Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 24.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16025 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 03.10.2019 год., постановено по гр.дело №32321/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 29 с-в, П.на Р.Б.е осъдена да заплати на К.С.Р. по искове с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8
000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 300
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за адвокатска
защита, претърпени от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл.
210, ал. 1, т. 3, пр. 1 вр. с чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК, за което ищецът е бил
оправдан с влязла в сила присъда от 27.10.22016 год. по НОХД №16904/2010 год.
по описа на СРС, НО, 103 с-в, ведно със законната лихва върху посочените суми,
считано от 06.12.2017 год. до
окончателното им изплащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен в
останалата му част до пълния предявен размер от 15 000 лв. и ответникът е
осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с
чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ направените разноски по делото в размер на 10.97 лв. и на
адв. Л.С.И. сумата от 730 лв., представляваща възнаграждение за безплатна
правна помощ по чл. 38 ЗА.
Срещу решението
в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.на Р.Б..
Жалбоподателят поддържа, че в случая не била налице основания за ангажиране на
отговорността му, тъй като не било установено, че са претърпени твърдените
неимуществени и имуществени вреди, както и че същите са в пряка
причинно-следствена връзка с незаконното действие на правозащитните органи
/обвинението/. Тежестта на доказване на тези правопораждащи факти била на ищеца
– чл. 154 ГПК. Липсвали доказателства, че в резултат на незаконното обвинение
за ищеца били настъпили отрицателни последици в емоционален и социален план,
изразяващи се в преживян стрес, опасения от опозоряването му и неоснователно
осъждане, уронване на престижа и доброто му име. Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди следвало да се определи от съда по справедливост съгласно
чл. 52 ЗЗД. В случая в периода на процесното обвинение били търпени вреди не
само и единствено от него, като същите не били в резултат на актове на
ответника, а от влошеното здравословно състояние на ищеца. Нямало твърдения и
доказателства за прилагана мярка за процесуална принуда, както и такива, че
ищецът не е извършвал трудова дейност по време на наказателното преследване и
да е задържан под стража, поради което и претърпените вреди били в по-нисък
размер. Ищецът бил на работоспособна възраст. В подкрепа на твърденията в
исковата молба за влошено здравословно състояние не били ангажирани медицински
документи за давността на заболяването, кога е възникнало – преди или след
обвинението, какво е било неговото развитие, какви са били причините, които са
способствали за възникването му, дали същите се дължат на други фактори при
обичайния живот на ищеца. Досъдебното производство било протекло в разумни
срокове – на 29.11.2010 год. ищецът бил привлечен като обвиняем, на 15.12.2010
год. бил внесен обвинителен акт срещу него в съда, като до влизане с сила на
оправдателната присъда – на 06.12.2017 год., производството се намирало в
съдебната фаза. Не можело да бъде ангажирана отговорността на ответника за
цялата продължителност на съдебната фаза на процеса – в този период делото се
намирало в съда. Присъденото обезщетение не било съобразено с икономическия
стандарт в страната – ищецът претендирал обезщетение, равняващо се на близо
тригодишен разход на лице за страната, който бил в разрез с принципа за
обезвреда по смисъла на ЗОДОВ. Ищецът не бил ангажирал доказателства за състоянието
му преди обвинението, за да може да бъде направена преценка кога са възникнали
съответните здравословни и емоционални състояния, какво било тяхното развитие,
кога са му били причинени неимуществените вреди. Медицинската документация не
сочела наличието на причинна връзка между влошаване на здравословното състояние
на ищеца и обвинението за престъпление от общ характер. Не били представени и
данни в подкрепа на твърденията да негативни последици върху психическото
състояние на ищеца, социалния живот, честта и достойнството му, които да са
пряк резултат от процесното обвинение. На следващо място сочи, че представеният
договор от 24.09.2015 год. съдържал данни за уговорено и изплатено
възнаграждение за защита и съдействие по НОХД №16904/2010 год. по описа на СРС,
НО, 103 с-в, в претендирания размер от 300 лв., но не били ангажирани
доказателства за извършени процесуални действия в наказателното производство с
участието на упълномощения адвокат. Ищецът бил направил искане за заплащане на
адвокатско възнаграждение на адв. Л.И. при условията на чл. 38 ЗА. Нямало
основание за присъждането на възнаграждение по чл. 38 ЗА, тъй като в договора за правна помощ и съдействие трябвало
да бъде изрично вписано, че се осъществява безплатно процесуално представителство.
Невъзможно било да се прецени от какво са настъпили вредите и дали те са
претърпени в резултат на процесното обвинение. Претенцията на ищеца била
завишена и несъобразена с вида, характера и интензитета на упражнената принуда.
Следвало да се има предвид Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК. Не било установено в конкретния случай, че
делото се е отличавало с фактическа и правна сложност, за да се извърши
съпоставка на адвокатското възнаграждение за аналогични случаи. Ответникът не
бил разпространявал информация за воденото наказателно производство срещу
ищеца, т.е. разгласяването не било пряк резултат от негови действия. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени.
Ответникът
по жалбата К.С.Р. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че по делото било доказано, че му е било
повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, по което бил оправдан с присъда,
която била влязла в сила на 06.12.2017 год. Наказателното производство било
продължило 7 години и 3 дни, през който период ищецът бил в постоянно
напрежение, обвинението се отразило изключително неблагоприятно върху
физическото и психическото му състояние. За установяване влошаването на
здравословното му състояние бил представил медицински документи, от които било
видно, че бил посещавал психиатър във връзка с поставената му диагноза
органично тревожно разстройство. Негативното отражение на обвинението върху
психиката му било установено и въз основа на събраните гласни доказателства.
Поддържаното обвинение се отразило негативно на психиката му като неосъждан
човек. В резултат на незаконното обвинение бил подложен на непрестанен
психически тормоз и стрес, чувствал постоянен дискомфорт, свързан с
процеждането на процесуални действия по обвинението за престъпление, което не
бил извършил, като бил нарушен и обичайния му ритъм на живот. Обвинението му
било повдигнато в качеството му на специалист в Столична община, където го
познавали като изключително стриктен и съвестен служител. Авторитетът му бил
сринат от слуховете, които се разпространявали след колегите и приятелите му.
За провеждането на наказателното производство научило значителен брой хора, което
допълнително допринасяла за притесненията му. При определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд бил съобразил
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. На следващо място сочи, че по делото било
установено въз основа на събраните доказателства, че е заплатил адвокатски
хонорар в размер на 300 лв., като упълномощеният от него адвокат бил взел
участие в 16 съдебни заседания по НОХД №16904/2010 год. по описа на СРС, НО,
103 с-в. Следователно налице били предпоставките за присъждането на обезщетение
за претърпените имуществени вреди. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалбя пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове за обезщетения за неимуществени
и имуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Основателността на предявените искове
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да
е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ да
е бил оправдан по повдигнатото му обвинение с влязъл в сила съдебен акт; 3/ да
е претърпял твърдените неимуществени вреди и имуществени вреди – понесени
разноски за заплащането на адвокатско възнаграждение в наказателното
производство и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и
неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена
връзка.
Елементите от горепосочения
фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно
доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
В разглеждания
случай във въззивното производство е безспорно, а и от събраните доказателства
се установява, че с постановление от 29.11.2010 год. по досъдебно производство
№3391/2010 год. по описа на 09 РПУ-СДВР, пр. пр.№34604/2010 год. по описа на
СРП, на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т.
3, пр. 1 вр. с чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК /в качеството на длъжностно лице –
„Главен специалист“ в отдел „Контрол на строителството“ към СО – район „Люлин“/,
предявено на 03.12.2010 год., като не му е била определена мярка за
неотклонение. Същият ден той бил разпитан в качеството на обвиняем и му било
предявено разследването. На 17.12.2010 год. срещу него бил внесен обвинителен
акт, като в тази връзка било образувано НОХД №16904/2010 год. по описа на СРС,
НО, 103 с-в. По посоченото дело било проведени 15 съдебни заседания с участието
на ищеца, като с присъда от 27.10.2016 год. същият бил признат за невиновен по
повдигнатото му обвинение. Срещу така постановения съдебен акт е бил подаден
протест от СРП, като в тази връзка било образувано НОХД №4272/2017 год. по
описа на СГС, НО, 9 с-в, по което било проведено едно съдебно заседание с
участието на ищеца. С решение по посоченото дело от 06.12.2017 год., за което е
посочено, че не подлежи на обжалване, е била потвърдена присъдата от 27.10.2016
год. по НОХД №16904/2010 год. по описа на СРС, НО, 103 с-в.
Представен
е договор от 24.09.2015 год., с предмет защита и съдействие по НОХД №16904/2010 год. по описа на СРС, НО, 103
с-в, от който е видно, че бил уговорен и заплатен изцяло в брой адвокатски
хонорар в размер на 300 лв.
С оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното
положение, което се установява и от доказателствата по делото, че е налице
незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление,
за които ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда. Отговорността на
ответника произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи
разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му
провеждане, респ. от прекратяването на наказателното производство поради това,
че извършеното деяние не е извършено – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ.
Спорните
по същество във въззивното производство въпроси са свързани с настъпването на
твърдените вреди, наличието на причинно-следствена връзка между незаконното
обвинение и вредоносния резултат и размера на дължимите обезщетения.
Въззивният
съд приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по един
недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност
лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди –
неблагоприятно отражение върху психиката на човек /негативни изживявания,
огорчения, стрес и тревога/, независимо от конкретната преценка, която следва
да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
– чл. 52 ЗЗД.
Ищецът К.С.Р.
претендира присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни
последици за здравословното и психическото му състояние и социалния му живот –
постоянно напрежение, страх, преживян стрес и дискомфорт, свързан с
провеждането на процесуални действия, с които бил нарушен обичайния му ритъм на
живот, накърняване на авторитета му сред колеги и приятели, които били научили
за повдигнатото му обвинение и влошаване на здравословното му състояние.
В
разглеждания случай е установено въз основа на събраните писмени доказателства
и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Н.Д.Р.и Т.Ц.З./които
доказателствени средства са стандартно използвани в исковия процес за доказване
на настъпването на неимуществени вреди/, които при преценката им следва да
бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни, взаимно подкрепящи се
и неопровергани от останалия доказателствен материал, че след образуване на
процесното наказателно производство ищецът станал напрегнат, депресирал се, не
можел да спи, правел хипертонични кризи, ограничил социалните си контакти,
странял от колегите си, които били узнали за повдигнатото му обвинение и
започнал да посещава психиатър.
По отношение на
размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав
приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год.
на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено,
вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст
на увредения, неговото обществено и социално положение.
При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера и
степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено,
вредоносни последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение, продължителността на наказателното
производство, вида на наложената мярка за неотклонение, характера на
обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т.ч. дали с
обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно
качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в
държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа,
свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на
обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация,
личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и
обичайната среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката,
контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото,
работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в
служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към
претерпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая.
Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да
съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите
условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период,
следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия
неимуществени вреди и паричното им възмездяване
– в този смисъл Решение № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр.дело № 2378/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на
ВКС по гр.дело № 1019/2016
г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр.дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение №158 от 17.01.2019 год. на ВКС по гр.дело
№299/2018 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86 от 29.05.2019 год. на ВКС по
гр.дело №2586/2018 год., ІV г. о., ГК.
За да
определи в частност размера на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди, настоящият съдебен състав съобразява следните обстоятелства:
Продължителността на преследването по процесното наказателно производство е била 7
години и 3 дни – от привличането на ищеца в качеството на обвиняем – 03.12.2010
год. до влизането в сила на оправдателната присъда по НОХД №16904/2010 год. по
описа на СРС, НО, 103 с-в, като този срок надхвърля разумния такъв за
провеждане на подобно наказателно производство /виж
и чл. 22, ал. 1 НПК/. Предвид оплакванията на жалбоподателя следва да се
посочи, че П.е процесуален субституент на държавата при реализиране на
отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, на което основание в случая ищецът
следва да бъде обезщетен, като се отчете и продължителният период на
наказателното преследване, при нарушение по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. При
реализиране на отговорността, предвид принципа на пълно обезщетение на всички
неимуществени вреди в причинна връзка с обвинението е без значение действията
на кой правоохранителен или правораздавателен орган са довели до този резултат
и в коя фаза на наказателното производство е допуснато забавяне. Неразумната продължителност на воденото
наказателно производство следва да бъде отчетена като степен при увреждането и
да се обезщети. При положение, че продължителността на процесното наказателно
производство както в досъдебната, така и в съдебната му фаза – 7 години и 3 дни,
не е предизвикана от ищеца, дори при усложнено от фактическа и правна страна
дело с множество обвиняеми и обвинения по различни състави на НК, разнородни и
многобройни доказателства и пр., разумна и обоснована продължителност може да
се допусне за половината от този срок /виж Решение № 158 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр.
д. № 299/2018 г., III г. о., ГК/.
На ищеца е
било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1 вр. с
чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК /измама – квалифициран състав/, което е тежко по
смисъла на чл. 93, т. 7 НК и има по-силно негативно отражение върху
неимуществената му сфера, тъй като е вменено осъществяването му в качеството на
длъжностно лице.
Към
момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 59 години, като наказателното
производство се е провело и по време, когато той е бил в активен етап от
професионалното и личностното си развитие.
Ищецът е
преживял продължителен и интензивен психическия дискомфорт, както и естествения страх и притеснение от
неоснователно осъждане. Като гражданин с чисто съдебно минало и утвърдено добро
име, ищецът е посрещал по-тежко негативните последици от повдигнатото обвинение.
Повдигнатото
срещу ищеца незаконно обвинение е затруднило личния и социалния му живот в обичайна степен –
той е станал затворен и тревожен; имал е множество лични участия в извършването
на различни
процесуални действия по образуваното срещу него наказателно производство, преобладаваща част
от които в съдебната му фаза.
Влошило
се е и здравословното му състояние, като СГС отчита, че психичното напрежение,
което трябва да се отдаде на обвинението /при липсата на друга причина/, се
отразява негативно на общия здравен статус на един човек, макар и в частност
причината за влошаване на здравето при налични заболявания да е комплексна и да
включва възрастови промени и хронични заболявания.
Дискредитирани
са били честта и доброто име на ищеца – същият е бил злепоставен пред колегите и
приятелите си.
Във
връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че фактът
на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че подсъдимият е претърпял
вреди, рефлектиращи върху неговите чест и достойнство, а също и че по човешка
презумпция е сигурно, че ищецът е претърпял вреди със соченото в исковата молба
изражение – страх от неоснователно осъждане, засегнати чест и достойнство,
ограничения в личния живот. Безспорно за периода на наказателното преследване
ищецът има отрицателни изживявания от незаконното обвинение – то ограничава
възможността да води обичайни си начин на живот и му се отразява емоционално
негативно – в този Решение
№ 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 483 от 9.06.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1091/2009 г., III г. о., ГК.
От друга
страна сериозни негативни въздействия върху трудовата ангажираност на ищеца,
социалното обкръжение и среда на ищеца не са настъпили. Не е налице срив в
общественото му положение и промяна в социалния му статус. Няма и данни за
настъпването на други, извънредни промени в начина му на живот и за трайни
неблагоприятни последици за психичното му здраве. На ищеца не е била определяна
мярка за неотклонение.
С оглед
така приетото и предвид тежестта на деянието, за които е бил обвинен по процесното
наказателно производство, неговата значителна продължителност, негативният
ефект върху личността на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който
би удовлетворил обществения критерий за
справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на
живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и създаденият
от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи /виж например
Определение №899 от 06.12.2016 год. на ВКС по гр.дело №3706/2016 год., ІV г.
о., ГК и Определение
№ 560 от 5.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5036/2017 г., III г. о., ГК/, следва да бъде определен
на 8 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 06.12.2017 год. до
окончателното и изплащане /в който смисъл са и задължителните разяснения,
дадени с т.4 от Тълкувателно решение №3/2004 год. на ОСГК на ВКС/, както е
приел и СРС. Присъждането на сума по-голяма от посочената би довело до
несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
На
следващо място СГС приема, че когато подсъдимият бъде оправдан, респ. воденото
срещу него наказателно производство бъде прекратено, в тежест на държавата не
се възлагат разноски – арг. чл. 190, ал. 1 НПК. При това положение
отговорността на държавата за направените разноски в наказателното производство
следва да се реализира по реда на специалния закон за отговорността на
държавата – чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Сторените разноски срещу незаконното обвинение
представляват имуществена вреда – претърпяна загуба, претърпени по повод на
това обвинение – чл. 4 ЗОДОВ. Тази отговорност е гражданска и се урежда от
правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото задължение да не се
вреди другиму доколкото за отговорността на държавата за причинените вреди не
са уредени особени правила в ЗОДОВ – В този смисъл Решение № 126 от 10.05.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 55/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 433 от 23.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 563/2009 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 781
от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 511/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 355 от 3.08.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1651/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 255 от 2.11.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 1011/2015 г., III г. о., ГК.
Следователно
на репариране подлежат и претърпените от К.Р. имуществени вреди – разноски за
възнаграждение за адвокат за защита в образуваното срещу него наказателното
производство, приключило с постановяването и влизането в сила на оправдателна
присъда, но само тези от тях, които са действително понесени, тъй като
претърпените загуби по правило са последиците от засягането на наличните блага.
В
разглеждания случай по делото е доказано по несъмнен начин, че ищецът реално е
заплатил адвокатски хонорар в размер на 300 лв. за защита в съдебната фаза на
процесното наказателно производство – представеният от него договор за правна
защита и съдействие има характера на разписки, с които е удостоверено, че не
само е договорил, но и е заплатил адвокатското възнаграждение – виж разясненията
по т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012
год., ОСГТК. Установено е също така, че упълномощеният от него защитник е
участвал при извършването на процесуалните действия в съдебната фаза. Само за
пълнота трябва да се посочи, че размерът на заплатения от ищеца адвокатски
хонорар е по-нисък от минимално предвидения такъв в приложимата в частност
норма на чл. 13, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /редакция към момента на извършване на
разноските/. Следователно предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди в
размер на 300 лв. следва да бъде изцяло уважен, ведно със законната
лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда –
06.12.2017 год. до окончателното и изплащане, както е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо
възззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. Л.И.
сумата от 745 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2
ЗА /виж чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения /в актуалната й редакция/.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 03.10.2019 год., постановено по гр.дело
№32321/2018 год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с
адрес: гр.София, бул.“*****, да заплати на адв. Л.С.И. сумата от 745 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във
въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/