№ 47
гр. Тетевен, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
2************* по описа за 2*** година
Производство е с правно основание чл. 238-240 от ГПК.
Образувано е по повод предявен иск от С. М. П., ЕГН ********** с постоянен адрес:
гр. Тетевен, ул. „хххххх“ № 8, ет. 2, ап. 8 със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „ххххх“ № ЗБ,
ет. 3, ап. 11, чрез пълномощника адв. Д. М. от ПАК срещу „хххххх“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. Христо Ботев № 6-А, представлявано от
С. В. Х..
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за потребителски кредит №
******/08.10.2*** г. като противоречащ на разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗД. В
условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване Нищожност на неустоечна клауза
в Договор за потребителски кредит № ******/08.10.2*** г. предвиждаща заплащане на
неустойка, сключен между С. М. П., ЕГН ********** и „хххххх“ ЕООД, ЕИК: *********
като противоречаща на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, с определена цена на иска – 136.03 лева.
Излага се от ищеца, че съгласно Договор за потребителски кредит №
******/08.10.2*** г. ищецът трябва да върне сумата по кредита която се явява сума от 136.03
лева, при сума на получаване 79.99 лева, при срок на кредита от 8 вноски, при първа
месечна вноска на 15.11.2*** г. в размер на 17.01 лева и последна месечна вноска на
15.06.2025 г. в размер на 17.00 лева, при лихва от 3.41%. Сочи, че спрямо, Договор за
потребителски кредит № ******/08.10.2*** г. ищецът трябва да предостави в тридневен
срок обезпечение на две физически лица, в противен случай, ще му бъде начислена
неустойка в размер на 43.28 лева, разсрочена на 8 вноски.
Заявява, че към момента на подписване на документите не му е предоставено
разписано копие от Договор за потребителски кредит № ******/08.10.2*** г. с обяснението,
че ще му бъдат предоставени след подписването им от упълномощен представляващ
дружеството в централния офис в гр. Варна. Очаквайки да получи разписаните документи,
след дълъг период от време, ищецът започва да получава посещения на адрес и да получава
телефонни обаждания от служители на ответното дружество от които е уведомен, че следва
да си заплаща задължението. Ищецът сочи, че все още не му е изпратен разписан договор,
1
ведно с прилежащите към тях погасителен план, Общи условия и СЕФ и дори не знае
техните параметри, за да започне да плаща.
Твърди се, че до момента все още не му е предоставен договор за кредит, ведно с
прилежащите към тях погасителен план, Общи условия и СЕФ, въпреки, че над 5 пъти е
посещавал клонове на ответника.
Счита, че Договор за потребителски кредит № ******/08.10.2*** г. е нищожен на
основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК. Сочи, че
сключеният Договор за потребителски кредит № ******/08.10.2*** г. е недействителен на
специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9
от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за кредит е посочен
годишен лихвен процент, но липсват обаче каквито и да е било условия за прилагането му.
Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита,
или е променлив. Нарушението е още по съществено доколкото нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря
на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничава
правата на ищецът, страна по договора и е основание за недействителност на Договор за
потребителски кредит № ******/08.10.2*** г.
На следващо място, заявява, че процесния договор не отговаря на изискваният на чл.
11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т. 10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Излага се в исковата молба, че годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В Договор за кредит е посочена само абсолютна стойност на
ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Твърди се в исковата молба, че в случая не ставало ясно какво точно е включено в
процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не
ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво все включва в
ГПР. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следвало да
се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, останали неизвестни, при което
се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не
ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не могло да се направи
2
еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са
изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем
за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това,
Договор за кредит поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК.
На следващо място счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на
предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Приема ,че се нарушават се основни
принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Добросъвестността се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая
и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. Параметрите по това облигационно правоотношение са
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
На последно място в исковата молба се твърди, че е налице заобикаляне на закона по
смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът да има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33,
ал. 1 от ЗПК. Намира подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за
недопустимо.
Искането е за постановяване решение, с което да бъде прогласена Нищожност на
Договор за потребителски кредит № ******/08.10.2*** г. като противоречащ на
разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗД. В условията на евентуалност е предявен иск за
прогласяване Нищожност на неустоечната клауза в Договор за потребителски кредит №
******/08.10.2*** г. предвиждаща заплащане на неустойка, сключен между С. М. П., ЕГН
********** и „хххххх“ ЕООД, ЕИК: *********, като противоречаща на императивните
изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит.
Моли, за присъждане на всички направени по делото разноски, включително за
адвокатско възнаграждение на основание договор за правна помощ.
В срока по чл. 131 от ГПК не е депозиран отговор на ИМ от ответника.
Районен съд - Тетевен, след като прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният иск е процесуално допустим и основателен.
В съдебното заседание по делото с оглед на непредставянето в срок от ответника на
отговор на исковата молба, неявяването на ответника и негов представител в първото
съдебно заседание по делото, липсата на искане от ответника делото да бъде разгледано в
негово отсъствие, указването на ответника на последиците от неспазването на сроковете за
размяна на книжа и от неявяването му в съдебно заседание, както и вероятната
основателност на исковете с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и
представените доказателства, с оглед на постъпилото искане от страна на ищеца по чл. 238
3
от ГПК за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника, РС - Тетевен е
прекратил съдебното дирене за произнасяне с неприсъствено съдебно решение.
Съгласно чл. 238, ал. 1 от ГПК ако ответникът не е представил в срок отговор на
исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за
разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на
неприсъствено решение срещу ответника.
Според чл. 239, ал. 1 от ГПК съдът постановява неприсъствено решение, когато на
страните са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и от
неявяването им в съдебно заседание, както и когато исковете са вероятно основателни с
оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства;
съгласно чл. 239, ал. 2 от ГПК неприсъственото решение не се мотивира по същество и в
него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за
постановяването на неприсъствено решение. Такава е и настоящата хипотеза, като видно и
от представените по делото писмени доказателства, предявеният иск е вероятно
основателен.
С оглед на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение
предявения иск е основателен и трябва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски по делото, изразяващи се в
заплатена Държавна такса в размер на 50.00 лева.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2*** г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
4
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2*** г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2*** г. по ч. т. д. № 75/2*** г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид проведеното едно открито съдебно
заседание, без явяване на адвоката и предвид конкретната правна сложност на
производството на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. М. следва да
бъде определено адв. възнаграждение в размер от 240 лева с ДДС за един предявен иск,
което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа
на ПМС № 4/2006 г. и следва да бъде заплатено от ответника. В този смисъл е и Определение
№ 324 от 16.05.2*** г. по В.ч.гр. Дело № 221/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение
№ 352 от 23.05.2*** г. по В.ч.гр. Дело № 254/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение
450 от 24.06.2*** г. по В.ч.гр. Дело № 219/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение №
416 от 12.06.2*** г. по В.ч.гр. Дело № 255/2*** г. по описа на ОС – Ловеч и Решение № 223
от 04.07.2*** г. по В.Гр.Д. № 440/2*** г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 239, във вр. с чл. 238 от ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр.
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по иска, предявен от С. М. П., ЕГН ********** с
постоянен адрес: гр. Тетевен, ул. „хххххх“ № 8, ет. 2, ап. 8 срещу „хххххх“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. Христо Ботев № 6-А,
представлявано от С. В. Х. Договор за потребителски кредит № ******/08.10.2*** г.
сключен между „хххххх“ ЕООД, ЕИК: *********, като кредитодател и С. М. П., ЕГН
**********, като кредитополучател.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК „хххххх“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. Христо Ботев № 6-А, представлявано от С.
В. Х. да заплати на С. М. П., ЕГН ********** с постоянен адрес: гр. Тетевен, ул. „хххххх“ №
8, ет. 2, ап. 8 сума в размер на 50.00 лева съдебни разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „хххххх“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. Христо Ботев № 6-А,
представлявано от С. В. Х. да заплати на адв. М. от ПАК сумата от 240 лева с ДДС -
възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие, оказани на С. П. по гр.д. № 1234/2*** г.
по описа на РС – Тетевен.
Настоящото неприсъствено решение е окончателно и не подлежи на обжалване,
на основание чл. 239, ал. 4 от ГПК.
Препис от него да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
5