РЕШЕНИЕ
№ 11819
гр. София, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ГЕРГАНА Ж. ТРОЯНОВА
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Ж. ТРОЯНОВА Гражданско дело
№ 20221110124940 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове от Д. В. Д.
(ищец) срещу „Булсатком” ЕООД (ответник), както следва:
иск по чл.66, ал.2 от Кодекса на труда (КТ) за заплащане на сумата 67799.40 лева
– обезщетение при прекратяване на трудов договор, дължимо по т.9 от ДС от
01.04.2017г. към ТД от 26.09.2012г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното плащане;
иск по чл.86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане
на сумата 12806.50 лева – лихва за забава за периода 02.07.2020г. – 12.05.2022г.
Ищецът твърди, че е постъпил на работа при ответника като счетоводител въз
основа на трудов договор от 26.09.2012г., като последно заеманата от него позиция в
предприятието на ответника била ръководител счетоводен отдел. Заявява, че с
отправено от него предизвестие по чл.326, ал.1 КТ трудовото правоотношение било
прекратено, но работодателят не му заплатил обезщетение, дължимо при прекратяване
на договора в размер на 12 месечни брутни работни заплати по т.9 от Допълнителното
споразумение от 01.04.2017г. Посочва, че обезщетението било платимо до 15
календарни дни от прекратяването на трудовото правоотношение, поради което с
изтичане на така определения срок работодателят е изпаднал в забава. Предвид
изложеното, предявява посочените по-горе искове. Претендира разноски.
1
Ответникът признава, че страните са били в трудово правоотношение, по което
ищецът е заемал длъжността ръководител счетоводен отдел, прекратено с
предизвестие от служителя по чл.326, ал.1 КТ. Не оспорва размера на последното
получено брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец, съответно размера
на евентуално дължимото обезщетение. Оспорва правото на ищеца да получи сумата с
довод, че клаузата на т.9 от ДС от 01.04.2017г. е недействителна на основание чл.74,
ал.4 КТ вр.чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД – липса на основание, а също и поради това, че е
нищожна като противоречаща на добрите нрави – чл.74, ал.4 КТ вр.чл.26, ал.1, пр.3
ЗЗД. Заявява също, че тази клауза не обвързва работодателя, тъй като ДС е подписано
от оправомощено лице, който се е споразумял с ищеца във вреда на ответника. Счита,
че такова обезщетение може да се търси само при прекратяване на трудовия договор от
работодателя или в резултат на негово недобросъвестно поведение, но не и когато
основанието за това е отправено от служителя предизвестие. Претендира разноски.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, а и от представените доказателства се установява, че
страните са били обвързани от трудово правоотношение, възникнало с подписване на
трудов договор на 26.09.2012г., в изпълнение на който ищецът е постъпил на работа
при ответника на длъжност счетоводител на пълно работно време при петдневна
работна седмица. Видно от представено уведомление по чл.62, ал.5 КТ работодателят е
декларирал, че служителят е постъпил на работа на 10.10.2012г. Съгласно т.13 от
договора служителят имал право да прекрати правоотношението с тримесечно
предизвестие. Договорът бил сключен със срок за изпитване, с изтичането на който се е
трансформирал в безсрочен по силата на закона – чл.71, ал.2 КТ.
Установява се, че с ДС от 01.07.2013г. служителят бил назначен на длъжност
ръководител счетоводен отдел, а с ДС от 01.04.2017г. било завишено основното и
допълнителното му трудово правоотношение и било постигнато съгласие, с което
работодателят поемал задължение да заплати на служителя обезщетение в размер на 12
месечни брутни работни заплати при прекратяване на трудовия договор, независимо от
останалите дължими по закон обезщетения и независимо от повода и основание за
прекратяване на правоотношението. Това изменение на трудовия договор било
обективирано в т.9 от ДС и в същото се предвиждало, че обезщетението било платимо
до 15 календарни дни от прекратяване на договора.
Видно от приложено предизвестие вх.№ Сф018/16.03.2020г. ищецът поискал да
бъде прекратен трудовия му договор по съгласие на страните, каквото не е било
постигнато, доколкото липсват данни предложението да е било прието от
работодателя. Същевременно, молбата съдържа изявление, че при несъгласие с
предложението, същата да се счита за предизвестие за прекратяване на трудовото
2
правоотношение по чл.326 КТ.
Установява се, че със Заповед № 147/15.06.2020г. работодателят е констатирал
прекратяване на трудовия договор на ищеца на основание отправеното предизвестие и
считано от 17.06.2020г.
Доказва се също, че брутното трудово възнаграждение на служителя за последен
пълен отработен месец (м.04.2020г.) е в размер на 5649.95 лева.
Видно от приложена покана с вх.№ ....../30.07.2020г. работодателят е бил
поканен да заплати на ищеца обезщетението по т.9 от ДС от 01.04.2017г. в размер на
67799.40 лева по посочена от служителя банкова сметка. Няма данни за превод на
търсената главница и не се твърди от ответника осъществяване на такова плащане в
правния мир.
Други доказателства не са представени.
Спорът между страните е правен и касае действителността на т.9 от ДС от
01.04.2017г. към ТД от 26.09.2012г. на ищеца, с която работодателят е приел да му
плати обезщетение при прекратяване на трудовия договор. Спорът произтича от
възражението на ответника, че тази клауза е нищожна като противоречаща на добрите
нрави, както и поради липса на основание, тъй като не държи сметка за основанието, на
което се прекратява трудовото правоотношение, поради което се явява приложима и
при прекратяване на договора по вина на служителя, евентуално че клаузата е
подписана от лице във вреда на работодателя. Евентуално се поддържа, че
обезщетението по т.9 от ДС е дължимо само при прекратяване на договора от
работодателя, когато поводът не е противоправно поведение на служителя, както и
когато е прекратен от служителя, но поради виновно и противоправно поведение на
работодателя.
Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и
доказателствата, въз основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ допуска с трудов договор да се уговарят и други
условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с
повелителни разпоредби на закона, а също и условия, които са по-благоприятни за
работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Основана на
тази норма е спорната т.9 от ДС от 01.04.2017г. към трудовия договор на ищеца с
ответника. Клаузата е подписана за работодател от законния му представител и не
съставлява действие на договаряне във вреда на ответното дружество.
Обстоятелството, че с нея се уговарят по-благоприятни за служителя условия на
договора спрямо първоначалната му редакция, не прави уговорката недействителна по
чл.40 ЗЗД.
3
Правен спор, идентичен на настоящия, е бил неколкократно поставян на
разглеждане пред съда и по него са постановени решения на ВКС, които са по реда на
чл.290 ГПК. Макар да нямат задължителна сила за правоприлагащите органи, тези
решения обобщават практиката на съдилищата по поставения правен въпрос и се
споделят от настоящия съд. Производствата са били образувани по предявени от други
служители на ответника искове на същото правно основание, а клаузата, на която
основават вземането си, е идентична като текст на т.9 от ДС от 01.04.2017г. на ищеца.
Съгласно тези решения, клаузата е частично недействителна само в частта, в която
обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за
прекратяване на трудовия договор“ и е действителна в останалата част. При така
приетото тълкуване се избягва противоречие на уговорката с добрите нрави, тъй като
се изключва възможността работодателят да дължи обезщетение и когато договорът е
прекратен с дисциплинарно уволнение, т.е. поради виновното поведение на служителя.
Когато обаче служителят е добросъвестен, обезщетение по тази клауза му се дължи. В
този смисъл са Решение № 44/11.03.2022г. по гр.д.№ 2721/2021г. на ВКС, IV ГО,
Решение № 28/23.03.2022г. по гр.д.№ 2376/2021г. на ВКС, III ГО, Решение №
75/23.06.2022г. по гр.д.№ 2712/2021г. на ВКС, III ГО, Решение № 30/24.06.2022г. по
гр.д.№ 1883/2021г. на ВКС, IV ГО, и дори Решение № 84/29.06.2018г. по гр.д.№
2624/2017г. на ВКС, III ГО, на което се позовава в доводите си ответника. В него ВКС е
разгледал различна хипотеза, когато обезщетението е определяемо като сбор от
месечните заплати за три години при безсрочен договор, респ. за оставащите месеци до
края на срочния договор, като отново касационната инстанция е акцентирала на извода,
че при тълкуването на клаузата следва да се счита, че тя не е приложима, само когато
трудовото правоотношение е прекратено поради виновно поведение на служителя.
Неоснователно е възражението на ответника, че клаузата не намира приложение,
когато трудовият договор е прекратен от служителя с предизвестие от негова страна.
Отправянето на предизвестие по чл.326, ал.1 КТ е право на служителя и
упражняването му не съставлява негово противоправно и виновно поведение. Такова
изявление съставлява добросъвестно поведение. Евентуална недобросъвестност може
да се извежда само при упражнено право в кракът срок след подписване на трудовия
договор, респ. на клауза към него, предвиждаща заплащането на такова обезщетение, с
единствената цел и мотив да го получи. Такива предпоставки не са налице в настоящия
случай – така и в Решение № 44/11.03.2022г. по гр.д.№ 2721/2021г. на ВКС, IV ГО,
както и Решение № 28/23.03.2022г. по гр.д.№ 2376/2021г. на ВКС, III ГО.
Неоснователно е възражението, че размерът на търсено обезщетение е
прекомерен, тъй като в практиката не се уговарят такива. Освен, че чл.66, ал.2 КТ
допуска съглашение с такова съдържание (щом не противоречи на закона, добрите
нрави и е по-благоприятно за служителя), то размерът му не е необичаен, както се
твърди. Така определяеми са и други обезщетения предвидени по специални закони,
4
също свързани с престирането на труд. С оглед позицията, заемана от ищеца, и
продължителността на полагания от него труд, размерът на дължимо обезщетение
също не се явява прекомерен.
Неоснователно е възражението, че така приетото тълкуване на клаузата от
трудовия договор би довела до невъзможност за работодателя да осъществява
дейността си, тъй като и други служители имали същите клаузи в трудовите си
договори и това би заставило ответника да плаща значими обезщетения в бъдеще.
Такъв аргумент е ирелевантен. Преценка на работодателя е дали да постигне подобно
съглашение с наетия служител. При постигнато съглашение обаче, последният е
задължен да го спазва. Уместно е да се посочи, че видно от посочените по-горе
решения, трудови договори с идентични на спорната клауза са били подписвани от
ответника още 2015г. При преценка за неблагоприятност на клаузата за работодателя,
последният е можел да избегне плащането на такова обезщетение, като не го включва в
съдържанието на трудовото правоотношение.
Водим от горното, съдът намира исковата претенция за заплащане на търсеното
обезщетение за основателна. Същата е и доказана по размер, тъй като страните не
спорят, че е определяем на база БТВ в размер на 5649.95 лева, за което ищецът е
представил доказателства.
Основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва,
възлизаща в търсения от ищеца размер за периода 02.07.2020г. (датата на изпадане на
ответника в забава съгласно т.9 от ДС от 01.04.2017г., задължаваща го да плати
обезщетението до 15 календарни дни от прекратяване на трудовия договор) до
12.05.2022г. (на която дата е депозирана исковата молба в съда).
Решението се постановява срещу „Булсатком“ ЕООД, като правоприемник на
„Булсатком“ ЕАД, за което дружество е образувано производство по несъстоятелност
по т.д.№ 1334/2021г. на СГС, VI-8 състав, като производството по настоящото дело не
е било спряно, тъй като касае трудово-правен спор – аргумент от чл.637, ал.1 ТЗ.
По разноските
При този изход на спора, съдът присъжда в тежест на ответника разноските,
направени от ищеца по делото в размер на 3000.00 лева – реално заплатено адвокатско
възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на търсения разход
съдът приема за неоснователно. Исковете са оценяеми и поради това минимално
дължимото възнаграждение за процесуално представителство по тях е посоченото в
чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ. Уговореното и заплатено възнаграждение от 3000.00 лева е
към минималния праг по Наредбата, поради което не подлежи на намаляване като
прекомерно.
5
Ответникът следва да заплати и дължимите към Софийския районен съд
държавни такси по уважените искове, които са в общ размер от 3224.24 лева, от които
2711.98 лева по иска за главница и 512.26 лева по иска за мораторна лихва.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско
-ти
отделение, 55 състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Булсатком“ ЕООД, ЕИК ........, да заплати на Д. В. Д., ЕГН
**********, със съдебен адрес: ...... (чрез адв.Б. Ц.), следните суми:
на основание чл.66, ал.2 от КТ - сумата 67799.40 лева – обезщетение при
прекратяване на трудов договор, дължимо по т.9 от ДС от 01.04.2017г. към ТД от
26.09.2012г., ведно със законната лихва от 13.05.2022г. до окончателното
плащане;
на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД – сумата 12806.50 лева – лихва за забава за
периода 02.07.2020г. – 12.05.2022г.;
на основание чл.78, ал.1 от ГПК – сумата 3000.00 лева – разноски по делото.
УКАЗВА на ответника, че присъденото вземане може да бъде заплатено по
следната банкова сметка на ищеца: .......
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 ГПК, „Булсатком“ ЕООД, ЕИК ........, да
заплати по сметка на Софийския районен съд сумата 3224.24 лева – държавни такси по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6