№ 488
гр. Казанлък, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20245510102497 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Б. К. К. ЕГН
**********, с адрес: ***, действащ чрез пълномощника си адвокат Б. Г. Й.,
САК с личен № **********, със служебен адрес: ***, против „Ф.” ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И.В.В.
и Д.В.Н., с която са предявени искове с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК
във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Предявени са при условията на евентуалност установителни искове за
прогласяване на нищожността на Договор № 1360892 за предоставяне на
потребителски кредит от 24.06.2024 г. и на чл. 5 от Договор № 1360892 за
предоставяне на потребителски кредит от 24.06.2024 г. въз основа на който е
сключен Договорът за поръчителство от 24.06.2024 г., с пр. осн. чл. 124, ал.1
от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът Б. К. К. ЕГН **********, с адрес: ***, действащ чрез
пълномощника си адвокат Б. Г. Й., САК с личен № **********, със служебен
адрес: *** моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на целия договор № 1360892 за предоставяне на потребителски кредит от
24.06.2024 г., сключен между него и ответника „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И.В.В. и
Д.В.Н..
Твърди, че Б. К., ЕГН ********** в качеството си на физическо лице, на
което по силата на сключения е „Ф.“ ЕООД индивидуален договор № 1360892
от 24.06.2024 г. за предоставяне на потребителски кредит, който не е
предназначен за извършване на търговска сделка или професионална дейност,
1
има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
ответника се явява търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Нa
24.06.2024 г. ищецът Б. К., ЕГН **********, е сключил Договор № 1360892 с
„Ф.“ ЕООД, ЕИК *** за предоставяне на потребителски кредит по реда на
ЗПФУР (закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние) за сумата
в размер на 7 000 лева. Бързите кредити се основавали на договор за
потребителски кредит, уреден в закона за потребителския кредит (ЗПК), както
и на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Кредитът бил със срок от 18 месеца, с първи падеж на месечната вноска
на 24.07.2024 г., последен падеж на 16.12.2025 г. Съгласно т.3 от процесния
договор за потребителски кредит № 1360892, общата сума, която следвало да
бъде върната, била в размер на: 9 450 лева, представляваща сбор от следните
суми: сумата от отпуснатия кредит в размер на 7 000 лева + лихва, в размер на
2 450 лева, при лихвен процент 23.33 %. Годишният процент на разходите бил
в размер на 49.66% Съгласно т.4 от договора за потребителски кредит:
„Годишният процент на разходите по Кредита в размер на 49.66 %, изчислен
по реда на чл. 8. 4 от Общите условия, включвал разходите, включени в общия
разход по кредита, изразени като Годишен процент от общия размер на
предоставения кредит“. Съгласно т.5: Кредитът се обезпечавал с
поръчителство, предоставено от М. в полза на дружеството, с одобряването от
дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката,
свързана с обезпечението, не можела да се отмени нито от кредитополучателя,
нито от лицето, предоставило обезпечението. Със сключването на договора
кредитополучателят потвърждавал, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит. От подписания на 24.06.2024 г. Стандартен
европейски формуляр, т. 4.3 се твърдяло: Свързаните с договора за кредит
разходи били описани в т. 4.6 от настоящия формуляр. От представеното тук
актуално състояние на „Ф.“ ЕООД от Търговския регистър и регистър на
юридическите лица с нестопанска цел било видно, че едноличен собственик
на капитала е: М. СЕ, Индификация 1950969-1, Чуждестранно юридическо
лице, държава: Ф.. Кредиторът „Ф.“ ЕООД и фирмата гарант, с която ищецът е
сключил Договор за поръчителство - М. Plc.l.c., били свързани лица по
смисъла на & 1, ал. 2 от ДР на ТЗ. Съгласно общите условия за предоставяне
на потребителски кредити на „Ф.“ ЕООД в т. 2 - дефиниции било уточнено, че:
посочените по-долу термини ще имат следното значение в Общите условия и
Договора за потребителски кредит: гарант - одобрено от дружеството
юридическо или физическо лице, което въз основа на договор за
поръчителство се задължава в полза на Дружеството да гарантира
изпълнението на задълженията на Кредитополучателя на Дружеството по
конкретен договор за потребителски кредит. Информация за гаранти, които
принципно биха отговорили на условията на дружеството за одобрение, била
2
достъпна на интернет страницата на дружеството.
Сочи, че Б. К. К., с ЕГН ********** бил сключил с М. Plc. I. Договор за
гаранция на 24.06.2024 г. В т. 1. 6: такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство) била посочена сумата в общ размер от 7 420 лева, дължима от
клиента за предоставяне на гаранция на месечни вноски, в размерите,
условията и на падежите, уговорени съгласно погасителен план, който е
неразделна част от настоящия договор.
Ищецът предявява иск за прогласяване на нищожност на целия договор
за предоставяне на потребителски кредит № 1360892 от 24.06.2024 г. правно
основание чл. 124, ал. 1 от ЗПК във вp. с чл.26, ал.1, предл. 1 и евентуално
предл. 3 от ЗЗД, във вp. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вp. с чл. 11, ал.1, т. 10 от
ЗПК, във вр.с чл.19, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и иск за
прогласяване нищожността на чл. 5 от същия въз основа на който е сключен
договора за поръчителство от 24.06.2024 г., предоставено от М., на правно
основание: чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр.с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр.с
чл. 138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, във вр.с чл. 19, ал. 4, и ал. 5 от ЗПК.
Твърди, че процесният договор за потребителски кредит № 1360892 от
24.06.2024 г. нарушавал разпоредбите на ЗПК, поради което бил
недействителен. Разписано било в чл. 22 от ЗПК, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2; и чл. 12, ал.
1, т. 7 - т. 9, договорът е нищожен.Съгласно чл. 22 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато липсата на всяко едно от
изброените по-горе императивни изисквания води до настъпването на
последиците на чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
не отпада изцяло, но той дължи връщането само на чистата стойност на
кредита, но не и връщането на лихвата и други разходи.
Ищецът сочи, че в случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. Разпоредбата сочила, че Договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Нямало такива
доказателства, че посоченият ГПР в размер на 49.66 % е изчислен по
предвидената в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула. Последната
не била инкорпорирана в договора, нито било налице препращане към
правната норма, която я предвиждала. С оглед на изложеното следвало да се
приеме, че Договорът страда от липса на реквизит, от задължителното
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Неспазването на
това изискване било сред изброените в чл. 22 от ЗПК пороци, водещи до
3
недействителност на договора. По тази причина съгласно чл. 23 от ЗПК била
дължима само чистата стойност на кредита. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на
договора), изразени като годишен процент на разходите от общия размер на
предоставения кредит. Годишният процент на разходите се изчислявал по
специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита), следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които били пряко
свързани с кредитното правоотношение. Нарушение било налице, тъй като в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна
стойност на лихвения процент в размер на 23.33 % и годишен процент на
разходите в размер на 49.66 %. Липсвала обаче ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същия като %). Липсата на конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР в размер на 49.66 %, водела до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение
на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл. 10, ал.1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие на други разходи по
кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя
бил предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 23.33 % или в
размер на 2 450 лева и при това положение не ставало ясно как е формиран
ГПР в размер на 49.66 %, т.е. какво друго било включено в ГПР извън
фиксирания лихвен процент в размер на 23.33 %. Не било ясно дали
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл. 22 ОТ ЗПК. Съгласно т. 5 от Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1360892от 24.06.2024 г. кредитът се обезпечава с
Поръчителство предоставено от М. - М. (ferratum bank) в полза на
Дружеството, с одобряването от дружеството на предоставеното в негова
полза обезпечение. Според тази клауза потребителят имал право да избира
както физически лица така и посоченото юридическо лице, който да бъде
одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Ищецът прави следните възражения относно сключения договор за
кредит:
Към годишният процент на разходите не била включена сумата по
„допълнителната възмездна услуга“ по договор за гаранция за такса гарант с
разходи в размер на 7 420 лева.Таксата гарант е следвало да се включи в
размера на ГПР, поради следното:Според пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход
по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а
4
не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит. В т.2 от същата разпоредба било
указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер
на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. в конкретният случай
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на
трето лице - поръчител, различно от кредитодателя, което обаче е пряко
свързано с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.
19, ал. 1 от ЗПК и пар. 1. т. 1 от др на ЗПК, е следвало да бъде включено при
изчисляване на ГПР. От друга страна уговореното възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство представлявало разход по кредита, което
неправилно не е било включено като такова в ГПР по договора за
потребителски кредит. В случая предоставянето на обезпечение било условие
за сключване на договора за кредит, като „Ф.“ бил посочен за възможен
поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи били пряко свързани с
договора за кредит и били били известни на кредитора при сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явявало разход по кредита и
е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото
сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са
пряко свързани с договора за кредит. Като не било сторено това, потребителят
е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи
- нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Като доказателство, че третото лице- поръчител било пряко свързано с
договора за кредит и кредитодателя било приложеното Актуално състояние на
„Ф.“ ЕООД от търговския регистър и регистър на юридическите лица с
нестопанска цел, където бил записан като едноличен собственик на капитала:
М. СЕ, индификация 1950969-1, Чуждестранно юридическо лице, държава:
Ф.. Т.е. Поръчителят- гарант бил собственик на кредитора. Следователно не
можело да има спор, че собственик на двете дружества е М. СЕ, Ф., с per. №
1950969-1. Кредиторът по договора за кредит - „Ф.“ ЕООД и поръчителят - М.
били свързани лица по смисъла на пар. 1, т.6 от ДР на ТЗ, тъй като тяхната
дейност се контролирала от трето лице - общ собственик: така например е
Решение № 12078 от 19.06.2024 г. на СРС, 175 състав постановено по гр. дело
№ 44/2023 г.
Основният спорен въпрос бил дали таксата за гарант (възнаграждение за
поръчител) следвало да бъде включена в годишния процент на разходите по
кредита, респективно дали договорът за кредит бил нищожен на основание чл.
22 от ЗПК, поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и поради
противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно който годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочените задължения. Константно в практиката на съдилищата в
България било разбирането по тези многобройни договори на „Ф.“ ЕООД
било, че възнаграждението за предоставената гаранция представлявало разход
5
за потребителя по самия договор за заем, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
следвало да бъде включен при начисляване на размера на гпр и обявен на
потребителя в договора. Така например били: Решение № 767 от 13.06.2024 г.
по възз. гр. дело № 1008/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, VI състав;
Решение № 427 от 03.04.2023 г. на Окръжен съд — Пловдив, VI състав по гр.
дело № 116/2023 г.; Решение № 2152 от 11.04.2024 г. на СГС, възз. IV - А
състав, по гр. дело № 194/2023 г.; Решение № 1153 от 17.10.2023 г. на Окръжен
съд - Варна, IV състав по гр. Дело № 1254/2023 г.; Решение № 861 от
10.07.2023 г. на Окръжен съд - Варна, I състав, по гр. дело N 892/2023 г. и
други.С договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало,
но не е било включено в размера на ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, в която било поставено изискване относно максимално
допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното
оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под формата на
възнаграждение, съпоставимо с размера на кредита, се достигало до
превишаване на допустимия размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал.
4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора,
надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК се считали нищожни.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона
била нищожна, като последното налагало извод, че била налице нищожност на
клаузата за ГПР, която не отразява действителния прилаган ГПР по договора,
с което се заобикаляло императивно поставеното изискване в разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно максимално допустимия размер на ГПР, който в
случая безспорно се превишавал. Нищожността била винаги изначална и не
пораждала права и задължения за страните, което се отнася и за клаузата за
ГПР.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и
по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г.
по дело С-453/10 на СЕС : „Търговска практика, състояща се в посочването в
Договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 май 2005 г. Относно нелоялни търговски практики от страна на търговци
към потребители на вътрешния пазар. Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът бил
този, който следвало да оцени кредитоспособността на потребителя към
момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително
одобрен от кредитора поръчител се прехвърлял върху длъжника рискът от
неизпълнение на горното задължение. Посочените в т. 5 от договора за кредит
алтернативи само привидно предоставяли на потребителя право на избор, но
на практика водели до неоправдано засягане на интересите му. В договора за
кредит и предоставената преддоговорна информация не се съдържало
6
посочване на общите изисквания на кредитора към предложеното му
обезпечение, нито срокът, в който кредиторът извършвал оценка на
обезпечението. В този смисъл при извършване на преценката относно вида на
обезпечението за потребителя не било ясно нито какъв поръчител следва да
предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв времеви период би
могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да му
отпуснат кредит, ако избере този вариант. Липсата на информация по тези
въпроси прави използването на тази опция прекомерно обременително за
потребителя, доколкото предмет на сделката е дребно потребителско
кредитиране с кратки срокове на отпускане и погасяване (така наречените
„бързи кредити“), но при избор на такова обезпечение отпускането на кредита
било поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за одобряване.
Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното
юридическо лице, била ограничена от оценката и одобрението на
кредитодателя, поради което на практика на потребителя не била осигурена
реална алтернатива. В сравнение с това другата предложена на потребителя
опция - чрез предоставяне на гаранция от „М. Plc. 1. с“ - касае предварително
одобрен от кредитора гарант, което елиминирало изцяло оценката на
обезпечението като предпоставка за отпускане на кредит. Макар в договора за
кредит (и общите условия) формално да била предвидена възможност за избор
на алтернативно обезпечение чрез физическо лице - поръчител, тази
възможност била до такава степен неясна и обременителна за потребителя, че
следвало да бъде приравнена на липса на алтернатива. Наличието или липсата
на случаи на одобрени искания за кредит, обезпечени с физическо лице —
поръчител, не било годно да обоснове друг извод относно характера на
поставените от ответника условия. Следователно обезпечението чрез договор
за гаранция, сключен с „Ф. р.1. с.“, се явявало единствено приложимо такова.
Възможността за ползване на професионален поръчител се явявала
обременителна, тъй като неизменно била свързана с допълнителни разходи, а
изборът бил ограничен от факта, че гарантът бил предварително посочен от
кредитора. На следващо място от извършената справка в ТРРЮЛНЦ и
търговски регистър на М.
(https://register.mbr.mt/app/query/get_company_details?
Auto_load=true&uuid=97cebecf-e43b-570a-al60-f209ea56b4b8), се установявало,
че действителен собственик и на двете дружества е М. СЕ, Ф., с per. N
1950969-1. Следователно кредиторът по договора за кредит и поръчителят
били свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 6 от ДР на ТЗ, тъй като тяхната
дейност се контролирала от трето лице - общ собственик. Съвкупността на
горните обстоятелства водила до извода, че в разглежданата хипотеза
договорът за гаранция нямал самостоятелен характер, а следвало да бъде
разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят
фактически бил принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора
свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. при това положение и
доколкото в т.5 от Договора за предоставяне на потребителски кредит N
7
1360892 било посочено изрично, че кредитът се обезпечава с поръчителство и
това била стъпка от електронната процедура по кандидатстване,
предоставянето на обезпечение ОТ „М.“ представлявало задължително
условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
След като предоставянето на обезпечението било задължително условие за
получаване на кредита, то възнаграждението по договора за гаранция
представлявало общ разход по кредита, който следвало да бъде включен като
компонент при формиране на годишния процент на разходите. Липсвали
данни дали алгоритъмът за сключване на договора от разстояние позволявал
на потребителя да бъде уведомен предварително за размера на дължимото
възнаграждение за поръчителя, за да бъде в състояние да вземе информирано
решение дали потребителят е разполагал с необходимите информация и време,
за да прецени неговите съдържание и последици. Ищецът не е разполагал с
необходимото време за информацията, която е следвало да получи от
кредитора предварително, тъй като датите на подписване на: Договор №
1360892 за предоставяне на потребителският кредит, и Преддоговорната
информация (Стандартен европейски формат), са на еднакви дати - 24.06.2024
г., както и на същата дата бил подписан и договорът с Ф. за гаранция
(поръчителство) Не би могло да се приеме, че Договорът за поръчителство е
резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като
поръчителят е предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал
възможност за индивидуално договаряне. Налагал се изводът, че уговорките за
поръчителство по договора за кредит и респективно свързания с него договор
за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са
неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като били уговорени във
вреда на потребителя с цена, близка размер предоставената в заем сума. Тази
конструкция от сделки водела до скрито оскъпяване на кредита чрез
сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка при незачитане на
правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. След като
възнаграждението за поръчителство било уговорено въз основа на нищожни
клаузи, същото било недължимо, поради което не било налице основание за
включването му в ГПР. Част от съдилищата в България приемали този правен
извод за отхвърляне изцяло на таксата гарант, която в случая била в размер на
7 420 лева - така например Решение № 583 от 16.05.2023 г. На Окръжен съд -
Варна, I състав, по въззивно гражданско дело № 693/2023 г.
Моли съда при установяване на нищожност на отделни клаузи в
договорите, които били от значение за решаване на правния спор, да се
произнесе в мотивите съгласно Тълкувателно Решение № 1 от 27.04.2022 г. На
ВКС по тълкувателно дело № 1/2020 г., ОСГТК. Посоченият в договора ГПР
(49.66 %) не бил изчислен по предвидената в Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 от ЗПК формула. С оглед изложеното л Договорът страдал от липса на
реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а
именно посочване на взетите предвид допускания използвани при
изчисляване на ГПР. Неспазването на това изискване било сред лиматативно
8
изброените в чл. 22 от ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора -
Решение № 5 83 от 16. 05. 2023 г. на Окръжен съд - Варна, I състав по възз. гр.
дело № 693/2023 г. Заплащането на гаранция за поръчителство в размер на 7
420 лева, което било над 100 % повече от взетия кредит, в размер на 7 000 лева
било на две самостоятелни основания нищожно: в разрез с добрите нрави и
основание на чл. 19, ал. 5 от ЗПК като водеща до нарушаване на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (ГПР по договора била в
размер, надвишаващ пет пъти законната лихва). Освен това, в насока
недължимостта на възнаграждението за поръчителство следвало да се
отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД
поръчителството може да съществува само за действително задължение: така
например е Решение № 767 от 13.06.2024 г., постановено от Окръжен съд -
Пловдив, VI състав, по гр. дело № 1008/2024 г.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Ф.“ ЕООД чрез юрисконсулт Г. Г..
Ответникът счита иска за неоснователен по следните съображения:
Ищецът посочвал, че на 24.06.2024г. между него и ответника „Ф.“
ЕООД, ЕИК ***, бил сключен Договор за потребителски кредит №
1360892/24.06.2024г По силата на договора, ответникът е отпуснал кредит на
ищеца за сума в размер на 7000лв. Уговорено било, че кредитополучателят е
длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 18
месеца. По силата на чл. 5 от договора ищецът е бил длъжен също да даде
подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от М. Банк
(М.). Ищецът твърдял, че чл. 5 от Договорът за кредит е нищожен. Ответникът
моли съда да приеме, че твърдението на ищеца е неоснователно. Относно
твърдяната липса на право на избор от страна на потребителя спрямо начина
на обезпечаване на задължението за връщане на кредитните средства:
Твърдението, че поръчителството от М (М.) е задължително условие за
сключване на кредитен договор, било неоснователно. Кредитополучателят
можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според
сайта на „Ф.“, потребителят сам избирал обезпечението. Следователно
сключването на договор за гаранция не билп задължително. Също така,
исковете за нищожност или унищожаване на Договора за гаранция били
недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна — М, а не
„Ф.“ ЕООД. М било самостоятелно юридическо лице, банкова институция,
лицензирана в М., която предоставяла услуги на територията на Република
България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно
взаимното признаване на единния европейски паспорт, и била вписана под №
178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно
облигационно правоотношение, по което Ф. не бил страна. Прогласяването на
Договора за гаранция бил нищожен, съответно унищожаването му в рамките
на настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на присъдено
нещо по отношение на М и така нямало да настъпи промяна в патримониума
на ищеца. Ищецът бил завел исковете за прогласяването на нищожността,
9
съответно унищожаването на Договора за гаранция срещу ненадлежна страна
по делото, поради което същите следвало да бъдат оставени без разглеждане
като недопустими. Ищецът сам бил избрал М (М.) като поръчител в
електронния формуляр и след като е бил информиран за дължимите такси,
подал заявление за кредит. Получил бил преддоговорна информация по e-mail,
която изрично посочвала, че за сключването на договора за кредит „Ф.“
изисквало поръчителство. Ищецът получил и документи от М, включително
Договор за гаранция. След като бил информиран, ищецът потвърдил чрез
SMS желанието си да сключи договора.
С оглед на това не можело да се говори за заблуждаваща търговска
практика по чл. 68е от ЗЗП. Ответникът не бил въвел ищеца в заблуждение
относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът бил
информиран за последствията от своя избор, включително за сумите, дължими
на М, ако избере нея за поръчител. Претенциите на ищеца не били подкрепени
с убедителни доказателства. Исковата молба съдържала общи твърдения,
неподкрепени с конкретни факти и документи, и не представяла ясни
доказателства за плащания, възникнали отношения или суми.
Твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП били неоснователни. Чл. 5
от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без
задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно
описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към М, които
ищецът е приел доброволно.
Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК - договорът за
гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал
в ГПР, тъй като била незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни
разходи било неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от оценка
на кредитоспособността по закон. „Ф.“ предоставила необходимата
информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере
обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил това
си право.
Ответникът моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен
на основанията, изложени в писмения отговор, и да присъдите на „Ф.“ ЕООД,
ЕИК *** направените по делото разноски.
С молба в открито съдебно заседание ищецът уточнява претенцията си
към съда, като посочва, че предявява при условията на евентуалност
установителни искове за прогласяване на нищожността на Договор №
1360892 за предоставяне на потребителски кредит от 24.06.2024 г. и на чл. 5 от
Договор № 1360892 за предоставяне на потребителски кредит от 24.06.2024 г.
въз основа на който е сключен Договорът за поръчителство от 24.06.2024 г., с
пр. осн. чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
10
делото писмени доказателства, че са сключили Договор № 1360892 за
предоставяне на потребителски кредит от 24.06.2024 г. с който на ищецът е
предоставен паричен заем в размер 7000,00 лв. Фиксираният лихвен процент
по договора е в размер на 23,33 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в
размер на 49,66 %.
От условията на договора за кредит е видно, че на 24.06.2024 г. пълният
размер на кредита е усвоен незабавно със сключването му.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че
Договор № 1360892 за предоставяне на потребителски кредит от 24.06.2024 г.
е сключен при следните условия: фиксираният лихвен процент – 23,33 %,
годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,66 %. Експертизата е установила, че
при калкулиране на ГПР по процесния договор в размера от 49,66 % е включен
само разхода за редовни лихви, изчислени при договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 23,33 %. Ако при калкулиране на ГПР се включи
възнаграждението по чл. 5 от Договора, то същия ще бъде 273,27 %. Размерът
на ГПР е 19,82 пъти по-голям от размера на законната лихва към момента на
отпускане на кредита.
На 27.07.2024 г. ищецът е заплатил на кредитора 937,22 лв.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор № 1360892 от 24.06.2024 г. за
предоставяне на потребителски кредит с който на ищецът е предоставен
паричен заем в размер 7000,00 лв. Фиксираният лихвен процент по договора е
в размер на 23,33 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на
49,66 %. От условията на договора за кредит е видно, че на 24.06.2024 г.
пълният размер на кредита е усвоен незабавно със сключването му.
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата
основания за нищожност на договора за паричен заем, които следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване по делото.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което
действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.
Ищцата оспорва действителността договора за потребителски кредит и при
условията на евентуалност отделни клаузи на договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
11
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
недействителността на договора за потребителски кредит е основателно. От
анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 49,66 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на такса/възнаграждение за поръчителство. Липсва яснота дали
тези разходи са включени при формиране на ГПР. Следователно неясни
остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
12
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начисленото такса за предоставяне на
поръчителство /възнаграждение за поръчителство/, чиито размер е близък до
размера на отпуснатия паричен заем. По този начин се нарушава и
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля допустимия
петкратен размер на законната лихва. Видно от приетата по делото
съдебносчетоводна експертиза при положение, че се включи таксата за
предоставяне на поръчителство по чл. 5 от Договора, ГПР ще бъде 273,27 %.
Клаузата на чл. 3 от договора, предвиждаща годишен лихвен процент в
размер на 23,33% (възнаградителната лихва) е нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Това е така, защото в размера на възнаградителната
лихва не е включено вземането по чл. 5 от договора (такса за предоставяне на
поръчителство), което е довело до неточно посочване на действителния
размер на лихвата и така ищецът-потребител не е могъл да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 5 от договора е следвало да бъде включено при
изчисляването на възнаградителната лихва по чл. 3 от договора, тъй като по
своята същност представлява не такса, а допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Основното задължение на кредитополучателя по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства
и да заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а не да
предоставя обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на
дължимия по договора резултат. Процесната клауза за означена като такса не
обезпечава пряко изпълнението на тези задължения на кредитополучателя, а
обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение и
същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията
за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Така уговорената клауза не мотивира кредитополучателя
да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито обезщетява
кредитора при такова неизпълнение – т. е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с
допълнителни парични задължения, независимо от изпълнението на
основните задължения по договора, които допълнителни парични задължения
представляват скрито начисляване на допълнително възнаграждение за
кредитодателя. Уговорената такса за предоставяне на поръчителство всъщност
представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора и клаузата на чл. 4 от договора, посочваща ГПР в размер на 49,66 %.
Това е така, защото в размера на ГПР не е включено вземането по чл. 5 от
Договора (такса за предоставяне на поръчителство), което е довело до неточно
13
посочване на действителния размер на ГПР и така ищецът-потребител не е
могъл да прецени реалните икономическите последици от сключването на
договора за потребителски кредит. Вземането по чл. 5 от Договора е следвало
да бъде включено при изчисляването на ГПР по чл. 4 от договора, тъй като по
своята същност представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение
на кредитодателя или на посочено от него лице, което ищецът не може да
определя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК).
В случая в ГПР е следвало да бъде включено задължението по чл.5 от
договора, тъй като същото не представлява такса, а възнаграждение за
кредитодателя или на посочено от него лице, което ищецът не може да
определя (по изложени по-горе съображения), тоест разход по кредита.
Клаузата на чл. 3 от договора е нищожна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй
като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С
непосочването на действителния ГПР ответното дружество е целяло да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете
ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото исковото
производство. Ищецът е представил своевременно списък на разноските по
делото по реда на чл. 80 ГПК.
14
При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца съответно сумата от 1994,80 лв., включваща: 674,80 лв. за дължима
държавна такса, 900,00 лв. за адвокатско възнаграждение по Договор за
правна защита и съдействие от 19.09.2024 г., заплатено на 25.09.2024 г. от
ищеца, 420,00 лв. за възнаграждение на вещото лице по назначената по делото
съдебносчетоводна експертиза.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор № 1360892 от 24.06.2024 г. за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между Б. К. К. ЕГН
**********, с адрес: *** и „Ф.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от И.В.В. и Д.В.Н..
ОСЪЖДА „Ф.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от И.В.В. и Д.В.Н., да заплати на Б. К. К. ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата в размер на 1994,80 лв., представляваща
направените по делото разноски.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
15