Р Е Ш Е Н И Е
№ ………
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в открито заседание, проведено на седми декември
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ
Членове: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова разгледа докладваното от мл.
съдия Теодора Иванова въззивно гражданско дело № 1730 по описа на съда за 2021
година.
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от П.Е.В., чрез назначения му особен представител адв. Б.К., срещу решение № 20272424 от 09.12.2020 г. по гр.д. № 67482/2018 г. на СРС, ГО, 157 състав, в частта, с която по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че ответникът П.Е.В. дължи на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, на основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 400 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********/18.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 11.05.2018 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 56,75 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит за периода 15.09.2017 г. – 15.03.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 29863/2018 г. на СРС, 157 състав. Поддържа се неправилност на първоинстанционното решение в посочените части, поради постановяването му в противоречие с разпоредби от ЗПК - чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 и ал. 5, и чл. 21, ал. 1, както и с разпоредби от ЗЗД - чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 4. Твърди се нищожност на клаузите от договора за потребителски кредит, уреждащи дължимия от кредитополучателя годишен лихвен процент (ГЛП) и годишен процент на разходите (ГПР), което води до нищожност на целия договор, поради невъзможността им да бъдат заменени от повелителни правила на ЗПК и ЗЗД. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на исковете. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна юрисконсултското възнаграждение.
В подадения от ищеца-въззиваем „П.к.Б.“ ЕООД, чрез юрк. Г.Г., отговор на въззивната жалба се поддържа неоснователност на жалбата и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира се присъждане на разноски за въззивното производство, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Решението е влязло в сила в отхвърлителните части, като необжалвано.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е
валидно, а в обжалваната част и допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми.
На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:
Фактическият състав на чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, пораждащ правото на кредитора да иска от потребителя изпълнение на задължението за връщане на предоставената на кредит парична сума и за заплащане на възнаградителна лихва, включва следните елементи: 1) наличие на сключен действителен договор за потребителски кредит, пораждащ за страните права и задължения; 2) изпълнение на задължението на кредитора да предостави в собственост на потребителя договорената парична сума; 3) виновно неизпълнение от кредитополучателя на задължението му за връщане на заетите пари и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва по уговорения начин и в уговорените срокове; 4) установен размер на дължимите суми.
В случая, от приетия като писмено доказателство по делото договор за потребителски кредит № **********/18.07.2017 г. се установява, че между страните е имало валидно облигационно отношение, по силата на което ищецът се е задължил да предаде в собственост на ответника, чрез банков превод, по посочената от последния банкова сметка, ***., срещу задължението на ответника да върне сумата, както и да заплати договорените възнаградителна лихва. Уговорен е срок и начин на връщане на заема и за плащане на възнаградителната лихва - на седем равни месечни вноски, платими на 15-то число от месеца, по банков път - на посочената от заемодателя банкова сметка, ***,25 лв. - главница и възнаградителна лихва.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която предявеният от „П.к.Б.“ ООД против П.Е.В. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е отхвърлен за сумата 320,04 лв. – възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по договора за потребителски кредит. В мотивите е прието, че в тази част договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 2, пр. 2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК, тъй като не е ясно за какви допълнителни услуги е формирана тази цена и каква е цената на всяка от услугите.
Налице е изправност на ищеца – видно от приетото като писмено доказателство по делото преводно нареждане от 18.07.2017 г. кредиторът „П.к.Б.“ ЕООД е превел по сметката на длъжника П.Е.В. сумата 400 лв. Като основание за превода е посочен номерът на договора за потребителски кредит („**********“).
Налице е виновно пълно неизпълнение от ответника на произтичащото от договора за кредит задължения - по делото не са наведени твърдения, нито е доказано плащане на дължимите по договора за кредит суми - 400 лв. главница и 56,75 лв. възнаградителна лихва.
Неоснователно е възражението на въззивника за недействителност на договора за потребителски кредит изцяло (и в частта му извън клаузите, касаещи възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги), на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Договорът е изготвен на разбираем език и съдържа необходимата информация за ГЛП и ГПР. Клаузите от договора и от общите условия към него, касаещи ГЛП, съответстват на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В т. VI от договора, в т. 4.1, т. 4.2, т. 4.3 от ОУ и в погасителния план към договора за потребителски кредит е посочен размерът на ГЛП, уточнено е, че същият се изчислява върху усвоената и непогасена главница за периода на ползване на кредита и започва да тече от датата на усвояване на кредита, че лихвата остава неизменна по размер до края на срока на договора, както и че същата се изплаща на 7 месечни вноски, съгласно приложения погасителен план. В договора е посочена и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит – 456,75 лв., включваща 400 лв. главница и 56.75 лв. възнаградителна лихва. Клаузите от договора и от общите условия към него, касаещи ГПР, съответстват на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В т. VI от договора, в т. 5.2 и т. 5.2.2. от ОУ и в погасителния план към договора за потребителски кредит е посочен размерът му, отчитането при изчисляването му на общите положения по Приложение № 1 от ЗПК, както и че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на потребителския кредит. Под „другите разходи“ в случая се разбира уговореното от страните възнаграждение по пакет допълнителни услуги в общ размер на 320,04 лв., платим на 7 равни вноски по 45,72 лв. всяка, за което искът е отхвърлен с първоинстанционното решение. Посоченият ГПР включва ГЛП (възнаградителна лихва) и възнаграждението по пакет допълнителни услуги.
Неоснователно е възражението на въззивника, че клаузите от договора, уреждащи дължимия от кредитополучателя ГПР са нищожни на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 от Закона за потребителския кредит. Съгласно цитираните разпоредби, нищожна е клауза, определяща размер на ГПР, който е пет пъти по-висок от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая размерът на ГПР е 41,17 (от ГПР отпада разходът от 320,04 лв., поради отхвърляне на иска за установяване вземането за тази сума, предвид нищожността на клаузата, с която е уговорена дължимостта й), същият е в четирикратен размер на законната лихва, поради което и не може да се приеме, че е налице нищожност на тази клауза.
Неоснователно е и възражението за нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, на клаузите от договора, уреждащи дължимия от кредитополучателя ГЛП, тъй като размерът му противоречи на добрите нрави. Размерът на годишния лихвен процент е 41,17%, а на лихвения процент на ден – 0,11%, при което при изтеглен кредит от 400 лв. въззивникът е следвало да върне 456,75 лв., тоест възнаградителна лихва възлиза на 56,75 лв. за целия период на кредита (14,19 % от заетата сума от 400 лв., а не 41,17 % от заетата сума, като твърди въззивникът). Отчитайки размера на предоставения кредит, уговорения срок за връщането му, липсата на данни за обезпечаване вземането на кредитора, размера на възнаградителната лихва и обстоятелството, че размерът на годишната лихва, която в случая е единствен годишен разход, не надвишава максимално допустимия годишен процент разходи по чл. 19, ал. 4 ЗКП, настоящият състав намира, че клаузата, определяща размера на ГЛП не противоречи на добрите нрави – не е налице нееквивалентност на насрещните престации, нито е нарушен принципът на справедливостта и добросъвестността в гражданските правоотношения.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че с клаузата да се заплаща възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 320, 04 лв. се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това води до нищожност на целия договор за потребителски кредит – включително и в частта му, касаеща задължението на кредитополучателя да върне заетата сума от 400 лв. и да плати уговорената възнаградителна лихва. Както бе посочено по-горе, с първоинстанционното решение уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 320, 04 лв. е приета за нищожна, поради противоречието й с императивни правни норми – чл. 10, ал. 2, пр. 2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК и искът за установяване на вземането на ищеца за тази сума е отхвърлен. Дори да се приеме, че посочената уговорка е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради заобикаляне на закона, то съгласно същата разпоредба, това не влече нищожност на целия договор за потребителски кредит, а само на съответната клауза.
Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, въззивникът П.Е.В. ще следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество „П.К.Б.“ ЕООД направените от последното разноски пред настоящата инстанция. Претендират се 150 лв. заплатен депозит за особен представител и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на претендираното юрисконсултското възнаграждение е основателно. Като съобрази с фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител на дружеството действия във въззивната инстанция – подаване на отговор на въззивната жалба, без явяване в открито съдебно заседание, настоящият състав намира, че в полза на „П.К.Б.“ ЕООД следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от 100 лв., определен по реда чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
С оглед на горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20272424 от 09.12.2020 г. по гр.д. № 67482/2018 г. на СРС, ГО, 157 състав, в частта, с която по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че ответникът П.Е.В. дължи на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 400 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********/18.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 11.05.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 56,75 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит за периода 15.09.2017 г. – 15.03.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 29863/2018 г. на СРС, 157 състав.
В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА П.Е.В., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на въззиваемия „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 250 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.