ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 361
гр. Смолян , 09.09.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на девети септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Дафинка Т. Чакърова
Членове:Мария Ан. Славчева
Крум Б. Гечев
като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Въззивно частно гражданско
дело № 20215400500343 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 и сл. във вр. с чл. 413, ал. 2
ГПК,
Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД –
гр. София, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
Столична община, район „Люлин“, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор
Юл. Юрг., чрез юрисконсулт Кр. М., против Разпореждане №
165/18.06.2021г., постановено по ч.гр.д. № 20215420100132 по описа на
Районен съд – гр. Златоград в частта, в която е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в частта
му, с която се претендира присъждане на сумата от 761, 59лв. – договорна
лихва, дължима за периода 20.03.2019г. – 08.01.2021г. като неоснователно и
недоказано. По изложени в частната жалба доводи се иска отмяна на
обжалваното разпореждане и произнасяне по същество на въпроса.
Окръжен съд – гр. Смолян, като взе предвид представените
доказателства, намери следното:
Частната жалба изхожда от надлежна страна и е подадена в законния
срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Същата се явява процесуално допустима и като
1
такава подлежи на разглеждане по същество.
Заповедното производство по чл. 410 ГПК е инициирано от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД – гр. София против АТ. СВ. Х. с ЕГН:
**********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Златоград, обл. Смолян, ул. „Р.“
№ 10 за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумите:
1701,25лв. – главница, ведно със законната лихва от 26.02.2021г. до
изплащане на вземането; 761,59лв. – договорна лихва за периода 20.03.2019г.
– 08.01.2021г. /падеж на последната погасителна вноска/; 169,29лв. – лихва за
забава за периода 21.03.2019г. – 25.02.2021г.
Издадена е Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК № 65/ 18.06.2021г., с която е уважено частично искането на заявителя
като е разпоредено длъжникът АТ. СВ. Х. да заплати на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД – гр. София сумата от 1701,25лв. – главница по
договор за паричен заем № 3426642/ 16.01.2019г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД – вземанията на което са прехвърлени по договор за цесия,
за което длъжнкът е уведомен, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 26.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането; 169,29лв.
– лихва за забава за периода 21.03.2019г. – 25.02.2021г. и разноски по делото
в размер на 87,41лв., от които 37,41лв. – държавна такса и 50,00лв.
юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 26 от Наредба за
заплащане на правната помощ.
В останалата част на заявлението, искането е отхвърлено с мотива,
основан на разпоредбата на чл. 411, ал.2, т. 3 ГПК /нова, ДВ бр. 100 от 2019г.,
в сила от 24.12.2019г./ и обоснован с констатация за възникнало вземане на
заявителя за договорна лихва в размер на 761,59 лв., почиващо на
недействителна договорна клауза. Констатирано е въз основа на приложения
договор, че е договорен годишен лихвен процент по заема от 40 %, както и
договорна възнаградителна лихва, уговорена в размер, надхвърлящ
трикратния размер на законната лихва от 30 %. Въз основа на гореизложеното
е направен извод от страна на първоинстанционния съд за нищожност на
договорната клауза, с която между страните е уговорена договорна лихва,
поради противоречие с правилата на Закона за потребителския кредит и
практиката на Върховния касационен съд на Република България, вследствие
2
на което заявлението по чл. 410 ГПК е отхвърлено в обжалваната му част.
В частната жалба се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт. Сочи се, че
направеният от първата инстанция извод, че уговореният размер на
възнаградителната лихва надвишава с повече от три пъти размера на
законната лихва, както и че това обстоятелство се явява в противоречие с
добрите нрави като основание за нищожност на договорната клауза, е
незаконосъобразно. Всички клаузи по процесния договор за кредит били
валидни и законосъобразни, тъй като същите са били уговорени
предварително между страните, а длъжникът се е съгласил с тях и изрично се
е подписал на всяка страница на договора. Същият бил сключен в писмена
форма, по разбираем начин, а условията по договора били ясно изразени.
Посочени били изрично сумата за усвояване на кредита, лихвеният процент,
който е фиксиран, размер и брой на погасителните вноски, ГПР и общата
дължима сума, регламентирано било и правото на отказ на
кредитополучателя, ведно с условията за неговото упражняване. В случая
договореният погасителен план бил инкорпориран в самия договор за заем - с
посочени брой погасителни вноски и датата, на която се дължат плащанията,
с конкретно посочена сума на вноската. Известен бил фактът, че лихвите при
небанковите институции били по-високи с оглед риска, който поемат да
отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат
такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност. За това била меродавна пазарната цена на кредитите в
сектора, а не размерът на законната лихва. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД
Министерският съвет може да установява горна граница на договорната
лихва, а понастоящем подобна горна граница не съществува. Според чл. 2 от
Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и
кредитите на населението и фирмите лихвите по кредитите, депозитите и
влоговете в левове се договаряли между банките и кредитополучателите,
съответно депозантите (вложителите), на пазарна основа. Поради това не е
налице максимален размер на договорната лихва. Към момента на сключване
на процесния договор, действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за
определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намирало
3
приложение само за определяне на размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. Предвид законовата регламентация, въз основа на която е издадено
посоченото ПМС, ограничавало действието си само до установените от нея
рамки и не може да бъде прилагано за други случаи. Поддържа се
становището, че законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на
парично задължение и размерът и се явява неотносим към уговорената между
страните възнаградителна лихва. . По своята правна и икономическа природа
възнаградителната лихва била цена (възнаграждение), което се заплаща на
кредитора за ползването на предоставените парични средства.Това е цената
на стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване. Поради
това не е пряк паричен израз на стойността на предоставените в заем
капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от
неговото по-ефективно използване. Цената се заплаща от длъжника винаги,
независимо дали е използвал средствата или не. Правната и икономическата
природа на възнаградителната и законната лихва за забава били напълно
различни и неправилно било обвързването, зависимостта между размера на
възнаградителната лихва с размера на законната лихва за забава. Поради това
било неправилно разбирането, че възнаградителната лихва не може да има
по-голям размер от законната или от трикратния размер на законната лихва,
тъй като, от една страна, подобно правило не е уредено законодателно, а от
друга, двата вида лихва имат различна правна и икономическа същност и не
може да има зависимост между тях. Извежда се също аргумент от
изменението на Закона за потребителския кредит от 2014г. относно въведения
максимален размер на годишния процент на разходите (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), който не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което е 50%. Този
законодателно определен максимален процент на ГПР предполагал лихвен
процент от около 49%, който надвишава размера на законната лихва и за
който се твърди, че е определен като максимален размер от добрите нрави в
обществото. Жалбоподателят се позовава и на разпоредбата на 420, ал. 2 ТЗ
като приложима в настоящия случай с оглед качеството на заемателя като
търговец, за заплащане от заемателя на лихва по кредита съгласно
договореното, като в конкретния случай страните са се съгласили такава
4
лихва да бъде заплащана. В частната жалба се излага, че неправилно
първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика, в която се
приема, че е противно на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Тази практика на
съдилищата била постановена преди да бъде приета и да влезе в сила
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е въведен законоустановен
императивен лимит на възнаграждението на кредитора. Законодателят бил
предвидил в Приложение 1 към ЗПК, лихвата да е компонент от годишния
процент на разходите /ГПР/ и съответно е определил максимален размер на
последния, именно за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК законодателят е уредил
правомощието на заповедния съд да откаже издаването на Заповед за
изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави,
или ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. С нормата на чл.143
ЗЗП, към която изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена
т.нар.генерална / обща/ клауза за неравноправност на уговорките в
потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са индивидуално
определени когато те са предварително изготвени от търговеца, респ.
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /
арг.чл.146, алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно
накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се
негови законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК
не е налице законово определение на понятието “добросъвестност”, но от
общите правила на гражданското право, уреждаща изискванията за
добросъвестност в преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на
5
действителната обща воля на страните при породено договорно
правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на действително възникнало
договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе дефиниция
за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието изискване следва
да отговарят уговорките в потребителските договори. Те трябва да са
съответни на установената и наложила се в в съвременното общество
нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за
потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила , определящи
пазарнато поведение, които произтичат от законите и обичаните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение
на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на
наложилите се нелоялни търговски практики/ които са забранени от закона /
чл.68вЗПК//; уговорката да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е
значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност,
както и в несъответствие относно възможността им да упражнят своите права
за защита по договора. В този смисъл, за да се обезпечат субективните права
и законни интереси на икономически по-слабата страна, “ цената” на
услугата, включително по договора за кредит относно възнаградителната
лихва и другите разходи, трябва последните да са уговорени ясно и
разбираемо за средния потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната
детайлизация в договора. Разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя
съдържанието на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/ да
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително, на следващо място, съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Действително не са налице
императивни разпоредби в закона по отношение размера на
6
възнаградителната лихва. В случая обаче е налице потребителски договор по
своята характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като
трайно се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/, противоречи на добрите нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.
№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г.
на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС
– II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV
ГО./.
Наведените от жалбоподателя твърдения, че договорът за кредит е
доброволно подписан от страна на заемателката и същата е била подробно
запозната с всички негови реквизити и условия, не могат да санират
недействителността на клаузата, с която е договорена възнаградителна лихва.
Максималният размер на договорната лихва /била възнаградителна или за
забава/ е ограничен от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва./ Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV
ГО. с докладчик съдия Алб. Б./. Ето защо, неоснователно се явява и
твърдението на жалбоподателя, че трайната съдебна практика на ВКС относно
недействителността на договорни клаузи, с които се уреждат възнаграждения
за лихви по потребителски договори е изгубила своята актуалност след
приемането на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въз основа на тези съображения въззивният
съд намира, че действително е налице отрицателна процесуална предпоставка
по смисъла на чл. 411, ал.2, т. 3 ГПК /нова, ДВ бр. 100 от 2019г., в сила от
24.12.2019г./ за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в частта на
претендираната договорна лихва в размер на 761,59 лв. за периода
7
20.03.2019г. – 08.01.2021г.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 278,
ал. 4 ГПК, Окръжен съд – гр. Смолян
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 165/18.06.2021г., постановено по
ч.гр.д. № 20215420100132 по описа на Районен съд – гр. Златоград в частта, в
която е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК: ********* – гр. София, представлявано от изпълнителния директор Юл.
Юрг., чрез юрисконсулт Кр. М., вх. № 23015387/26.02.2021г., против АТ. СВ.
Х., ЕГН: ********** от гр. Зл. за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК в частта му, с която се претендира присъждане на сумата от 761,
59лв. – договорна лихва, дължима за периода 20.03.2019г. – 08.01.2021г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8