РЕШЕНИЕ
№ 1341
гр. Бургас, 15.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА
при участието на секретаря КИНА Н. КИРКОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско
дело № 20222120107894 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано е по молба на „Лено“ АД /с предишно наименование
„Ленно“ АД/ с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от
**** , против Д. Т. К. с ЕГН **********, лично и в качеството му ЕТ "**** - Д-Р Д. К." с
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. ****, с която се претендира
установяване солидарната дължимост на сумите по заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 2339/01.08.2022 г. по ч.гр.д. №
4868/2022 г. по описа на Бургаския районен съд, а именно: сумата общо от 220. 39 евро –
падежирала главница за вноски от № 7 до № 38 включително, дължима въз основа на
договор за заем за бизнес кредит с № 6304, сключен на **** г., обективиран в нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от **** г., както и сумата от 6
929. 07 евро - падежирала договорна лихва за периода от 24.10.2019 г. до 23.06.2022 г. Моли
се и за присъждане на направените по делото разноски.
Основанията за дължимост на търсените суми се основават на твърдения за
наличието на валиден договор за заем за бизнес кредит № 6304, сключен на **** г. с
нотариална заверка на подписите от **** г., с рег. № ** на нотариус *** – рег.№ ** на НК,
обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот,
сключен между „Ленно“ АД, от една страна и от друга страна длъжникът ЕТ "****-Д-Р Д.
К." и солидарният и ипотекарен длъжник Д. Т. К., съобразно уговорките по които са
дължими търсените в настоящото производство суми. Излага се, че уговорената в заем
1
главница в размер на 10 000 евро, се предоставя и усвоява на етапи, като се излагат
подробни доводи в тази насока, като заемодателят бил изпълнил изцяло задълженията си по
договора. Съгласно погасителния план към договора заемателят има задължение да заплаща
периодични месечни плащания в размер на 229. 18 евро, дължими до 23-то число на всеки
месец. Той изпълнявал временно задължението си, като платил дължимите вноски до номер
6, като за вноски 7-9 били извършени частични плащания, след което плащанията били
преустановени. Претендира се установяване дължимостта на главница с настъпил падеж по
вноски от № 7 до № 38, съгласно погасителния план към договора и договорна лихва за
посочения период.
Предявените искове е с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.
По делото в срок е постъпил отговор на исковата молба, като не се оспорва
съществуването на соченото между страните заемно правоотношение, както и изложеното в
исковата молба. Изразява се недоумение по повод на огромните финансови претенции на
ищцовото дружество, за което се излага, че било образувало изпълнителни дела с
материален интерес над 40 000 лева. Заявява се също така, че ищцовото дружество е
небанкова финансова институция, като имало големи разминаванията между фирмата, която
била упълномощена от БНП да дава кредита и тази по ипотечния кредит, което сама по себе
си обосновавало неговата незаконосъобразност. Не се оспорва, че този заем е получен и
усвоен, но се твърди, че търсените суми не са дължими. Заявява, че последното плащане по
договора датира от месец декември 2019 г. и е следвало кредитора да събере своето вземане
в тригодишен срок, което не било сторено, при което и се касаело до погасено по давност
вземане. Излага се твърдения и за извършената данъчна измама с намаляване на
счетоводната печалба на дружеството. В заключение се излага, че договорът е нищожен и се
иска спиране на предприетото принудително изпълнение.
В съдебно заседание ответникът навежда доводи за нарушение на чл. 11 ЗПК, тъй
като не бил определен намина на определяне на лихвения процент, както и за нарушение на
чл. 19 от същия закон по отношение на годишния процент на разходите. В заключение
излага, че е дължима само главницата по кредита.
Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в нея факти и
обстоятелства, становището на ответната страна, събраните по делото доказателства и след
като съобрази закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК въз основа на
документ № 2339/01.08.2022 г. по ч.гр.д. № 4868/2022 г. по описа на Бургаския районен съд
е разпоредено солидарното осъждане на ответниците за заплащането на паричните суми -
предмет на установяване в настоящото производство. Поради наличието на предпоставките
по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът е дал указания за предявяването на иск по чл. 422 от ГПК,
като същият е предявен в предвидения от закона едномесечен срок, при което настоящият
съдебен състав намира, че за ищецът-заявител е налице интерес от воденото на исковете –
2
предмет на делото.
По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор за заем бизнес
кредит клиентски № 6304 на **** г., с който ищцовото дружество е предоставило на
заемополучателя ЕТ "****-Д-Р Д. К.", в качеството му на физическо лице – търговец, като
Д. К. е солидарен и ипотекарен длъжник, сумата от 10 000 евро. От своя страна
заемополучателят е поел задължението да върне заема в срок до 180 месеца, ведно с
натрупаната върху него лихва по реда, предвиден в чл. 2.3 и чл. 2.4 – фиксирана лихва в
размер на 27 % на година върху усвоената и непогасена част от главницата. Същата
съобразно уговорките по договора се начислява ежемесечно върху неизплатена главница по
заема за периода от деня, следващ датата на получаването на заема, до датата на пълното
изплащане на главницата, и се изчислява на дневна база 1/360 част от годишния размер на
ден и се дължи в пълен размер от започване на месеца, в който падежира. Съгласно чл. 2.4
договорната лихва се дължи и изплаща по реда предвиден в чл. 2.4 и погасителен план,
приложен към договора, който отразява начина на погасяване само в случай, че заемът е и
до момента е бил редовно обслужван и всички задължения се изпълняват редовно, тъй като
в противен случай, се начисляват допълнително неустойка, такси и разноски. Съгласно
погасителния план първа месечна вноска е с падеж на 23.05.2019 г., а последната такава на
23.04.2034 г.
Съгласно уговорките по чл. 3 от договора предоставения заем се усвоява целево по
следния начин: първоначално плащане за учредяване на уговорените обезпечения и след
това за оборотни средства, като и чл. 4.2. изрично е посочено, че средствата следва да бъдат
разходвани единствено и само за такива цели.
Съобразно погасителния план към договора и с оглед заявените претенции
падежиралата главница за вноски от № 7 до № 38 включително възлиза в размер на 246. 92
евро, като е заявена сумата от 220. 39 евро, предвид данните за частични плащания по
вноските от 7 до 9. Възнаградителната лихва, съгласно погасителния план за вноските
вноски от № 7 до № 38 включително възлиза в размер на 7113. 37 евро, като отново е
заявена част от нея в размер на 6 929. 07 евро.
По делото между страните няма спор, че последното плащане по договора от страна
на длъжника датира от месец декември 2019 г., след което плащанията са преустановени.
Видно е също така, че вземанията по процесния договор за обезпечение с договорна
ипотека върху недвижим имот, съгласно представения нотариален акт от **** г.
Въз основа на така установените факти релевантни за решаването на делото съдът
намира от правна страната следното:
Предвид безспорната облигационна връзка между страните следва да се изследва
дължимостта на процесните вземанията при установеното просрочие по кредита, по който
последното плащане датира от 2019 г. В тази връзка и съобразно установените факти, съдът
намира, че заявените претенции са основателни и доказани, тъй като длъжникът е
преустановил плащанията по кредита и са дължими съответно търсените просрочени по
3
погасителния план погасителни вноски от номер 7 до номер 38 включително – за главница и
за възнаградителна лихва, съобразно заявените от кредитора размери.
С оглед наведените възражения следва да се отбележи, че процесният договор няма
характеристиките на договор за потребителски кредит и по отношение на него съответно не
са приложими нормите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на
потребителите. С оглед на така направеното заключение следва да се отбележи, че във
връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО
на Съвета е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е
дефинирано понятието „потребител“, като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. Според решение по дело С-
348/14 на СЕС, в определението за „потребител“ по член 2, б. „б“ от Директива 93/13 попада
физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа
за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът трябва да
извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на
договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се
установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на
качеството на „потребител“ на страната по него. В практиката на СЕС се приема, че
физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например
управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител
когато гарантира лично или чрез своето имущество на задълженията, които това дружество
има по договор, свързан с получаването на кредит. В процесния случай заемополучателя –
едноличен търговец и физическото лице – солидарен и ипотекарен длъжник са всъщност
един и същи правен субект, който в единият случай действа, в качеството му на едноличен
търговец, при което няма как да се приеме, че някой от тях има качеството на потребител,
при все че договорът е за предоставяне на оборотни средства за осъществявана търговска
дейност в частност в случая за упражняваната професия. Така и всъщност съгласно § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Очевидно именно с оглед на упражняваната
професия е изтеглен и процесния бизнес кредит, което ясно се установява от съдържанието
и условията му. При така коментираното съдът намира, че в конкретния случай няма как
едноличния търговец и физическото лице Д. К. да притежават качеството "потребител" по
смисъл на чл. 2, б. "б" от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и легалната дефиниция на § 13, ал. 1, т.
1 от ПЗР на ЗЗП. По делото не се установява кредитът да е използван от ответния търговец
цели, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Ето защо
направените от него възражения за недължимост, основани на потребителска защита са
неоснователни. В този смисъл и е практиката на ВКС - решение № 308/29.01.2019 г. по т. д.
№ 2931/2017 г., II т. о. на ВКС, решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г., І т. о. на
4
ВКС, решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г., І т. о. на ВКС.
Всъщност в настоящия случай сключеният договор за заем бизнес кредит се явява
търговска сделка между търговци, а по отношение на тях се прилагат разпоредбите на чл.
240, ал. 2 вр. чл. 9 от ЗЗД при условията на свобода на договаряне, стига то да не
противоречи на закона. От изложеното следва, че е дължима падежилата главница, която се
търси в настоящото производство, както възнаградителната лихва по процесния договор.
Относно последната следва да се отбележи, че клаузата определяща размера, начисляването
и изплащането на договорната лихва е валидно и действително уговорена, не противоречи
на закона и добрите нрави. Лихва в размер на 27 % на година, уговорена между търговци,
не противоречи на добрите нрави и не се явява нищожна, доколкото същата е уговорена в
рамките на договорната свобода на страните. Следва да бъде отбелязано, че договореният
лихвен процент, който е ясно определен, а именно в размер на 27 % годишна лихва, се явява
дори по-нисък от трикратния размер на законната лихва, а дори при потребителски кредити
законът допуска годишния процент на разходите да е в размер до пет път размера на
законната лихва.
Дори и да има нищожни клаузи в договора, същите нямат отношение към заявените
претенции за заплащане на падежиралите вноски за главница и договорна лихва, поради
което не следва да бъде правен подобен анализ, тъй като съгласно законът нищожността на
отделни клаузи от договора не води до нищожност на целия договор /аргумент от
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД/.
Доводите за изтекла погасителна давност за процесните вземания са неоснователни,
тъй като претенцията касае вноски с настъпил падеж в периода от 23.11.2019 г. до
23.06.2022 г., като заявлението по чл. 417 от ГПК е депозирано в съда на 29.07.2022 г. т.е.
преди изтичането на тригодишния давностен срок за лихвите и петгодишния за главниците,
инкорпорирани в отделните месечни погасителни вноски.
По отношение на доводите, че дружеството следвало да събере своите вземания в
тригодишен срок след неплащането на последната вноска следва да се отбележи, че с
депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК, по повод на което е образувано ч.гр.д. №
4868/2022 г. по описа на БРС са предприети такива, като от извършена служебна справка
съдът констатира, че вземанията по договора за заем вече са обявени за предсрочното
изискуеми във връзка с което е депозирано заявление по чл. 417 от ГПК, по което е
образувано ч.гр.д. № 1443/2023 г. по описа на БРС. Така или иначе това няма отношение
към настоящото дело с оглед предмета на същото.
Следва също така да се отбележи, че ищцовото дружество фигурира като небанкова
финансова институция в Регистъра на финансови институции по чл. 3а от ЗКИ на БНБ, като
дружество имащо право да извършва следните дейности по ЗКИ: отпускане на кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства; придобиване на участия в кредитна или в друга финансова
институция и финансов лизинг, като е вписано със Заповед БНБ-50420/25.05.2015 г.
5
Останалите наведени възражения от ответника, свързани със счетоводната печалба на
дружеството нямат отношение към настоящия спор. Същото се отнася и по отношение на
образуваното изпълнително дело срещу длъжника, при все че съдът по настоящото дело не е
сезиран с някакъв насрещен иск, възражение за прихващане, или с някакво процесуално
искане, което да обуславя компетентността му да вземе отношение към това.
С горните мотиви съдът намира, че заявените претенции като основателни и доказани
следва да бъдат уважени.
При този изход на спора и по разноските:
Дължими са направените в заповедното производство разноски в размер на 329. 66
лв., които съгласно дадените указания в т. 12 от тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС следва да бъдат присъдени в настоящото производство.
При този изход на спора се явява основателна претенцията на ищеца за заплащане на
направените по делото разноски и следва да се осъди ответника, действащ лично и в
качеството му на едноличен търговец, да му заплати сумата от 312. 52 лв. за заплатената за
делото държавна такса основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съдът не следва да присъжда
поисканото от ищеца юрисконсултско възнаграждение, тъй като по делото същото е
представлявано от адвокат.
Или общата дължима сума за разноски възлиза на 642. 18 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 422 от ГПК, Бургаският районен съд
РЕШИ:
Приема за установено, че Д. Т. К. с ЕГН **********, лично и в качеството му ЕТ
"**** - Д-Р Д. К." с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. ****,
дължи на „Лено“ АД /с предишно наименование „Ленно“ АД/ с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. *****, представлявано от **** , сумите по заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК №
2339/01.08.2022 г. по ч.гр.д. № 4868/2022 г. по описа на Бургаския районен съд, а именно:
сумата от 220. 39 евро – падежирала главница за вноски от № 7 до № 38 включително,
дължима въз основа на договор за заем за бизнес кредит с № 6304, сключен на **** г.,
обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от
**** г., както и сумата от 6 929. 07 евро - падежирала договорна лихва за периода от
24.10.2019 г. до 23.06.2022 г.
Осъжда Д. Т. К. с ЕГН **********, лично и в качеството му ЕТ "**** - Д-Р Д. К." с
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. ****, да заплати на „Лено“
АД /с предишно наименование „Ленно“ АД/ с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, представлявано от ****, сумата от 642. 18 лв. /шестстотин
четиридесет и два лева и 18 ст./ за направените по делото разноски, от които 329. 66 лв. по
ч.гр.д. № 4868/2020 г. и 312. 52 лв. по настоящото гр.д. № 7894/2022 г., двете по описа на
6
Районен съд - Бургас.
Решението може да се обжалва пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
7