ОПРЕДЕЛЕНИЕ
07.06.2023
г.
№
гр.
Пловдив
Пловдивски административен съд, ХХIV състав,
На седми
юни, две хиляди двадесет и
третата година,
в закрито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
след като
разгледа КАНД № 756/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, ХХIV
състав,
намира за установено следното:
Производството
по делото по глава 12 от АПК е образувано по постъпила касационна жалба от Р.К.П.,
депозирана чрез пълномощника ѝ адв.Р. против
съдебно решение по АНД № 23/2023 г. по описа на Административен съд Първомай, с
което е било потвърдено Наказателно постановление № 21-0325-000960 от
10.01.2022 г. на Началник на РУ Първомай при ОД МВР Пловдив, с което на
жалбоподателя П. са били наложени административни наказание глоба от 2000 лева
и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца за нарушение по
чл.174, ал.3, пр.2 от ЗДвП. С касационната жалба е направено искане за
отправяне от настоящия съд на преюдициално запитване
до Съда на ЕС с посочено основание по чл.144а от АПК, вр.
с чл.486 от НПК, по два поставени въпроса, за които се сочи да са от значение
за решаване на правния спор по настоящото дело. В съдебно заседание от
25.05.2023 г. искането за отправяне на преюдициално
запитване се поддържа, като се допълва и пояснява с писмена молба. Препис от
същата е изпратен за становище на ответника Началник РУ Първомай към ОД МВР
Пловдив, като в предоставения срок такова не е постъпило по делото.
Поставените от
страна на жалбоподателя въпроси, по които се иска отправяне на преюдициално запитване са следните: 1. Допуска ли Член 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ и Директива 2011/82/ЕС на
Европейския Парламент и на Съвета национална правна уредба за налагане на административнонаказателна санкция по чл.174, ал.3, предл.второ от ЗДвП, с която извършителят се лишава от
правоуправление, като водач на МПС, след като с административна мярка по
чл.171, т. 1, б.“б“ от ЗДвП за същото деяние му е наложена същата санкция под
формата на принудителна административна мярка, които подлежат на обжалване пред
различни съдилища, по различен съдопроизводствен ред,
доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата,
позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се
гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на
разглежданото нарушение?; 2.Допускат ли чл.50 и чл.52 от Хартата на основните
права на Европейския съюз национална правна уредба след наложена с окончателен
акт санкция по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП под формата на принудителна
административна мярка, с която е лишен от правоуправление водач на МПС, да се
образува второ за същото деяние, за което е предвидено административнонаказателна
санкция по чл.174, ал.3, предл.второ от ЗДвП за
същото нарушение?
С оглед на изложените факти в
молбата на жалбоподателя, във връзка с които се задават посочените два въпроса,
при проверка на събраните по делото доказателства се установява, че процесното наказателно постановление е било издадено въз
основа на АУАН от 30.12.2021 г., с който е установено нарушение по чл.174, ал.3
от ЗДвП, изразило се в отказ на жалбоподателя П., в качеството ѝ на водач
на МПС, да ѝ бъде извършена проверка с техническо средство за употребата
на наркотични вещества или техни аналози, който отказ е направен на 30.12.2021
г. в гр.Първомай. Според посоченото в акта, при издаването му е било фактически
отнето и свидетелството за управление на МПС на жалбоподателя. Установява се,
че с издадена от Началник на РУ Първомай при ОД МВР Пловдив Заповед за налагане
на принудителна административна мярка с № 21-032-000126 от 30.12.2021 г. по
повод на нарушението по чл.174, ал.3, пр.2 от ЗДвП, за което е бил съставен
АУАН, е наложена на жалбоподателя П. принудителна административна мярка по
чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, а именно временно отнемане на свидетелството за
управление на МПС на водача П. до решаване на въпроса за отговорността, но не
повече от 18 месеца. От страна на жалбоподателя П. постъпила въззивна жалба срещу издаденото ѝ Наказателно
постановление от 10.01.2022 г. пред Районен съд Първомай, като в хода на
развилото се производство пред този съд
по АНД № 23/2022 г., Административен съд Пловдив се произнесъл с окончателен
съдебен акт по оспорването от страна на жалбоподателя и на въпросната Заповед
за налагане на ПАМ, като със свое решение № 347/25.02.2022 г., постановено по адм. дело № 289/2022 г., отхвърлил жалбата на П. против
ЗНПАМ и оставил без уважение заявеното от нея искане за спиране на допуснатото
по силата на закона предварително изпълнение на принудителната административна
мярка. От своя страна, районният съд, чието съдебно решение се обжалва пред
настоящата съдебна инстанция сега, се произнесъл на 13.02.2023 г., като
потвърдил наказателното постановление.
От изложеното става ясно, че
действително по отношение на едно и също нарушение и за едно и също лице, са
започнали едновременно две различни производства административнонаказателно
и административно и двете с правни основания, заложени в ЗДвП, като се
установява и че в хода на висящото административнонаказателно
производство е завършило с влязъл в сила окончателен съдебен акт
административното производство.
Настоящият съдебен състав,като
взе предвид предмета на делото, както и точните факти относно развитието на
двете коментирани производства, намери, че така направеното до съда искане за
отправяне на преюдициално запитване пред СЕС, ще
следва да се остави изцяло без уважение.
На първо място, по отношение на първия от поставените от
жалбоподателя въпроси, следва да се има предвид, че в една негова част същият
изобщо е недопустим, защото тълкуване на текстове от протоколите към ЕКПЧОС,
какъвто е Протокол № 7, както и на самата Конвенция, се осъществява само от
ЕСПЧ, съгласно чл.32 от Конвенцията, а не от СЕС. Отделно от това, доколкото преюдициалното запитване има за цел тълкуване на правото на ЕС, то би следвало в поставения
въпрос да се конкретизира нормата от посочената от страна на жалбоподателя
Директива 2011/82/ЕС за улесняване на
трансграничния обмен на информация относно пътнотранспортни нарушения, свързани
с безопасността по пътищата. С оглед предметния обхват на Директивата, свързан
с размяната на информация за улесняване изпълнението и за взаимното признаване
от страните-членки на санкции, наложени за пътнотранспорни
нарушения, както и предвид липсата на конкретизация по какъв начин нормите на
Директивата се отнасят до разглеждания пред настоящия съд казус, налице е липса
на обоснована необходимост от отправяне на посоченото преюдициално
запитване.
По същество, така зададените въпроси, по
които се иска отправяне на преюдициално запитване до
СЕС, особено първият от тях, на практика стъпват върху предоставения от СЕС по
дело С-97/21 година отговор на преюдициално запитване
на български съд, свързано най-общо с това дали относимото
европейско законодателство и конкретно тълкуването на чл.50 от ХОПЕС допуска
национална правна уредба като тази по ЗДДС, в който закон е предвидено
едновременно за едно и също нарушение кумулирането на
принудителна административна мярка и административно наказание по ЗАНН. В тази
връзка и видно е, че първият от въпросите практически възпроизвежда във
въпросителна форма текста на посоченото решение на СЕС, но съотнесен към
настоящото производство, по което се обжалват наложени административни
наказания по ЗДвП при данните за междувременно приключило производство по
налагане на ПАМ за същото нарушение по реда на ЗДвП. Така формулиран, въпросът
съдържа в себе си обаче предварителен извод за предвидено в националното ни
законодателство кумулиране на мерки в случаите на
производства, образувани във връзка с административното нарушение по чл.174,
ал.3 от ЗДвП, а именно производството по налагане на адиминистративни
наказания по ЗАНН и това по налагане на принудителна административна мярка по
чл.171 от ЗДвП. На пръв поглед това е хипотеза, която изглежда да е сходна с
описаната такава в цитираното Дело С-97/2021 на СЕС, но при внимателен прочит
става ясно, че е налице съществена отлика. Както е известно, в чл.174, ал.3 от ЗДвП, по който е наказана П., са предвидени административни наказания за
описаните там нарушения, които наказания е предвидено от законодателя да се
налагат кумулативно и които съставляват глоба от 2000 лева и лишаване от право
да се управлява МПС за срок от 24 месеца, каквито именно са били наложени на
жалбоподателя с процесното наказателно постановление.
Визираното друго различно производство по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП е такова
за налагане на принудителна административна мярка за същото административно
нарушение, съставляваща временно отнемане на свидетелството за управление на
МПС на водача-нарушител до
решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца. Както е
имал възможност да посочи и ВАС, касае се до временна по своя характер мярка, която
е от вида на преустановяващите ПАМ /така напр. Решение № 4918/2013 г. по адм. дело № 11099/12 г. на ВАС/. Доколкото за същото
нарушение се предвижда в чл.174, ал.3 от ЗДвП /в административнонаказателната
процедура/, наред с глобата, налагане на административно наказание лишаване от
право да се управлява МПС, както и с оглед на последиците на това
административно наказание, сравнени с последиците на принудителната
административна мярка, предвидена в чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП /в административното
производство/ - временното отнемане на СУМПС, а именно невъзможността /поради
забраната да се управлява без свидетелството, респ. поради отнемане на правото
за това/ водачът да управлява МПС за определен срок, то следва да се има
предвид, че националният законодател е предвидил изрично в нормата на чл.29а от ЗАНН, че времето, през което за същото нарушение наказаното лице е било лишено
по административен ред или фактически от възможността да упражнява определена
професия или дейност, се приспада при изпълнение на наказанието временно
лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Тази
разпоредба, съпоставена и с нормата на чл.190, ал.2 от ЗДвП, която гласи, че наказанието
„лишаване от право да се управлява моторно превозно средство“ тече от датата на
изземването на свидетелството за управление, сочат на установени конкретни
механизми в националното законодателство, които не допускат кумулиране
на мерките - принудителната административна мярка и наказанията, наложени за
същото нарушение, доколкото при тази правна уредба, дори и да са влезли в сила
издадените в двете отделни производства /административнонаказателното
и административното по налагане на ПАМ/ актове на администрацията, то
наложените мерки никога няма да се кумулират, защото
от административното наказание /разгледано като своеобразен комплекс от две
такива – глоба и лишаване от права/ ще се приспадне принудителната
административна мярка, или казано с други думи, ще е налице своеобразно
„поглъщане“ на принудителната мярка от административното наказание, сиреч, ще е
налице съобразяване на една обща санкция по двете производства. При това
положение и първият формулиран от жалбоподателя въпрос не е поставен и
коректно, доколкото изисква преценка на СЕС за случаи на кумулиране на мерки от различни производства срещу едно и също лице за едно и
също деяние, а с оглед на съществуващата национална уредба, относима
към конкретиката на случая, както се посочи вече, не се допуска хипотеза изобщо на кумулиране на мерките от двете производства, предвид
посочения законово въведен механизъм за приспадане.
Що се касае до втория въпрос, на първо място, във
формулировката му отново не са съобразени конкретните факти по делото,
доколкото в случая не е установена описаната от жалбоподателя хипотеза на
образуване на второ по ред производство за същото деяние, след влязла в сила с
окончателен акт санкция. Напротив, в случая е налице хипотезата, при която са
били висящи едновременно две отделни производства за същото деяние и в хода на
едното от тях /настоящото/ е влязъл в сила окончателен акт по другото. Очевидно
е, че поставеният въпрос от жалбоподателя се отнася до преценка на това дали е
нарушено правилото non bis in idem, респективно дали е
допустимо отклонение от него и при какви хипотези, която преценка, обаче, по
конкретното дело се дължи от националния съд. По въпросите относно посочения
принцип на правото са налице множество разрешения на ЕСПЧ по на практика
идентичната на чл.50 от ХОПЕС разпоредба на чл.4 от Протокол №7 към ЕКПЧОС. В
тази връзка и тестът
„Енгел”, дефиниран по делото Engel and
Others v. Netherlandе, е възприет и от практиката на
Съда на Европейския съюз, който също се позовава на въпросното решение на ЕСПЧ,
напр. в дело C – 489/10 Lukazs Marcin
Bonda от 5.07.2012 г. Както е имал възможност да
посочи ВКС в цитираното и от жалбоподателя в искането му ТР № 3/2015 г. на
ОСНК, „Съзвучен с правото на ЕКПЧ по отношение на второстепенното значение на
формалните вътрешноправни квалификации е и изведеният от СЕС критерий за
приложение на принципа ne bis
in idem – тъждеството на
деянието („историческият акт”), разбирано като съвкупност от неразривно
свързани помежду си факти, независимо от правната му квалификация или от
защитавания правен интерес. СЕС изрично признава правилото за „фундаментален
принцип на общностното право”, интерпретирайки го
като същностна гаранция за недопустимостта същото лице да бъде санкционирано
повече от веднъж „за единствен фактически състав на незаконно поведение,
предназначен да защити същия правен актив“, като е цитиран §59 от решение на СЕС
от 15.10.2022 г. по съединени дела C-238/99 P, C-244/99 P C-245/99 P, C-247/99
P, C-250/99 P до C-252/99 и C-254/99 P.
Съгласно
препоръките към националните юрисдикции
относно отправянето на преюдициални запитвания (2019/C
380/01), които отразяват разпоредбите на дял трети от Процедурния правилник на
СЕС, когато е повдигнат въпрос по висящо дело пред юрисдикция, чиито решения не
подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да
отправи преюдициално запитване до Съда (съгл.член
267, трета алинея ДФЕС), освен ако вече има установена съдебна практика в тази
област, или ако не остава никакво място за разумно съмнение относно правилното
тълкуване на съответната правна норма. Както се посочи, СЕС вече се е произнасял в насока приложението
на забраната по чл.50 от ХОПЕС гласяща „Никой не може да бъде подложен на
наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил
оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в
съответствие със закона“, включително и по сега поставения въпрос от страна на
жалбоподателя за съвместимост на принципа ne bis in idem
с кумулирането на производства и санкции, респективно
допустимостта на ограничения на принципа /напр. по дела С-326/88, С-167/2001, С-403/2002,
С-524/2015, С-537/2016, съединени дела С596/16 и С-597/16. и др./ Налице е и
изобилна практика на ЕСПЧ касателно приложението на
принципа ne bis in idem. Очевидно е от
поставените въпроси, че същите имат връзка с оплакванията на жалбоподателя,
формулирани още в искането му до районния съд и твърдяната необходимост от прекратяване на
производството по съображенията, изложени в ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС. В
тази връзка и следва да се посочи, че въпросът дали в случая се установява
отклонение от принципа ne bis
in idem и дали същото е
обосновано, по смисъла, вложен в това понятие от СЕС, следва да се разреши от
националния съд, ангажиран с конкретния казус, който има възможност и пряко да
приложи относимите норми на правото на ЕС.
Предвид изложеното
и настоящият съдебен състав намери, че следва да остави без уважение така
депозираната молба за отправяне на преюдициално
запитване, поради което и
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането,
направено от жалбоподателя Р.К.П., чрез пълномощника ѝ адв.Р., за отправяне на преюдициално
запитване до Съда на ЕС по КАНД №756/2023 г.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: