№ 195
гр. Враца, 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Неделин Й. Захариев
при участието на секретаря *****
като разгледа докладваното от Неделин Й. Захариев Гражданско дело №
20221420103389 по описа за 2022 година
Предявена е за установяване размер на парично вземане по заповед за изпълнение,
издадена по ч.гр.дело № 2014/2022г. на ВРС искова молба от ***** ЕАД, гр.София против
И. М. А. от гр.Враца за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумата
5023.36 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит, сключен на
04.11.2016г. между ответника, като заемател и ТИ БИ АЙ Банк ЕАД, като заемодател и
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.08.2018г. и Приложение №1 към
същия между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и ищеца „***** сумата 2015.32 лв. договорна лихва за
периода от 04.05.2017г. до 05.11.2019г.; сумата 3416.01 лева обезщетение за забава за
периода от 05.05.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда; ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащането
на задължението. Ищецът твърди, че с цитирания договор за цесия и Приложение №1 към
него е придобил вземането на кредитора „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД по договор з а
потребителски кредит, сключен на 04.11.2016г. с ответника, с което обуславя правния си
интерес и процесуалноправната си и материална легитимация да претендира изпълнение на
задължението за плащане от ответника. Поддържа, че последният е неизправна страна по
договора, като претендираните суми не са погасени в срок, договорът е изтекъл на
05.11.2019г. и не е обявяван за предсрочно изискуем.
Исковете са с правно основание чл.422 вр. чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД вр. чл.86 от ЗЗД и
са процесуално допустими.
В срока и по реда на чл.131 ГПК ответникът, чрез адв.В.Л., представя писмен
отговор, с който оспорва исковете и обстоятелствата, на които се позовава ищеца. Прави
1
възражение за процесуална недопустимост на исковете, които счита, че се основават на
редица неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, водещи до неговата
недействителност съгласно чл.22 от ЗПК. Оспорва исковете и по отношение тяхната
основателност, като твърди, че ответникът не е запознат със Стандартен европейски 1
формуляр, с което не е изпълнено условието на чл.5 от ЗПК. Оспорва представените
писмени доказателства, както и уведомяването на ответника за извършената цесия, което
счита за нередовно. Прави възражения за нищожност на договора за кредит, поради наличие
на неравноправни клаузи и неспазване на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10, 12 и
20 и ал.2 от ЗПК. Развива доводи, че липсва ясно разписана методика относно формирането
на ГЛП и ГПР по кредита, компонентите в които трябва да бъдат точно посочени, тъй като
алгоритъма е императивно заложен в ЗПК. Счита за неравноправни и клаузите на чл.15.3,
чл.19 и чл.25.14 от договора за кредит. Оспорва исковете и по размер, като твърди, че
ответникът е заплатил след сключване на договора общо сумата от 5383.70 лева,
представяйки писмени доказателства. Прави и възражение за погасяване на вземането за
главница по давност, позовавайки се на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, както и за претендираните
лихви за периода 31.08.2018г. до 09.12.2022г.
За да се произнесе по основателността на иска, районният съд направи преценка на
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, взе предвид становищата на
страните, въз основа на което прие за установени следните обстоятелства:
По ч.гр.д. №2014/2022 г. на Районен съд-Враца на 30.06.2022 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, с която е разпоредено И. М. А. ЕГН
**********, с постянен и настоящ адрес: г***** ДА ЗАПЛАТИ на Кредитор „*****
гр.София, *****, Адрес /седалище/адрес управление/ гр. София, 1335, бул. “Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, Законен представител Юлия Христова
Юргакиева - изпълнителен директор сумата 5023.36 лв. представляваща главница дължима
по договор за паричен заем № **********, сключен на 04.11.2016 г., сключен на 30.04.2020
г. и Приложение № 1/29.10.2021 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 31.08.2018 г.; 2015.32 лв. договорна лихва за период от 04.05.2017 г. до
05.11.2019 г.; 3416.01 лв. обезщетение за забава за периода от 05.05.2017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда; ведно със законната лихва върху главницата, считано от
29.06.2022 г. до окончателното изплащането на задължението; разноските по делото –
209.09 лв. държавна такса и сумата от 50.00 лева юрисконсултско възнаграждение
определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правна помощ във вр.
с чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
С разпореждане по същото ч. гр. дело, съдът е указал на заявителя, настоящ ищец, че
може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В
указания му срок ищецът е предявил настоящия иск.
На 04.11.2016 г. между “Ти Би Ай Банк” ЕАД като заемодател и ответника И. М. А.
като заемател е сключен Договор за потребителски кредит с № **********, съгласно който
ответника е предоставил кредит в размер сумата от 4000 лева. В клаузата на чл. 7.1. от
2
договора е установено, че общият размер на кредита е от 5555.09 лева, в която сума се
включва освен предоставената главница, сумата от общо 475,20 лева- застрахователна
премия по застраховка "Bank Комбо ЖИ.т", сумата от 484,70 лева – застрахователна премия
по застраховка "Bаnk Комбо Безработица", сумата от 595.19лева - еднократна такса за
оценка на риска.
Уговорено е, че таксата за оценка на риска е дължима в деня на подписване на
договора за кредит, се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с
дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.
В договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в размер на 27.09
%, а годишният процент на разходите е от 42.47 %. В договора за потребителски кредит е
обективиран и погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и нейния размер,
като падежът на първата дължима вноска е на 05.12.2016 г., а на последната на 05.11.2019 г.
Размерът погасителните вноски е 227,06 лева, а на последната – 226,90 лева.
В чл. 10 от Договора е посочено, че общата сума, дължима от потребителя е в размер
на 8174.00 лева.
Представено по делото е и Застрахователно удостоверение №
**********2016 по Групова застрахователна полица № 81001NLB2011, видно от което
между ЗК „Уника ЖИ.т“ АД и ответника от 05.11.2016г. е сключена застраховка чрез
застрахователния посредник "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, в която е посочено, че притежател на
полицата е "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, който има качеството и на необвързан застрахователен
агент. В удостоверението е отбелязано, че началната дата на застраховката е считано от
05.11.2016 г., а размерът на застрахователната премия е от 959,90 лв. В чл.7.2.2 от договора
за кредит е предвидено, че в случай, че кредитополучателят се възползва от предоставяните
от кредитора застраховки, с подписване на договора за кредит, кредитополучателят дава
съгласие застрахователната премия да се превежда директно от кредитора на застрахователя
или застрахователния посредник. Видно от договора за кредит застрахователните премии са
включени в размера на кредита. Същите формират общия размер на кредита и са част от
месечните вноски.
Приложен е и рамков договор за прехвърляне на паричен заем /цесия/ от 31.01.2018 г.
и Приложение № 1 към него от 29.10.2018 г., по силата на който договор заемодателят “Ти
Би Ай Банк” ЕАД, в качеството му на цедент, прехвърля на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/, в качеството му на цесионер, процесното вземане към ответника И. А..
Видно от Приложение №2 към рамков договор за продажба на вземания/цесия/ от
31.08.2018 г. цедента“Ти Би Ай Банк” ЕАД е потвърдило извършената цесия на осн. чл.99,
ал.3 ЗЗД.
С пълномощно от 31.08.2021 г. „Ти Би Ай Банк" ЕАД е упълномощило “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД да уведоми от негово име всички длъжници по всички
вземания, които дружествата са цедирали (прехвърлили), съгласно Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 31.08.2018 г. и във връзка с изпълнение
3
задължение на упълномощителя по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По делото е и
уведомително писмо, адресирано до ответника по делото, с което последният е следвало да
бъде уведомен за извършената цесия. Видно от обратната разписки към писмото е, същото е
върнато като непотърсено.
По делото е назначена и приета съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на
която се установява, че договорения размер на кредита е изплатен на Кредитополучателя по
банкова сметка BG65TBIB93101013150006 открита в „Ти БИ АЙ Банк“, конкретизирана в
чл.11.2 в Договора за кредит. Вещото лице е посочило, че по кредитния договор са
направени вноски от кредитополучателят, както следва: на 25.11.2016 г. е внесена сума в
размер на 206.36 лева, на 13.01.2017 г. е внесена сума в размер на 249.50 лева, на 16.02.2017
г. е внесена сума в размер на 227.10 лева, на 17.03.2017 г. е внесена сума в размер на 228.40
лева, на 28.04.2017 г. е внесена сума в размер на 230.80 или общо сумата от 1142.16 лева. С
направените вноски са покрити задължения и са останали дължими суми по пера както
следва остатък за погасяване на договорена главница – 5023.36 лева, остатък за погасяване
на договорена лихва от 2015.32 лева. С разликата от 6,84 лева между внесената сума и
погасените задължения са покрити такси, разходи по кредита. Вещото лице е посочило, че
дължимото обезщетение за забава на плащанията за дължима главница на стойност 5023,36
лева, изчислено за периода от 05.05.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда
09.11.2022г. е в размер на 2811.68 лева.
По делото е назначена и приета съдебно-техническа експертиза, от заключението на
която се установява, че Договор за потребителски кредит № ********** от 04.11.2016г.
между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД гр. Враца и И. М. А. гр. ***** 14145811 е изпълнен с
безсерифен нормален шрифт „Arial Narrow„ с размер 12 pt пункта. Част от текста е удебелен.
Посочено е, че искане- декларация за потребителски кредит от 04.11.2016г. е изпълнен с
безсерифен нормален шрифт „Arial Narrow“ с размер 12 pt пункта. Част от текста е удебелен.
Посочено е, че застрахователно удостоверение № **********2016 по Групова
застрахователна полица № 81001NLB2011 и Групова застрахователна полица №
1300586А091 е изпълнен сьс серифен нормален шрифт „Times New Roman“ с размер 6 pt
пункта. Размерът на текста „ ЗАСТРАХОВАТЕЛНО УДОСТОВЕРЕНИЕ“ на лист 1 е 9 pt
пункта. Част от текста е удебелен. Уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от „Агенция за събиране на взимания“ ЕАД, ЕИК: 20670940, със седалище:
гр. София, бул. Д-р Петьр Дертлиев 25, сграда Лабиринт, ет.2, офис4 , Изх. № УТТЦ-ТТ-
ТБИ/********** е изпълнен сьс серифен нормален шрифт„ Times New Roman“. Размерът на
шрифта на лист 1 е 9 pt пункта, на лист 2 е 7 pt пункта. Част от текста е удебелен.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл.422 вр. чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД вр. чл.86 от ЗЗД, които са процесуално
допустими, доколкото изхождат от заявител, по образувано заповедно производство срещу
длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за депозирано от страна на последния
възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно процесните вземания.
4
Съдът намира, че в случая най-напред следва да разгледа ответното възражение,
касаещо твърдението му, че ответника не е надлежно уведомен за извършената цесия преди
образуване на заповедното производство. От представените по делото доказателства от
ищеца следва, че вземането по договора му е било валидно цедирано по силата на
Приложение № 1 от 29.10.2021 г. към Договора за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия), сключен на 31.08.2018 г. Тук следва да се посочи, че съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД,
цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния
кредитор. Така установеното задължение на цедента има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. Няма
пречка, обаче цедентът да упълномощи цесионера да изпрати съобщението до длъжника, тъй
като не се касае за лично и незаместимо действие, а и съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД последиците
от това действие възникват направо за представлявания. Доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в хода на образуваното съдебно производство по предявен иск за
прехвърленото вземане, както е и в настоящия случай, не може да бъде игнорирано, като
получаването на уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК. В
този смисъл е и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о. и др.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че договорът за цесия
има действие спрямо длъжника - ответник, тъй като същият не твърди да е извършил
плащане на прехвърлената сума, и цесионерът - ищец, е носител на спорните вземания, с
оглед на което това възражение се явява изцяло неоснователно.
На следващо място на коментар подлежи и направеното възражение за изтекла
давност. Съгласно трайната съдебна практика началният момент, от който започва да тече
давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков
кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска по аргумент от чл. 114 ЗЗД,
съгласно който началният момент на теченето на давностния срок е моментът на
изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като тогава той може да търси изпълнение.
Затова неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на
правото на принудително изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено
на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва
в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на
закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на
срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение,
включително и принудително, поради което бездействието му се санкционира с течение на
давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме
противното означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната
изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея
течение на давността.
В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника
5
без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което
страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително
споразумение. Не са касае за периодични плащания с оглед приложното поле на кратката
погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а е приложим общия петгодишен давностен срок
по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния падеж/последната уговорена дата за
окончателно издължаване на кредита/, в случая на 05.11.2019 г., тъй като уговореното
между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не
превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с
Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения
относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в”
ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да
са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и
че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените
в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за
доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна - за заплащането на
конкретно получените през този период стоки и услуги). По отношение на договора за
кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за
предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
(чл. 66 ЗЗД). Ето защо приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на
падежа на отделните погасителни вноски. Освен това, протИ.речието в практиката следва да
се счита за преодоляно посредством решаващите мотиви, съдържащи се в ТР №5 от
21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС. В тези мотиви се утвърждава практиката
на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е
еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се
извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес
на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент
от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие,
през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях
възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ
правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при
уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение, престира само
длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е
достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато
6
съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично
дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за
погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е
обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният момент, от който започва да
тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни
вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила
предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
С оглед на това и след като началната дата на изискуемостта е датата на последната
вноска, която в случая е 05.11.2019 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 28.06.2022 г., вземането за главница и за възнаградителна лихва не е погасено
по давност, дори и да се приеме, че се прилага тригодишен давностен срок.
На следващо място, не се оспорва в случая автентичността на изявленията на
сключения на 05.11.2019 г. между „Ти Би Ай Банк" ЕАД и ответника договор за
потребителски кредит с № **********. Съдържанието му е подробно регламентирано в
представения договор, инкорпориращ в себе си и погасителен план и общите му условия. От
заключението на назначената по делото ССчЕ несъмнено се установява изпълнение на това
задължение от страна на „Ти Би Ай Банк" ЕАД. Вещото лице е категорично, че
договореният размер на кредита е изплатен на кридотополучателя. Ето защо следва да се
приеме, че процесният договор за кредит е породил уговорените с него правни последици
между страните, а именно „Ти Би Ай Банк" ЕАД е отпуснала кредит в размер на 4000 лв.,
който ответника е трябвало да погаси чрез изплащането на определени вноски в
предвидените срокове и размери.
Преценявайки съществуването на претендираните от ищеца вземания, съдът намира,
че следва да се занимае на следващо място с валидността на договорните клаузи, вкл. и по
повод на ответните възражения в тази връзка. При претенцията за реалното им изпълнение,
какъвто се явява настоящия случай, за да прецени основателността й, съдът следва да
извърши и преценка относно съществуването на задълженията. Тази преценка неминуемо
включва обсъждане действителността на клаузите, пораждащи задължението, чието
изпълнение се претендира (в този смисъл е и съдебната практика, изразена в Решение № 229
от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о.).
Липсва спор по делото, че „Ти Би Ай Банк" ЕАД е банкова институция, която по
занятие отпуска кредити чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Безспорно между страните е и обстоятелството, че
ответника е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Следователно сключеният между „Ти
Би Ай Банк" ЕАД и последната договор за кредит по своята същност представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
7
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20
и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. След изследване съдържанието на договора, съдът
намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит,
предвидени в цитираните разпоредби.
Видно от договора за заем /договор за потребителски кредит № **********/, в чл. 9 е
посочен лихвеният процент по кредита, който е 27.09 % фиксиран годишен лихвен процент
по заема, представляващ реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, посочени са и условията за
прилагането му и как се изчислява - в чл. 9, т. 9. 2 и т. 9. 3. Действително в договора няма
отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до
недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на
договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към
която да препраща гл. "Шеста - Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи" от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на
дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 2618.91лева /разликата
между общо дължима сума по договора от 8174.00 лева и предоставения кредит в размер на
4000 лева, такса за оценка на риска - 595,19 лева и застрахователните премии от 475.20 лева
и 484.70 лева/, който размер е фиксиран за целия период на договора. Следователно така
уговорената договорна клауза, с която се установява размера на „възнаградителната лихва“,
не е неравноправна, оттам - не е и нищожна, а е породила безусловно своето действие.
В чл. 10 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в
размер на 8174,11 лева .
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
В настоящия случай, страните са уговорили, че годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 42,47 % , като последният се формира от общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 към ЗПК начин. Въпреки, че в клаузите на
договора изрично не е посочено какви компоненти кредитодателят е включил при
формиране размера на годишния процент на разходите при сключване на договора,
последните са изводими от разпоредбите на закона и от кредитния договор. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи, посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит, съотнесени към разпоредбата Приложение №1 към чл.
19, ал. 2 ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на
годишния разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
8
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, предоставянето
на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Законът изисква – чл.11 ал.1 т.7 от ЗПК да се посочи общия размер
на кредита и условията за усвояването му. В конкретния договор е посочен „размер на
кредита в цифри“ –4000.00 лева и „общ размер на кредита“-посочен на 5555.09 лева. В този
размер са включени още суми представляващи застрахователни премии по двете сключени
застраховки жИ.т – 475.20 лева и безработица – в размер на 484.70лева, с които ответникът е
кредитиран, както и сумата от 595.19 лева посочена като „такса за оценка на риска“.
Посочен е общ дължим размер от потребителя на 8174.00 лева при
лихвен процент 27,09 и ГПР 42,47% и срок на договора 5.11.2019 година. По така
изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било
допуснато соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
този смисъл е решение от 13.04.2022 г. по в.гр.д.№244/2022 г. на Окръжен съд Пазарджик,
както и практиката на окръжните съдилища.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление №426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ
основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по договора за
кредит намира, че определеният размер на годишния процент на разходите от 42,47 % е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответното възражение, основано на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно, че към
договора липсва погасителен план също е неоснователно. Видно от самия договор в чл. 11,
т. 11. 2 е инкорпориран погасителен план, в който са посочени броя на вноските по кредита,
дата на всяка една от вноските, периодичността на вноските, както и размерът на всяка една
от вноските. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок
и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
9
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая. В случая в договора за кредит е
инкорпориран погасителен план, който съдържа информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Липсата обаче на подробна
разбивка по никакъв начин не нарушава правата на ответника – потребител. Съдът намира,
че инкорпорирания в договора за кредит погасителен план има изискуемото от законодателя
съдържание. Прието е в решение на ВКС по гр.д.№ 3253/2021 г., че отговорите на тези
въпроси следва да бъдат дадени въз основа на тълкуването на нормите на чл.11, ал.1, точки
11 и 12 от Закона за потребителския кредит. Съгласно § 2 от ДР този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. В т.10, параграф 2, буква „з“ от Директивата се предвижда, че в договора за кредит
трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни
вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Според чл.10, параграф 2, буква „и“ и параграф от Директивата само при наличие на искане
от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата
на погасителен план. В т.3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по
дело С-42-
15 Home credit Slovakia a.s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл.10, параграф 2,
букви „з“ и „и“ от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Според чл.633 от ГПК това
решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав. Ето защо
отговорите на поставените въпроси са, че само при наличие на искане от потребителя
кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен
план.
Съдът намира на следващо място за неоснователен довода на ответника за
нищожност на договора поради нарушаване на императивното правило на чл.10, ал.1 ЗПК.
Съгласно Чл. 10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, както
се установи от назначената съдебно-техническа експертиза и в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Това изискване се отнася до кредитния договор, но не и до
застрахователното удостоверение и уведомителното писмо за извършено прехвърляне на
вземания. В случая, специалните изисквания по отношение на процесния договор за кредит
са спазени. Елементите на договора за потребителски кредит са свързани със
задължителните реквизити на договора за потребителски кредит, представени в чл. 11, ал. 1
от ЗПК, както и предварителната информация по чл. 5 от ЗПК (т.нар. стандартен европейски
формуляр). Такива елементи са искането за кредит, договора и общите условия, както и
10
стандартния европейски формуляр по чл. 5, ал. 2 ЗПК, в това число и погасителния план към
договора за кредит. В конкретния случай договорът за потребителски кредит е сключен в
писмена форма, на хартиен носител като цялото му съдържание е в еднакъв по вид, формат
и размер шрифт 12.
С оглед всичко изложено следва да се приеме, че в договора ясно и пълно са
посочени параметрите му, които са били известни на ответника към момента на
сключването му. В чл. 25.13 от договора е посочено, че с подписването на договора
потребителят декларира, че преди сключването на договора, кредиторът му е предоставил
своевременно, безвъзмездно на хартиен носител и на български език необходимата
информация във формата на "Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация" за сравняване на различни предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договора, съобразно изразените от потребителя предпочитания и
въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора. По делото и както бе
посочено вече, няма спор, че договорът е подписан от ответника, като от съдържащото се в
чл. 25.13.1 от договора изявление, може да се направи категоричен извод, че същия е имал
възможност да се запознае с цялостното му съдържание, преди да положи подписа си под
същия, т. е. да сключи договора.
В главницата следва да се включи и застраховката „ЖИ.т“ и „Безработица“ в общ
размер от 959.90 лв. в полза на кредитополучателя със застрахователна компания ЗК "Уника
ЖИ.т" АД. Сключване на посочената застраховка в полза на кредитополучателя се
установява от представеното по делото застрахователно удостоверение № **********2016
по Групова застрахователна полица № 81001NLB2011, в което е посочено, че притежател на
полицата е "Ти Би Ай Банк" ЕАД, който има качеството и на необвързан застрахователен
агент, както и началната дата на застраховката - 05.11.2016 г. Установено е, че
застрахователната премия се финансира от страна на кредитодателя и се заплаща от страна
на кредитополучателя, ведно с погасителните вноски по кредита. Поради изложеното следва
да се приеме, че за кредитополучателя е възникнало задължението за погасяване на
задължението за застрахователна премия, представляващо част от разходите по кредита.
Този договор е сключен по искане на ответника, видно от заявление-декларация, в което е
маркирано съгласие за сключване на такъв договор и заявлението е подписано от ответника.
В чл.7.2.2 от договора за кредит е предвидено, че в случай, че кредитополучателят се
възползва от предоставяните от кредитора застраховки, с подписване на договора за кредит,
кредитополучателят дава съгласие застрахователната премия да се превежда директно от
кредитора на застрахователя или застрахователния посредник.
Видно от договора за кредит застрахователните премии са включени в размера на
кредита. Същите формират общия размер на кредита и са част от месечните вноски.
Ответника, чрез пълномощника си, прави възражение за нищожност на договора за
кредит поради накърняване на добрите нрави. Според приетото в Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК, добрите нрави са морални норми, на
11
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на протИ.речието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедлИ.стта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. При възмездните сделки (каквато е процесната), накърняване на
добрите нрави е налице когато се нарушава принципа на справедлИ.стта,
респ.еквивалентността на престациите, а както се установи видно от уговореният процент
на лихвата и ГПК, принципа на справедлИ.стта не е нарушен, тъй като уговорените
процентни величини не са прекомерни.
По отношение на таксата за оценка на риска, дължима в деня на подписване на
процесния договор на стойност 595,19 лева, съдът намира, следното: Уговорката за такса за
оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК.
Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Посочената такса е уговорена в чл. 7. 1 от договора като задължителна. Според тази клауза
таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация. Съдът счита, че
посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като е неясна -
не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната такса. Следователно се
заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата е нищожна по аргумент на чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Съдът счита също така, че доколкото оценката на риска предхожда сключването
на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата
протИ.речи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда императивно задължение за кредитора да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия
длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция
за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, вменени й
с посочената норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на
задълженията по договора.
Както бе посочено вече, процесният договор за кредит е сключен в писмена форма,
на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения
на формата (външната страна на представения правопораждащ спорното право документ),
съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита (чл. 7. 1), годишният
процент на разходите (чл. 10), годишен лихвен процент по кредита (чл. 9. 1), общият размер
на всички плащания по договора (чл. 10), условията за издължаване на кредита от
потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на
погасителните вноски, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
12
договор (чл. 11. 2), предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита (чл.
22. 1), право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания (чл. 12),
право да се откаже от договора (чл. 21.6.2). Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от
ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора
е подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като самостоятелен
документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на всяка страница.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът за кредит е валидно сключен и не
страда от предвидените в закона пороци.
Съдът, обаче прие, че клаузата за еднократна такса оценка на риска, предвидена в
договора е недействителна поради протИ.речие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 и ал. 2 ЗПК.
Следователно за длъжника не е възникнало задължение за заплащане на сумата от 595,19
лева, доколкото последната е установена с недействителна клауза, поради което в частта, с
която се претендира главница, включваща посочената такса за оценка на риска, предявеният
иск следва да се отхвърли, като следва да се вземе предвид и осъщественото от страна на
длъжника плащане на част от посоченото задължение, което като недължимо заплатено
следва да се приспадне от размера на претендираната главница. От кредитираното
заключение на приетата по делото ССчЕ се установява, че размерът на дължимата главница
е 5555,09 лева, като след извършените частични плащания от ответника е останал непогасен
остатък от 5023,36 лева. От тази сума следва да се приспадне таксата за оценка на риска в
размер на 595.19 лева, при което дължимата от ответника главница възлиза на сумата от
4428.17 лева. в който размер предявеният иск за главница следва да бъде уважен. В
останалата му част до пълния предявен размер от 5023.36 лева иска се явява неоснователен
и недоказан.
От ищеца не се претендира законна лихва върху главницата, поради което такава не
следва да му се присъжда.
В чл. 9.1 от Договора страните са уговорили лихвен процент в размер на 27.09 %.
Ищецът претендира договорна лихва в размер на 2015,32 лева за периода 04.05.2017 г. -
05.11.2019г., който размер се установява и от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза.
В полза на кредитора е възникнало и вземането за възнаградителна лихва в
установения от вещото лице непогасен размер, изчислен на сумата 2015,32 лева, предвид
установената от съда действителност на договора за кредит, поради което не следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Поради това така предявения иск се явява изцяло основателен и доказан, поради
което следва да се уважи.
В чл. 15.1 от договора страните са постигнали съгласие, че в случай че потребителят е
допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора и законната
лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието - от датата на падежа,
13
до датата на ефективното изплащане на сумата. В случая ищецът претендира сумата от
3416.01 лева-обезщетение за забава за периода от 05.05.2017 г. до датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК в съда-28.06.2022 г.
Вещото лице обаче е изчислило, че дължимото обезщетение за забава е в размер на
2811.68 лева за период от 05.05.2017 г. до 09.11.2022 г. В случая заявлението по чл.410 ГПК
е подадено в съда на 28.06.2022 г., а не на 09.11.2022 г., каквато крайна дата е посочило
вещото лице при изчисляване на периода на дължимост на съответното обезщетение за
забава.
Тъй като обезщетение за забава се дължи върху основателният размер на дължимата
главница – 4428.17 лева, то следва, че размера на обезщетението за забава следва да се
изчисли върху тази сума/4428.17 лева/ за периода от 05.05.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 28.06.2022 г. Така изчисленото обезщетение за забава за периода от
05.05.2017 г. до 28.06.2022 г. следва да е в размер на 2313.73 лева, в който размер
предявеният иск се явява основателен. В останалата му част до пълният предявен размер от
3416.01 лева предявеният иск така предявеният иск следва да се отхвърли като
неоснователен.
При този изход на делото и двете страни имат право на своевременно претендираните
от тях разноски.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните установителни искове, предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В заповедното производство ищецът е направил разноски от 209,09 лева за държавна
такса и 50,00 лева за юрисконсултско възнаграждение или в общ размер на 259,09 лева, като
с оглед уважената част на исковете в полза на ищеца следва да се присъдят съдебно-
деловодни разноски в заповедното производство в размер на 217.02 лева.
В хода на исковото производство ищеца е направил разноски в размер на 209.10 лева
– държавна такса и 400.00 лева – възнаграждение за вещо лице. На основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба
за заплащането на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза
на ищеца в размер на 150,00 лв. с оглед правната и фактическа сложност на делото. С оглед
изхода на настоящото производство и че ищецът претендира разноски, на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК, на същият следва да се присъдят такива в размер общо 552.08 лв.,
съразмерно на уважената част от исковете.
В хода на исковото производство ответника е направил разноски в размер на 1370.00
лева- адвокатско възнаграждение и 250.00лева- възнаграждение за вещо лице.
Съдът не приема възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното от
14
ответника адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.7, ал.,т. 2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения процесуално представителство,
защита и съдействие по дела с интерес над 10000 лева, какъвто е настоящият случай,
минималният размер на адвокатското възнаграждение е 1300 лв. плюс 9 % за горницата над
10 000 лв. или 1340.92 лева, поради което претендираното и заплатено адвокатско
възнаграждение е съобразено с нормативно определените минимални размери. С оглед
отхвърлената част на исковете в полза на ответника следва да се присъдят съдебно-
деловодни разноски в размер на общо 263.03 лева, представляващи възнаграждение за вещо
лице и адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че И. М. А. с ЕГН **********, с адрес гр*****
ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, *****, в качеството му на частен
правоприемник на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД по силата на договор за цесия от 31.01.2018 г.,
сумата от 4428.17 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит,
сключен на 04.11.2016г. между ответника, като заемател и ТИ БИ АЙ Банк ЕАД, като
заемодател и договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.08.2018г. и Приложение
№1 към същия между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и ищеца „***** сумата 2015.32 лв. договорна
лихва за периода от 04.05.2017г. до 05.11.2019г.; сумата 2313.73 лева обезщетение за забава
за периода от 05.05.2017г. до 28.06.2022 г., за които суми е издадена Заповед №
1218/30.06.2022 г. по ч. гр. дело № 2014/2022 г. по описа на РС - гр. Враца, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за сумата над 4428.17 лева до пълният предявен размер от 5023.36 лева и
иска за обезщетение за забава за периода от 05.05.2017 г. до 28.06.2022 г. за сумата над
2313.73 лева до пълният предявен размер от 3416.01 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. М. А. с ЕГН **********, с адрес
гр***** ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ***** съдебно-
деловодни разноски в размер на 217,02 лева по ч. гр. дело № 2014/2022 г. по описа на РС -
гр. Враца, както и сумата от 552.08 лева съдебно-деловодни разноски в исковото
производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
***** ДА ЗАПЛАТИ НА И. М. А. с ЕГН **********, с адрес гр***** съдебно-деловодни
разноски по настоящото дело в размер на 263.03 лева, съобразно отхвърлената част на
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
15
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
16