Решение по дело №6049/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4460
Дата: 22 юли 2020 г. (в сила от 22 юли 2020 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20191100506049
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 май 2019 г.

Съдържание на акта

Р      Е     Ш    Е    Н     И     Е

 

град София, 22.07.2020 година

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и двадесета година в състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                      мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6049 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №55625 от 04.03.2019г, постановено по гр.д.№52673/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответниците – М.Б.Б. и П.Б.Б., при условията на разделна отговорност, при квоти 1/4 ид.ч. за П.Б.Б. и 3/4 ид.ч. за М.Б.Б. за разликата над сумата от 640.74 лв. до пълния предявен размер от 1148.41 лв., главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, отразена в общи фактури; за разликата над сумата от 11.34 лв. до пълния предявен размер от 16.75 лв., представляваща такса за услугата дялово разпределение за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к."Света Троица", бл.******, абонатен №191216, за периода от 01.05.2014г. до 08.08.2015г.; за разликата над сумата от 94.75 лв. до пълния предявен размер от 113.33 лв., мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.05.2014г. до 08.08.2015г.; за сумата от 1.92 лв. мораторна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2015г. до 27.03.2018г., както и в частта на възложените в тежест на "Т.С." ЕАД разноски. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че част от вземанията за главница са погасени по давност, без да отчете факта, че в случая се претендират вземания по издадени общи фактури, като първата от общите фактури е издадена на 31.07.2015г. и се отнася за отоплителен сезон 01.05.2014г. – 30.04.2015г. и погасителната давност съгласно действащите за периода Общи условия започва да тече, считано от 15.09.2015г. и към датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.08.2018г. не е изтекла. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове за главница и мораторна лихва в размерите, посочени в исковата молба и молба-уточнение, съобразно квотите на собственост на ответниците по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира сторени разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемите страни разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Въззиваемите страни - М.Б.Б. и П.Б.Б., депозират писмен отговор, в който вземат становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Изложени са доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт в частите, в които предявените искове срещу ответниците с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са отхвърлени, като постановени при правилно приложение на материалния закон. Твърди се, че правилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно претендираните от ищеца вземания за главница и мораторна лихва, като и приел, че давността започва да тече, считано от датата на изискуемост на всяко от претендираните вземания и за част от исковия период е изтекла. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, предмет на обжалване с подадената въззивна жалба на ищеца. Претендират присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение в общ размер на 200.00 лв.. Представят списък по чл.80 от ГПК.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу М.Б.Б. и П.Б.Б. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание, допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени предявените искове за главница, в т.ч. и за услугата дялово разпределение, както и мораторна лихва върху главницата, първоинстанционният съд е приел, че за част от претендираните вземания за периода от 01.05.2014г. до 08.08.2015г. вкл., предмет на предявените искове, е основателно направеното от ответниците възражение за погасяване по давност. Относно претендираното вземане за мораторна лихва за забава върху услугата дялово разпределение е прието, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответниците, тъй като ищецът не е представил доказателства, че е поканил ответниците да заплатят таксата за дялово разпределение за исковия период, респективно липсват доказателства, че са изпаднали в забава и не дължат обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД за процесния период и така предявения иск е неоснователен и като такъв е отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която е прието, че предявените искове за главница и мораторна лихва са неоснователни и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата следва да се добави и следното:

В конкретната хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответниците в качеството на съсобственици се явяват ползватели на доставяната в имота им топлинна енергия през процесния период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба, че неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно част от претендираните вземания за главница и мораторна лихва. В случая СРС е отхвърлил иска за главница за разликата над сумата от 640.74 лв. до пълния предявен размер от 1148.41 лв., стойност на незаплатена топлинна енергия, отразена в общи фактури; както и за разликата над сумата от 11.34 лв. до пълния предявен размер от 16.75 лв., представляваща такса за услугата дялово разпределение за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к."Света Троица", бл.******, абонатен №191216, за периода от 01.05.2014г. до 08.08.2015г., тъй като е приел, че тези вземания са погасени по давност. Правилно първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената съдебна практика е приел, че вземанията на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия и за такса за дялово разпределение спрямо ответниците представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/, което в случая има определен падеж – съгласно действащите за периода Общи условия потребителят дължи плащане на сумите за потребена топлинна енергия в 30 –дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно при съобразяване, че исковата молба е депозирана в съда на 09.08.2018г. погасени по давност се явяват всички претендирани вземания от началото на исковия период - 01.05.2014г. до 08.08.2015г. вкл.. В случая правилно СРС е установил недължимия размер за потребеното количество топлинна енергия досежно процесния имот като се е съобразил с приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, което е кредитирал като обективно и компетентно изготвено, и след като е приложил института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно част от процесните вземания. С оглед изложеното се налага извода, че правилно СРС е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 640.74 лв. до пълния предявен размер от 1148.41 лв., главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, отразена в общи фактури; както и за разликата над сумата от 11.34 лв. до пълния предявен размер от 16.75 лв., представляваща такса за услугата дялово разпределение за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к."Света Троица", бл.******, абонатен №191216, за периода от 01.05.2014г. до 08.08.2015г., като погасен по давност.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и в частта, в която е отхвърлен предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 94.75 лв. до пълния предявен размер от 113.33 лв., мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.05.2014г. до 08.08.2015г.; както и изцяло предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1.92 лв. мораторна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2015г. до 27.03.2018г.. Във въззивната жалба няма конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в тази част, предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които счита за правилни и законосъобразни.

Във въззивната жалба е изрично посочено, че се обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са изложени. Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски в тежест на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК и същите са изчислени съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемите страни. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемите страни съдът счита за неоснователно. В случая претендираното и изплатено общо от въззиваемите страни адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 200.00 лв. не е завишено и съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция, относима към датата на постановяване на съдебния акт/. Съдът отчитайки материалния интерес на предявените искове, предмет на обжалване, както и вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемите страни – подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално представителство, намира, че размерът на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение общо в размер на сумата от 200.00 лв., съответства на размера, предвиден в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която сума следва да бъде присъдена на въззиваемите страни. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК  въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите страни общо сумата от 200.00 лв., представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

          Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №55625 от 04.03.2019г, постановено по гр.д.№52673/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в обжалваните части.  

ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на М.Б.Б., с ЕГН **********, и П.Б.Б., с ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: *** /чрез адв.Л.К./; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК общо сумата от  200.00 лв. /двеста лева/, представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ :                  ЧЛЕНОВЕ : 1./                        2./