Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.01.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С.
МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
като разгледа
докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1419 по описа за 2004 година, за да
постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 192, ал. 2 и чл. 193 ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 1 ГПК.
Образувано е по молба вх. № 64010/11.05.2016г. (неправилно приложена в
кориците на ч.гр.д. № 2198/2016г. на ВКС, ІІ ГО) на въззиваемата страна П.Д.Н.,
чрез адв. Е.Ц., с която на основание чл. 193 ГПК (отм.) моли съда да постанови
допълнително решение съобразно чл. 156 ГПК (отм.) по оспорени официални
документи, за които е открито производство по реда на чл. 154 ГПК (отм.) – удостоверение
за наследници № 384/26.09.1993г. на СО – район „О. К.“, открито производство по
оспорване от СРС на 08.03.2000г., и удостоверение за раждане от ***г. на Ц. С.,
открито производство по оспорване от СГС на 26.09.2008г. С молба вх. №
64008/11.05.2016г. въззивваемата Н. чрез пълномощника си е поискала от СГС да
поправи допуснати очевидни фактически грешки в мотивите на постановеното по
настоящото дело въззивно решение № 1879/07.03.2016г. С молба вх. №
23967/22.02.2017г., наречена „допълнение към молба от 09.05.2016г.,
въззиваемата Н. чрез пълномощника си е поискала от съда на основание
Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС да допусне поправка на
очевидна фактическа грешка в постановеното по настоящото дело решение, като
формулира самостоятелен установителен диспозитив относно правото на собственост
въз основа на приетата по делото фактическа обстановка и отделен диспозитив за
правно основание на налично или липсващо владение.
С молба от същата дата – 22.02.2017г. (л. 958 от делото), е поискала от СГС
на основание същото тълкувателно решение да допусне поправка на очевидна
фактическа грешка в първоинстанционното решение от 15.08.2003г. по гр.д. №
7670/1999г. на СРС, 49 състав, и „пренасочи делото към СРС”.
Ответникът по молбите Е.А.Й. не взема становище по молбите.
Ответникът по молбите С.О.не взема становище по молбите.
Ответникът по молбите И.И.Т. – У. (конституирана по реда на чл. 120 ГПК
(отм.) на мястото на починалата на 27.05.2017г. въззивница Ц.И.Т.) оспорва
молбите и моли съда да ги остави без уважение като неоснователни.
По молби вх. № 64008/11.05.2016г. и вх. № 23967/22.02.2017г. за поправки на
очевидни фактически грешки във въззивното решение по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК
(отм.) съдът намира следното:
Очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната
в мотивите воля на съда и изразената такава в диспозитива на съдебното решение.
Процесуалният закон не предвижда срок за поправка на такива грешки.
В случая не е налице несъответствие между мотивите и диспозитива на
постановеното по делото решение. Въззивният съд, след частично обезсилване и
частична отмяна на атакуваното първоинстанционно решение, е уважил предявения
от Ц.И.Т. срещу П.Д.Н. и Е.А.Й. иск с правно основание чл. 108 ЗС.
С молбата от 11.05.2016г. се иска поправка на допуснати според молителката
грешки в мотивите на съдебния акт, а не в диспозитива му. За страната обаче
липсва интерес от поправка в мотивите на съдебния акт, такъв е налице
само по отношение на ползващия се със сила на пресъдено нещо диспозитив на
съдебното решение. Поради това тази молба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
Молбата от 22.02.2017г. за поправка на очевидна фактическа грешка в
диспозитива, като в същия съобразно Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016г. по
тълк.д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС се формулира самостоятелен установителен
диспозитив относно правото на собственост също е неоснователна, тъй като
въззивният съд е постановил такъв нарочен установителен диспозитив за
принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищцата, в пълно
съответствие с разясненията, дадени с т. 2 на тълкувателното решение. При
уважаване на т.нар. „второ искане” за осъждане на ответниците да предадат на
ищцата владението на имота, както е в случая, съдът не дължи произнасяне с
някакъв допълнителен диспозитив за „налично или липсващо владение”. Поради това
и тази молба следва да бъде оставена без уважение.
Молбата от 22.02.2017г., с която се иска „пренасочване на делото на СРС”
няма предмет, доколкото се иска поправка на очевидна фактическа грешка в
първоинстанционно решение, което е частично обезсилено и частично отменено от
въззивния съд. Поради това делото не следва да изпраща на СРС за произнасяне по
молбата.
По молба вх. № 64010/11.05.2016г. за допълване на въззивното решение по
реда на чл. 193 ГПК съдът намира следното:
Съгласно чл. 193, ал. 1 ГПК (отм.), страната може да поиска да бъде
допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото искане. Молбата за
това може да се подаде в едномесечен срок от датата на съобщението, че
решението с мотивите е изготвено. Непълно
е решението, което не обхваща целия спорен предмет: липсва формирана воля на
съда относно част от спорното право, един от съединените искове или относно
допълнителните искания (за плодове или лихви). Съответно непълно е въззивното
решение, с което съдът не се е произнесъл по целия предмет на спора, въведен с
въззивните жалби.
В случая молбата за допълване на решението е подадена в преклузивния срок
по чл. 193, ал. 1 ГПК (отм.) (изпратена по пощата на 09.05.2016г.) и е
допустима.
По същество настоящият въззивен състав я намира за неоснователна. С
въззивното решение съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, въведен с
жалбата. Исканото допълване е за произнасяне по реда на чл. 156 ГПК (отм.) по
открити по реда на чл. 154 ГПК (отм.) пред СРС и пред СГС производства по
оспорване на официални документи - удостоверение за наследници № 384/26.09.1993г.
на СО – район „О. К.“ и удостоверение за раждане от ***г. на Ц.И. С..
Съгласно чл. 156, ал. 1 ГПК (отм.), при открито производство по реда на чл.
154 ГПК (отм.) след проверката съдът с определение признава или че оспорването
не е доказано, или че документът е неистински. В последния случай той изключва
документа от доказателствата, като го изпраща на прокурора заедно със своето определение.
Според ал. 2 на чл. 156, съдът може да се произнесе по оспорването на документа
и с решението по делото.
Съдебната практика при действието на отменения ГПК от 1952г.
безпротиворечиво приемаше, че в случаите, когато съдът не се произнесе с нарочно
определение по оспорването преди даване ход на устните състезания, той обсъжда
въпроса за истинността или неистинността на оспорения документ в мотивите на
решението, като не дължи произнасяне с нарочен диспозитив по оспорването. В
този смисъл е и по-новата практика на ВКС, обективирана в решение №
135/03.06.2010г. по гр.д. № 820/2009г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на
чл. 290 (отм.) ГПК. Обратното становище, застъпено в решение № 66/25.04.2013г.
по гр.д. № 807/2012г. на ВКС, І ГО, според което оспорването на документ и по
реда на отменения ГПК е равнозначно на предявяване на инцидентен установителен
иск и по него следва да се формира сила на пресъдено нещо, като съдът следва да
се произнесе с отделен диспозитив, не се споделя от настоящия състав. Развито
докрай, подобно тълкуване би довело до извод, че в случаите, когато съдът се
произнася по оспорването по реда на чл. 156, ал. 1 ГПК (отм.), то той се
произнася по основателността на инцидентен установителен иск с протоколно
определение и преди даване ход на устните състезания по делото, което е в
противоречие с разпоредбата на чл. 118 ГПК (отм.), според която по предявен
инцидентен установителен иск съдът се произнася със самото решение.
Същевременно законодателят ясно е посочил в чл. 156, ал. 1 ГПК (отм.), че по
оспорването съдът се произнася с определение преди даване ход на устните
състезания, което е правилото, и само ако не е направил това – с решението по
делото.
В случая въззивният съд е обсъдил в мотивите си оспореното удостоверение за
наследници, счел е, че заявеното от ответницата Н. оспорване в частта, с която
е удостоверено, че ищцата е наследник по закон на Г.А. е недоказано, обратно –
удостовереното се потвърждава от други събрани неоспорени доказателства, и е
основал изводите си на документа като автентичен и верен. Оспорването на
удостоверението за раждане (л. 380) е заявено при твърдения, че Т. К. не е
майка на ищцата Ц.Т., пак във връзка с оспорването на качеството на ищцата на
наследник на Г.А., а съдът е изложил подробни мотиви защо приема, че ищцата е
била осиновена от Т. К. и следователно последната е нейна майка, а ищцата се
явява неин наследник по закон.
Поради това настоящият въззивен състав намира, че молбата за допълване на въззивното
решение с произнасяне с нарочен диспозитив по отритите производства по реда на
чл. 154 ГПК (отм.) също е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Така
мотивиран,, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 64008/11.05.2016г.
и молба вх. № 23967/22.02.2017г. на въззиваемата страна П.Д.Н. за поправка на
очевидни фактически грешки в постановеното по настоящото гр.д. № 1419/2004г. на
СГС, ГО, ІІ-В въззивен състав решение № 1879 от 07.03.2016г., като
неоснователни.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. №
64010/11.05.2016г. на въззиваемата страна П.Д.Н. за допълване по реда на чл.
193 ГПК (отм.) на постанвовеното по настоящото гр.д. № 1419/2004г. на СГС, ГО,
ІІ-В въззивен състав решение № 1879 от 07.03.2016г. с произнасяне по реда на
чл. 156 ГПК (отм.) с нарочен диспозитив по оспорването на удостоверение за
наследници № 384/26.09.1993г. на СО – район „О. К.“, и удостоверение за раждане
от ***г. на Ц.И. С., като неоснователна.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.