
принадлежност към жилищните етажи и обслужва същите и дори да е пригоден за
живеене, помещенията в него се притежават в равни части от собствениците на
двата жилищни етажа. Предвид горното приземният
етаж не би могъл да се квалифицира като „обект” по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, съставляващ самостоятелен
строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение,
самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по Закона за кадастъра и имотния
регистър
(ЗКИР, обн., ДВ, бр. 34 от
25.04.2000 г., в сила от 01.01.2001 г.)
Безспорно е, че приземния етаж не отговаря на изискавнията за светла
височина, тъй като процесните помещения са значително по-никси от изискуемите
от 2,50 м. въведени в благоустройствените закони/ЗПИНМ, СПНИНМ,ЗТСУ,ППЗТСУ,ЗУТ/,
дейставщи от момента на построяване на приземния етаж досега, като настоящият
съдебен състав отбелязва, че никога през този времеви период относимите норми
не са предвиждали по-занижени критерии от този размер. Жалбоподателката Д.К. чрез адв. Н. признава
тези обстоятелства, но релевира твърдения за допустими десет процента отклонение
от нормите, което от своя страна правило възможно приемането на въпросните
помещения за самостоятелен обект. Релевираните оплаквания са неоснователни. На
пъвро място, разликата между твърдяните от самата жалбоподателка стойности е 30
см., което е повече от допустимото от десет процента отклонение и е
самостоятелно основание да се приеме за установено, че приземния етаж не е
самостоятелен обект. На второ място, твърденията на жалбоподателя за 2,20
м. светла височина на приземния етаж са в противоречие с
приетата и неоспорена пред настоящата инстанция експертиза, която установява
средна светла височина от 2,16м. От гореизложеното следва, че приземния етаж не
е нито самостоятелен обект, нито е възможно да се приеме за реална част. Не би
могло и да се приеме, че е възможно одобряването на инвестиционен проект за
неговото обособяване и смяната на статута му и функциите му на обслужващи помещения.
В този смисъл не са основателни и оплакванията на жалбоподателката, че съгласно
Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК ,
транслативната сделка от 25.04.2013 г., с която бащата на жалбоподателката/А. Й./
й е прехвърлил процесните помещения, е
действителна. В същото ТР се казва, че ако към момента на сключване на
сделката, е възможно реално определените части от недвижим имот да бъдат
обособени като самостоятелен обект съобразно изискванията в действащия устройствен
закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Установено
е, че въпросните помещения от самото си създаване никога не са
представлявали самостоятелна архитектурна единица или реална част от
самостоятелен обект с жилищно предназначение. Приземния етаж не би могъл да
бъде и търпим, тъй като за да бъде такъв трябва да
е допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и
нормативите, действали по време на извършването им или съгласно ЗУТ. В случая сделката относно процесните помещения е нищожна,
защото волята на договарящите е определила прехвърлянето на права да стане по
отношение на негоден за правото обект – който не притежава юридическа
обособеност. Това дали може в някакъв бъдещ момент да се превърне в такъв чрез
допълнителни действие (издаване на одобрен и влязъл в сила инвестиционен
проект, фактическо обособяване) е правно ирелевантно, тъй като правната възможност на
предмета се преценява към момента на осъществяване на сделката. Това, дали е
възможно или не, да възникнат, би следвало да се преценява, само ако се
прехвърлят бъдещи вещи (в смисъла на бъдещи вещни права, на правни очаквания да
възникне вещно право) или се прехвърлят под условие. Но доколкото без друга
уговорка, безусловно, се прехвърля право върху реално обособена част като
съществуваща вещ, тя следва да е възникнала към момента на прехвърлянето, а не
в по-късен момент, защото именно към този момент се преценява валидността на
договора. Определящо за валидността или нищожността на една сделка с предмет
реална част от сграда не е формалното наличие (или липсата) на определени
актове на длъжностни и технически лица и органи по ЗУТ, а обективното
съответствие на обособените реални части с изискванията на благоустройствения закон (и то към момента
на сключване на сделката, освен ако страните не са имали предвид прехвърлянето
на бъдеща вещ). Освен това, към момента на сключване на сделката съществува
непреодолима правна пречка за одобряване на инвестиционен проект за обособяване
на реалната част.
Вследствие на недействителността на тази
транслативна сделка жалбоподателката не е придобила в патримониума си и наличните в
имот № ХІV-87 второстепенни постройки с
характерно обслужващо предназначение, а именно- масивна стопанска сграда със
застроена площ от 40 кв. м., стопанска сграда със застроена площ от 15 кв. м. и
навес с покрита площ от 7 кв. м. Техният
вещноправен статут се определя от чл. 98
от ЗС, според който същите са принадлежност към главната вещ – жилищната сграда
на основното застрояване, следват собствеността й. (така Решение №
96/01.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1116/2015 г., II
г. о., Решение № 263/26.02.1985 г. на ВС по гр. д. № 24/1985 г. , I г. о., и Решение №
885/23.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4109/2007 г., I г. о.).
Не са основателни и оплакванията във
въззивната жалба на жалбоподатяля Г.Г..
В т.1, б. ”д” от ППВС № 2/ 82 г.
е прието, че е недопустима делбата на съсобствен парцел, в който има две или
повече самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността и
принадлежат на отделни собственици, които са и съсобственици на парцела. Приема
се, че в тези случаи се създава положение, сходно с етажната собственост, при
което теренът е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и съсобствеността върху него
е неразделно свързана с отделните сгради. Недопустимостта на делбата на
съсобствения имот в тази хипотеза не е обусловена от способа, чрез който
съсобственикът е придобил индивидуална собственост върху сградата - чрез
реализиране на отстъпено право на строеж, чрез прехвърляне на собственост върху
вече построена сграда, по давност, чрез делба и пр. Цитираното разрешение е
основано на разпоредбата на чл. 38, ал.3 ЗС и е приложимо при делба между
съсобствениците на самостоятелните обекти в режим на етажна собственост, но не
изключва възможността когато предмет на делбата е отделен обект в тази собственост,
да се допусне делба на припадащата се към този обект част от дворното място. В
своята практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК , Върховният касационен съд е
имал повод да посочи, че дворното място ще е обща част само ако е налице пълна
идентичност между етажните собственици и собствениците на терена./така Решение
№ 181/07.07.2011 г. по гр. д. № 1159/2010 г., II г. о., ГК, Решение №
227/16.05.2012 г. по гр. дело № 911/2011 г. на ІІ г. о., Решение №
380/05.10.2010 г. по гр. д. № 104/2010 г., II г. о., Решение № 87/07.07.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 825/2010 г., II г. о.,/
В настоящия случай процесната
триетажна сграда, със спорния приземен
етаж, съществува в режим на етажна собственост. Установено е, че собственикът
на първия жилищен етаж в лицето на сина на Г.Г. не притежава идеална част от
имота, върху който е изградена, а Д.К. е съсобственик на терена, без да е
носител на вещно право върху самостоятелен обект в сградата. Следователно,
дворното място не се ползва със статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС и не попада в обсега на забраната,
предвидена в чл. 38, ал. 3 от ЗС.
От гореизложените съображения
е, че страните притежават в обикновена съсобственост при дялове: 5/6 идеални
части – за ищцата, и 1/6 идеална част – за ответника урегулиран поземлен имот №
ХІV-87, както и построения на югозападната му имотна граница гараж (втория от
югоизток на северозапад) със застроена площ от 27 кв. м., придобит по пътя на
приращението от собствениците на терена по смисъларазпоредбата на чл. 92 от ЗС . Въпросният гараж съществува
като самостоятелен обект и за него не следва да се прилага чл. 98 от ЗС, защото
не би могъл да се приеме като принадлежност към главната вещ – (в този смисъл
Решение № 295/19.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4415/2014 г., I г. о., Решение №
100/25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4966/2013 г., I г. о., ГК,).
Поради
съвпадане с крайните изводи на първостепенния съд, въззивните жалба се
явяват неоснователни, а решението на
РС-Първомай е правилно и следва да се потвърди.
При този изход на делото и поради липсата на представени доказателства
за извършени разноски пред настоящата инстанция не следва да бъдат
присъждани разноски.
Така мотивиран, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 22 от 27.4.2018 г. по гр. д. №
655/16 г. на РС – Първомай в частта, с която се отхвърля предявения иск от Д.А.К.
против Г.А.Г. по допускане до съдебна делба на приземен етаж от построената в
УПИ № ХІV-87 триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 114 кв. м.,
състоящ се от кухня, дневна, две спални, санитарен възел, коридор, стълбищна
клетка и складово помещение, при граници: от изток, запад, север и юг – външни
зидове, отгоре апартамент на Г.А.Г., ведно със съответните идеални части от
общите части на сградата, в т. ч. и от таванския етаж и от правото на строеж;
масивна стопанска сграда със застроена площ от 40 кв. м.; стопанска сграда със
застроена площ от 15 кв. м. и навес с покрита площ от 7 кв. м., всички находящи
се в УПИ № ХІV-87, гр. П., както и в частта, в която
се допуска до делба между Г.А.Г. и Д. А.К.
урегулиран поземлен имот № ХІV-87 в кв. 5 по действащия регулационен план на
гр. П., утвърден със Заповед № РД-15-666/1994 г., предназначен за жилищно
строителство, с неприложена улична регулация, целият с площ, застроена и
незастроена, от 575 кв. м., при граници: УПИ ХV-88, УПИ ХІІ-85, УПИ ХІІІ-86 и
улица, и гараж (втория от югоизток на северозапад) със застроена площ от 27 кв.
м., построен на югозападната имотна граница на описания имот, при съответните
квоти на страните.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването
му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: