РЕШЕНИЕ № 1192
Гр. Пловдив,
23.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, XIV въззивен граждански състав, в
публичното заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАН АНАСТАСОВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при секретаря Валентина Василева, като разгледа
докладваното от младши съдия И. въззивно гр.
дело № 1518 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производставото е по чл.258 и сл. ГПК.
Делото
е образувано по въззивна жалба от адв. О.Д., който е процесуален представител
на ищеца по първоинстанционното дело ГАПКО ЕООД. Жалбата е против решение на РС
- ПЛОВДИВ № 1599/24.4.2019 г. по гр. д. № 5247/18 г. С решението са отхвърлени
предявените от ГАПКО ЕООД против Г.Й.З. искове
за сумата от 4095,90 лв. - главница, представляваща сбор от направени разходи
от кредитора /възложител/, необходими за установяване и поправка на изпълнена с
недостатъци работа от длъжника /изпълнител/ по устен договор за изработка,
сключен през м. 03.2012 г. за изпълнение на ВиК инсталация, на собствения на
дружеството обект – „Шоурум и пакетажен цех за перилни препарати” в с. ****;
730,76 лв. - обезщетение за забава за периода 21.04.2016 г. – 21.01.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на
заявлението в съда - 22.01.2018 г. до окончателното погасяване, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1188/2018 г. на ПРС. Със
същото решение дружеството ГАПКО ЕООД е осъдено да заплати на Г.З. сумата 800
лв. - разноски по делото. Във въззивната жалба са изложени доводи за
неправилността на решението на РС ПЛОВДИВ. Счита се, че петгодишната
погасителна давност при СМР започва да тече от момента на откриването на
скритите недостатъци, а не както е посочено в решението на РС от момента на
приемането на работата от възложителя. Отделно от това във въззивната жалба са
изложени аргументи срещу доводите на районния съд, че ако се приеме, че искът не е погасен по давност,
то същият е основателен. Посочено е, че
изложените от РС доводи за неоснователност на иска не се подкрепят от събраните
по делото доказателства. Изложени са твърдения, че дори да се приеме, че
изпълнителят е извършвал дейност с материали на възложителя, същият като
специалист по ВиК инсталации, съгласно чл. 260 ЗЗД, е следвало да предупреди
възложителя, че тези материали са некачествени и след като не го е направил
следва да носи отговорността за отстраняването на недостатъците. Жалбоподателят моли за присъждане на сторените
разноски в това производство.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от адв. Х.Р., процесуален представител на
въззиваемта страна. В него е изложено становище, че жалбата е неоснователна,
доколкото съдебното решение е правилно и обосновано, тъй като първоинстанционният
съд е приел правилно, че срокът по чл. 265, ал. 3 ЗЗД започва да тече от
момента на предаване на изработеното, който правен извод се обосновава от
константната съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС. Освен
това счита, че щом строежът не е бил завършен към момента на прекратяване на
процесния договор за изработка се изключва отговорността на изпълнителя по чл.
265 ЗЗД за появили се в по-късен момент недостатъци, защото е прекъсната причинната връзка. Моли да се потвърди
решението на първоинстанционния съд, както и да се присъдят направените
разноски по делото пред настоящата инстанция.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
Решенето в е правилно,
като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Пловдивски
районен съд.
Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Производството
е образувано по искова молба на „Гапко” ЕООД, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 265, ал. 1, предложение второ ЗЗД. В нея се
твърди, че с устен договор за изработка, сключен през месец март 2012 год.,
ищцовото дружество възложило на ответника да изпълни ВиК инсталация, чрез
полагане на тръби за права и обратна вода на собствения на дружеството обект.
През 2014г. се установило теч.
Дружеството предприело действия по локализиране и установяване на
проблема, като след пробиване на бетонната плоча се открило и мястото, откъдето
изтича водата. Твърди, че този теч на
вода е в резултат на неточно изпълнение на работата от страна на ответника. За
този скрит недостатьк ищецът веднага уведомил изпълнителя Г.З., който неуспял
да отстрани повредата. Претендираната сума представлява направените от ищцовото
дружество разходи, необходими за поправката. Ответникът е депозирал отговор на
исковата молба, с който възразява, че проявилият се след около три години
пробив във водопроводната мрежа на дружеството – ищец на процесния обект, се
явява като пряка последица от неговото непрофесионално изпълнение – причината
за дефекта твърди да е естествена амортизация на водопроводната част,
предизвикала теча. Допуска, че е вследствие на некачествено изпълнение на
строителните работи по полагане на водопроводната мрежа, за което е отговорен
самия възложител.
Съдът при решаването на правния спор е събрал
всички доказателства, които страните са посочили и които са имали значение за
неговото пълно изясняване.
Настоящата инстанция изцяло споделя извода на първостепенния съд
че освен, че искът се явява неоснователен
като недоказан. Безспорно по
делото е, че през март 2012 г. ответникът по първоинстанционното производство е
положил тръби за права и обратна вода, но и двете страни посочват, че
задълженията му се изразяват само и единствено в тази негова дейност. Тази
строителна работа обаче е само част от
цялата строителната дейност по значително по-голям обект, предприета от
жалбоподателят. Това обстоятелство е със
съществено за делото, защото има значение за
установяването на причинно- следствена връзка между полагането на
тръбите и последващия теч, тъй като от него става ясно, че има висока степен на вероятност тръбите да се
спукали при полагането на насипа върху им. Този насип не е поставен от въззиваемата
страна и тя не би могла да предвиди или
да предотврати, ако той е поставен така че да не е съобразен с якостта и
еластичността на тръбите. Възможно е и дефект на самите тръби да е основанието
за теча, като не се твърди и не се установява те да са имали такива
недостатъци, които изпълнителят е бил длъжен да забележи дори като се съобрази
качеството му на профрсионалист. Следователно , не е основателно възражението на жалбоподателя,
че изпълнителят би трябвало да отговаря за това по смисъла на чл.260 ал.1 от ЗЗД, защото е напълно вероятно, ако тръбите са имали недостатъци по отношение
тяхната устойчивост, те да са били скрити, както и да не може да се констатира
тяхната неустойчивост на определен последващ натиск, причинен от насип, за
който дори въззиваемата страна не знае и не е длъжна да съобрази. Причинна
връзка между установения теч и работата на изпълнителя е недоказана и искът
следва да се отхвърли, като неоснователен, доколкото жалбоподателят е следвало
да докаже при условията на пълно и главно доказване тази причинна връзка, като
правните последици от липсата на това доказване са задължение на съда за
неприемането на този факт за осъществил се.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че крайният срок за упражняване на
правото на възражение за недостатъци на при извършаване на СМР-та се погасява с
изтичане на пет години месеца от приемането на работата, което безспорно е
станало през март 2012г. Срокът предвиден в чл. 265, ал. 3 ЗЗД, е петгодишен давностен срок и той
започва да тече от приемането на работата, което действие има фактическо и правно значение. Тази разпоредба е категорична, че правата,
които има възложителя свързани породени от недостатъци на работата „се погасяват в шест месеца, а при
строителни работи - в пет години“.
Неоснователно е възражението на въззивната страна, че при скрити
недостатъци този срок започва да тече от момента на откриването им.
Горецитираната разпоредба разграничава два вида срокове като им отрежда
различна продължителност. Тяхната продължителност бива диференцирана не с оглед на вида на недостатъка, а по вида на извършваната работа. Въпросното
отграничение изрично и нарочно им отрежда различна продължителност. Предвидено и съобразено е, че когато тя е
строителна, на възложителя му е нужно значително повече време, за да установи
недостатъка. Освен това трябва да се има предвид и разпоредбата на чл.197 от ЗЗД- Исковете на
купувача по чл. 195 се погасяват с
изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при
продажбите на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка,
срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на
страните. (2) Срокът
тече от предаването на вещта. Този срок изпълнява същата функция и има същата цел
като вече разгледания, а именно – да даде сигурност на едната страна ,че
правата й са защитени и няма да пострада от недобросъвестни
продавачи(възложители), а на другата, че
претенциите към нея ще бъдат предявени в разумен срок и продавача(изпълнителят)
няма да отговарят, за работа, която е приета преди толкова дълго време, че
прави невъзможно да се изследва доколко даден недостатък е бил наличен по време
на приемането на работата или се е получил вследствие на амортизация или по
други причини. Всяка вещ се амортизира, а
след един необозримо дълъг период би било невъзможно за възложителя да
докаже при пълно и главно доказване причинната
връзка между недостатъка и вредите. Така според систематичното и телеологично
тълкуване този срок е категорично установен от момента на предаване на
работата.
Съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и представени доказателства
за реализирането на разноските в общ размер от 800 лв.
С
оглед на правилата, установени от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване, доколкото решението е постановено
по гражданско дело и цената на иска е под 5000 лв.
Мотивиран
от горното съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДВА
решение
№ 1599/24.4.2019 г. по гр. д. № 5247/18 г.по описа на РС – ПЛОВДИВ.
ОСЪЖДА „Гапко” ЕООД с ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: с. **** ДА ЗАПЛАТИ НА Г.Й.З., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 800 лв.- разноски по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: