№ 107
гр. К., 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Деян Г. Събев
Членове:Йорданка Г. Янкова
Георги Ст. Милушев
при участието на секретаря Светла В. Радева
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Янкова Въззивно гражданско
дело № 20215100500208 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК и е трето по ред въззивно
производство, след като два пъти постановените първоинстанционни
решения са били отменяни и делото е било връщано на районния съд за ново
разглеждане.
С решение № 100/29.10.2021 г., постановено по гр.д. № 95/2021 г., К.
районен съд е отхвърлил предявените искове от Е.Л.. С., с ЕГН **********,
от А., ул. "Г. К." №*, против Й. К. К., с ЕГН **********, от А., ул. "П.м." №*
и Л. Й. К., с ЕГН **********, от А., ул. "П.м." № 1 А, с които се иска на
основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, да бъдат обявени за нищожни договор
за наем от 27.03.2018 г. (регистриран в общия нотариален регистър под №
891) и договор за наем от 15.05.2018 г. (регистриран в общия нотариален
регистър под № 1473), сключени между ответника Й. К. К., с ЕГН
**********, и ответника Л. Й. К., с ЕГН **********- поради накърняване на
добрите нрави, като неоснователни и недоказани;
Отхвърлен е като неоснователен и недоказан и предявения икс от Е.Л..
С., с ЕГН **********, от А., ул. "Г. К." №*, против Й. К. К., с ЕГН
**********, от А., ул. "П.м." №*, с който се иска на основание чл. 108 от ЗС,
1
да бъде осъден ответникът Й. К. К., с ЕГН **********, да отстъпи
собствеността и предаде владението на ищеца Е.Л.. С., на ½ идеална част от
следните недвижими имоти; 1.Поземлен имот с кад. № 011750 в землището
на гр.А., община А., обл. К., ЕКАТТЕ 00607, целият с площ 1.430 дка., с
начин на трайно ползване - Стопански двор, представляващ бивш парцел № 1
по плана на стопанския двор на заличеното ТКЗС - А., ведно с построената в
двора дърводелска работилница, със застроена площ 224 кв.м. и обем от 672
куб.м., представляваща масивна едноетажна сграда, състояща се от работно
помещение и изградени по негово протежение три помещения със
самостоятелни външни входове и при граници на имота; ПИ № 011227-
пасище, мера на Община А.; ПИ № 011748 - стопански двор на ДПФ - МЗГ;
ПИ № 011279- пасище, мера на насл. на А.Х.С.; ПИ № 011268 - нива на
С.А.С.. 2. Самостоятелен обект в сграда, находящ се в жилищна сграда с
търговски обект в А., община А., област К., ул. "П." №*, с предназначение -
търговски обект - магазин № 5, със застроена площ 22,02 кв.м., състоящ се от
търговско помещение, склад и санитарен възел, ведно с 1/8 ид.част от
рампата, обслужваща търговските обекти, както и припадащите се 1.585%
ид.части от общите части на сградата, и 1,585 % ид.части от правото на
строеж върху ПИ с кад. № 46 от кв.19, за който е отреден УПИ 7 по
регулационния план на А., одобрен с Заповед № 338/ 07.05.1984 г. с площ от
1400 кв.м., при граници: североизток- имоти с кад.№ 47 и кад. №48 от кв.-19;
северозапад- улица „П."; югоизток- имоти с кад. № 43, кад. № 44 и кад. № 45
от кв.19; и югозапад - улица; и при граници на магазин № 5; горе - ап. № 9,
долу - избени помещения, североизток – магазин № 4, северозапад – рампа,
югоизток – ап. № 1 и югозапад – магазин № 6.
Със същото решение е отхвърлен като неоснователен и недоказан
предявения иск от Е.Л.. С. с ЕГН **********, от А., ул. "Г. К." №*, против Й.
К. К. с ЕГН **********, от А., ул. "П.м." №*, с който се иска на основание чл.
59 от ЗЗД да бъде осъден ответникът Й. К. К. с ЕГН **********, да заплати
сумата в размер на 1 840 лева, като обезщетение за неоснователно
обогатяване, представляваща 1600 лева пропуснати ползи от възможността
лично да ползва или да отдава под наем на трети лица недвижимия имот,
подробно описан в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 42, т.2,
рег. № 1661, дело № 208 от 12.09.2014г. на Районен съдия В.П., за периода от
27.03.2018г. до датата на завеждане на исковата молба – 06.12.2018 г., и 240
2
лева - пропуснати ползи от възможността лично да ползва или отдава под
наем на трети лица недвижимия имот подробно описан в Нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 62, т.2, рег. № 3471, дело № 140/2017г. на
Нотариус Н.Б. с рег. № 670 на НК и район на действие РС- А., за периода от
15.05.2018г. до датата на завеждане на исковата молба - 06.12.2018 г., ведно с
лихвата за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 06.12.2018 г. до окончателното погасяване на задължението.
С оглед изхода на делото, Е.Л.. С., с ЕГН **********, от гр. А., ул. “Г.
К.“ №*, е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на Й. К. К. с
ЕГН **********, от гр. А., ул. “П.м.“ №*, сумата в размер на 1 700 лева /
хиляда и седемстотин лева/, представляваща направени деловодни разноски
по Гр. Дело № 187/2018 г. по описа на РС- А., В.Гр. Дело №123/2019 г. по
описа на ОС- К., по В.Гр. Дело № 287/2019 г. по описа на ОС- К., както и на Л.
Й. К., с ЕГН ********** , от гр. А., ул. “П.м.“ № 16 А, сумата в размер на 300
лева /триста лева/, представляваща направени деловодни разноски по Гр.
Дело № 95/2021 г. по описа на РС- Крумовград.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят Е.Л..
С., представляван от процесуалния си представител адв.Д.Д. от АК - К., който
го обжалва, като необосновано, незаконосъобразно и постановено в
противоречие на събраните по делото доказателства. Решението било
порочно и неправилно, поради нарушение на материалния закон, довело до
необосновани изводи на съда за фактите и отттам до неправилно приложение
на закона. С постановеното решение се създавало възможност за грубо
погазване на разпоредбата на чл.17, ал.1 и ал.3 от Конституцията на България,
гантиращи и защитаващи правото на собственост и неприкосновеността на
частната собственост. Мотивите на съда за отхвърляне на исковете, а именно
да не се търси относителна еквивалентност на подписаните договори за наем,
тъй като били сключени между баща и дъщеря, жалбодателя счита, че същите
биха били резонни, но ако имота бил собственост само на ответницата, а не и
на Е.С., който не само, че бил лишен от възможността да ползва имота и да
получава плодове от това ползване, но и реализирал загуби заплащайки
данъци и такси за същия. С решението на съда се създавала възможност за
собственик, който е с част по-малка от 51%, предвид ограниченията въведени
с чл.32 от ЗС да заграбва всички доходи от имота със сключването на
3
фиктивни договори със свои низходящи или възходящи. Изложените в тази
връзка доводи не били изследвани от районния съд. Съгласно чл.21 от ЗЗД,
договорите пораждали действие между страните, които са ги сключили, а
спрямо трети лица само в предвидените от закона случаи, в които настоящия
не попадал. Съгласно чл.108 от ЗС собственикът можел да иска своята вещ от
свяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. В жалбата
се излагат съображения, че неправилно бил отхвърлен и иска по чл.26, ал.1
предл.3 от ЗЗД, с който се искало да се обявят за нищожни двата договора за
наем, тъй като била налице пълна нееквивалентност на престациите по
договора за наем, предвид, че договорената цена и по двета договора била в
пъти по-ниска от действителната такава и водела до накърняване на добрите
нрави. Неправилно бил отхвърлен и иска по чл.59 от ЗЗД с аргумент, че
правното основание за ползване на имотите от ответника било налице, като
нямало процесуална пречка ищецът да претендира обезщетение от
ответницата. Заключението по назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза установявала размера на пропуснатите от ищеца ползи. Счита с
оглед на всичко изложено, че предявените искове са основателни и доказани.
Сочи и съдебна практика в подкрепа на наведените доводи.
Моли съда да се отмени изцяло обжалваното решени, като се постанови
ново, с което да се уважат предявените искове, както и да им се присъдят
всички направени по делото разноски.
В съдебно заседание, представляван от процесуалния си представител,
поддържа въззивната жалба. Представя писмена защита.
Въззиваемите Й. К. К. и Л. Й. К., представлявани от процесуалния си
представител адв. Д.Ш. от АК - К., са представили отговор на основание
чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорват въззивната жалба като неоснователна и
необоснована. Излагат се съображения за правилността на обжалвания
съдебен акт, като същият бил постановен изцяло в съответствие както с
процесуалните правила, така и с материалния закон. От приложените и
приети по делото доказателства било видно, че въззиваемият Й.К. ползвал
процесните имоти на правно основание – договори за наем, които към монета
на предявяване на иска били в сила и не били прeкратени по ред уговорен в
тях или по силата на закона. Едва след като облигационното правоотношение
вече не съществувало, собственикът на вещта можел да претендира
4
връщането й. Атакуваните с молбата договори за наем като нищожни, към
момента на постановяване на обжалваното решение били с изтекъл срок, а
двата имота били отдадени под наем и се ползвали от въззивиаемия К. по
силата на съвсем различни от процесните договори.
Твърди се, че е неоснователно и искането за отмяна на съдебното
решение по отношение на съединения иск, с правно основание чл.59 от ЗЗД,
тъй като въззивиаемия К., както вече било посочено, ползвал процесните
имоти на правно основание. Според чл.59, ал.2 от ЗЗД и т.10 на
Постановление № 1от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, с иска по чл.59, ал.1 от
ЗЗД разполагал само този, който въобще не може и не е могъл да защити
своето право с друг иск. Лишеният от ползването на общата вещ съпруг /или
съсобственик/ не бил в тази категория правни субекти, защото можел да
получи защита и съдействие за реализиране на правото си с иск по чл.31, ал.2
от ЗС, в какъвто смисъл била и съдебната практика – ТР № 5/2014 г. на ВКС,
ОСГК.
С оглед изложените съображения, моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли въззивната жалба изцяло и да се потвърди обжалвания с
нея съдебен акт. Претендира разноски за въззивната инстанция.
В съдебно заседание, въззиваемите представлявни от процесуалния си
представител, поддържат становището си, изразено в отговора на въззивната
жалба.
Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото
доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от
жалбодателя, констатира:
Жалбата е допустима, подадена е в срок от лице, имащо правен интерес
от обжалване. Разгледана по същество е частично основателна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана
вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо
да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са искани и събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
5
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявените искове и съобразно реда
на предявяването им.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая исковете за обявяване
за нищожни по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД на Договор за наем от
27.03.2018 г. на поземлен имот с кад. № 011750, в землището на А., община
А., област К., ЕКАТТЕ 00607, целия с площ 1, 430 дка, с начин на трайно
ползване- Стопански двор, представляващ бивш парцел № 1 по плана на
стопанския двор на заличеното ТКЗС- А., ведно с построената в двора
ДЪРВОДЕЛСКА РАБОТИЛНИЦА със застроена площ 224 кв.м. и обем от
672 куб.м., представляваща масивна едноетажна сграда, състояща се от
работно помещение и изградени по негово протежение три помещения със
самостоятелни външни входове и при граници на имота; ПИ № 011227-
пасище, мера на Община А.; ПИ № 011748- стопански двор на ДПФ- МЗГ; ПИ
№ 011279- пасище, мера на насл. на А.Х.С.; ПИ № 011268- нива на С.А.С., за
срок от 11 месеца с месечна наемна цена в размер на 10.00 лвеа и Договор за
наем от 15.05.2018 г. на самостоятелен обект в сграда, находящ се в жилищна
сграда с търговски обект в гр. А., община А., област К., ул."П." №*, с
предназначение- търговски обект – магазин № 5, със застроена площ 22,02
кв.м., състоящ се от търговско помещение, склад и санитарен възел, ведно с
1/8 ид. част от рампата, обслужваща търговските обекти, както и
припадащите се 1,585 % ид. части от общите части на сградата, и 1, 585 % ид.
части от правото на строеж върху ПИ с кад. № 46 от кв.19, за който е отреден
УПИ 7 по рег. план на А., одобрен с Заповед № 338/ 07.05.1984 г. с площ от 1
400 кв.м., при граници; североизток- имоти с кад.№ 47 и кад. №48 от кв.-19;
северозапад- улица „П.“; югоизток- имоти с кад. № 43, кад. № 44 и кад. №45
6
от кв.19; и югозапад- улица; и при граници на магазин №5; горе- ап. №9,
долу- избени помещения, и двата договора сключени между ответника Й.К.
К. като наемател и ответника Л.Й. С.а като наемодател, правилно са били
отхвърлени от районния съд, като неоснователни и недоказани.
По делото няма спор, че въпросните два имота са собственост на
бившите съпрузи - ищеца Е.Л.. С. и ответника Л. Й. К., придобити през време
на брака им в режим на семейно имуществена общност, поради което всеки
от тях притежава по ½ идеална част.
Изтъкнатото във въззивната жалба на жалбоподателя Е.С. основание за
порочност и неправилност на съдебното решение касае накърняване правото
на собственост, невъзможност имота да се ползва от съсобственика С. и
липсата на еквивалетност в насрещните престациите по процесните два
договора за наем сочещи на противоречие с добрите нрави.
Съгласно чл. 32, ал. 1 от ЗС общата вещ се използва и управлява
съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината
от нея. Доколкото отдаването на съсобствена вещ под наем представлява
действие на управление, решението за това следва да бъде взето при
съблюдаване разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС тоест от съсобствениците,
притежаващи повече от половината й. С оглед на това, когато съсобствената
вещ е отдадена под наем само от един или повече от съсобствениците, които
не притежават повече от половината от имота, този договор не е
противопоставим на всеки един от останалите съсобственици на имота заедно
или поотделно. В конкретния случай, ответникът Л.К., която е собственик на
1/2 ид. част от въпросните съсобствени имоти, дори да не е имала
правомощието да сключва договори за наем за тези имоти, то така
сключените договори за наем не са нищожни, както междувпрочем не са
нищожни и договорите за наем сключени с несобственик на вещта. Съгласно
чл. 21 от ЗЗД договорът поражда действие между страните, които са го
сключили, а спрямо трети лица само в предвидените от закона случаи, в които
настоящият не попада. С оглед на това, процесният договор не може да бъде
противопоставян на останалите съсобственици. В същото време с
разпоредбата на чл. 229, ал. 2 от ЗЗД, уреждаща правната същност на
договорите за наем, е въведена законовата забрана за извършване на действия
наподобяващи тези на разпореждане с недвижими имоти от лица, които не
7
притежават определени права върху тях. Или най общо казано - лицата които
могат да извършват само действия по обикновено управление не могат да
сключват договор за наем за повече от три години. В настоящият случай се
касае за договори за наем за срок от 11 месеца единия и 1 година другия,
сключени от ответницата Л.К. притежаваща ½ идеална част от правото на
собственост върху имотите предмет на процесните договори за наем, поради
което следва да се приеме, че се касае за акт на обикновено управление, а не
на разпореждане. С оглед именно на факта, че срокът на процесния договор за
наем е под три години, липсва основание за приложимост на разпоредбата на
чл. 229, ал. 2 ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Районният съд, правилно е приел, че договорите за наем не са
нищожни и поради накърняване на добрите нрави – липса на еквивалентност
на насрещните престации. Изложеният в тази връзка в първоинстанционното
решение анализ на обстоятелствата е правилен и е аргументиран въз основа
на събраните по делото доказателства.
Дали конкретно поведение представлява накърняващо "добрите
нрави " действие или бездействие, злепоставящо чужди интереси, с цел
извличане на собствена облага /изгода/ се преценява във всеки отделен
случай.
По този въпрос съдът констатира, че уговорената между страните
наемна цена за имот с кадастрален № 011750 в землището на гр.А., (описан в
Н.а. № 42/2014 г.), който е целия с площ от 1430 кв.метра, предмет на
договора за наем от 27.03.2018 г., е в размер на 10 лева на месец, а за магазин
№ 5 със зъстроена площ от 22.05 кв.м., описан в Н.а. № 62/2017 г., предмет на
договор за наем от 15.05.2018г., е в размер на 120 лева за 1 година. От
заключението на вещото лице извършило съдебно икономическа експертиза
по делото, се установява, че пазарната наемна месечна цена за процесните
имоти, е както следва: за обект – имот с площ от 1430 кв.м. ведно с
построените в него работилница и помощни помещения е в размер на 100.00
лева, или частта на ищеца (1/2) би била 50.00 лева; за търговското помещение
от 22.05 кв.м. е в размер на 40.00 лева, съответно частта на ищеца би била
20.00 лева.
Основанието за прогласяване на нищожност поради противоречие с
добрите нрави се прилага там, където другите основания за нищожност
8
приключват и не могат да се приложат. Спецификата на накърняването на
добрите нрави се изразява в това, че тя е субсидиарна спрямо другите
основания за нищожност, но в същото време не губи значението си като
самостоятелно основание. В българското законодателство никога не е
съществувало легално определение за добрите нрави. Добрите нрави
представляват правила за поведение, които имат морално - етичен характер и
са установени от обществото. Те не са изрично формулирани. Но оценката за
тези правила на поведение трябва да е обективна и да съответства на
общоприетите, господстващите в обществото разбирания, които определят
моралното ниво на хората и създават необходимата за съжителството в едно
общество толерантност именно защото имат морално-етичен характер.
От съдебната теория и практика може да заключим, че добрите нрави
като основание за нищожност и граница на свободата на договаряне са
неписани правила за поведение, установени от обществото, кореспондиращи
с минималния необходим морал и променящи се във времето.
Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, нищожни са договорите,
които противоречат на добрите нрави. Обратната страна на тази повелителна
норма се съдържа в разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, в която добрите нрави
("морала") са регламентирани като един от ограничителите на свободата на
договаряне на страните. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от
ЗЗД. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, накърняващо "добрите нрави", злепоставящо чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен
случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
конкретното дело.
Липсата на еквивалентност в насрещните престации при
двустранните договори се приема за противоречие с добрите нрави,
доколкото те определят границата на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД.
Така в Решение № 277/26.01.2015 г., постановено по гр. д. № 1962/2014 г., ІІІ
г. о., ВКС разяснява, че преценката дали нееквивалентността е значителна,
съответно дали е налице основание за нищожност на сделката, следва да се
извършва при съобразяване на преследваната от страните цел и
обстоятелството свързана ли е тя с удовлетворяване на значим, допустим от
9
закона интерес. (в т. см. и Решение №*3/24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г.
на ВКС, ІІІ г. о.). За да се достигне до накърняване на добрите нрави, подобно
на противоречието със закона, няма значение дали страните съзнават или
искат несъответствието между сделката и добрите нрави. Няма значение
също какво е разбирането на страните за добрите нрави и дали те считат, че с
договора по някакъв начин се нарушават; това е правно ирелевантно. Същото
важи и за съдията или арбитъра - няма значение какво е неговото разбиране,
меродавна е оценката на обществото, която съответства на морала и
справедливостта. Дори и една сделка да се счита от едната или двете страни
за противонравствена, тя е валидна и поражда правно действие, ако не
накърнява добрите нрави. При всички случаи обаче следва да се приложи
обективен критерий, който в конкретния случай липсва. Обективния критерий
следва да е налице при обсъждане на обстоятелството налице ли е
накърняване на добрите нрави по отношение съдържанието на сделката или
по отношение на начина, по който е сключена.
Основание за нищожност на договора поради противоречието му е
добрите нрави съгласно константната съдебна практика на ВКС е налице,
когато има нееквивалентността на престациите. В конкретния случай не е
налице нееквивалентност на престациите, като съдебната практика, приема,
че липсата на еквивалентност на насрещните престации трябва да е
значителна, сведена на практика до липса на такъв, за да може да се приеме че
един договор е сключен в противоречие с добрите нрави и сделката е
нищожна на това основание. Преценката дали нееквивалентността е
значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната
от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес.
В Решение № 24 от 9.02.2016 г., постановено по гр.д. № 2419/2015 г., III
г.о., ВКС, се посочва, че "само наличието на нееквивалентност на насрещните
престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до
извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на
договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се
извършва от страните е оглед техния интерес“. Следва да се има предвид
също, че критерий за преценка по този въпрос е не само простото
съотношение между паричната равностойност на насрещните престации, но и
10
допълнителен комплекс от фактори. В настоящия случай, както се установи
по делото, страни по договорите за наем са дъщеря и баща, което
обстоятелство безспорно предполага уговорените наеми да са в размер под
средния пазарен такъв, като в същото време уговорения наем като абсолютна
сума е с 90.00 лв за единия и с 30 лева за другия имот по-малко от средния
пазарен такъв установен от вещото лице, което не може да се приеме, че в
случая е налице такава липса на еквивалентност правеща договорите, като
сключени в противоречение с добрите нрави и водеща до тяхната нищожност.
Казано с други думи, при положение, че няма данни за съпътстващи наемните
договори действия, които да са укорими от гледна точка на морала и
общоприетите норми на поведение, констатираната неравностойност на
престациите не може да се разглежда като накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Отделно от изложеното, съгласно съдебната практика, принципите за
доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 от ЗЗД
договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на
договарящите при двустранните договори не са етични (морални), а правни
принципи, които са скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с
тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради
противоречие със закона или липса на съгласие, не и до нищожност поради
накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед всичко изложено, не се споделят твърденията и доводите на
ищеца за нищожност на процесните договори за наем, поради липса на
еквивалентност на насрещните престации- на основание противоречие с
добрите нрави.
По предявения пред първоинстанционния съд обективно съединен иск
против ответника Й.К. с правно основание чл.108 от ЗС, а именно последния
да отстъпи собствеността и предаде владението на ищеца на ½ идеална част
на подробно описаните недвижими имоти, които са предмет и на вече
коментирания иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, въззивния съд изцяло споделя
изводите на районния съд за неоснователност и недоказаност и на този иск.
В разглеждания случай искът по чл. 108 от ЗС е обусловен от
основателността на иска за обявяване нищожността на двата договора за наем
на процесните недвижими имоти.
11
С оглед изложеното по-горе за неоснователност на иска по чл.26, ал.1 от
ЗЗД и наличието на договори за наем на въпросните два недвижими имота,
прави упражняваната от ответника К. фактическа власт на имотите на годно
правно основание. Това от своя страна води до липсата на една от трите
кумулативно предвидени в закона материалноправни предпоставки за
основателност на иска по чл.108 от ЗС – правото на собственост на ищеца
върху имота; упражняване на фактическа власт върху имота от страна на
ответника и липсата на основание за осъществяваното от последния владение
върху имота. В случая, по делото е безспорно установено, че ищецът Е.С. е
собственик на по ½ идеална част на всеки от процесните два имота, както и че
фактическата власт на имотите е упражнявана от отвенитника Й.К. на
основание договори за наем на тези имоти, съответно от 27.03.2018 г. и от
15.05.2018 г., по които той е наемател. Описаното води до извод за
неоснователност и недоказаност на иска по чл.108 от ЗС до какъвто правилен
извод е достигнал и първоинстанционния съд, поради което и решението в
тази му част следва да се потвърди.
По отношение на иска с правно основание в чл. 59 от ЗЗД, решаващият
съд е приел, че и същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан, тъй като текстът намирал приложение в случаите, когато
собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без
основание. За успешно реализиране на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не било от
значение начинът, по който се ползва имота, като било достатъчно вещта да
се намира във фактическата власт на лице, което няма правно основание за
ползването и. В настоящото производство се утановило, че правно основание
за ползването на имотите от ответника К. било налице, а именно – договори
за наем на недвижим имот. Във връзка с изложеното е цитирано и
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, съгласно което:
„Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл.
55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е
увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото
на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД“.
Или, в случая предпоставките на иска по чл. 59 ЗЗД са обедняване и
обогатяване, причинени от един юридически факт, както и липсата на правно
основание за разместване на блага. Съдът е длъжен да каже в какво се състои
12
обедняването и обогатяването и дали платената наемна цена от наемателя има
значение за обогатяването и обедняването на страните.
С исковата молба и след това като довод във въззивната жалба,
ищецът е въвел твърдения, че е бил лишен от възможността лично да ползва и
да отдава под наем на трети лица въпросните имоти, като по този начин е
пропуснал ползи в размер посочен в т.3 от заключението по назначената
съдебносчетоводна експертиза.
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в случая ищецът не
можел да предяви иск против ответника К., тъй като последния ползвал имота
на правно основание и нямало пречка да претендира обезщетение от другия
съсобственик - Л.К. в отделно производство. Цитираната от съда съдебна
практика е неотносима към разглеждания случай, тъй като разглежда
субисидиарното приложение на исковете по чл.55 и чл.59 от ЗЗД, като се
приема, че е налице правото на иск по чл.59 от ЗЗД само в случаите, когато не
са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл.55, ал.1 от
ЗЗД. В настоящия случай това правило за приложението на чл.59, ал.1 от ЗЗД
в конкуренцията с чл.55 от ЗЗД, е неприложимо за ищеца по отношение на
ответника К., тъй като спрямо последния ищеца С. не разполага с друг иск
освен с иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД – неоснователно обогатилия се за сметка на
другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на
обедняването.
Това е така, защото правото на единия съсобственик по чл. 30, ал. 3
ЗС и по чл. 31, ал. 2 от ЗС срещу другия съсобственик, не погасяват правото
на първия съсобственик по чл. 59 от ЗЗД срещу третото лице, ползващо вещта
на непротивопоставимо основание.
Съсобственикът, притежаващ 1/2 ид. ч. от имота, на когото наемният
договор е непротивопоставим, тъй като е сключен от другия съсобственик,
разполага с две алтернативни претенции. Той може да иска от другия
съсобственик средния пазарен наем за своята част чрез кумулативно
съединени искове по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 31, ал. 2 от ЗС (ТР № 7-2012-
ОСГК), а срещу наемателя в имота има претенция за средния пазарен наем за
припадащата му се част на основание чл. 59 от ЗЗД за лишаване от ползване.
Тези две претенции защитават един и същи стопански интерес и се намират в
съотношение на неистинска солидарност, тъй като двама длъжници дължат
13
едно и също нещо, но едва когато единият от тях плати, се погасява съответно
задължението на другия длъжник, за да не възникне неоснователно
обогатяване чрез получаване два пъти на едно и също нещо. Двете
алтернативни претенции преди плащането са относителни облигационни
права без рефлексно действие (относителните права имат действие спрямо
трети лица само в уредените от закона случаи), поради което наличието на
правата срещу другия съсобственик по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 31, ал. 2 от ЗС
не погасяват правото срещу наемателя по чл. 59 от ЗЗД. Значение има
единствено плащането по едното от двете правоотношения, защото едва
тогава ще е налице получена полза, която да се отчете при определянето на
обедняването по иска за неоснователно обогатяване.
В случая припадащата се част от наема не е платена на ищеца Е.С.,
следователно искът им по чл. 59 от ЗЗД срещу наемателя за средния пазарен
наем за припадащата му се част е основателен и следва да се уважи в размера,
определен от вещото лице.
Освен, че наличието на искове по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС
срещу единия съсобственик не погасяват правото по чл. 59 ЗЗД срещу
наемателя, още повече е неоснователно и възражението за недопустимост на
иска по чл. 59 ЗЗД при тази хипотеза. Искът по чл. 59 ЗЗД е единственият иск,
с който разполага ищца срещу наемателя, а исковете му срещу другия
съсобственик са без значение за определянето на отношението на
субсидиарност по чл. 59 ЗЗД (от значение са исковете между едни и същи
правни субекти- в този смисъл т. 11 от ППВС № 1-79).
По делото е безспорно установено, че ответникът е ползвал процесните
два имота, на които ищеца е съсобственик на по ½ идеална част без последния
да му ги е отдавал под наем и без да има възможност той да ползва имотите
до размер на неговата си част, поради което следва да се приеме, че
имуществото на ответника се е увеличило от спестените средства за наем на
ищеца С., и едновременно с това, имуществото на ищеца обеднява за сметка
на ответника К.. Безспорно също така е, че обогатяването и обедняването
произтичат от един факт и обогатилият се дължи обезщетение от наем за
времето, през което е пречил на ищеца да упражнява правото му на
собственост върху имота. Съгласно текста на чл.59 от ЗЗД всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с
14
което се е обогатил, до размера на обедняването, поради което настоящата
инстанция намира исковата претенция за частично основателна.
При определяне размера на дължимата сума, произтичаща от
пропуснатите за ищеца С. ползи при отдаване под наем на трети лица на
недвижим имот - ПИ с кадастрален № 011750 в землището на гр.А., подробно
описан в договор за наем от 27.03.2018 г. и НА за продажба на недвижим
имот № 42, том 2, рег. № 1661, дело № 208 от 12.09.2014 г. на съдия В.П., за
периода от 27.03.2018 г. (датата на сключване на договора за наем, когато
ищецът е бил лишен от възможността на ползва имота) до 06.12.2018 г. –
датата на завеждане на исковата молба, е в размер на 413,32 лева – ½ от
826,64 лева - средния пазарен наем за имота, видно от заключението по
изготвената ССчЕ по делото.
Отново, видно от заключението на вещото лице изготвило ССчЕ по
делото, пропуснатите за ищеца С. ползи при отдаване под наем на трети лица
на втория недвижим имот, а именно – търговско помещение от 22.05 кв.м.,
подробно описан в договор за наем от 15.05.2018 г. и в НА за продажба на
недвижим имот № 62, том 2, рег. № 3741, дело № 140 на нотариус Н.Б. с
район на действие АРС, за периода от 15.05.108 г. (датата на сключване на
договора за наем, когато ищецът е бил лишен от възможността на ползва
имота) до 06.12.2018 г. – датата на завеждане на исковата молба, е в размер на
173,30 лева – ½ от 346,60 лева, представляваща средния пазарен наем за
имота.
Предвид изложеното дотук, следва да бъде отменено решението на
районния съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Е.Л.. С. от с.А.,
против Й. К. К. от гр.А. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за заплащане на
сумата в размер на 1 840 лева, като обезщетение за неоснователно
обогатяване, представляваща 1600 лева пропуснати ползи от възможността
лично да ползва или да отдава под наем на трети лица недвижимия имот,
подробно описан в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 42, т.2,
рег. № 1661, дело № 208 от 12.09.2014г. на Районен съдия В.П., за периода от
27.03.2018г. до датата на завеждане на исковата молба – 06.12.2018 г. до
размер на сумата от 413,32 лева, както и 240 лева - пропуснати ползи от
възможността лично да ползва или отдава под наем на трети лица
недвижимия имот подробно описан в Нотариален акт за продажба на
15
недвижим имот № 62, т.2, рег. № 3471, дело № 140/2017г. на Нотариус Н.Б. с
рег. № 670 на НК и район на действие РС- А. за периода от 15.05.2018г. до
датата на завеждане на исковата молба - 06.12.2018 г. до размер на 173.30
лева, ведно с лихвата за забава върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда, вместо което бъде осъден ответникът К. да заплати
на ищеца посочената сума от 413,32 лева, представляваща пропуснати ползи
от възможността лично да ползва или да отдава под наем на трети лица
недвижимия имот, подробно описан в Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 42, т.2, рег. № 1661, дело № 208 от 12.09.2014г. на Районен
съдия В.П., за периода от 27.03.2018г. до датата на завеждане на исковата
молба – 06.12.2018 г., както и сумата ог 173.30 лева, представляваща
пропуснати ползи от възможността лично да ползва или отдава под наем на
трети лица недвижимия имот подробно описан в Нотариален акт за продажба
на недвижим имот № 62, т.2, рег. № 3471, дело № 140/2017г. на Нотариус
Н.Б. с рег. № 670 на НК и район на действие РС- А. за периода от 15.05.2018г.
до датата на завеждане на исковата молба - 06.12.2018 г., (или за двата имота
в размер на 586.62лв) ведно със законната лихва за забава върху тези суми,
считано от предявяване на иска - 06.12.2018 г. до окончателното изплащане
на главницата.
На последно място, с оглед изхода на делото – частична отмяна на
решението по отношение на иска с правно основание чл.59 от ЗЗД и
потвърждаване на решението по отношение на предявените искове по чл.26,
ал.1 от ЗЗД и чл.108 от ЗС, следва да бъде отменено първоинстанционното
решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника Й.К.
направените по делото разноски в размер на 1700 лева за разликата над
1619.52 лева. Съответно ответника Й. К. К. следва да бъде осъден да заплати
на Е.Л.. С. направените от него разноски в размер на 413.64 лева съобразно
уважената част от иска по чл.59 от ЗЗД, като в тази връзка следва да се
посочи, че за настоящата въззивната инстанция доказателства за разноски не
са представени, въпреки че такива се претендират.
В останалата му част решението следва да бъде потвърдено.
Водим от изложеното, въззивният съд
РЕШИ:
16
ОТМЕНЯ решение № 100 от 29.10.2021г., постановено по гр.дело №
95 по описа за 2021г. на К. районен съд В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявеният от Е.Л.. С. с ЕГН ********** от гр.А., ул.“Г. К.“ №*, против Й.
К. К., с ЕГН ********** от гр.А., ул.“П.м.“ №*, иск с правно основание чл.59
от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване,
представляващо пропуснати ползи от възможността лично да ползва или да
отдава под наем на трети лица недвижимия имот, подробно описан в
Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 42, т.2, рег. № 1661, дело
№ 208 от 12.09.2014г. на Районен съдия В.П., за периода от 27.03.2018г. до
датата на завеждане на исковата молба – 06.12.2018 г., и пропуснати ползи от
възможността лично да ползва или отдава под наем на трети лица
недвижимия имот подробно описан в Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 62, т.2, рег. № 3471, дело № 140/2017г. на Нотариус Н.Б. с
рег. № 670 на НК и район на действие РС- А. за периода от 15.05.2018г. до
датата на завеждане на исковата молба - 06.12.2018 г., ЗА СУМАТА от
586.62 лева, от която 413,32 лева, представляваща пропуснати ползи от
възможността лично да ползва или да отдава под наем на трети лица
недвижимия имот, подробно описан в Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 42, т.2, рег. № 1661, дело № 208 от 12.09.2014г. на Районен
съдия В.П., за периода от 27.03.2018г. до датата на завеждане на исковата
молба – 06.12.2018 г., и сумата от 173.30 лева, представляваща пропуснати
ползи от възможността лично да ползва или отдава под наем на трети лица
недвижимия имот подробно описан в Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 62, т.2, рег. № 3471, дело № 140/2017г. на Нотариус Н.Б. с
рег. № 670 на НК и район на действие РС- А. за периода от 15.05.2018г. до
датата на завеждане на исковата молба - 06.12.2018 г., ведно със законната
лихва за забава върху тези суми, считано от предявяване на иска - 06.12.2018
г. до окончателното изплащане на главницата, вместо което постановява:
ОСЪЖДА Й. К. К., с ЕГН ********** от гр.А., ул.“П.м.“ №* да
заплати на Е.Л.. С. с ЕГН ********** от гр.А., ул.“Г. К.“ №*, сумата в
размер на 586.62 лева, от която 413,32 лева, представляваща пропуснати
ползи от възможността лично да ползва или да отдава под наем на трети лица
недвижимия имот, подробно описан в Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 42, т.2, рег. № 1661, дело № 208 от 12.09.2014г. на Районен
съдия В.П., за периода от 27.03.2018г. до датата на завеждане на исковата
17
молба – 06.12.2018 г., както и сумата ог 173.30 лева, представляваща
пропуснати ползи от възможността лично да ползва или отдава под наем на
трети лица недвижимия имот подробно описан в Нотариален акт за продажба
на недвижим имот № 62, т.2, рег. № 3471, дело № 140/2017г. на Нотариус
Н.Б. с рег. № 670 на НК и район на действие РС- А. за периода от 15.05.2018г.
до датата на завеждане на исковата молба - 06.12.2018 г., ведно със законната
лихва за забава върху тези суми, считано от предявяване на иска - 06.12.2018
г. до окончателното изплащане на главницата.
ОТМЕНЯ решение № 100 от 29.10.2021г., постановено по гр.дело №
95 по описа за 2021г. на К. районен съд В ЧАСТТА, с която е осъден Е.Л.. С.,
с ЕГН ********** от гр.А., ул.“П.м.“ №* да заплати на Й. К. К. с ЕГН
********** от гр.А., ул.“Г. К.“ №*, направените по делото разноски за сумата
над 1 619.52 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Й. К. К., с ЕГН ********** от гр.А., ул.“П.м.“ №* да
заплати на Е.Л.. С. с ЕГН ********** от гр.А., ул.“Г. К.“ №* направените
от него разноски в размер на 413.64 лева съобразно уважената част от
иска по чл.59 от ЗЗД.
Решението, в частта относно предявените искове по чл. 26 от ЗЗД и чл.
108 от ЗС подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, при наличие на
предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в едномесечен срок от
съобщението му на страните, а в останалата част – по отношение на иска по
чл. 59 от ЗЗД, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18