Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми септември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Л. ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 16301 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 211338 от 08.09.2019 г., постановено по
гр.д. № 45600/2014 г. на СРС, I ГО, 37
състав, П.Й.Х. е осъдена да заплати на П.Д.П., на основание чл.57, ал.2 СК,
сумата от 604 лв., представляваща наем за ползването на бившето семейно жилище,
представляващо апартамент № 1, находящ се в гр. София, ул. „******, за периода
08.08.2012 г. – 20.08.2014 г., заедно със законната лихва от 20.08.2014 г. до
изплащане на сумата. Искът е отхвърлен за сумата над 604 лв. до пълния предявен
размер от 3 360 лв. поради извършено прихващане с вземане с правно
основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 2 756 лв., представляваща
обезщетение за ползване на притежаваната от П.Х. част от съсобствения на
страните имот, представляващ двуетажна жилищна сграда с гаражен етаж, находяща
се в гр. Ботевград, ул. „******за периода 13.02.2014 г. – 07.08.2014 г.
Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 205, 58 лв. разноски, съобразно уважената част от иска. Ищецът е осъден да
заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 909, 93 лв.
разноски по делото, съобразно отхвърлената част от иска.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ответницата П.Й.Х.. Счита, че решението е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и
е необосновано. Излага съображения, че първоинстанционният съд неправилно не е
разгледал наведеното от нея възражение за постигнато между страните
споразумение процесният имот в гр. София да се ползва от нея безвъзмездно.
Счита, че своевременно с отговора на исковата молба е изложила фактически твърдения,
че счита присъденото й ползване на семейното жилище да е безвъзмездно, защото
такава е била волята на страните, като определянето на правната квалификация е
задължение на съда, който е следвало да квалифицира така заявените твърдения
като възражения на ответницата в сочения смисъл. Същевременно, съдът е допуснал
изслушването на свидетелката Р.Ж.за доказване на твърденията за уговорено
безвъзмездно ползване, като от страна на последната са депозирани показания, че
е възприела как страните са се разбрали ответницата да остане да живее в
апартамента и да не плаща на ищеца нищо. В случай, че не бъдат възприети
посочените доводи за своевременно наведено възражение за уговорено безвъзмездно
ползване на апартамента в гр. София, излага съображения, че неправилно
първоинстанционният съд е определил дължимия от ответницата наем за исковия
период. В тази връзка поддържа, че след прекратяване на брака между страните,
СИО е била прекратена при равни дялове, поради което ищецът е собственик на 1/2
ид.ч. от процесния апартамент. Счита, че за периода 08.08.2012 г. – 14.03.2013
г., в който в процесното жилище са живели и двете ненавършили пълнолетие деца
на страните, дължимият от ответницата наем възлиза на 1/3 част от дължимия наем
за собствената на ищеца 1/2 ид.ч., а за периода от навършване на пълнолетие на сина
им Д.Д. - 15.03.2013 г. до 20.08.2014 г. ответницата дължи 1/2 от половината
наемна цена. Счита за неправилен възприетия от първоинстанционния съд подход,
при който е направено процентно съотношение между площта на жилището и площта
на използваните само от децата стаи, мотивирано с довода, че смисълът на чл.57,
ал.2, изр.2 СК е да бъде съобразена само тази част от жилището, чието
непосредствено и по възможност единствено предназначение е да обслужва нуждите
на децата. В тази връзка поддържа, че „жилищната площ“ е цялото семейно жилище,
включващо всички помещения в обхвата му, независимо от тяхното функционално
предназначение. Излага съображения и че
възражението й за прихващане е следвало да бъде уважено до размера на сумата от
3 113 лв., представляваща 1/2 от наема от 6 226 лв. съгласно вариант
2 от първоначалното заключение на СТЕ, изчислен и за двата жилищни етажа на
къщата в гр. Ботевград, а не само до размера на сумата от 2 756 лв., представляваща
½ от наема от 5 511 лв., изчислен за единия жилищен етаж по вариант
1 от първоначалното заключение на вещото лице. По същество счита за правилни
изводите на съда, че в нейна полза е възникнало вземане за обезщетение по
чл.31, ал.2 ЗС, но не и че такова се дължи за лишаването й от ползване само на
втория етаж от къщата. С оглед изложеното счита, че след правилно изчисляване
на дължимия между страните наем за двата имота и при наведено от ответната
страна възражение за прихващане, предявеният от ищеца иск следва да бъде изцяло
отхвърлен. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения срещу нея иск.
Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва. По отношение на довода за
своевременно направено възражение за уговорено между страните безвъзмездно
ползване на апартамента в гр. София, счита за правилни изводите на първата
инстанция, че такова твърдение не е било направено с отговора на исковата молба,
а едва в първото по делото заседание и то във връзка с разпит на допуснат по
делото свидетел, от които и по същество счита, че дори да бяха обсъдени от
страна на първата инстанция, не се установява такава уговорка да е била
постигната. По отношение на оплакването за неправилно определяне на дължимия от
ответницата наем за апартамента в гр. София, счита същото за неоснователно,
доколкото правилно наемът е бил изчислен след приспадане на ползваната от
децата жилищна площ. По отношение на оплакването за неправилно определяне на
дължимото от ищеца обезщетение за лишаване на ответницата от ползване на къщата
в гр. Ботевград, счита същото за неоснователно, доколкото размерът му е
определен по вариант 1 на заключението на СТЕ по делото – за наем на двуетажна
къща при положение, че е обзаведен само единият етаж. По изложените съображения
моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението в
обжалваната част. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна,
във връзка с наведените във въззивната жалба и отговора доводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената проверка настоящата инстанция намира,
че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, поради което
следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателката относно неговата
правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.57, ал.2 СК. Ищецът твърди, че бракът му с ответницата П.Й.Х. е
прекратен с решение за развод от 08.08.2012 г. Твърди, че по време на брака си
с ответницата са придобили в режим на СИО недвижим имот, представляващ апартамент
№ 1, находящ се в гр. София, ул. „******, който имот съгласно утвърденото при
развода споразумение е предоставен за ползване на ответницата, където тя живее
с непълнолетното дете на страните. Позовава се на нормата на чл.57, ал.2 СК, по
силата на която счита, че между него и ответницата е възникнало наемно
правоотношение от влизане в сила на решението на съда от 08.08.2012 г. Счита,
че ответницата му дължи наем в размер на 140 лв. месечно, изчислен на база 560
лв. месечно за целия имот, съответно – 280 лв. за собствената му 1/2 ид.ч. от
имота, намалена на половина предвид обстоятелството, че заедно в имота с
ответницата живее и тяхното непълнолетно дете. По изложените съображения моли
съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата от
3 360 лв., представляваща наем за имота за периода 08.08.2012 г. –
20.08.2014 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 20.08.2014 г. до
окончателното ѝ изплащане. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответницата П.Й.Х., с който оспорва иска по основание и размер.
Твърди, че бракът им с ищеца е прекратен по взаимно съгласие, при което
съпружеската имуществена общност по отношение на придобитото през време на
брака им жилище е прекратена при равни дялове. Твърди, че семейството е
ползвало и друг имот – къща, находяща се в гр. Ботевград, която към момента на
постановяване на решението за прекратяване на брака им се ползва изцяло от
ищеца, поради което последният не е имал искане за определяне на наем от
бракоразводния съд. Развива доводи, че нормата на чл.57, ал.2 СК има
диспозитивен характер, както и че възникналото по силата на чл.57 СК наемно
правоотношение, за разлика от това по чл.228 и сл. ЗЗД, изначално е
безвъзмездно, но може са придобие възмезден характер, ако някоя от страните по
него поиска това от надлежния съд. Твърди, че с решението за прекратяване на
брака помежду им ползването на семейното жилище е предоставено на нея и двете
им родени от брака деца до навършване на пълнолетие на по-малкото от тях.
Твърди, че апартаментът се състои от две спални помещения и хол с кухненски
бокс и за да осигури нормални битови условия на децата, които са от различен
пол и с голяма възрастова разлика, едното спално помещение се ползва от дъщеря
й, а другото – от сина й, а ответницата спи на дивана в хола, който се ползва
освен от нея, и от двете деца. Твърди, че синът и е навършил пълнолетие на
15.03.2013 г. Твърди, че на 01.08.2014 г. е прехвърлила собствеността на
собствената й 1/2 ид.ч. от имота в полза на трето за спора лице, като си е
запазила право на ползване. Заявява, че в случай че искът на ищеца бъде приети
за основателен, прави възражение за прихващане със свое вземане към него в
размер на 3 753 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
собствената й 1/2 ид.ч. от двуетажна къща в гр. Ботевград. ул. „******, с обща
застроена площ от 328, 47 кв.м. за периода 13.02.2014 г. – 07.08.2014 г. Твърди,
че след прекратяване на брака им ищецът е завзел посочения имот изцяло, като я
е лишил от ползване на собствената й 1/2 ид.ч., като е сменил патрона на
входната врата и не й е осигурил достъп до имота, упражнявал е по отношение на
нея домашно насилие. Моли съда да отхвърли предявения срещу нея иск. Претендира
разноски.
Не е спорно между страните, че същите са били в брак,
който е прекратен с решение от 08.08.2012 г., постановено по гр.д. № 11074/2012
г. на СРС, 84 състав, по тяхно взаимно съгласие. Упражняването на родителските
права по отношение на родените от брака деца Д.П.Д., роден на *** г., и Т.П.Д.,
родена на *** г., е предоставено на майката П.Й.Х.. На последната е
предоставено и ползването на семейното жилище – апартамент № 1, находящ се в
гр. София, ул. „****** придобит по време на брака в режим на СИО с нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 171, том III, рег. № 11347, дело № 539/2002 г. от 09.10.2002 г.,
състоящ се от: две стаи, дневна с кухненски бокс, мокри помещения и други
сервизни помещения, до навършване на пълнолетие на малолетното дете Т.П.Д..
Съгласно чл.57, ал.1, изр.1 СК по силата на съдебното
решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1,
2, 3 и 5, възниква наемно отношение. Нормата на чл.57, ал.1 СК предвижда, че всяка
от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за
развод, което в случая не е сторено, видно от решението за прекратяване на
брака между страните.
Не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателката, че същата своевременно е заявила пред първата инстанция
възражение за постигнато между страните съгласие имотът да се ползва
безвъзмездно от ответницата. С отговора на исковата молба ответницата не е
заявила такова фактическо твърдение, а се е бранила с довод, че семейството е
ползвало и друг имот – къща, находяща се в гр. Ботевград, която към момента на
постановяване на решението за прекратяване на брака им се ползва изцяло от
ищеца, поради което последният не е имал искане за определяне на наем от
бракоразводния съд. Обстоятелството, че искане в сочения смисъл не е бил
отправено пред бракоразводния съд обаче не прегражда правото на ищеца да
претендира наем в отделно исково производство, какъвто именно е процесният
случай. От друга страна, в отговора на исковата молба са развити доводи, че
нормата на чл.57, ал.2 СК има диспозитивен характер, както и че възникналото по
силата на чл.57 СК наемно правоотношение, за разлика от това по чл.228 и сл. ЗЗД, изначално е безвъзмездно, но може са придобие възмезден характер, ако
някоя от страните по него поиска това от надлежния съд. Даденото от страната
тълкуване на нормата на чл.57 СК не представлява по съществото си фактическо
твърдение, че между страните по спора е било постигнато съгласие ответницата да
ползва предоставеното й семейно жилище безвъзмездно. По изложените съображение
не може да бъде споделен доводът на жалбоподателката, че е направила фактическо
твърдение, което неправилно не е било възприето от страна на първоинстанционния
съд като възражение в сочения смисъл.
С определение на съда от 19.10.2016 г. на ответницата
е допуснат един свидетел за установяване начина на ползване на процесния имот и
двама свидетели за установяване на пречките за ползване на имота в гр.
Благоевград. В проведеното на 20.12.2016 г. първо по делото открито съдебно
заседание пред СРС процесуалният представител на ответницата е направил
изявление, че ще задава въпроси към свидетелката Х.-Ж.във връзка с
договореностите на страните във връзка със споразумението за развод по взаимно
съгласие и по-конкретно – какви са се разбрали страните във връзка с ползването
на жилището, доколкото в споразумението не съществува договорен наем, както и
че ще попита свидетелката дали страните са се разбрали да ползват жилището
възмездно или безвъзмездно. Тези въпроси са били допуснати от съда, като в акта
си по съществото на спора, а именно – обжалваното решение съдът е приел, че не
следва да обсъжда свидетелските показания в посочената част с оглед липсата на
своевременно релевирано възражение за уговорено безвъзмездно ползване на имота.
Настоящата инстанция споделя доводите на
първоинстанционния съд, като счита, че разпитът на свидетеля за обстоятелства,
за установяването на които същият не е бил допуснат, не би могло да санира пропуска
на страната да ги въведе своевременно в предмета на спора.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че в полза на
ищеца е възникнало вземане за заплащане на наем от влизане в сила на решението
за прекратяване брака му с ответницата, по силата на което ползването на
процесния апартамент е било предоставено на последната.
От страна на жалбоподателката се поддържа оплакване
относно размера на дължимия наем и в частност – за неправилно приложение на
нормата на чл.57, ал.2, според която не се дължи наем за ползваната от
ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че дължимият
наем следва да се определи на база първия вариант от допълнителното заключение
на СТЕ, в какъвто смисъл са и доводите във въззивната жалба. Правилно първоинстанционният
съд е отчел и значението на обстоятелството, че през исковия период – на
15.03.2013 г. едно от децата е навършило пълнолетие.
При определяне размера на наема, който не се дължи за
ползваната част от семейното жилище от непълнолетното дете от брака, съдът
следва да приложи точно закона във връзка с употребеното понятие „жилищна площ“
- чл. 57 СК. Семейното жилище е съвкупността от жилищни и сервизни
помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на семейството. В този
смисъл жилищна площ е площта на цялото семейно жилище, включващо всички
помещения в обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално
предназначение, защото нуждите на обитателите могат да бъдат пълноценно
задоволени само при наличие и на двете категории помещения. При определяне на
наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака,
следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на
жилището, а не само стаята, която му служи за спалня /в посочения смисъл - решение
№ 123 от 4.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г. на ВКС, IV ГО, постановено по
реда на чл.290 ГПК/.
При съобразяване на горните разяснения, съдът намира,
че в случая следва да бъде отчетена не само площта на ползваните само от двете
деца спални помещения, но и техният дял на обитаване от всички помещения в
жилището, в какъвто смисъл са и доводите на жалбоподателката.
При съобразяване допълнителното заключение на СТЕ
следва да се приеме, че дължимият наем за периода 08.08.2012 г. – 14.03.2013 г.
за целия апартамент възлиза на сумата от 3 096, 35 лв. В този период
жилището е ползвано от жалбоподателката и двете ненавършили пълнолетие деца, за
които не се дължи наем, поради което дължимият от ответницата наем възлиза на
1/3 от 1/2 от посочената сума в размер на 516, 06 лв.
При съобразяване допълнителното заключение на СТЕ
следва да се приеме, че дължимият наем за периода 15.03.2013 г. – 20.08.2014 г.
за целия апартамент възлиза на сумата от 8 616, 59 лв. В този период
жилището е ползвано от жалбоподателката и едното ненавършило пълнолетие дете,
за което не се дължи наем, поради което дължимият от ответницата наем възлиза
на 1/2 от 1/2 от посочената сума в размер на 2 154, 15 лв.
С оглед изложеното по отношение на посочените два
периода, общият размер на дължимия от ответницата наем за исковия период
08.08.2012 г. – 20.08.2014 г. възлиза на сумата от 2 670, 21 лв.,
определен по реда на чл.162 ГПК, при съобразяване допълнителното заключение на
СТЕ.
Ответницата своевременно е направила възражение за съдебно
прихващане с нейно вземане към ищеца по чл.31, ал.2 ЗС. От страна на
първоинстанционния съд са формирани изводи, че процесното вземане съществува,
като доводите пред настоящата инстанция се съсредоточават до приетия от първата
инстанция размер на последното. Неоснователно се поддържа от жалбоподателката,
че първоинстанционният съд е определил размер на дължимото обезщетение за
лишаване от право на ползване на собствената на ответницата 1/2 ид.ч. само от
втория етаж от къщата, находяща се в гр. Ботевград. Размерът на дължимото
обезщетение е определен на база вариант 1 от заключението на СТЕ – при условие,
че само вторият етаж в сградата е бил обзаведен. От ангажираните гласни
доказателства безпротиворечиво се установява, че до прекратяване брака между
страните те са обитавали втория етаж от къщата, който се е ползвал и е бил
обзаведен, а първият етаж не е бил обзаведен, имало е паркет и мазилка. В
представената по делото нотариална покана от П.П. до П.Х., предоставена за
връчване на нотариус рег. № 127 на НК на 10.03.2014 г., е обективирано
извънсъдебно признание на ищеца, че ползва две стаи на първия етаж от къщата в
гр. Ботевград (т.1 от нотариалната покана). От показанията на свидетелката Й.,
майка на ищеца, обаче се установява, че след развода (08.08.2012 г.) синът й не
се е качвал на втория етаж и е започнал да обзавежда първия етаж, а от
показанията на свидетеля – Х., баща на ответницата – че първият етаж е бил
измазан, с под от паркет, който свидетелят лично е поставил и знае от ищеца, че
е сложил камина на първия етаж. По изложените съображения съдът намира, че
размерът на дължимото обезщетение следва да се определи по вариант 2 на
заключението на СТЕ с оглед състоянието на имота през заявения от ответницата
период: 13.02.2014 г. – 07.08.2014 г., като 1/2 от сумата 6 226 лв. и
следователно възлиза на сумата от 3 113 лв.
С оглед изложеното се налага извод, че в полза на
ищеца е възникнало вземане по чл.57, ал.2 СК за сумата от 2 670, 21 лв. За
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 3 360 лв. (689, 79
лв.) искът се явява неоснователен. Заявеното от страна на ответницата
възражение за прихващане с нейно вземане към ответника с правно основание
чл.31, ал.2 ЗС се явява основателно до размера на сумата от 3 113 лв. Доколкото
двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях,
вземането на ищеца към ответницата за сумата от 2 670, 21 лв. се явява
изцяло погасено чрез прихващане с вземането на ответницата към ищеца в размер
на 3 113 лв.
По изложените съображения първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца
сумата от 604 лв., както и в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над
604 лв. до 689, 79 лв. (85, 79 лв.) като погасен чрез прихващане, като вместо това
претенцията на ищеца за сумата от 689, 79 лв. бъде отхвърлена като
неоснователна. Решението следва да се потвърди в частта, с която искът е
отхвърлен над сумата от 689, 79 лв. до пълния предявен размер от 3 360 лв.
(2 670, 21 лв.) – като погасен чрез прихващане с вземането на ответницата
към ищеца по чл.31, ал.2 ЗС, което възражение въззивният съд намира за
основателно за сумата от 3 113 лв.
По
разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има
ответницата. За производството пред СРС ответницата има право на разноски в
размер на сумата от 1 104, 35 лв., от които й е присъдена сумата от 909,
93 лв., поради което следва да й бъде присъдена сумата от още 194, 42 лв.
Ответникът няма право на разноски, поради което решението следва да се отмени в
частта, с която такива са му били присъдени.
Жалбоподателката има право на разноски за въззивната
инстанция, но доколкото не претендира такива, разноски не следва да й се
присъждат. Ответникът по жалбата няма право на разноски за въззивното
производство.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
211338 от 08.09.2019 г., постановено по гр.д. № 45600/2014 г. на СРС, I ГО, 37 състав, в ЧАСТТА,
с която П.Й.Х., ЕГН ********** е осъдена да заплати на П.Д.П., ЕГН **********,
на основание чл.57, ал.2 СК, сумата от 604
лв., представляваща наем за ползването на бившето семейно жилище,
представляващо апартамент № 1, находящ се в гр. София, ул. „******, за периода
08.08.2012 г. – 20.08.2014 г., заедно със законната лихва от 20.08.2014 г. до
изплащане на сумата, в ЧАСТТА, с
която е отхвърлен искът на П.Д.П., ЕГН ********** срещу П.Й.Х., ЕГН **********
с правно основание чл.57, ал.2 СК за сумата над 604 лв. до 689, 79 лв. –
като погасен чрез прихващане, както и в ЧАСТТА,
с която П.Й.Х., ЕГН ********** е осъдена да заплати на П.Д.П., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 205,
58 лв., представляваща разноски за производството пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от П.Д.П., ЕГН ********** срещу П.Й.Х., ЕГН ********** иск с правно основание
чл.57, ал.2 СК за сумата от 689, 79
лв., представляваща наем за ползването на бившето семейно жилище,
представляващо апартамент № 1, находящ се в гр. София, ул. „******, за периода
08.08.2012 г. – 20.08.2014 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
211338 от 08.09.2019 г., постановено по гр.д. № 45600/2014 г. на СРС, I ГО, 37 състав, в ЧАСТТА,
с която е отхвърлен предявеният от П.Д.П., ЕГН ********** срещу П.Й.Х., ЕГН **********
иск с правно основание чл.57, ал.2 СК за сумата над 689, 79 лв. до пълния предявен размер от 3 360 лв. – като погасен чрез прихващане с вземане на П.Й.Х. към П.Д.П. с правно
основание чл.31, ал.2 ЗС, заявено с възражение за прихващане за сумата от
3 753 лв., което въззивният съд намира за основателно за сумата от 3 113 лв., представляваща обезщетение
за ползване на притежаваната от П.Х. част от съсобствения на страните имот,
представляващ двуетажна жилищна сграда с гаражен етаж, находяща се в гр.
Ботевград, ул. „******за периода 13.02.2014 г. – 07.08.2014 г.
ОСЪЖДА П.Д.П., ЕГН
********** да заплати на П.Й.Х., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата от 194, 42 лв. разноски за производството пред СРС.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.