Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.07.2017г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО,
VІ-18, в публично заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
При участието на секретаря Р.
АВРАМОВА и като разгледа докладваното от съдията т. д. № 6562 по описа за 2016г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422 от ГПК.
Ищецът „П.и.б.” АД поддържа, че
по ч.гр.д. № 79467/2015г. на СРС, 32 състав му е издадена по негово заявление
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК, по силата на която е разпоредено на „Б.” ЕООД
и Г. Н.М. да заплатят солидарно на Б.та сумата от 180 000 лв.– главница по
запис на заповед от 13.10.2008г., ведно със законната лихва и разноски.
Поддържа, че на 28.04.2016г. СРС, 32 състав по същото дело е издал и заповед по
чл. 417 от ГПК за същите суми и срещу М.П.М., като на 20.07.2016г. били
получили съобщение, че има подадено възражение по чл.414 от ГПК. Твърди, че
записът на заповед бил издаден на 13.10.2008г. в гр. Смолян от издател – „Б.“
ЕООД и авалиран от двете физически лица. Твърди се,
че записът на заповед е с падеж при предявяване в срок до 31.12.2012г. и е
предявен за плащане на 21.12.2012г. на управителя на издателя и авалиста – Г.М., а на М.М. е
предявен с нотариална покана рег.№ 5503, акт № 29/18.12.2012г. Предвид горното
се претендира признаване за установено, че тримата ответници
дължат солидарно исковата сума. В допълнителната искова молба от 10.11.2016г.
по отговора на М.М. ищецът е посочил, че потвърждава,
че издадения на 13.10.2008г. запис на заповед е издаден като обезпечение на
задълженията на дружеството по договор за банков кредит № 068LD-S-000005/13.10.2008г., съгласно който на търговеца била
отпусната сумата от 160 000 лв. за закупуване на ДМА със срок за
погасяване – 08.10.2013г. Твърди, че записа на заповед е издаден като
обезпечение съгласно чл. 23.2 от договора, към който е сключен и анекс № 1 от
24.09.2009г. за изменение на годишната лихва. Сочи, че на 27.08.2010г. е
подписано споразумение, по силата на което Г.М. встъпил като съдлъжник по договора за кредит, в което е отразено, че
сумата била усвоена и бил приет нов погасителен план, съгласно който крайния
срок за погасяване бил до 09.05.2016г. Оспорва твърденията на ответницата М.
във връзка с поръчителството, като сочи, че не се прави разграничение между
поръчителството в гражданското право и авала, менителничното поръчителство, което е самостоятелна правна
сделка. Във втората допълнителна искова молба по отговора на Г.М., ищецът
изтъква същите доводи относно каузалното правоотношение като сочи и че
обстоятелството дали има вписване на залог в ЦРОЗ е ирелевантно.
Ответникът „Б.“ ЕООД е получил
препис от исковата молба на 17.10.2016г. и не е подал писмен отговор по същата,
не изразява и становище по същата. В хода на съдебното производство ответникът
се представлява от адв. В., като представя и
възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта. Излага доводи и в писмени
бележки.
Ответницата М.П.М. е подала
отговор по чл. 367 от ГПК от 24.10.2016г., в който сочи, че предявеният иск е
допустим, но неоснователен, тъй като издадения запис на заповед обезпечава
задълженията на дружеството по договор за банков кредит, който твърди, че бил
редовно обслужван до края на 2012г., поради което претенцията за цялата сума е
неоснователна, тъй като задължението по договора за кредит е погасено. В
допълнителният писмен отговор сочи, че счита, че по заповедното производство и
по исковата молба по чл. 422 от ГПК ищецът не бил платил необходимата държавна
такса, тъй като бил предявил три отделни иска, срещу три лица, а заплатил само
една държавна такса, поради което счита, че исковата молба следвало да бъде
оставена без разглеждане. Оспорва и действителността на договора за банков
кредит, като твърди, че нямало доказателства за реално предаване на сумата в претендирания от ищеца размер. Наред с горното твърди, че
каузалното правоотношение, за обезпечението на което е издаден записа на
заповед, а именно по договора за кредит е погасено поради новирането
му със сключеното споразумение от 27.08.2010г., което тя не е подписвала и за
което не е давала съгласие. Освен това твърди и представя препис от решение, с
което е прекратен брака й с Г.М. от 09.07.2012г. В хода на съдебното
производство поддържа оспорването на иска чрез процесуалния си представител – адв. В., като претендира разноски и излага допълнителни съображения в писмена
защита.
Спрямо първоначално
конституирания ответник Г.Н.М. производството е прекратено с протоколно
определение от 11.04.2017г., което е влязло в сила като необжалвано, тъй като е
установено, че същият не е подал възражение срещу заповедта по чл. 414 от ГПК и
спрямо него тя е влязла в сила.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното заповедно
производство под № 79467/2015г. на СРС, 32 състав е видно, че по заявление от „П.и.б.“
АД от 18.12.2015г. е издадена първо заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
от ГПК срещу длъжниците „Б.– ВГ“ ЕООД и Г.Н.М. от
18.02.2016г. за сумата от 180 000лв., представляваща главница по запис на
заповед от 13.10.2008г., ведно със законната лихва и 6565 лв. – разноски по делото.
След отмяна от СГС на разпореждането от 18.02.2016г., с което първоначално
заявлението е било отхвърлено срещу М.М., на
28.04.2016г. е издадена и втора заповед по чл. 417 от ГПК срещу длъжник М.П.М.
за същите горепосочени суми, включително и сумата от 2100 лв., представляващи
разноски пред въззивната инстанция по ч.гр.д.№
4414/2016г. на СГС. Съгласно отбелязването върху заповедта е издаден
изпълнителен лист на 28.04.2016г., получен на 20.05.2016г., а на 10.06.2016г.
от М.П.М. е входирано възражение по чл. 414 от ГПК. С
допълнителна молба е представила и копие от поканата за доброволно изпълнение,
връчена й на 09.06.2016г. от ЧСИ Я.по изп дело №
20168440401827. В кориците на заповедното производство е приложено придружително писмо от ЧСИ П.М., с район на действие ОС
–Смолян, към който са приложени покана за доброволно изпълнение до Г.М., която
е отразено, че е връчена при условията на чл. 47 от ГПК, а именно на адреса му
е залепено уведомление на 23.08.2016г., като е приложен и протокол от връчителя, в който са отразени данните от търсенето на
лицето, че не е намерен, а по сведения от баща му, не живее там и последният
отказал да получи поканата. На стр. 123 от делото е представена покана за
доброволно изпълнение до ответното дружество с изх.№9683/09.06.2016г. от ЧСИ Мачкърски, като на гърба на този документ е отразено
залепване на уведомление на 21.06.2016г. на адрес на ул.Христо Белчев от връчител И.Д., като е отбелязано, че той е служител на ЧСИ
М.Б., като тази част на разписката е оспорена от ответницата с аргумент, че не
се установява да е за същата покана. Със съобщение с изх.№91250/12.06.2017г.
ЧСИ Б. е уведомил съда, че в кантората му била връчвана покана за ответното
дружество, но по заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени по гр. д.№
20790/2013г. на СРС, 64 състав, а няма данни и доказателства за връчване на
покана за доброволно изпълнение и заповед по ч.гр.д.№ 79467/2015г.
С исковата молба, както и в
заповедното производство е представен процесния запис
на заповед, издаден на 13.10.2008г. в гр. Смолян, за сумата от 180 000 лв.,
който е издаден от „Б.– ВГ“ ЕООД и с който се задължава да заплати
горепосочената сума срещу предявяването до 31.12.2012г. на този запис на
заповед на „П.и.б.“ АД, без протест и разноски. Върху записа на заповед са
положени два подписа от двама авалисти – Г.Н.М. и
ответницата М.П.М.. Видно от отбелязването на гърба, записът е предявен за
плащане на 21.12.2012г. на Г.Н.М. в качеството му на авалист
и управител на дружеството.
На стр. 10 и следващите от делото
е представена нотариална покана от ищеца до М.П.М., с която е предявен записа
на заповед и която съгласно отразеното на 21.01.2013г. от нотариус В.Ч.е
връчена на ответницата на 21.01.2013г. срещу разписка, която е представена и е
отразено, че е получена лично и срещу подпис.
На стр. 34 и следващите от делото
е представен договор за банков кредит под № № 068LD-S-000005/13.10.2008г., съгласно който ищецът е предоставил на ответника „Б.-
ВГ“ЕООД като кредитополучател сума в размер
160 000лв. за закупуване на ДМА. В чл. VІ от договора са уговорени дължимите
лихви, а в раздел VІІ- таксите и
комисионните. Съгласно чл. 16 от договора кредитът се погасява съгласно
погасителен план – приложение №1, като крайният срок за погасяването му е
08.10.2013г. В чл. 19 от договора е уговорено, че дължимите, но неизвършени
плащания се отнасят в просрочие и олихвяват с
договорения в т. 11 лихвен процент плюс наказателна надбавка от 20 пункта,
считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска. В раздел ХІІ
са уговорени обезпеченията, като в т. 23.2 е
посочено, че се издава запис на заповед за сумата от 180 000 лв., издаден
от кредитополучателя и авалиран от Г.М. и М.М.. В раздел ХІІІ са уговорени условията за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Съгласно сключения анекс № 1 от 24.09.2009г.
към договора, се изменя договорения базов лихвен процент, както и се приема нов
погасителен план, заместващ този по договора, представляващ приложение № 2,
представен на стр. 40-41 от делото и съгласно който общата дължима сума е
218 890,71 лв., а вноските са определени за период до 08.10.2013г.
На стр. 42 и следващите е
представено споразумението към договора за кредит от 27.08.2010г.,сключено
между ищеца, ответното дружество – „Б.“ ЕООД като кредитополучател и Г.М. като поемател, с което страните са посочили, че по процесния договор за кредит са налице просрочени задължения
в размер на 32 927,60 лв., от които 22 951,42 лв. – главница и
9 976,18 лв. – просрочени лихви. Посочено е, че поемателят
Г.М. има просрочени задължения към Б.та освен по горния договор и по договор за
кредитна карта Виза от 12.04.2007г. в размер на 12 309,96 лв. и текущо
начислена лихва – 47,22 лв., както и задължения към „Д.К.Б.“ АД по договор за
предоставяне на кредитен лимит по партида от 18.03.2010г. в размер на 3886,95
лв. Страните са се споразумели, че Г.М. встъпва като съдлъжник
на кредитополучателя. В т.2 от споразумението страните са посочили, че се
съгласяват, че по процесния договор за банков кредит
кредитополучателят е усвоил сумата от 160 000 лв., а към датата на
споразумението остатъкът от редовната главница по кредита е 113 725,85
лв., а погасената част е 23 322,73 лв., като кредитополучателят дава
съгласие Б.та да погаси с тази сума задълженията на поемателя
по другите описани договори, след учредяване на обезпеченията
по т.6 от споразумението и не по-късно от 07.09.2010г. В т.6 е уговорено
учредяване на ипотека върху описания имот, а именно апартамент в гр. Смолян,
поръчителство от М.М. и особен залог върху всички
сметки на дружеството. Съгласно т. 5 от споразумението, от датата на
сключването му, задълженията по договора ще се погасяват съгласно погасителен
план – Приложение №3, като крайният срок се променя на 09.05.2016г. По този
погасителен план общата дължима сума е 242 465,63 лв. като са уговорени 69
вноски, включващи лихва и главница, първата с падеж 08.09.2010г., а последната
– 09.05.2016г.
Ответницата е представила решение
№ ІІІ-90-167/09.07.2012г. на СРС, 90 състав по гр.д.№9344/2012г., съгласно
което е прекратен с развод гражданския брак между М.П.М. и Г.Н.М..
На стр. 157 от делото е
представен нотариален акт № 176, т.І, рег.№ 3359, дело № 164/2010г., за
учредяване на договорна ипотека от Г.М., със съгласието на съпругата си М.М., отразено в декларация по чл.26 от СК с рег.№
3335/27.08.2010г. е учредил ипотека върху подробно описания имот в гр. Смолян
за обезпечение на задълженията по
договора за кредит, анекса и споразумението.
С допълнителна молба от
22.06.2017г. в изпълнение на задължение по чл. 190 от ГПК ищецът е представил
договор за поръчителство от 03.11.2010г., който е сключен между банката и М.П.М.
за задълженията по процесния договор за кредит и споразумението
от 27.08.2010г. Договорът е с нотариална заверка на подписа на ответницата,
извършена от нотариус В.Я.на 17.11.2010г.
По делото е изслушано основно и
допълнително заключение на вещото лице П.Д., което се кредитира от съда като
дадено обективно, безпристрастно и компетентно. Вещото лице сочи, че съгласно
Договор за кредит № 068LD-S-000005/13.10.2008г ищецът
е кредитор, а „Б.- ВГ“ЕООД е кредитополучател на сума в размер
160 000лв. за закупуване на ДМА, като уговореният срок на кредита е до
08.10.2013г., договорен е годишен лихвен процент (ГЛП), представляващ сбор от БЛП
и 5,9593% надбавка, договорена е годишна комисионна за управление 1% от непогасената главница, при забава се
начислява лихва = ГЛП + 20%. Експертът сочи, че на 24.09.2009г. е сключен Анекс
№ 1, с който договорен е годишен лихвен процент (ГЛП), представляващ сбор от БЛП
и 4,12% надбавка. Вещото лице е установило, че на 15.10.2008г. заемната
сума от 160 000лв.е постъпила по разплащателната сметка, обслужваща
кредита с IBAN ***редитополучателя. Според експертизата в
изпълнение на горепосочения Договор
от 13.10.2008г. и Анекс № 1
от 24.09.2009г. за периода от
13.10.2008г. до 27.08.2010г. са
начислени суми, извършени плащания и погасени задължения, които са представени
в табличен вид на стр. 2 и 3 от първото експертно заключение, видно от които кредитополучателят
е извършил плащания в общ размер на сумата от 50 560,40лв., които са
послужили за погасяване на следните задължения: погасена главница с падежи от
10.11.2008г. до 08.10.2009г.(част.) в размер на 23 322,73лв.; погасена
дог. лихва с падежи от 10.11.2008г. до 08.02.2010г.(част.) в размер на 24 190,53лв.; погасена наказателна лихва
в размер на 3 047,14лв. Вещото лице сочи, че допълнително на 17.09.2010г.
и 26.10.2010г. има заплатена наказателна лихва в размер 2 185,60лв. и
общият размер на заплатената наказателна
лихва е 5232,74лв. Експертът сочи, че размерът на незаплатените просрочени
месечни вноски към 27.08.2010г. е, както следва: незаплатени месечни вноски за
главница с падеж от 08.10.2009г. (част.) до 09.08.2010г. включително
възлизащи на 22 951,42лв. и незаплатени месечни вноски за договорна лихва
с падежи от 08.02.2010г.(част.) до 27.08.2010г., възлизащи на 9 976,18лв.
или общо неплатени вноски към 27.08.2010г. в размер на 32 927,60лв. Според
вещото лице на 27.08.2010г. е сключено споразумение към процесния
договор за кредит, с което са констатирани просрочените суми в общ размер
32 927,60лв. (главница 22 951,42лв. + дог.лихва 9 976,18лв.),
като е договорено с погасената част от главницата (23 322,73лв.) да бъдат
погасени задължения извън процесния кредит, ГЛП да
бъде равен на сбора от БЛП + 5% надбавка и погасяването да се извършва по нов
погасителен план, а също са договорени и нови обезпечения. Експертът сочи, че
му е дадено обяснение от банката, че поради неспазване договорените
обезпечения, Споразумението от
27.08.2010г. не е влязло в сила, не са погасявани други задължения
(извън процесния договор за кредит) и отчитането на процесния
кредит е продължило по стария погасителен план ( по Анекс 1 от 24.09.2009г.). Според
експертизата за периода от 27.08.2010г. до 17.10.2011г. са начислени, но неплатени задължения за месечни
вноски, така както са посочени в таблицата на стр. 4 от заключението, като
общият размер на неплатената главница е неплатената главница е
136 677,27лв., както следва: 160 000лв. усвоена главница - 23 322,73лв. платена главница =
136 677,27лв. незаплатена главница; а размерът на незаплатената договорна
лихва с падежи от 08.02.2010г.(част.) до 18.10.2011г. е 24 491,11лв.,
както е посочено в таблицата по т.5.2 от експертизата. Вещото лице сочи, че след
27.08.2010г. няма извършени плащания за
месечни вноски по процесния договор за кредит, като
са неплатени месечните вноски с падежи от
08.10.2009г. (за главницата) и от 08.02.2010г (за дог.лихва) до 10.10.2011г. включително, поради което на 18.10.2011г. е
осчетоводена предсрочна изискуемост на кредита, а на 18.12.2015г. е подадено
заявление по чл.417 от ГПК. Размерът на незаплатената наказателна лихва,
изчислена съгласно чл.19 от Договора
като ГЛП + 20%, за период от датата на просрочие до 18.12.2015г. (датата на заявлението по чл.417
от ГПК) е 204 015,19лв., както е пояснено в таблицата на стр.5.3 от
заключението. Според вещото лице размерът на незаплатеното задължение към
датата на изготвяне на ССЕ се увеличава единствено със законната лихва,
изчислена за период от 18.12.2015г.
(датата на Заявлението по чл.417 от ГПК) до датата на ССЕ – 20.05.2017г. в общ
размер 19 736,79лв., изчислена в таблицата по т.6.1 от заключението. Вещото
лице сочи, че след 27.08.2010г. са
извършени плащания в общ размер на 3 552,37 лв., които са послужили за
погасяване на следните задължения: на 17.09.2010г. е погасена наказателна лихва
в размер: 1289,99лв., като сумата е
прехвърлена от сметка с IBAN *** „Б.– ВГ“ ЕООД, по която е имало
налично постъпление по фактура от „Ю.Ф.Е.“ЕООД
към сметка с IBAN *** , обслужваща процесния
кредит и оттам е извършено погасяването;
на 26.10.2010г. е погасена годишна комисионна в размер: 1366,77лв. Сумата е заплатена от сметка с IBAN *** „Б.– ВГ“ ЕООД, по която е имало налично постъпление по фактура от „Т.– П.инт.“ЕООД
и на 26.10.2010г. е погасена наказателна лихва в размер: 895,61лв., която сума е заплатена от сметка
с IBAN *** „Б.– ВГ“ ЕООД, по която е имало налично
постъпление по фактура от „Т.– П.инт.“ЕООД. В допълнителното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза след съответните таблични изчисления, вещото
лице сочи, че съгласно поставената задача
от ответника да се даде алтернативен вариант на дължимите суми съобразно
погасителния план по Споразумението от 27.08.2010г. към Договор за кредит № 068LD-S-000005/13.10.2008г , експертизата е извършила следните
изчисления, съгласно които размерът на неплатените суми към 18.12.2015г. - датата
на Заявлението по чл.417 от ГПК), незаплатена главница е в размер 160 000лв.;
незаплатени договорни лихви с падежи от 27.08.2010г. до 08.10.2011г. вкл. в общ
размер 26 834,31лв., незаплатена
наказателна лихва, изчислена съгласно чл.19 от
Договора като ГЛП + 20%, за период от
датата на просрочие до 18.12.2015г. (датата на
Заявлението по чл.417 от ГПК) е 223 325,18лв. или общата неплатена сума по
договора възлиза на 410 159,49 лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
За да е допустим специалния
установителен иск по чл. 422 от
ГПК за признаване за установено на
вземането на ищеца спрямо ответниците, следва да се
установи, че за същото вземане
на ищеца е издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК и че искът е предявен
в законоустановения едномесечен
срок по чл.
415 от ГПК, считано от съобщението до ищеца – заявител
в заповедното производство.
В настоящия случай искът е допустим, тъй като на
ищеца е издадена заповед по чл.
417 от ГПК за процесните суми, а с разпореждане на заповедния съд, връчено на ищеца на 20.07.2016г., му е указана възможността за предявяване на иска, поради
което заведената на 19.08.2016г. искова молба е в законоустановения едномесечен срок и е процесуално допустима.
Възраженията на ответницата М. за нередовност на исковата
молба поради несъбрана държавна такса съдът не споделя, тъй като както в
заповедното производство сумата е претендирана при
условията на солидарност, така и в исковото производство не се касае за отделни
и различни претенции спрямо всеки от длъжниците по
заповедта, а за една солидарно предявена претенция. Длъжниците
са повече от един, но дължат общо и едно вземане, поради което не може да се
приеме, че заявителят, съответно ищецът по иска по чл. 422 от ГПК дължи такса
върху размера на вземането, което търси общо спрямо всеки от длъжниците поотделно, тъй като това би довело до троен
размер на държавната такса за едно и също вземане. Горното следва от изричната
разпоредба на чл. 415, ал.1 изр.последно от ГПК, която постановява, че при
предявяване на иска, заявителят довнася държавна такса, а не дължи наново
такава съобразно чл.72 от ГПК. В случая ищецът е внесъл по заповедното дело
държавна такса от 3600 лв. и такава и за исковото в същия размер, като таксата
от 7200 лв. съответства на 4% от размера на предявеното едно общо вземане от
180 000 лв.
За успешното провеждане
на иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът - заявител в заповедното производство следва да докаже
не само наличието
на редовен менителничен ефект, но и пораждането на задължение по
каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, а ответникът-
погасяването му, в който смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290 от
ГПК, а именно решение №
149/05.11.2010г. по т.д.№
49/2010г., ІІ т.о. и др. Ищецът възразява, че
ответницата М.М. като авалист
не можела да прави възражения по каузалното правоотношение, но съдът намира, че
горното не може да бъде споделено. Позовава се на решение на ВКС, което е от
21.04.2011г., че е недопустимо авалист да
противопоставя възражения, свързани със съществуването или не на задълженията
по договора за кредит. Съдът не споделя горния довод, още повече, че по този
въпрос има актуална и задължителна съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290
от ГПК, а именно решение № 17/25.05.2017г. по т.д.№ 61283/2016г. на ВКС, І
г.о., решение № 67/25.05.2017г. по т.д.№60075/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., докл.Г.Михайлова и др., в които се приема, че макар ценна книга записът на заповед
има обезпечителна функция по отношение
на вземанията на ищеца по
въведеното каузално правоотношение и по този договор авалистът да не е страна, а уреденото в чл. 483-485 ТЗ менителнично поръчителство /авал/ да има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, поради е регламентирано, че авалистът не може
да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл
да противопостави издателят на записа
на заповед - абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение
на възражението относно формата/ и лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е
допустимо противопоставянето на лични възражения от авалиста,
основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, ако авалистът
също е страна по каузалното правоотношение
или ако приносителят
е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на
лични възражения по каузалното правоотношение
с издателя /решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. №
988/2009 г. на ВКС, ІІ-ро
т. о., решение № 17 от
21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 26 от 24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и др. С горепосочените решения се приеме, че доколкото
отговорността на издателя
и на поръчителя към поемателя като
длъжници по записа на заповед е солидарна съгласно чл. 513, ал. 1 ТЗ, то връзката на менителничния
ефект с каузалното задължение, гарантирано от издателя със
записа на заповед, изключва възможността издателят и поръчителят да отговарят в различен обем. Затова независимо
от самостоятелния характер на задължението
на авалиста, той дължи същата
по обем престация
както и издателя, освен ако не
е налице предвидено в закона изключение. Отговорността на авалиста
по записа на заповед не
може да е по-голяма по обем
от отговорността на издателя, тъй
като обратното би довело до
неоснователно обогатяване на кредитора, поради което ВКС приема, че авалистът разполага с възражения, че каузалното задължение на издателя е погасено-изцяло
или отчасти. Той може да
се позове на осъществени погасителни способи, като чрез тези възражения поръчителят не упражнява
чуждите лични права /на издателя/,
а се позовава на обстоятелства, които рефлектират върху прекия иск
на поемателя срещу всеки длъжник
по записа на заповед. Възраженията
авалистът следва да въведе като
защита срещу предявения иск /осъдителен или предвидения в чл. 422 ГПК/. Негова е тежестта да докаже конкретното
каузално правоотношение, поради което записът
на заповед е издаден и фактите, които са погасили
/изцяло или отчасти/ каузалното задължение на издателя,
а с това - и прекия иск на поемателя
срещу авалиста. Предвид горното съдът намира, че ответницата М.
може да прави възражения за дължимост на сумите и по
каузалното правоотношение.
По довода, че договорът за банков кредит бил
недействителен, който не е заявен с отговора на исковата молба и в срока по чл.
367 от ГПК, а допълнително с писмените бележки, но ще бъде обсъден, тъй като
съдът е длъжен и служебно да прецени действителността на договора при възникнал
спор, съдът намира следното:
Договорът за банков кредит съгласно
легалната си дефиниция в чл. 430, ал.1 от ТЗ е консенсуален
договор и се сключва с постигането на съгласие по същия, за разлика от
обикновения договор за заем по чл. 240 от ЗЗД, който е реален и изисква
предаване, респ. получаване на сумите. Независимо от горното, твърденията на
процесуалния представител на ответниците, че не било
надлежно установено усвояването на сумите по отпуснатия кредит, тъй като счита,
че това не можело да бъде доказано със заключение на вещо лице, не се споделят
от настоящия съд. Няма пречка именно експертът, вещото лице, което е извършило
надлежна проверка на счетоводната документация да посочи на коя дата и по коя
сметка е усвоен кредита, т.е. сумите са получени от кредитополучателя.
Независимо от горното, обаче, твърденията на ответника са неоснователни и се
опровергават от факта, че в сключеното на 27.08.2010г. споразумение изрично в
чл. 2 от същото се съдържа изявление, което потвърждава, че кредитополучателят
е получил и усвоил сумата от 160 000 лв. – главница по процесния
договор за кредит. Налице е изходящ от ответника документ, който съдържа
признание на този твърдян като неизгоден за него факт, поради което същият се ползва с доказателствена
стойност и също, наред със заключението на ССЕ установява усвояването на
банковия кредит. Предвид горното доводите на ответниците
за недействителност на договора за кредит поради липса на реално предаване на
заемната сума са неоснователни и недоказани.
Доводът на ответниците,
че задълженията по договора за кредит са погасени чрез новиране
със сключването на споразумението от 27.08.2010г. не могат да бъдат споделени.
С това споразумение е уговорен наистина нов погасителен план и разсрочване на
вноските, но никъде не се съдържа изявление, че задълженията по първоначалния
договор за кредит се считат погасени. Напротив в чл. 2 от споразумението се
сочи, че кредитополучателят потвърждава, че вече е усвоил отпуснатата му
главница по договора за кредит, а това, че в приложения погасителен план е
посочена нова дата на отпускане на кредита не води до извода, че е налице новация на задължението. От друга страна съдът споделя
доводите на ответника, че никъде от текста на споразумението не може да се
направи извод, че влизането му в сила е обусловено от някакви други действия.
Напротив в чл. 5 от споразумението изрично е посочено, че от датата на
сключване на споразумението, задълженията по договора за кредит ще се погасяват
съобразно приложения погасителен план – приложение № 3. В чл. 6 е уговорено, че
ще се сключат описаните обезпечения, но не и че при неспазване на уговорения в
т.6 срок за това – до 30.08.2010г. ще се счита, че споразумението не е влязло в
сила. А и не се спори, че е учредена уговорената ипотека, видно от представения
договор от 30.08.2010г., а е сключен и договора за поръчителство, макар и от
03.11.2010 г. Доказателства ищецът да е обявил предсрочна изискуемост на
вземанията по договора за кредит към падежа на записа на заповед не са
представени. Само в заключението на вещото лице се сочи, че е отразено в
счетоводството обявяване на предсрочна изискуемост на 18.10.2011г., но с какво
изявление и дали е спазен по надлежен ред изискването за достигане на същото до
кредитополучателя съобразно т.18 от ТР на ВКС за заповедното производство данни
няма, още повече, че от заключението се установява, че в счетоводството на
ищеца са начислявани вноските по стар погасителен план и въобще не е отразено
счетоводно сключеното споразумение от 27.08.2010г. В тази връзка са основателни
доводите на ответниците, че е следвало в
счетоводството си ищецът да отрази изискуемите и дължими суми съобразно
споразумението, което не е сторил. Предвид горното съдът намира, че са
основателни и следва да бъдат споделени доводите на ответника, че към датата на
падеж на задължението по записа на заповед и датата на предявяването му с
нотариалната покана от 21.12.2012г. не се установява нито да е обявена
предсрочна изискуемост на кредита от страна на ищцовата
банка, нито да е настъпил крайния падеж на задълженията по същия, който
съобразно уговореното по погасителния план към споразумението е с дата
09.05.2016г., а дори не е настъпил и крайния падеж на вноските по кредита преди
споразумението, който по предходния погасителен план – стр. 88 от делото е
08.10.2013г. Видно от погасителния план към споразумението – приложение № 3,
към декември 2012г. са падежирали само 29 от
уговорените общо 69 вноски по процесния договор за
кредит, от които първите девет за главница са в размер на по 100лв., от 10-12
са по 1000 лв., от 13-19 – по 1 300 лв., от 20 до 23 – 2000 лв. и от 23 до
29 – 2100 лв. Видно от погасителния план към дата 10.12.2012г. оставащата
дължимата главница е 128 400 лв., а сборът на падежиралите
вноски за главница възлиза на сумата от 37 900 лв. Сборът на падежиралите до декември 2012г. вноски по лихвата са в
размер на сумата от 48 221,62 лв. Общо изискуемите вноски включващи
главница и лихва по погасителен план-приложение № 3 към декември 2012г. възлиза
на сумата от 86 121,62 лв. С оглед горното съдът намира за основателни
възраженията на ответниците, че към датата на падежа
и предявяването на процесния запис на заповед не се
установява наличие на задължение по каузалното правоотношение в размер на
сумата, за която е издаден записа на заповед. По въпроса има константна
практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 от ГПК, явяващи се задължителни за съдилищата, като решение № 86/18.06.13г. по
т.д.№ 139/12г. на ВКС, ІІ т.о., с което ВКС се е произнесъл по въпроса за
връзката между записа на заповед и каузалното отношение, като е прието, че в
производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се установява
съществуването на вземането на издадената заповед за изпълнение, като при
заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК предмет на делото е вземането по
записа на заповед. Въведените твърдения или възражения на страните за връзката
между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, по повод на което
е издадена ценната книга, подлежат на изследване доколкото същите биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. Погасителен ефект за
вземането по записа на заповед при въведени възражения за плащане на задължението
по каузалното правоотношение настъпва само при доказана обезпечителна функция
на ценната книга спрямо изпълнението на конкретни задължения по каузалното
правоотношение между издателя и поемателя. От друга
страна, вземането на основание на ценната книга, независимо от гаранционно
–обезпечителния му характер, възниква на датата на издаване на записа на
заповед и изискуемостта му настъпва на падежа на ценната книга. Обезпечението
може да е дадено на дата преди или след възникване на задължението по каузалното
правоотношение, но с оглед установяване съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане съгласно чл.418, ал.3 ГПК, същото следва да е с настъпила
изискуемост. В производството по чл.422 ГПК вземането ще се признае за
съществуващо и подлежащо на изпълнение, ако е изискуемо съобразно с падежа на
ценната книга. При въведени възражения, основани на каузалното правоотношение,
следва да е изискуемо и вземането по така обезпеченото каузално правоотношение.
Ако записът на заповед има обезпечителна функция само за част от задълженията
по каузалното правоотношение, то изискуеми са тези вземания, които са с
настъпили падеж към датата на падежа на ценната книга. За вземанията по
каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на записа
на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга.
Противното би означавало да се предостави възможност на кредитора да иска
изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока, чрез което ще се отрече
обезпечителния характер на ценната книга. Предвид горното, доколкото чрез
събраните по делото доказателства ищецът не е установил, че към датата на
предявяване на записа на заповед – 21.12.2012г. не е обявена надлежно
предсрочна изискуемост на договора за кредит, а се установи, че по споразумение
от 27.08.2010г. вноските по същия са с нов погасителен план, то към
горепосочената дата изискуеми вземания на банката са само вноските с настъпил
падеж до декември 2012г., които съдът изчисли по приложения погасителен план –
приложение №3 и са в общ размер на сумата от 86 121,62 лв. Само до този
размер ищецът е установил, че към датата на падежа на записа на заповед има
изискуемо задължение по каузалното правоотношение, а следва да се има предвид,
че и към датата на заявлението и заповедта също не е настъпил крайния падеж на
задълженията по договора за кредит. Предвид горното съдът намира, че доколкото
безспорно се установи връзка между издадения запис на заповед като обезпечение
и каузалното правоотношение по договора за кредит от 13.10.2008г., което следва
изрично от т. 23.2 от раздел ХІІ от договора – обезпечения, то съобразно падежа
на записа на заповед към процесния момент е налице
изискуемо задължение по договора за кредит в размер на горепосочената сума, но
не и в пълния размер на поетото по записа от 180 000 лв.
По изложените в отговора на ответницата М.
възражения, че тя е поръчител и като такъв отговоря ограничено, заявени в
отговора от 24.10.2016г., съдът намира, че както се приема в задължителната за
съдилищата практика на ВКС, обективирана в решения по
чл. 290 от ГПК, като например решение № 120 по т.д. № 988/2009 г. на ІІ т.о. на
ВКС и
др., независимо от общата
си с поръчителството обезпечителна функция, авалът е самостоятелна сделка и задължението по същия е неакцесорно
спрямо главното задължение, което обезпечава. Авалът не е обезпечение на поръчителството, за се приеме, че с погасяването на последното, поради изтичане на 6-месечния срок за предявяване
на иск срещу
длъжника, се погасява задължението на авалиста, в случай че последният
е противопоставил, като възражение за недобросъвестност
при придобиването и злоупотреба с право от хонората, знание
на последния за непредявен срещу
длъжника иск в 6-месечен срок от настъпване
изискуемостта на вземането му. Да
се възприеме противното би означавало
да се заобиколи
закона относно уредената неакцесорност на авала. Предвид
неакцесорността му към каквото и да
било друго задължение, което обезпечава, дори да би бил
учреден като обезпечение на обезпечението, последиците на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение авала
са неприложими. Интересът на кредитора
в конкретния случай е бил да се
сдобие с две независими едно от друго обезпечения,
респ. да избегне последиците от погасяване на
поръчителството, в случай че не би
предявил иска си срещу длъжника
в преклузивния срок по чл. 147, ал.
1 ЗЗД, което ВКС сочи, че не е в противоречие
със закона и добрите нрави. Предвид горното
съдът приема, че дори и да е
настъпило погасяването на поръчителството на основание чл.
147, ал. 1 ЗЗД по договора за кредит, това не предпоставя погасяване и задължението на авалиста, независимо
че авалът, аналогично на даденото
поръчителство от същото лице, обезпечава
същото каузално правоотношение.
Предвид
подробните гореизложени съображения, съдът намира, че се установи от
доказателствата по делото, че записа на заповед е редовен и има изискуемите от
ТЗ реквизити, като е сключен за обезпечение на задължения по договора за кредит
от 13.10.2008г., като към датата на падежа му – 21.12.2012г., макар да не е
надлежно обявена предсрочна изискуемост на целия кредит и да не е настъпил
крайния падеж, безспорно има непогасени суми по главница и лихви по същия,
чийто общ размер по
погасителен план-приложение № 3 към декември 2012г. възлиза на сумата от
86 121,62 лв. С оглед горните доводи и доколкото записа на заповед
обезпечава изискуемите към онзи момент задължения, но не и тези, чийто падеж не
се установи да е настъпил, независимо от това дали впоследствие са изискуеми
други по размер задължения по същия договор за кредит, които няма пречка
кредиторът да претендира в друго производство, позовавайки се на самия кредит,
то следва, че искът за установяване на вземане е частично основателен, а именно
за горепосочената сума от 86 121,62 лв. и отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 180 000 лв. като неоснователен и недоказан.
Съобразно изхода на спора разноски се
следват и на двете страни, като са направени такива съобразно списъка по чл. 80
от ГПК от ответницата М. в размер на сумата от 100 лв. – депозит за вещо лице,
а от ищеца са направени такива в размер на 3600 лв. – държавна такса, 350 лв. –
депозит за вещо лице, като съдът приема и разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 450 лв., или общо такива в размер на 4 400лв.
Съдът намира, че няма основание в тежест на двамата ответници
– „Б.– ВГ“ ЕООД и М.М. да бъдат възлагани разноски,
които ищецът е направил по делото във връзка с третия ответник, спрямо който
делото е прекратено с влязло в сила определение от 11.04.2017г. Тези разноски
той е можел да търси от този ответник, ако са били налице предпоставките, макар
че след като Г.М. не е подал възражение по чл. 414 от ГПК и срещу него
заповедта е влязла в сила, то очевидно той не е дал повод за завеждане на иска
и срещу него, но не и спрямо другите двама ответници,
а срокът за искания по чл. 248 от ГПК по отношение на това протоколно
определение отдавна е изтекъл, поради което за сумата, явяваща се
възнаграждение на особен представител на Г.М., съдът намира, че не следва да се
включва в разноските. Предвид горното разноските на ответника са 100 лв., а на
ищеца – 4 400 лв. С оглед изхода на спора на ищеца се следват разноски за
уважения размер на исковата претенция /47,85% / или сумата от 2105,40 лв. На
ответницата М. се следват разноски в размер на 52,15% или сумата от 52,15 лв. Предвид
горното за исковото производство разноски следва да бъдат присъдени съобразно
горното и като се отчете, че разноските на ищеца са дължими общо от двамата ответници, не би могло да се осъществи компенсация на
насрещните суми и на ответницата М. следва отделно да бъдат присъдени разноски.
Съобразно ТР на ВКС съдът дължи отделен диспозитив и за разноските по заповедното производство,
които са в общ размер на сумата от 8 665 лв. Предвид частичната
основателност на претенцията, разноски се следват в размер на 47,85% от горната
сума или 4146,20 лв.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по иска с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
срещу „Б.– ВГ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, офис
23 и със съдебен адрес *** – адв. А.В., и срещу М.П.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, и със съдебен адрес *** – адв.
А.В., че „Б.– ВГ“ ЕООД и М.П.М. дължат солидарно с длъжника по заповедта Г.Н.М., на ищеца – „П.и.б.“ АД сумата от 86 121,62 лв. / осемдесет и шест хиляди сто двадесет и един лева и
шестдесет и две стотинки/, представляваща изискуемо задължение по запис на
заповед от 13.10.2008г., предявен на 21.12.2012г., обезпечаващ задължение по
договор за банков кредит № 068LD-S-000005/13.10.2008г. със сключени анекси и споразумение, като ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата до пълния предявен
размер от 180 000 лв. като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „Б.– ВГ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, офис 23 и със съдебен адрес *** – адв.
А.В., и М.П.М., ЕГН **********, с адрес ***, и със съдебен адрес *** – адв. А.В., да заплатят общо на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, сумата от 2105,40 лв. / две хиляди сто и пет лева и четиридесет стотинки/,
представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящото производство, както и
сумата от 4146,20 лв. – съдебни разноски по заповедното производство, включени
в издадената по ч.гр.д.№ 79467/2015г. заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на М.П.М., ЕГН **********, с адрес ***, и със
съдебен адрес *** – адв. А.В., сумата от 52,15 лв. /
петдесет и два лева и петнадесет стотинки/ - съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните. Да се връчат преписи от решението на страните.
СЪДИЯ: