Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 25. 05. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 2633 по
описа на Софийския градски съд за 2018
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 196 от Гражданския процесуален кодекс (отм.) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от А.Е.С., Р.А.Е. и Е.А.Е.,*** (въззивници)
чрез процесуалния представител адвокат Д.П. срещу решение № II-60-249957, постановено на 25. 10. 2017 г. от Софийския районен съд, 60-и
състав, по гр. д. № 5429 по описа на Софийския районен съд за 1999 г.
(обжалвано решение). С него районният съд е извършил делба на недвижимо
имущество, като е разпределил имоти по чл. 292 ГПК (отм.) без теглене на жребие
и е присъдил парични уравнения. Освен това е уважил иск с правно основание чл.
286 ГПК (отм.) във връзка с чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС) за
сума в размер на 17 550 лева и 87 стотинки, представляваща обезщетение за
лишаване от ползването на първия етаж за периода от 11. 05. 2006 г. до 20. 02.
2012 г.; отхвърлил е иск с правно основание чл. 286 ГПК (отм.) във връзка с чл.
31, ал. 2 ЗС за сума в размер на 744 лева; отхвърлил е иск с правно основание чл.
286 ГПК (отм.) във връзка с чл. 30, ал. 3 ЗС за сума в размер на 13 625
лева; и е отхвърлил иск с правно основание чл. 286 ГПК (отм.) във връзка с чл.
30, ал. 3 ЗС за сума в размер на 58 411 лева. Също така с обжалваното
решение районният съд е прекратил производството по 5 претенции между
съделителите с правни основания по чл. 282, ал. 2 ГПК (отм.), които е приел за
недопустими.
С въззивната
жалба първоинстанционното решение се обжалва в частта относно определения от съда начин за уравняване на
дяловете на съделителите, както и в
частта, в която искът на Д.Х.Г. срещу въззивниците по чл. 286 ГПК (отм.)
във връзка с чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата в размер на 17 550 лева и 87
стотинки е бил уважен. Въззивниците твърдят, че в съответните части обжалваното
решение е неправилно, незаконосъобразно и в противоречие със събраните по
делото доказателства. Поддържат, че районният съд странно е разместил
уравняването на дяловете, както и че липсва обвързване на предаването на имота
на съделителя и извършване на уравнение на дяловете, тъй като въззивниците
получават в дял имот на по-ниска стойност от квотите им в съсобствеността. По
отношение на иска по чл. 286 ГПК (отм.) във връзка с чл. 31, ал. 2 ЗС въззивникът
Е.А.Е. възразява, че не живее в България от 1990 г. и че не е възпрепятствал
ползването на нито един от съсобствениците на делбения имот. Въззивниците освен
това възразяват, че Д.Х.Г. не е бил лишен от ползването, защото е живял на
втория етаж от жилищната сграда и е ползвал площ, съответстваща на квотата му в
съсобствеността; освен това нотариалната покана не е достатъчна, за да установи
отказан достъп до имота, защото въззивниците никога не са му отказвали такъв.
Твърдят, че Д.Х.Г. никога не се е явил да получи ключове от имота, в разговор
заявил, че нямал претенции, че музикалният клуб не е работил от 2000 г. с оглед
наличието на дело, както и че Д.Х.Г. изобщо не е живял в страната от 2010 г. до
2014 г. Допълват, че по делото са били разпитани като свидетели родителите на Д.Х.Г.,
които за заинтересовани. Искат от въззивния съд да отмени решението в частта, в
която се определя как да се уравнят дяловете между съделителите, като вместо
това определи уравнението да стане съобразно определените дялове по етажи.
Искат от въззивния съд да отмени решение и в обжалваната част, в която
въззивниците са осъдени да заплатят на Д.Х.Г. обезщетение за ползване изцяло,
като вместо това искат въззивния съд да отхвърли иска.
С молба от 28.
03. 2018 г. въззивниците са уточнили въззивната жалба, като са заявили, че
обжалват решението единствено в частта, в която са осъдени да заплатят
обезщетение за ползване на Д.Х.Г.; че не
обжалват решението в частта, в която имотът „музикален клуб“ им е възложен
в дял, нито стойността на дяловете. Заявяват, че обжалват обезщетението, което
са осъдени да заплатят. Молят съдът да промени начина на извършване на
уравняването на дяловете или да посочи в кой момент за въззивниците е
възникнало задължението да предадат имота и как ще се установи изпълнение на
задължението за уравняване на дяловете.
С молба от 25.
06. 2018 г. въззивниците са уточнили, че обжалват само сумата за обезщетение, не
и разпределението, с начина за което са изразили изрично съгласие в последното
по делото съдебно заседание.
В последното
открито съдебно заседание пред въззивния съд въззивниците претендират разноски.
По делото е
постъпил отговор на въззивната жалба от Д.Х.Г. извън срока по чл. 201, ал. 1 ГПК (отм.). В откритото съдебно заседание на 08. 07. 2020 г. взема становище,
че починалата в процеса страна е била наследена от правоприемниците си; не оспорва,
че в периода от 2010 г. до 2014 г. не е живял в имота на първия етаж. С молба
от 27. 01. 2021 г. заявява, че в периода от месец септември 2008 г. до месец
август 2009 г. е отсъствал от страната. Заявява, че през останалото време не е
отсъствал от страната. Поддържа, че е имал претенции за ползването на имота. Не
оспорва, че въззивникът Е.А.С. от дълги години не живее в Република България,
но посочва, че той е универсален правоприемник на майка си А.Г.Е.– починала по
време на процеса, поради което не може да бъде освободен от отговорност за
нейните задължения.
По делото е
постъпил отговор на въззивната жалба от С.С.Б. с ЕГН **********, съдебен адрес ***,
ж. к. „******, също извън срока по чл. 201, ал. 1 ГПК (отм.). С молба от 22.
11. 2018 г. иска от въззивния съд да постанови съдебен акт, с който да отхвърли
жалбата и да потвърди изцяло обжалваното първоинстанционно решение (същото
искане е възпроизведено и в молба от 07. 07. 2020 г.). Със становище от 04. 04.
2018 г. заявява, че поставеният за пореден път въпрос и молба към СГС да обясни
или да посочи на въззивниците в кой момент възниква задължението да предадат
имотите, които към момента се намират под тяхна фактическа власт, е абсурдно
искане и че настоящата съдебна инстанция не дължи предоставяне на правни
консултации и разяснение на закона; приема, че предмет на въззивното
производство предвид уточнението на въззивната жалба е само и единствено основателността
на уважените претенции по сметки и присъденото обезщетение в полза на
въззиваемия Д.Г.. В откритото съдебно заседание на 27. 01. 2021 г. иска от
въззивния съд да отхвърли подадената жалба и да потвърди изцяло решение на
Софийския районен съд. Претендира разноски.
По делото е
постъпил отговор на въззивната жалба от К.С.Б. с ЕГН **********, съдебен адрес ***,
ж. к. „******, също извън срока по чл. 201, ал. 1 ГПК (отм.). С молба от 16.
11. 2018 г. оспорва твърдението на въззивниците, че не са ползвали първия етаж
на процесния делбен имот и/или същият е бил на разположение на другите
съсобственици до приключването на делбата и разпределението на имотите. Твърди,
че въззивниците са били осъдени да заплатят обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за
ползване изцяло и самостоятелно на целия първи етаж (Дял I и Дял II) за периода от 2006 г. до 2012
г., осъществен от А.С. и покойната му съпруга
А.Г.Е.. Поддържа, че синовете на последната са били конституирани във
втората фаза като нейни универсални правоприемници и че те са наследили всички
нейни права и задължения. Твърди, че въззивникът Р.Е. е предоставил ключ на
нотариус относно Дял I едва след 18. 07. 2018 г., както и че
въззивниците никога не са предоставяли достъп до Дял II – Музикалния клуб, който винаги
е бил стопанисван от тях. Заявява, че ответната страна е направила признание в
молба с входящ номер 87987/25. 06. 2018 г. Поддържа, че искът на Д.Х.Г. и
законосъобразността на първоинстанционното решение са несъмнено доказани. Със
становище от 04. 04. 2018 г. приема, че след уточнението на въззивната жалба
предмет на въззивното производство е само обезщетението, което въззивниците са
осъдени да заплатят на Д.Г.. С молба от 22. 11. 2018 г. иска от въззивния съд
да постанови съдебен акт, с който да отхвърли жалбата и да потвърди изцяло
обжалваното първоинстанционно решение.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните фактически и правни
изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима: изхожда от заинтересовани страни, подадена е в
законоустановения срок и е представен документ за внесена държавна такса в
необходимия размер.
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно, както и
допустимо в обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част приема
следното.
От тълкуването
на въззивната жалба и на постъпилите две уточнителни молби от въззивниците
въззивният съд приема, че първоинстанционното решение се обжалва само в частта, в която районният съд е
уважил изцяло претенцията по сметки на Д.Х.Г. срещу въззивниците за сума в
размер на 17 550 лева и 87 стотинки, представляваща обезщетение за
лишаване от ползването на първия етаж на триетажна жилищна сграда, находяща се
в град София, ул. „******, за периода от 11. 05. 2006 г. до 20. 02. 2012 г.
Претенцията на
Д.Х.Г. срещу А.Г.Е.и А.Е.С. е била предявена своевременно пред Софийския
районен съд преди първото открито съдебно заседание след допускането на делбата
съгласно изискването на чл. 286, ал. 1 ГПК (отм.) – л. 160 от делото на
районния съд. Ответницата по иска А.Г.Е.е починала в хода на производството на
15. 04. 2012 г., като на нейно място районният съд е конституирал наследниците
ѝ А.Е.С., Е.А.Е. и Р.А.Е. (въззивниците) въз основа на чл. 120 ГПК (отм.)
– л. 203, гръб, от делото на районния съд. В хода на производството пред
районния съд тази претенция на Д.Х.Г.
е била уточнена общо 4 пъти (л. 167, 243, гръб, 248 и погрешно номерираният л. 936
от делото на районния съд), като последното „уточнение“ представлява по
същество изменение (увеличение) на иска по чл. 116, ал. 1, изр. второ ГПК
(отм.). В окончателния си вид претенцията на Д.Х.Г. за присъждане на
обезщетение за лишаване от ползването на първия етаж на жилищната сграда е в
размер на 17 550 лева и 87 стотинки и за периода от 11. 05. 2006 г. до 20.
02. 2012 г.
Фактическият
състав на правото по чл. 31, ал. 2 ЗС обема следните елементи: право на
собственост върху идеална част от общата вещ, общата вещ да се използува лично
само от ответниците (въззивниците), лишаване от ползата и писмено поискване.
С влязлото в
сила в съответната част решение по допускането на делбата е установено със сила
на пресъдено нещо, че Д.Х.Г. е собственик на 1/3 идеална част от целия първи
етаж на триетажната жилищна сграда в град София, находяща се на ул. „****** (л.
124 от делото на районния съд). Видно от приложения към исковата молба договор
за дарение, идеалната част от правото на собственост е била придобита от Д.Х.Г.
на 21. 08. 1995 г. (л. 13 от делото на районния съд). От друга страна,
съсобственици на първия етаж на жилищната сграда са А.Г.Е.и А.Е.С..
В
производството пред районния съд е била представена нотариална покана, с която Д.Х.Г.
моли А.Г.Е.и А.Е.С. да му предадат ключовете за достъп до първия етаж и
пристройката на жилищната сграда, находяща се в град София на ул. „******.
Посочено е, че това може да бъде направено всеки работен ден между 17 и 18 часа
в канцеларията на нотариуса-връчител. Заявено е, че А.Г.Е.и А.Е.С. му дължат
обезщетение за ползата, от която неправомерно го лишават, считано от деня на
получаване на поканата. Размерът на месечното обезщетение е определен на
левовата равностойност на 350 евро (л. 163 от делото на районния съд).
Нотариусът е удостоверил личното връчване на нотариалната покана на А.Г.Е.на
11. 05. 2006 г. и на А.Е.С. на 14. 06. 2006 г.
В
първоинстанционното производство е бил проведен разпит на свидетелите Р.Д.В.-Г.
(майка на Д.Х.Г.), Г.В.К.(първи братовчед на К. и С. Б.), М.П.П., Х.Г.Г. (баща
на Д.Х.Г.),
К.А.Х., М.Г.П.(кум на А.Г.Е.и А.Е.С.) и М.И.Л.. В настоящото производство
пред въззивния съд е бил проведен нов разпит на свидетеля К.А.Х.. От съвкупния
анализ на свидетелските показания по непротиворечив начин се установява, че А.Г.Е.и
въззивниците са ползвали първият етаж на жилищната сграда „винаги“, тоест от
1973 г. (с уточнението, че между страните безспорно е установено, че
въззивникът Е.А.Е. не ползва имота от 1990 г., тъй като оттогава не живее в
България). Д.Х.Г. е искал да ползва първия етаж от жилищната сграда и да получи
ключ от него (в тази част свидетелските показания съответстват на представената
нотариална покана). От 2000 г. музикалният клуб (заведението), представляващ
част от първия етаж на жилищната сграда, се е ползвал от въззивника Р.С.Е. като
склад.
Възражението
на въззивниците за заинтересованост на свидетелите Р.Д.В.-Г. и Х.Г.Г. са
неоснователни. Действително, поради родствените отношения с въззиваемия Д.Х.Г.
техните показания трябва да бъдат преценени по чл. 136 ГПК (отм.) с оглед на
всички други данни по делото. В случая техните показания съответстват на
показанията на останалите незаинтересовани свидетели, поради което следва да
бъдат кредитирани.
От експертното
заключение по основната съдебно-техническа експертиза се установява, че
средната пазарна стойност на наема на първия етаж от жилищната сграда за
периода от 11. 05. 2006 г. до 16. 01. 2012 г. възлиза на 52 652 лева и 62
стотинки (л. 298 от делото на районния съд). От експертното заключение по допълнителната
съдебно-техническа експертиза се установява, че средната пазарна стойност на
месечния наем на първия етаж от жилищната сграда за периода от януари-февруари
2012 г. е в размер на 640 лева. Тогава общият размер на средната пазарна
стойност на наема за претендирания период от 11. 05. 2006 г. до 20. 02. 2016 г.
възлиза на 53 292 лева и 62 стотинки. Делът от сумата, който съответства
на квотата на Д.Х.Г. в съсобствеността, е 17 764 лева и 21 стотинки.
При така
установената фактическа обстановка претенцията на Д.Х.Г. за обезщетение за
лишаване от ползването на първия етаж от жилищната сграда е доказана по
основание и размер. Д.Х.Г. е отправил писмено поискване до другите
съсобственици на първия етаж А.Г.Е.и А.Е.С. на 11. 05. 2006 г., като е изразил
желание да използва общата вещ съобразно своя дял в съсобствеността.
Въззивниците не са представили доказателства, от които се установява, че са
предоставили достъп на Д.Х.Г. до общата вещ чрез предаване на ключове. Възражението,
че Д.Х.Г. не се е явил, за да получи ключовете, е неоснователно, защото в
самата нотариална покана той е предложил на съсобствениците да му ги предадат
чрез нотариус. Обстоятелството, че част от първия етаж (музикалният
клуб/заведението) се използва като склад от въззивника Р.А.Е. от 2000 г., който
живее в гаража, е правноирелевантно. Претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е
основателна и когато ползващият съсобственик или член на неговото семейство не
си служи пряко и непосредствено с общата вещ, но имайки достъп до нея, не
допуска другия съсобственик да си служи с нея, например като държи ключа (Тълкувателно
решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК).
Възражението
на въззивниците, че Д.Х.Г. е нямал претенции към тях, е неоснователно. Видно от
представената нотариална покана, Д.Х.Г. е имал претенции към тях.
Възражението
на въззивника Е.А.Е., че не е лишил Д.Х.Г. от ползването на общата вещ, понеже
той (Е.А.Е.) живее във Франция от 1990 г., е неоснователно. Макар и твърдяното
пребиваване в чужбина да е установено безспорно между страните, в случая
имуществената отговорност за Е.А.Е. произтича от поведението на
наследодателката му А.Г.Е., която не е предоставила ключове от първия етаж на
жилищната сграда на Д.Х.Г. след писменото поискване. По делото липсват данни
въззивникът Е.А.Е. да е предал ключове от първия етаж на Д.Х.Г. преди или след
наследственото правоприемство. Неоснователно е и възражението на въззивниците,
че Д.Х.Г. не е бил лишен от ползването, защото е живял на втория етаж от
жилищната сграда, от който въззивниците притежават 1/3 идеална част. Предмет на
настоящото въззивно производство е първоинстанционното решение в частта, в
която районният съд се е произнесъл по претенцията на Д.Х.Г. за обезщетение за
лишаване от ползването на първия етаж
на жилищната сграда.
Твърдението на
въззивниците, че Д.Х.Г. не е живял в страната през периода от 2010 г. до 2014
г., е оспорено от Д.Х.Г.. Въззивниците не са представили съответни
доказателства, поради което то остава недоказано. От друга страна, Д.Х.Г. е
признал, че в същия период не е живял в жилищната сграда (л. 160 от настоящото
въззивно дело), както и че е пребивавал в чужбина в периода от м. 09. 2008 г.
до м. 08. 2009 г. Дори и така обаче въззивният съд приема, че в периода от м.
09. 2008 г. до м. 08. 2009 г. и в периода от 2010 г. до 2014 г. продължава да е
налице лишаване от ползването на общата вещ, а не нежелание да се ползва вещта.
Обстоятелството, че Д.Х.Г. е пребивавал в чужбина след писменото поискване не е
от значение за основателността на претенцията, след като той не е можел реално
да ползва първия етаж от жилищната сграда, защото не са му били предадени
ключовете (решение № 450 от 19.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1619/2010 г., III
г. о., ГК).
По изложените
съображения въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е правилно в
обжалваната част.
Въззивният съд
констатира, че делото на районния съд е грешно номерирано. След л. 392 следва
л. 933. Понеже данните от съответните листове са логически свързани и са в
близък времеви интервал, съдът приема, че е налице техническа грешка, която
следва да бъде отстранена.
Съдебни разноски.
Предметът на настоящото въззивно производство е очертан след уточняване и
тълкуване на въззивната жалба. Той се свежда единствено до уважената претенция
на съделителя Д.Х.Г. срещу въззивниците. Следователно предметът на настоящото
въззивно производство не засяга С.С.Б. и К.С.Б. и в тяхна полза не следва да
бъдат присъждани разноски. С оглед на изхода на делото и предвид неговия
предмет съдебни разноски следва да бъдат присъдени само в полза на въззиваемия Д.Х.Г..
От всички
претендирани от Д.Х.Г. разноски (л. 165 от настоящото въззивно дело),
въззивният съд приема, че следва да бъдат присъдени само сторените във връзка с
настоящото въззивно производство
разноски. Те се свеждат до уговореното и реално заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 300 лева (л. 131). Всеки от въззивниците трябва
да бъде осъден да заплати съответната част от разноските, тоест по 433 лева и
33 стотинки.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение
№ II-60-249957,
постановено на 25. 10. 2017 г. от
Софийския районен съд, 60-и състав, по гр. д. № 5429 по описа на Софийския
районен съд за 1999 г. в обжалваната
част, в която на основание чл. 286 от Гражданския процесуален кодекс
(отменен) във връзка с чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността А.Е.С., ЕГН **********,
Е.А.Е., ЕГН ********** и Р.А.Е., ЕГН **********,***, са осъдени да заплатят на Д.Х.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата в общ размер на 17 550 (седемнадесет
хиляди петстотин и петдесет) лева и 87 (осемдесет и седем) стотинки,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на първия етаж за периода
от 11. 05. 2006 г. до 20. 02. 2012 г., ведно със законната лихва от 20. 02. 2012
г. до окончателното изплащане на дължимата сума.
В останалите
части решение № II-60-249957,
постановено на 25. 10. 2017 г. от
Софийския районен съд, 60-и състав, по гр. д. № 5429 по описа на Софийския
районен съд за 1999 г. не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА въз основа на
293а във връзка с чл. 64 от Гражданския процесуален кодекс (отменен) всеки един
от изброените: А.Е.С., ЕГН **********, Е.А.Е., ЕГН ********** и Р.А.Е., ЕГН **********,***,
да заплати на Д.Х.Г., ЕГН **********, с адрес *** по 433 (четиристотин тридесет
и три) лева и 33 (тридесет и три) стотинки – разноски в настоящото въззивно
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в 30-дневен срок от
връчването на преписа.
Служебно
изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Гр. д. № 5429
по описа на Софийския районен съд за 1999 г. да се преномерира от л. 392
насетне.
Председател:
Членове: 1.
2.