№ 97
гр. гр. Лом, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ПЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Елица Юл. Орманова
при участието на секретаря Станислава Ив. Геренска
като разгледа докладваното от Елица Юл. Орманова Гражданско дело №
20241620102158 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от А. Б. Н., ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: с. ****, ул. „**** ***" № 4, чрез Еднолично адвокатско
дружество „Й.”, БУЛСТАТ: ****, представлявано от адв. С. Г. Й., срещу: „КРЕДИРЕКТ"
ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от Н. П.
П.. Предявени са: главен иск – за обявяване на недействителността на Договор за
потребителски кредит № 1021420/20.02.2024 г. на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК и евентуален иск: за прогласяване нищожността, на основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. I и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, на чл. 18 от Договор за потребителски
кредит № 1021420/20.02.2024г., предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 2100.20
лева, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.
В исковата молба се твърди следното: На 20.02.2024г. между ищеца и ответното
дружество е сключен Договор за потребителски кредит № 1021420. Съгласно договореното
ответното дружество предоставя на ищеца заем в размер от 1100 лева за срок от 18 месеца,
платими на 4 вноски по 45,83 лева и 14 вноски по 105,28 лева, като съгласно чл. 3, ал. 2, т.
10 общата сума за плащане възлиза на 1657,24 лева. ГПР по заема е в размер на 62.93%, а
ГЛП е в размер на 50% - фиксиран. Чл. 6 от договора предвижда задължение за ищеца в 2-
дневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение, отговарящо на
следните условия и вид: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на определени условия и предоставяне на безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка. При неизпълнение на поетото по-горе
задължение съгласно чл. 18 се начислява неустойка в размер на 2100,20 лева, която се
разсрочва за срока на договора, като по този начин от описаните по-горе вноски, се получава
1
нова такава във фиксиран размер, а именно първа (поради ползвана от неустойката
отстъпка) 204.44 лева и 14 х 209 лева, а общата сума за целият период на заема става в
размер на 3757.44 лева. Счита Договор за потребителски кредит №1021420/20.02.2024г. за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и в
условията на евентуалност счита така уговорената неустойка по чл. 18 от договора за
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Намира за нарушено изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и 4 от ЗПК – защото в договора за кредит не е коректно
посочена крайната дължима сума, като съгласно чл. 3, ал. 1, т. 10 крайната сума възлиза на
1657.24 лева, но дефакто задължението, видно от погасителния план, е 3757.44 лева, и второ
- съгласно чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Счита
така уговорената клауза за неустойка, че представлява разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, още повече, че
този разход е предварително известен по основание и размер на кредитора, както и
счита тази неустойка за нищожна, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне
на закона. Съгласно чл. 19. ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 пункта/. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута определена с ПМС№426/2014 год. Реално, чрез нарушаване на
добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се
калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Несъмнено е, че
получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо
място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които,
предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Двудневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя - заемател. Показателно е и обстоятелството, че
компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното
задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/ и се дължи независимо от това
2
дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати, както
и липса на уредба относно последствията при евентуално предоставяне на обезпечение, след
изтичането на срока. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата
функция да гарантира изпълнението на главното задължение. В случая обаче неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. С
предвиждането на въпросната н неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка,
което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща
неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, какъвто е настоящият случай.
Предвид факта, че неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което
той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на
годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на
потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в
размер на уговореното ГПР, а не реалното такова. Липсват също и посочени кои са базовите
допускания, включени в годишния процент на разходите, както и дали има допълнителни
допускания и кои са те, а и реално какви разходи са включени в ГПР. Във връзка с всичко
гореизложено счита договора за кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК
поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и в условията на евентуалност счита
така уговорената неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден от ответника. В отговора се
твърди, че са неоснователни претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на
договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗД, доводите за
нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за
заем, а напротив - тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на
акцесорно задължение на заемателя. В случай че неустойката се приеме за нищожна, то
същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, са неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница
и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити
всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е сключен процесният договор. В доказателство на твърденията си прилага
Лог- файл по договор за паричен заем № 1021420, който проследява в хронологичен ред
всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог- файла прилага и
попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
3
изпратения на посочения от него имейл адрес ***@abv.bg Стандартен европейски формуляр
(СЕФ). С гореописаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора
са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите
нрави. Видно от лог – файла, още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал
параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния договор се явяват
индивидуално договорени с конкретния потребител. Така безспорно се установява, че
Кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия
и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. По отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в
издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68,95% и
ГПР, определен в процесния договор, в размер на 50%, е видно, че в случая годишният
процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава,
поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не
следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като
плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона,
става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР
е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За
да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следва да е наясно
предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят е установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят, да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За
целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по
кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване
на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката от своя страна
обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор.
Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо
повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване
на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечава. Предвид изложеното двете понятия не бива да се смесват,
те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включват
в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В
настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е
4
напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата
на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за
плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната
част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този
въпрос, като в погасителния план към договора е посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и
ал. 3 от договора. В цитираните клаузи е направено и ясно разграничение между
задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично е посочено, че неустойката не се
включва в ГПР. В погасителния план ясно и точно са посочени размерите на вноските с и
без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж.
Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на
правоотношението им. Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена
със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията
на страните: ответното дружество е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният
договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от
него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема
по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения
или такси. Друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на тридневния
срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не
се е възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от
фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор.
5
Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12
ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. На следващо място неустойката е имала предварително
определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави
за всеки конкретен случай, в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице,
още повече, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека,
както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението
вреди. При сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения
заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на
вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен
срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Следва да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има
право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в
единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално
изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. На самостоятелно основание всички
изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта,
че в периода 2023 г. - 2024 г. ищецът е сключил общо 9 договора, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на 4
договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото
производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца в следния смисъл: По
отношение на твърденията, че клаузите накърняват добрите нрави- В случая вместо да
упражни някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия
договор с ответното дружество - да се откаже от договора, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, потребителят по своя
инициатива е сключил още 3 договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при
идентични условия. От тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил
договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност. Това е в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
По отношение на твърденията за нарушение на ЗПК- ищецът се е запознал многократно с
условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество в периода от 2023 г. -
2024 г., като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се
обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на
6
тези уговорки. Предвид това, всички доводи за нищожност на процесната клауза за
неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни. Настоящият договор следва да се
тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец,
създадени на база 4 идентични договора. Предвид сключването на множество договори
при идентични условия в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва
възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на
потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните.
В откритото съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява, като е
постъпило становище от адв. С. Й. от АК - ***, който поддържа исковата молба и излага
съображения досежно основателността й.
Ответникът в съдебно заседание не се представлява, като е постъпило становище от
адв. Х. М. от САК, с което се оспорва исковата молба.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства.
Съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са два обективно съединени иска – главен иск за обявяване
недействителността на договор за потребителски кредит и евентуален иск, при евентуално
отхвърляне на главния иск, за прогласяване нищожност на отделна разпоредба от договора
за потребителски кредит на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляне на закона. Ищецът по иска за обявяване недействителност на договора за
кредит, респ. нищожност на клауза от същия, при пълно и главно доказване, следва да
докаже възникване на обстоятелствата, съставляващи съответното основание за
недействителност на договора по смисъла на ЗПК, както и основанията за нищожност на
съответната клауза от договора – накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона.
Ответникът следва да докаже правоизключващите си възражения с всички допустими от
ГПК доказателства.
Страните не спорят, че са сключили договор за потребителски кредит от 20.02.2024 г.
за сумата 1100 лв., предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 2100,20 лв.
при непредставяне на обезпечението, предвидено в чл. 6 от договора, което не е включено в
ГПР, по който въпрос не се спори. Процесният договор представлява договор за
потребителски кредит (ДПК) по смисъла на чл. 9 от ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от
ЗПК са посочени императивно установени реквизити, които ДПК следва да съдържа, в това
число – общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по
кредита, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор
за потребителски кредит между страните, в чл. 3 на същия е посочено, че размерът на заема
е 1100 лв., като сумата следва да бъде върната със заплащане на 18 бр. месечни вноски,
лихвеният процент е 50,00%, а ГПР – 62,93 %. В т. 3.2. е посочено, че се дължат 4 бр.
7
вноски от по 45,83 лв. и 14 бр.вноски от по 105,28 лв., като общата сума за плащане възлиза
на 1 657,24 лв., т.е. размерът на възнаградителната лихва възлиза на 557,24 лв. На следващо
място, в чл. 3, ал. 3 от договора е разписан погасителен план, видно от който заемателят
дължи в допълнение на посочените по-горе вноски, така също и 18 бр. вноски с различен
размер, общо 2104,76 лв., представляваща неустойка. Съгласно погасителния план общата
сума, която кредитополучателят следва да изплати, е 3757,44 лв. В текста на чл. 18, ал. 1 от
договора е записано, че се дължи неустойка в размер на сумата от 2100,20 лв., при
неизпълнение на задължението на заемополучателя съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, в 2-
дневен срок след сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задължението с една от следните възможности – банкова гаранция или поръчителство при
условията на чл. 6, ал. 1, т. 2 от договора за кредит. Поръчителите (едно или две физически
лица) следва да отговарят кумулативно на следните условия –имат осигурителен доход
общо в размер на най-малко 3 пъти размерът на минималната работна заплата за страната, а
в случай че са двама поръчители - размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е в
размер на поне 2 пъти минималната работна заплата за страната, да не са поръчители по
други договори за заем със заявителя, да не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „Редовен“, както по активи, така и по погасени задължения, съгласно данни в
ЦКР към БНБ и да предоставят служебна бележка от работодател или друг документ,
удостоверяваш получавания от тях доход.
На първо място договореният в договора за кредит ГПР е 62,93 %, а съгласно чл. 19.
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент
плюс 10 пункта/, или 50 % при сключване на договора.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в чл. 9 ЗПК, като
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т.
10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период
от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
8
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 62,93%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК и също така не отразява действителният такъв, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно предвидената в чл. 18 от договора
неустойка в размер на 2100,20 лв., дължима, без да са настъпили вреди за кредитора, и
дължима още при самото сключване на договора, която се включва в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съдът приема, че макар формално процесният
договор за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния
процент на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит, невключвайки неустойката по чл. 18 от договора,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.
22 от ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други. Предвид и факта, че неустойката представлява сигурно възнаграждение
за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то
посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели
въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те
ще бъдат в размер на уговореното ГПР /62,93 %/, а не реалното такова, което възлиза на
около 300 %. Предоставянето на обезпеченията е обвързано от кратък 2-дневен срок от
сключване на заемния договор съобразно чл. 6, ал. 2 от същия. Претендираната неустойка е
за неизпълнение на акцесорно задължение – предоставяне на обезпечение по договора.
Съобразно договорения механизъм на формиране на неустойката (начислена е 2 дни след
сключването на договора, като стойността й е добавена към дължимите погасителни
вноски), не се достига до обезщетяване на вече реално възникнали вреди в патримониума на
кредитора, съответно – санкционирането на длъжника за неизпълнението му по договора, а
до неоснователно обогатяване на лицето, което има право на неустоечно вземане –
кредиторът би могъл да получи обезщетение за вреди от презюмирано неизпълнение, като в
същото време длъжникът да е изпълнил точно и в срок. В случая се заема сума от 1100 лв.,
а се връща сума в троен размер и дори повече – 3757,44 лв., като реалният процент на ГПР
9
не е 62,93 %, както е посочено в договора, а възлиза на около 300 %, което е видимо и без
нужда от специални икономически познания. Поради това следва изводът, че
кредитодателят не е оповестил действителния ГПР по кредита, а е посочил занижен
такъв.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за
посочване на действителния размер на ГПР по кредита.
Поради това главният иск – за обявяване на недействителността на Договор за
потребителски кредит № 1021420/20.02.2024 г. на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва да бъде уважен.
Поради уважаване на главния иск не следва да бъде разгледан предявения евентуален
иск: за прогласяване нищожността, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. I и
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, на чл. 18 от Договор за потребителски кредит № 1021420/20.02.2024г.,
предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 2100.20 лева, поради противоречие с
добрите нрави и заобикаляне на закона.
По отношение на разноските:
В тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените от ищеца разноски
съобразно уважената част от претенцията. В случая е уважен главният иск, като
материалният интерес възлиза на 3757,44 лв., видно от погасителния план. Заплатената
държавната такса от ищеца върху така посочения материален интерес е в размер на 150,30
лв. и 16,00 лв. за изготвяне на преписи, в който размер следва да бъде присъдена в тежест на
ответника – 166,30 лв. общо.
В свое определение № 139/05.03.2024 г. по в.ч.гр.д. № 60/2024 г. ОС - М. е приел, че
въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в
аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените съображения нормата на
чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се
прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да
са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В настоящата хипотеза се
касае за правен спор, който не се отличава с фактическа и правна сложност, делото е решено
10
в едно съдебно заседание, което е протекло без присъствието на процесуалния представител
на ищеца. Чрез процесуалния си представител ищецът е поискал присъждане на разноски,
като по правилото на чл.78, ал.1 ГПК при този изход на спора му се дължат - такива за
адвокатското възнаграждение, което ответникът следва да заплати при хипотезата на чл.38,
ал.2 вр. ал.1, т. 3 от Закон за адвокатурата. Съгласно чл.7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за
МРАВ за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен
материален интерес - при интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над
1000 лв., минималният размер на възнаграждението съобразно уважената претенция в
случая се определя на 675,74 лева при материален интерес 3757,44 лв. Тъй като в
настоящата хипотеза се касае за правен спор, който не се отличава с фактическа и правна
сложност, делото е решено в едно съдебно заседание, което е протекло без присъствието на
процесуалния представител на ищеца, съдът, с оглед цитираното решение на СЕС, намира,
че адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на 400 лева.
Предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗАдв
основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС. При присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат,
регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с § 2а от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да
включва ДДС. С присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, затова тя е
обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС (в този смисъл Определение № 44
от 28.01.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2525/2021 г., II т. о. и Определение от 08.01.2024 г. по
в.ч.гр.д. № 455/2023 г. на МОС). Видно от представено удостоверение за декларирани данни
от ТД на НАП- ***, адвокатското дружество, представляващо ищеца, е регистрирано по
ЗДДС от 17.02.2014 г. Ето защо така определеното възнаграждение за адв.услуга следва да
бъде завишено с 20 % ДДС, т.е. дължи се 480,00 лв. с вкл. ДДС.
В практиката си Върховният касационен съд приема, че правото на адвоката да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 ЗАдв. е установено със закон.
Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение, в размер, определен от съда, което се присъжда на адвоката. За да упражни
адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е
безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв., като не се проверява и не се нуждае от
доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката и изобщо обстоятелството, на
което е уговорена безплатна правна помощ. /определение №515/02.10.2015г. по ч.гр.д.
№2340/2015г. на ВКС, І т.о., определение № 365 от 17.07.2017 г. по ч.т.д. № 894/2017 г. на
ВКС, І т.о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о.;
определение № 731 от 09.10.2014 г. по ч.гр.д. № 5256/2014 г. на ІІІ г.о. и др./. Ако противната
страна твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са
налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на
11
адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените
в чл.38 ЗАдв., тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в
производството по чл.248 ГПК, като опровергае наличието на поддържаното основание. Ето
защо се дължи претендираното адв.възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на Договор за потребителски кредит №
1021420/20.02.2024 г., сключен между „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. *****, като кредитор, и А. Б. Н., ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: с. *****, като кредитополучател, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал. 2 вр. ал.1, т. 3 от Закон за
адвокатурата, „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр.
*****, представлявано от Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Й.”,
БУЛСТАТ: ****, представлявано от адв. С. Г. Й., адвокатско възнаграждение в размер на
480,00 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с включен ДДС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на А.
Б. Н., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: с. *****, 166,30 лв. /сто шестдесет и
шест лева и тридесет стотинки/ разноски за внесена държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - М. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Лом: _______________________
12