РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 4925 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №561404 от 13.12.2018 г., постановено по гр. дело
№ 27835/2017 г., по описа на СРС, 140 състав, „О.б.б.“
АД е осъдена да заплати на П.П.Т., на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 33Д сумата в размер на 150 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба - 03.05.2017 г., до погасяването на
задължението, представляваща платена без основание от ищеца на ответника такса
за информация, касаеща договор за ипотечен кредит от 10.06.2010 г., сключен
между страните по делото.
Със същото решение са отхвърлени обективно кумулативно
съединените искове, предявени от П.П.Т. срещу „О.б.б.“ АД, както следва: 1/. иск с правно основание чл. 55, 1,
пр. 1 33Д за заплащане на сумата от 2953,18 евро, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба - 03.05.2017 г., до погасяването,
представляваща платена от ищеца на ответника на 07.09.2015 г. лихва при начална
липса на основание по договор за ипотечен кредит от 10.06.2010 г., сключен
между страните по делото; 2/. иск с правно основание чл. 86 33Д за заплащане на
сумата в размер на 983,40 лв., представляваща лихва за забава върху главницата
от 2953,18 евро за периода 07.09.2015 г. - 03.05.2017 г.; 3/. иск с правно основание
чл. 86 33Д за заплащане на сумата в размер на 6,00 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата в размер на 150 лв., за периода 06.03.2017 г. -
03.05.2017 г.
Съобразно изхода на спора „О.б.б.“
АД е осъдена да заплати на П.П.Т., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, съразмерно на уважената част от иска сумата от 84,71 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответната банка на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК съдебни разноски съразмерно на отхвърлената
част от иска сумата от 195,66 лв.
Решението не е обжалвано в частта, в която ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 150 лв. - платена такса за информация,
касаеща договора за кредит, както и в частта, в която са били отхвърлени
акцесорните претенции на ищеца за заплащане на лихва за забава в размер на
983,40 лв., дължима върху главницата от 2953,18 евро за периода 07.09.2015 г. –
03.05.2017 г., и за заплащане на лихва за забава върху главницата от 150 лв.,
дължима за периода 16.03.2017 г. - 03.05.2017 г., поради което и е влязло в
сила в тези части.
Срещу първоинстанционното решение
в частта, с която е отхвърлен главния иск за сумата от 2953,18 евро, е подадена
въззивна жалба от ищеца П. П.Т., чрез процесуалния му
представител адв. С.М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания
за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон и
необоснованост. Оспорва извода на СРС, че в договора за кредит е налице валидна
клауза, предоставяща възможност на банката едностранно да увеличава лихвения
процент. Сочи, че размерът на инфлацията и основният лихвен процент на БНБ са
обективни критерии, но липсва ясно разписана методология в договора за кредит,
по която да стане изменението. Изтъква, че в договора е уговорена
възнаградителна лихва в размер на 8,00 % годишно, според съдебно-счетоводната
експертиза лихвеният процент, заедно с годишната такса управление, е равен на 8,50
%, а в приложение №2 от експертизата е посочено, че лихвеният процент, прилаган
по кредита е в размер на 9,00%. Поддържа, че наред със погасителните вноски се
дължат и застрахователни премии, които обаче не се погасяват преимуществено, а
наравно и пропорционално с главницата и лихвата по кредита, включени в размера
на месечната вноска.
Излага доводи, че районният съд не бил обсъдил сключените
две допълнителни споразумения към договора за кредит и дали същите са изготвени
достатъчно ясно и разбираемо за средностатистическия потребител. Твърди се, че
ищецът е нямало как да знае какъв е точният размер на главницата и на прибавените
към нея незаплатени законни лихви или наказателни лихви или други формирани
такси. Счита, че задължението за лихви е било капитализирано към главницата и в
този смисъл поведението на банката е объркващо потребителя, а ако към
07.09.2015 г. ищецът е знаел за съществуването на задължението за неплатена възнаградителна
лихва за процесния период, е било възможно да направи възражение, че не я дължи,
предвид настъпила тригодишна погасителна давност на вземанията за лихви.
Поддържа, че е налице неясна формулировка и липса на точно и ясно определяне на
формиране на задължението в чл. 1 и чл. 2 на допълнителното споразумение, с
което поведение банката е поставила ищеца в положение да не може да прецени
икономическите последици от сключването на допълнителното споразумение и в
пълно неведение затова, че към всяко едно споразумение се присъединява сумата
от 2953,18 евро, която се капитализира към главницата. Предвид това, счита
процесните клаузи на чл. 1 и чл. 2 от двете споразумения за неравноправни,
които по един прикрит начин увеличават цената на услугата, а въпреки служебните
си задължения, СРС не бил извършил проверка в тази насока, поради което
решението му се явява неправилно и очевидно необосновано. По изложените съображения
моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
да бъдат погасени за нищожни атакуваните клаузи от договора като неравноправни,
както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 2953,18 евро, като
получена без основание.
Въззиваемият - ответник „О.Б.Б.“ АД, чрез процесуалния
си представител- адв. Б. П., с надлежно учредена
представителна власт по делото, оспорва въззивната
жалба по подробно изложени в отговора съображения и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно. Сочи, че процесната сума представлява
общият сбор на дължимите от кредитополучателя незаплатения възнаградителни
лихви за периода 05.05.2011 г. до 05.11.2011 г. Споделя извода на СРС, че с подписване
на процесните споразумения ищецът е признал дължимостта на сумите, а клаузите,
определящи договорната лихва, не са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП,
като същите са индивидуално уговорени между страните при сключване на договора
за кредит.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Разгледана по същество, настоящият състав намира подадената въззивна
жалба за частично основателна по следните съображенията:
В обжалваната част от първоинстанционното решение,
предявената от ищеца претенция за заплащане на сумата от 2953,18 евро, удържана
без основание от ответната банка при пълното предсрочно погасяване на кредита,
намира своето правно основание в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Възникването на
спорното материално право за връщането на дадено при начална липса на правно
основание се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца;
2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване
на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно
основание.
Безпротиворечиво между страните по настоящето дело е
обстоятелството, че на 10.06.2010 г. са сключили договор за ипотечен кредит, по
силата на който „О.б.б.“ АД е предоставило на П.П.Т. кредит в размер на 57 000 евро за закупуване на недвижим
имот, обезпечен с ипотека.
Според чл. 5, ал. 1 от договора главницата по кредита се
олихвява с лихвен процент в размер на 8,00 % годишно. В чл. 5, ал. 3 от
договора, е предвидена възможност банката едностранно да променя размера на
лихвения процент, посочен чл. 5, ал. 1, в зависимост от размер на инфлацията,
основния лихвен процент на БНБ, пазарните условия. Съгласно чл. 7, ал. 1 от
договора при разрешаване на кредита банката начислява първоначална такса в
размер на 0,25% върху размера на разрешение кредит и годишна такса в размер на
0,50% върху остатъка на главницата за покриване разходите по управлението и
обслужването му. В ал. 2 е уточнено, че първоначалната такса за управление и
обслужване на кредита се изплаща при усвояване на кредита, а годишната такса се
събира след усвояване на кредита, ежемесечно, като се включва в месечната
анюитетна вноска. Уговорено е, че кредитът ще се издължава на 300 месечни
вноски, считано от 05.08.2010 г.
Съгласно допълнително споразумение №1 от 01.12.2011 г. към договора
за кредит, страните са се съгласили, че към датата на влизане в сила на
допълнителното споразумение задълженията на кредитополучателя по договора са в
размер на 59 092,35 евро, като кредитът ще се издължава на осемнадесет
месечни вноски в размер на 307,66 евро, считано от 05.12.2011 г. и 290 месечни
вноски, в размер на 524,83 евро, считано от 05.06.2013 г., всяка от които
дължима на 5-то число на месеца. На 13.09.2013 г. е подписано ново допълнително
споразумение между страните, с което са се съгласили, че към датата на влизане
в сила на допълнителното споразумение задължението на кредитополучателя по договора
възлиза на 57 125,25 евро като кредитът ще се издължава на осемнадесет
месечни вноски в размер на 309,13 евро, считано от 05.10.2013 г., всяка от
които дължима на 5-то число на месеца, и 268 месечни вноски в размер на 567,02
евро, считано от 05.04.2015 г., всяка от които дължима на 5-то число на месеца.
От приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че процесната сума от 2953,18 евро представлява незаплатена от
ищеца договорна (възнаградителна лихва) с настъпил падеж в периода от 05.05.2011
г. до 05.11.2011 г. включително, като тя заедно с дължимата главница от 56
139,17 евро е посочена в допълнително споразумение от 01.12.2011 г. като общ
размер на задължението по кредита от 59 092,35 евро, дължимо към датата на
сключването му. Аналогично, процесната сума, заедно с непогасения остатък от
главницата към 13.09.2017 г. – 54 172,07 евро, е посочена като общо задължение
по кредита в размер на 57 125,25 евро, съгласно допълнително споразумение
от 13.09.2013 г.
Не е спорно между страните обстоятелството,
че предоставеният на ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателят има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответната
банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Видно от приложение №1 и № 2 към съдебно-счетоводната
експертиза, приета пред СРС, в противоречие с уговореното в договора за кредит,
веднага след неговото усвояване (30.06.2010 г.), до момента на подписване на
допълнително споразумение №1 от 01.12.2011 г., банката е започнала да начислява
годишен лихвен процента в размер на 9,00 %, при положение че същият е следвало
да бъде определен на 8,50 %, като сбор от възнаградителната лихва (8,00%) и
таксата годишно управление (0,50%). Настоящият състав намира за основателни
оплакванията във въззивната жалба, че разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от договора
за кредит, предвиждаща възможност банката едностранно да променя размера на
лихвения процент в зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент
на БНБ и пазарните условия, е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. За да се приеме за неравноправна договорна
клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице
следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в
чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във
вреда на потребителя.
Ответникът не е подал отговор на
исковата молба, поради което твърдението му едва във въззивната жалба, че
клаузите на договора са били индивидуално уговорени, е преклудирано. Отделно от
това, липсват каквито и да било доказателства в тази насока, предвид
възложената му доказателствена тежест с разпоредбата на чл.146, ал.4 ЗЗП.
Първите два изброени фактора в чл. 6, ал. 3 ГПК, обуславящи
едностранно изменение на лихвения процент (размер на инфлацията и лихвен
процент на БНБ) са ясни и обективни. Относно понятието „пазарни условия“, ВКС -
III ГО в съобразителната част на Решение №77 от 22.04.2015г. по гр. д.
№4452/2014г. приема, че макар понятието „пазарни условия“ само по себе си да е
твърде общо, същото следва да се тълкува във връзка с условията, при които
търговските банки отпускат такъв вид кредити, отчитайки се обстоятелството, че
кредитната дейност се регулира от Българска народна банка. ВКС е стигнал до
извода, че въз основа на публични данни за измененията на основния лихвен
процент в страната и условията на банковата регулация върху търговските банки,
кредитополучателят би могъл да установи дали са налице основанията за изменение
на размера на лихвения процент по неговия договор. Ето защо следва да се приеме,
че промяната на „пазарните условия“ също представляват обективни обстоятелства,
които биха могли да обосноват промяна на годишния лихвен процент (ГЛП) по кредита.
Макар и кредитополучателят да може да установи дали банката
би имала основание да увеличи ГЛП, в договора не е установен ясен механизъм и
методология за изчисляване на новия ГЛП, които да са уговорени от страните,
като по този начин кредиторът е обезпечил за себе си правото произволно, при
упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя ГЛП, като
увеличава със ставка, която той счете за целесъобразна. По този начин се
накърнява принципът на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните
отношения при упражняване на породените от договора субективни права. В
договора за кредит не се съдържа правило или метод, които да обосноват размерът
на увеличението на лихвата, поради което съдът приема, че банката необосновано,
в нарушения на принципа на добросъвестността си е обезпечила правната
възможност произволно, само по своя преценка да променя ГЛП със стойности,
които тя счете за целесъобразни, за постигане на своите стопански задачи. В
този смисъл изцяло в преценката на банката е да реши дали, кога и в какъв
размер лихвеният процент да бъде променен, а от друга страна, правото на потребителя
да му бъде намалена лихвата при изменение на посочените в клаузата фактори в
благоприятна за него посока, не е обезпечено по никакъв начин. Изложеното се
подкрепя и от установения по делото факт, че още с отпускането на кредита на 30.06.2010
г. до датата на първото допълнително споразумение от 01.12.2011 г., банката е
олихвявала кредита с увеличен, в сравнение с договорения лихвен процент, от 9%.
Доколкото ответникът е търговец - банкова финансова институция и би следвало да
е запознат с пазарните условия в страната, не може да се приеме, че веднага
след усвояването на кредита са настъпили обективни обстоятелства, непредвидени
от кредитора при договаряне на лихвения процент, които да обусловят неговото
увеличение. Следва да бъде отбелязано и че намаленият лихвен процент в размер
на 4,50 % за определен период от време, договорен и в двете споразумения, не е
израз на прилагането на клаузата на чл. 6, ал. 3, а е с оглед затрудненото
финансово положение на кредитополучателя и предоставения му облекчен период на
погасяване на кредита, след изтичането на който е следвало да се прилага лихвен
процент, по-висок от договорения. Отделно от това, по делото липсват каквито и
да било доказателства за необходимостта в периода от усвояване на кредита, до
подписването на първото допълнително споразумение, размерът на договорената
лихва да бъде изменян. По изложените съображения следва да бъдат споделени
доводите на въззивника, че процесната клауза на чл. 6, ал. 3 от договора се
явява неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и банката неправомерно е
увеличила лихвения процент по кредита.
От приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че спорната претенция от 2953,18 евро, удържана от банката при
предсрочното погасяване на кредита, представлява незаплатена от ищеца договорна
(възнаградителна лихва) с настъпил падеж в периода от 05.05.2011 г. до
05.11.2011 г. включително, като тя заедно с дължимата главница от 56 139,17
евро е посочена в допълнително споразумение от 01.12.2011 г. като общ размер на
задължението по кредита от 59 092,35 евро, дължимо към датата на
сключването му. Аналогично, процесната сума, заедно с непогасения остатък от
главницата към 13.09.2017 г. – 54 172,07 евро, посочена като общо задължение по
кредита в размер на 57 125,25 евро, съгласно допълнително споразумение от
13.09.2013 г.
По делото ищецът не твърди, нито са събрани доказателства,
договорните лихви, включени като част от погасителните вноски с настъпил падеж
в периода 05.05.2011 г. до 05.11.2011 г., да са били погасени преди момента на
предсрочното издължаване на кредит - 07.09.2015 г., поради което
кредитополучателят е дължал тяхното заплащане, а поначало ответникът е имал
основание да ги претендира и удържи. При установено в настоящото производство незаконосъобразно
увеличаване на ГЛП в процесния период, в който е настъпила изискуемостта на
задължението за плащане на лихвите по общо седемте вноски, размерът им следва
да бъде определен при прилагане на първоначално уговорения в чл. 5, ал. 1 от
договора за кредит лихвен процент от 8,00 %. Не следва да се прилага посочения
в задача №9 от ССЕ договорен лихвен процент от 8,50 %, тъй като той е формиран
от сбора на ГЛП (8,00%) и процента, прилаган при изчисляване таксата годишно
управление (0,50 %), а видно и от самите изявления на ответника в хода на
устните състезания, както и тези в отговора на въззивната жалба, процесната
сума е начислена и удържана като договорна възнаградителна лихва, т.е. това е
само лихвата по чл. 5, ал. 1 от договора. Съдът като взе предвид размера на
кредита 57 000 евро, първоначалния срок на погасяването – 300 месеца и ГЛП
от 8,00 %, датата на усвояване – 30.06.2010 г., дата на първа вноска –
05.08.2010 г., на основание чл. 162 ГПК и с помощта на лихвения калкулатор,
публикуван на интернет адрес: https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html#pog
изчисли, че размерът на месечната вноска се равнява на 439,94 евро, а възнаградителната
лихва по вноски с настъпил падеж от 05.05.2011 г. до 05.11.2011 г.,
включително, е в общ размер на 2625,14 евро. Следва да бъде пояснено, че при
съобразяване падежа на първата вноска, с която се погасява част от главницата с
дата 05.08.2010 г. (арг. от чл. 12, ал. 1 от договора, видно и от ред №2 от
приложение №1 към ССЕ – л.103, СРС), то и процесните седем вноски с настъпил
падеж в периода от 05.05.2011 г. до 05.11.2011 г., представляват десета до
шестнадесета, включително, поред месечни вноски, отговарящи на вноски от №10 до
№16, дадени в погасителния план, изчислен с онлайн лихвения калкулатор. С оглед
пълнота на мотивите, по-долу е поместена и частта от погасителния план,
релевантна към предмета на спора, за периода от първата вноска по кредита
(05.08.2010 г.) до сключване на първото допълнително споразумение (01.12.2010 г.).
|
№ |
падеж |
главница |
лихва |
вноска
по главницата |
месечна
вноска |
общо |
|
1 |
5.8.2010 |
57000 |
380 |
59,94 |
439,94 |
439,94 |
|
2 |
5.9.2010 |
56940,06 |
379,6 |
60,34 |
439,94 |
439,94 |
|
3 |
5.10.2010 |
56879,72 |
379,2 |
60,74 |
439,94 |
439,94 |
|
4 |
5.11.2010 |
56818,98 |
378,79 |
61,15 |
439,94 |
439,94 |
|
5 |
5.12.2010 |
56757,83 |
378,39 |
61,55 |
439,94 |
439,94 |
|
6 |
5.1.2011 |
56696,28 |
377,98 |
61,96 |
439,94 |
439,94 |
|
7 |
5.2.2011 |
56634,31 |
377,56 |
62,38 |
439,94 |
439,94 |
|
8 |
5.3.2011 |
56571,93 |
377,15 |
62,79 |
439,94 |
439,94 |
|
9 |
5.4.2011 |
56509,14 |
376,73 |
63,21 |
439,94 |
439,94 |
|
10 |
5.5.2011 |
56445,93 |
376,31 |
63,63 |
439,94 |
439,94 |
|
11 |
5.6.2011 |
56382,29 |
375,88 |
64,06 |
439,94 |
439,94 |
|
12 |
5.7.2011 |
56318,24 |
375,45 |
64,49 |
439,94 |
439,94 |
|
13 |
5.8.2011 |
56253,75 |
375,03 |
64,91 |
439,94 |
439,94 |
|
14 |
5.9.2011 |
56188,84 |
374,59 |
65,35 |
439,94 |
439,94 |
|
15 |
5.10.2011 |
56123,49 |
374,16 |
65,78 |
439,94 |
439,94 |
|
16 |
5.11.2011 |
56057,71 |
373,72 |
66,22 |
439,94 |
439,94 |
|
17 |
5.12.2011 |
55991,48 |
373,28 |
66,66 |
439,94 |
439,94 |
Предвид гореизложеното, реално дължимите лихви от ищеца за
процесния период, са в размер на 2625,14 евро, а за разликата (равняваща се на
328,04 евро) над този размер до удържаните от банката 2953,18 евро, претенцията
на по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, се явява основателна.
Не могат да бъда споделени обаче оплакванията във въззивната
жалба, че възнаградителната лихва не е дължима за процесния период, тъй като е
включена в двете допълни споразумения без да е посочена отделно от главницата и
в този смисъл клаузите на чл. 1, и чл. 2 от тези споразумения са неясни и
объркващи за потребителя, поради което били и неравноправни. Действително, при формалния
прочит на споразуменията съществува известна неяснота какъв е точният размер на
главницата и лихвата поотделно към момента на тяхното подписване, но доколкото сумата
за лихвата е била дължима, макар и в установения в настоящото производство по-нисък
размер, ищецът не може да бъде освободено от нейното заплащане, тъй като тя не
е била включена в общото задължение без основание. При преценката за
неравноправност на клаузите и тяхната яснота, респективно информираността на
кредитополучателя, следва да се изхожда от конкретните обстоятелства, при които
са подписани и двете споразумения и в чийто преамбюл е посочено, че се сключват
по молба на ищеца, поради невъзможността му да обслужва задълженията си по
кредита в уговорените срокове и размери, породена от влошеното му финансово
състояние и с цел облекчаване на положението му. Предвид това и като се има
предвид че житейски логично е всяко предоговаряне на кредита и подписване на
допълнително споразумение и то по инициатива на кредитополучателя, е съпътствано
с преговори и комуникация между страните, настоящият състав намира, че ищецът е
бил наясно (или поне е имал обективно такава възможност да разбере), че е
допуснал забава в заплащането на процесните седем вноски за възнаградителна
лихва, дължими до подписване на първото споразумение от 01.12.2011 г. и те са
включени в общото задължение, защото то е сключено именно с цел проблемното
обслужване на кредита. За един разумен и достатъчно наблюдателен потребител е
видно, че при размер на отпусната главница по кредита от 57 000 евро, в
общо установения размер на дълга по чл. 1 от споразумението от 01.12.2011 г. -
59 092,35 евро, е включена и друга сума, и както се посочи, би следвало да
е знаел, че това е именно неплатената възнаградителна лихва, а ако е
съществувала някаква неясно у него, то е следвало да изисква допълнителна
информация от кредитора. По отношение на възнаградителната лихва банката е
направила отстъпка от своя страна и е отложила нейното погасяване с цел да
подпомогне кредитополучателя временно, поради което не може да се приеме, че включването
ѝ като общо задължение, наред с главницата, е недобросъвестно поведение.
Доколкото липсва надлежно изявление за опрощаване на възнаградителната лихва,
то и на общо основание тя е била дължима, което е потвърдено и с двете подписани
между страните допълнителни споразумения.
Развитите във въззивната жалба доводи за незаконосъобразно
начисляване на наказателна лихва и за неправилно приоритетно погасяване на
дължими застрахователни премии (чието основание и размер впрочем не могат да
бъдат изведени от съдържанието на самия договор за кредит и с оглед
ангажираните от страните доказателства), имат отношение към евентуална
претенция на ищеца към банката за получени без основание суми за наказателни
лихви и застрахователни премии, но не са предмет на настоящото производство и с
оглед установения по делото факт, че процесната сума в действителност
представлява непогасени възнаградителни лихви. По аналогични съображения,
ирелевантно е и оплакването, че банката е капитализирала възнаградителната
лихва към главницата с двете споразумения, доколкото това касае период след
възникване на процесното задължение. За пълнота следва да се отбележи, че
твърдението във въззивната жалба за капитализирането на процесните лихви към
главницата не се установява от приетата ССЕ и в частност от приложение №1 към
нея, отразяващо погасяването на кредита – видно от него, при подписването и на
двете споразумения погасената до момента главница не е увеличила своя размер, а
е намалявала като величина постоянно през целия период от усвояване на кредита
до неговото предсрочно цялостно погасяване. Съдържанието на клаузата на чл. 1
от двете споразумения също не дава основание да се приеме, че лихвата е
капитализирана, тъй като е посочен общ размер на задължението по кредита, а не
на главницата по кредита.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че неясно
формулираните клаузи от двете споразумения са го лишили от възможността да
релевира възражение за погасяване на възнаградителни лихви по давност при
предсрочното изплащане на кредита - 07.09.2015 г. С подписаните две
споразумения, съответно от декември 2011 г. и септември 2013 г. кредитополучателят
е направил извънсъдебно признание за дължимостта им, поради което и на
основание че 116, б. "б" от ЗЗД давността е прекъсната и очевидно не
е била изтекла към момента на погасяването на кредита. Освен това, ищецът е
изпълнил доброволно, а хипотетичната възможност да се позове на давност, сама
по себе си не обосновава недействителност на клаузите от подписаните споразумения,
касаещи размера на непогасените задължения по кредита към момента на
сключването им, а на още по-голямо основание не прави вземането на ответника за
лихви недължимо.
По изложените съображения обжалваното решение се явява
частично неправилно в обжалваната му част и следва да бъде отменено за разликата
над 2625,14 евро, до удържаните от банката 2953,18 евро, която разлика се
равнява на 328,04 евро и същата подлежи на присъждане на ищеца, а като
последица следва да се присъди и законната лихва от датата на исковата молба.
Решението подлежи на отмяна и по отношение на присъдените в полза на ответника
разноски за ССчЕ, за разликата над 177,11 лв. до
195,66 лв. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл.
273 ГПК, на въззивника се дължат разноски, както следва: за производството пред
СРС: 113,70 лв. за адвокатско възнаграждение към вече присъдените 34,71 лв. и
държавна такса от 31,66 лв.; и за производството пред СГС - държавна такса в
размер на 15,83 лв.
С оглед установените правила в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид
цената на осъдителния иск, предмет на въззивно обжалване, и доколкото се касае
за спор със страна потребител, поради което делото е гражданско (арг. от чл. 113,
изр. 2 ГПК), въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №561404 от 13.12.2018 г., постановено по гр. дело №
27835/2017 г., по описа на СРС, 140 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявения от П.П.Т. с ЕГН ********** срещу
„О.б.б.“ АД с ЕИК *******, иск с правно основание чл.
55, 1, пр. 1 33Д за заплащане на получена без основание от банката сумата,
представляваща платена от ищеца на ответника на 07.09.2015 г. възнаградителна лихва
при начална липса на основание по договор за ипотечен кредит от 10.06.2010 г.,
сключен между страните по делото – за разликата над отхвърлените 2625,14 евро
до претендираните 2953,18 евро, ведно със законната лихва върху тази разлика,
считано от датата на подаване на исковата молба - 03.05.2017 г., до
погасяването на задължението, както и отменя решението в частта, с която
в полза на „О.б.б.“ АД са присъдени разноски - за
разликата над 177,11 лв. до 195,66 лв., и ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „О.б.б.“ АД с ЕИК *******, със съдебен адрес ***, чрез адв. дружество „Т.и съдружници“, да заплати на П.П.Т., ЕГН **********,***, чрез адв. С.М., по иск с правно основание чл. 55, 1, пр.
1 33Д, сумата от 328,04 евро, представляваща получена без основание от
банката сумата под формата на заплатена от ищеца на ответника на 07.09.2015 г.
възнаградителна лихва, начислена за периода 05.05.2011 г. до 05.11.2011 г., при
начална липса на основание, по договор за ипотечен кредит от 10.06.2010 г.,
сключен между страните по делото,
ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на подаване
на исковата молба - 03.05.2017 г., до погасяването на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е
влязло в сила в необжалваната част.
ОСЪЖДА „О.б.б.“ АД с ЕИК *******, със
съдебен адрес ***№24, да заплати на П.П.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл.
273 ГПК, разноски за първоинстанционното производство: за адвокатско
възнаграждение още 113,70 лв. към вече присъдените 34,71 лв. и държавна
такса от 31,66 лв.; както и държавна такса за подадената въззивна жалба,
в размер на 15,83 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: