Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 06.12.2018 г.

 

                                 В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на  двадесет и втори ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                   

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                 Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3818 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от В.Д.Д., чрез пълномощника му адв.Д.П. срещу решение № 195270 от 16.08.2017 г., постановено по гр.дело № 56121/2016 год. по описа на СРС, І ГО,  28 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявения от В.Д.Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес-***, с адрес за призоваване: гр.София, бул.“ ********, чрез адв.Д.П., против „ С.В.“ ЕООД, вписано в Търговския регистър под ЕИК № *********, със седалище и адрес на управление-***, иск  с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка със сключения договор от 30.03.2014 г. № 300314/5 за туристически услуги, изменен с анекс № 1/ 30.03.2014 г. и анекс № 2/ 03.07.2015 г. за сумите: 2622,12 лв., стойност на закупени допълнително самолетни билети Тенерифе-Берлин-София; 333,22 лв.- стойност на нощувка в хотел в Берлин; 66 лв.-стойност на трансфер от летището в Берлин до хотела и обратно; 480 лв.- стойност на пътни разходи за бензин от Бургас-София- Бургас при отлагане на полета.

       Въззиваемата страна – ответник – „С.В.“-ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

      СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

          Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.                        

          Разгледана по същество въззивната жалба е  НЕОСНОВАТЕЛНА.

            Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

            Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

            Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

        Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:      

            С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

         В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца В.Д.Д. срещу ответника „С.В.“ ЕООД, ***, обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1  от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени за сумите посочени в диспозитива на решението на СРС, 28 с-в, в обжалваната му част. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.  

       В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя пълномощник адв.Д.П. се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, както и в коя част се обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания.

          За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.    

          Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

          С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.

         По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.  

         С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата инстанция.  При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.

         Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,

 

                                                 Р     Е     Ш     И    :

 

      ПОТВЪРЖДАВА  решение № 195270 от 16.08.2017 г., постановено по гр.дело № 56121/2016 год. по описа на СРС, І Г.О.,  28 с-в, в обжалваната част.

       РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

         

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             

                                  

                                                                              

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                   

 

                                                                                                          

                                                                                                     2.