№ 3209
гр. София, 21.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 134 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АЛБЕНА Б. ДОЙНОВА
при участието на секретаря МИХАЕЛА М. МИЛЧОВА
като разгледа докладваното от АЛБЕНА Б. ДОЙНОВА Административно
наказателно дело № 20241110214647 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК), във връзка с чл.72, ал.4 от Закона за Министерство на вътрешните
работи (ЗМВР).
Образувано е по жалба на Д. Х. И., чрез упълномощения процесуален представител – адв. Я.
Р. против заповед за задържане на лице рег.№ 3286зз-61/02.10.2024г. издадена от В. М. В. –
разузнавач при Главна дирекция „Национална полиция“. Със заповедта на основание чл.72,
ал.1, т. 1 от ЗМВР жалбоподателят е задържан за срок от 24 часа. Иска се съдът да отмени
атакуваната заповед, като незаконосъобразна. Излагат се съображения за необоснованост на
атакувания акт, поради липсата на правни и фактически основания за издаването му. Твърди
се, че правото на защита на задържаното лице е било накърнено, доколкото същият не е
знаел за какво е наложена подобна мярка спрямо него, като в конкретния случай не е била
изпълнена и целта на задържането. Посочва се, че към момента на задържането същият е
притежавал качеството на народен представител, като оспорва, че в случая е била налице
изключителната хипотеза на „заварено тежко престъпление“. Моли се за съдебен акт в тази
насока.
В съдебно заседание жалбоподателят редовно призован, не се явява лично. Представлява се
от адв. Р. и адв. М., които поддържат жалбата и пледират за отмяна на атакуваната заповед.
Излагат пространствени мотиви за нейната незаконосъобразност, поради липсата на мотиви,
както и нейната непропорционалност. Позовават се на обилна съдебна практика в подкрепа
на застъпената от тях теза. Релевират доводи, че атакуваната заповед е била издадена при
1
съществени нарушения както на процесуалните правила, така и при неправилно приложение
на материалния закон. Акцентира се върху обстоятелството, че към момента на задържането
му И. е имал имунитет в две качества – на народен представител и на кандидат за такъв.
Твърдят, че от материалите по административнонаказателната преписка категорично не
може да се изведе наличие на хипотезата „ заварено тежко престъпление“ по смисъла на чл.
70, ал. 1 от КРБ. Посочва се, че към момента на фактическото задържане на лицето не е бил
уведомен Председателя на НС.
Ответникът – В. М. В. – разузнавач при ГДНП , редовно призован, не се явява.
Представлява се от юрк. П., който оспорва жалбата и пледира атакуваната ЗПАМ да бъде
потвърдена. Намира, че същата е издадена от компетентен орган, при спазване на
процесуалния закон. Позовава се да приетите по делото писмени доказателства, от които
извежда, че жалбоподателят е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по
чл. 304 от НК, поради което намира, че са налице достатъчно доказателства за извършено
престъпление, обосноваващи задържането на жалбоподателя. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът след като се запозна с жалбата и материалите по делото, намира, че жалбата е
процесуално допустима като подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от надлежна
страна, имаща право и интерес от обжалването. Разгледана по същество е основателна.
На 02.10.2024г. в 19:10 часа , жалбоподателят е задържан за срок до 24 часа със заповед за
задържане рег.№ 3286зз-61/02.10.2024г. издадена от В. М. В. – разузнава при ГДНП.
Заповедта е издадена на основание чл.72, ал.1, т. 1 от ЗМВР вр. чл. 70, ал. 1 от КРБ, като в
мотивите е посочено “ за престъпление по чл. 304б от НК, извършено на 02.10.2024г.
около 19:00 часа, в гр. София, бул. „Генерал Тотлебен“ № 36“.
В представената пред съда административна преписка се съдържат заповед за задържане на
лице рег.№ 3286зз-61/02.10.2024г. издадена от В. М. В. – разузнавач при ГДНП, протокол за
личен обиск на лице, докладна записка рег. № 3286р-51965/03.10.2024г. изготвена от В. В.,
удостоверение за компетентност на В. В..
Съдът служебно е изискал материалите по воденото ДП № КПК-ДП 199/2024г. по описа на
КПК, пр. пр. 18042/2024г. по описа на СГП, като вместо тях е постъпила справка, под
формата на писмо от наблюдаващия делото прокурор, с изложени доводи, че с оглед
разпоредбата на чл. 198 от НПК, тъй като разследването не е приключило, предоставянето
на материали от делото би попречило на разследването.
При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото
писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:
2
Съобразно разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на
оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК.
Атакуваният акт е издаден в предписаната от закона писмена форма, от лице притежаващо
материална компетентност, но в нарушение на материалноправните разпоредби на закона.
Същият е незаконосъобразен, тъй като е немотивиран и издаден, без да са посочени и
доказани основанията за задържане на жалбоподателя, към момента на издаване на ЗПАМ.
Според посоченото в заповедта правно основание за задържането - чл. 72, ал. 1, .т 1 ЗМВР,
полицейските органи могат да задържат лице. Основанията при които полицейските органи
могат да упражнят това си правомощие са изрично разписани в 7 точки, в цитираната
разпоредба.
Съгласно чл. 74, ал. 1 от ЗМВР, задържането на лицата по чл. 72, ал. 1 ЗМВР се извършва с
писмена заповед. Към момента на задържането чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР изрично изисква като
елемент от съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания
за задържането. Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило
на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Посочването им в заповедта, представлява излагане на мотиви и
обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни
контрол за законосъобразност върху обжалвания административен акт и същият подлежи на
отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК, като издаден в нарушение
на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Това е така, защото при осъществяване на съдебния контрол за
законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на
въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически
основания за издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни
норми. В заповедта формално е посочено основание за задържането на лицето. Разпоредбата
е императивна и задължава органа да изложи освен правни и фактически основания за
задържане. Целта на закона е да не се допусне злоупотреба с правомощия. Защо и какво е
наложило полицейският орган да упражни правомощията си по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е
останало неизвестно за жалбоподателя поради липсата на факти в заповедта. Бланкетното
цитиране на законовата разпоредба, не е достатъчно, за да бъде изпълнено изискването на
закона.
За обосноваване на правото на органа да упражни предоставеното му правомощие в
рамките на неговата дискреционна власт и за осигуряване възможност на адресата на акта
да защити правата си, следва в заповедта за задържане да са описани конкретни фактически
обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо което се
постановява задържането с активното си поведение е осъществило конкретен престъпен
състав по НК.
Не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само позоваване на приложимите
разпоредби, без посочване на специфични обстоятелства или действия/ бездействия на
задържаното лице, като трайно ЕСПЧ приема, че при липсата на конкретна фактическа
обосновка за необходимостта от задържането, същото се явява несъвместимо с принципа за
защита на лицата от произвол. В случая в заповедта липсват обективирани каквито и да е
3
било факти и обстоятелства, релевиращи наличието на конкретни и обективни данни,
сочещи на съществуването на обосновано подозрение за извършване на конкретно
престъпление от страна на Д. Х. И. към момента на задържането му.
В изготвената и приложена по делото докладна записка се посочва, че ответникът е бил
изпратен по разпореждане на своя ръководител да окаже съдействие на служители на КПК.
Около 18:50 часа на 02.10.2024г. служители на ГДНП и КПК се намирали на бул. „Ген.
Тотлебен“ № 36, където пристигнали две лица. От служители на КПК било разпоредено
задържането на И., като едва на по- късен етап била установена неговата самоличност и
обстоятелството, че същият е народен представител от 50 – то НС. В същата не се съдържат
данни за извършено престъпление от общ характер, нито за участието на И. в него.
В Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на Върховния съд е посочено, че
"мотивите не е необходимо обаче да съвпадат по време с издаването на административния
акт или отказа и излагането на съображенията, по които административният орган е стигнал
до едното или другото разрешение. Възможно е мотивите да предхождат издаването на акта
и да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на
административния акт. Не съществува пречка мотивите да бъдат изложени и допълнително,
след издаването на административния акт, стига да се постигат целите, които законодателят
е преследвал с изискването за мотивиране на индивидуалните административни актове и
отказите за издаване на такива". Мотивите към акта могат да бъдат изложени и отделно от
самия него, което като не е осъществено така, че в достатъчна степен да са защитени
правата, свободите и законните интереси на лицето, води до неспазване на
законоустановената форма на атакувания административен акт.
В оспорената заповед рег.№ 3286зз-61/02.10.2024г. издадена от В. М. В. – разузнавач при
ГДНП не е цитиран какъвто и да е документ, който да се счита за неразделна нейна част.
При положение, че полицейският орган, не е обосновал задържането, позовавайки се в акта
на изрично определен документ, съображенията по който възприема и взема предвид при
своето произнасяне, съдът не може вместо него служебно да прави подобна връзка и
недопустимо пост фактум да дописва липсващите фактическите основания на това
задържане, извличайки ги от едни или други данни по административната преписка или
образувано досъдебно производство. В конкретния случай, дори да беше сторено, с оглед
липсата на каквато и да било относима фактология изложена в цитираната по – горе
докладна записка, то този порок не би бил преодолян.
Съответно бланкетността на заповед рег.№ 3286зз-61/02.10.2024г. издадена от В. М. В. –
разузнавач при ГДНП, от фактическа страна не може да се преодолее чрез съобразяване на
данни от административната преписка по документи, които официално нито са приобщени
към нея до задържането на И. на 02.10.2024г. в 19:10 часа, нито са му били незабавно
съобщени съгласно чл. 5, § 2 ЕКЧП чрез връчването им. Липсата на ясни фактически
основания за задържането препятства и съдебния контрол по чл. 72, ал. 4 от ЗМВР и чл. 5, §
4 от ЕКПЧ, който се упражнява единствено в рамките на индивидуалния административен
акт, чиято законосъобразност се оспорва. Този дефект във формата по чл. 74, ал. 2, т. 2 от
4
ЗМВР е съществен, не е незабавно отстранен от полицейския орган до задържането на
лицето, съгласно чл. 5, § 2 ЕКЧП и не подлежи на последващо саниране в съдебния процес.
Доколкото обаче атакуваната заповед сериозно ограничава правата на ответника, следва
предпоставките за нейното налагане, да са налице към момента на задържането, а не такива
данни да се събират след издаването на акта и съответно задържането на лицето. В този
смисъл обстоятелството, че впоследствие И. е бил привлечен в качеството на обвиняем не
обвързва съда и не променя изводите му, че атакуваната заповед за задържане е
незаконосъобразна и като такава подлежи на отмяна.
Целта на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е задържането като превантивна мярка да предотврати
възможността лицето, което има вероятност да е извършило престъпление, да се укрие и
спрямо него да не може да бъде приведено в действие наказателно преследване. Посочената
норма дава възможност на органите на МВР да реализират законовите си правомощия по
разкриването и предотвратяването на престъпления чрез задържане на заподозряното лице
за 24 часа, когато резултатът не може да бъде постигнат без прилагането на тази
принудителна мярка. В случая, видно от доказателствата по делото, полицейските органи са
установили самоличността на Д. Х. И.. Не са налице и данни за възпрепятстване от негова
страна на действията им за извършване на неотложни процесуално-следствени действия.
Въобще не са съществували никакви обстоятелства, които в достатъчна степен да обосноват
ограничаването на правото на свободно придвижване, което може да се наложи само с оглед
постигане на предвидени в закона цели: да се съдейства за разкриване на престъпление и да
се осуети възможността за укриване на извършителя.
Действително за прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е необходимо да са
събрани доказателства, установяващи по категоричен и безспорен начин вината на лицето,
извършило престъпление, както и да е определена точната наказателноправна квалификация
на деянието по НК и основанието за подвеждане под наказателна отговорност. Достатъчно е
наличието на данни обосноваващи предположение, че има вероятност лицето да е
извършител на престъпление. Такива доказателства, налични към момента на задържането
му не са налични. Като всяка ПАМ задържането за срок от 24 часа налага неблагоприятни
последици на адресата с цел постигане на правно определен резултат. Мярката по чл. 72 от
ЗМВР, в зависимост от конкретния случай, би могла да има превантивен или
преустановителен характер и се предприема било с цел да се предотвратят вредните
последици от извършено престъпление, било за да осуети прикриването на престъплението,
както и с цел започване на разследване срещу вероятния извършител. В случая от
доказателствата по делото по никакъв начин не може да се установи каква е била
конкретната цел за издаването на оспорената заповед и постановеното с нея задържане,
поради което същото се явява несъразмерно с целта на закона- чл. 6, ал. 2 от АПК. Като
проявление на принципа за съразмерността, административните органи трябва да
упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо и да се
въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с
преследваната цел. От доказателствата по делото, е очевидно, че не е спазено изискването с
5
прилагането на ПАМ да не се надхвърля необходимото за постигането на целения от закона
резултат.
Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право на лична
свобода и неприкосновеност. Разпоредбата на чл. 30, ал. 2 КРБ предвижда, че никой не може
да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната
неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл. 30, ал.
3, изр. 1 КРБ единствено и само в изрично посочените от закона неотложни случаи
компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно
уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на
съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност, постановява чл. 30, ал. 3, изр.
второ КРБ.
В съответствие с член 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31 юли 1992 г. /ДВ, бр. 66 от
1992 г. /, в сила за Република България от 7 септември 1992 г. /ЕКПЧ/, всеки има право на
свобода и сигурност. В юриспруденцията на ЕСПЧ са изведени няколко стандарта при
закрилата на това право. Първият е изчерпателност на изключенията по член 5, § 1, изр. 2, б.
"а" – б. "f" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е задължително стриктно, а разширителните
обосновки при приложението им са недопустими. Целта е да се гарантира, че никой няма да
бъде произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в конвенцията.
Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон, както от процесуална,
така и от материалноправна страна. За целта чл. 5, § 2 - § 5 ЕКПЧ гарантират сбор от
материалноправни права, свеждащи до минимум рисковете от произвол при лишаване от
свобода. Такова е правото по член 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да бъде
уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез компетентния
национален орган да обоснове всяко лишаване от свобода на всеки един етап.
Процесното задържане не покрива стандарта за законност и за непроизволност като
основополагащи общи принципи при ограниченията на правото на свобода и сигурност.
Всичко това кара настоящият състав да приеме, че процесната ПАМ е наложена в нарушение
на закона и при несъответствие с целта му, без да е доказана необходимостта от задържането
на лицето и следва да бъде отменена.
С оглед на изложеното обжалваната заповед е незаконосъобразна, като издадена в
несъответствие с материалноправните изисквания на закона и на основание чл.172, ал.1,
предл.второ от АПК, във връзка с чл.72, ал.4 от ЗМВР, следва да бъде отменена.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на Д. Х. И., чрез упълномощения процесуален представител – адв. Я. Р.
против заповед за задържане на лице рег.№ 3286зз-61/02.10.2024г. издадена от В. М. В. –
разузнавач при Главна дирекция „Национална полиция“. Със заповедта на основание чл.72,
6
ал.1, т. 1 от ЗМВР жалбоподателят е задържан за срок от 24 часа.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд
София – град, в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7