РЕШЕНИЕ
№
Гр.София, 13.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VIII въззивен състав в публично съдебно заседание на
двадесет и девети ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
2.
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при участието на секретаря Татяна
Шуманова и в присъствието на прокурора Иван Аврамов, като разгледа докладваното
от съдия Мумджиева ВНОХД № 4205/2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по повод постъпила въззивна
жалба и допълнение към нея от защитника на непълнолетния подсъдим Г.К.Г. – адв.
С.Н. срещу присъда № 104946 от 15.04.2019 г. по НОХД № 17847/2017 г. по описа
на СРС, НО, 121-ви състав, с която подсъдимият Й.Е.Г. с ЕГН: ********** е
признат за виновен в това, че за времето от около 23.30 часа на 11.12.2015 г.
до около 07.30 часа на 12.12.2015 г. от жилище, находящо се в гр.София, ул.“********в
съучастие като извършител с непълнолетния Г.К.Г., с ЕГН ********** -
извършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност 6 579,15 лв. /шест хиляди
петстотин седемдесет и девет лева и петнадесет стотинки/ от владението на
различни лица без тяхно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои,
както следва:
- 1 бр. мобилен телефон марка “Самсунг“
модел “Галакси Ес6“ на стойност 1 080 лв. от владението на К.Л.Ч., без нейно
съгласие с намерение противозаконно да го присвои;
-1 бр. златна гривна с кристали
“Сваровски“ 14 карата, 12,39 гр. на стойност 867 лв., 1 чифт златни обеци с
аквамарин, 14 карата с тегло 2 грама на стойност 140 лв., 1 чифт златни обеци
топчета, 18 карата с тегло 1 гр. на стойност 90 лв., 1 чифт златни обеци -
цветчета, с камък “Сваровски“, 14 карата, с тегло 0,50 гр. на стойност 35 лв.,
1 чифт златни обеци тип “халка“ 14 карата с тегло 6 гр. на стойност 420 лв., 1
комплект златни обеци с медальон и синджирче, 14 карата с тегло 10 гр. на
стойност 700 лв., 1 бр. златен медальон “цвете“ със синджирче, 5 гр. на
стойност 350 лв., 1 брой брачна халка, 14 карата с тегло 5 гр. на стойност 350
лв., 1 бр. златен пръстен,с жълт камък цитрин и 4 бр. камъчета циркония, с
тегло 3,11 гр. на стойност 217,70 лв., 1 бр. златен пръстен със син камък и 2
бр. камъни цирконии, 18 карата с тегло 2,2 гр. на стойност 198 лв., 1 брой
златен пръстен вълнообразен с 5 бр. камъни цирконии, 14 карата, с тегло 2,5 гр.
на стойност 175 лв., 1 бр. златен пръстен, 14 карата с тегло 3,5 гр. на
стойност 245 лв., 1 бр. златен пръстен с перла и кристал “Сваровски“, 14
карата, с тегло 3,5 гр. на стойност 245 лв., 1 бр. златен пръстен, 14 карата с
тегло 3 гр. на стойност 210 лв., 1 бр. златно кюлче-медальон “Фея” с тегло 2,7
гр. на стойност 250 лв., 1 бр. синджир с плетка „кубчета“, 14 карата, с тегло 3
гр. на стойност 210 лв., 1 бр. златна висулка с розов камък, 14 карата с тегло
0,9 гр. на стойност 63 лв., 1 бр. златна висулка „Ангелче“ със синджир, 14
карата, с тегло 6 гр. на стойност 420 лв., 1 бр. златно кръстче с циркон в
средата, 14 карата, с тегло 2,08 гр. на стойност 145 лв., 1 бр. златна висулка
сърчице с циркон, 14 карата с тегло 1,04 гр. на стойност 72,80 лв.,1 чифт дълги
сребърни обеци с перла с тегло 10 гр. на стойност 37,90 лв., 1 бр. сребърен
медальон с планински кристал и тройно сребърно синджирче,с тегло 15 гр. на обща
стойност 5 499,15 лв. /пет хиляди четиристотин деветдесет и девет лева и
петнадесет стотинки/ от владението на Л.П.П., без нейно съгласие с намерение
противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.194 ал.1 вр.чл.20
ал.2 вр.ал.1 НК вр.чл.55 ал.1 т.2 б. „б“ НК е осъден на наказание „пробация“.
Районният съд е приложил разпоредбата на чл.42а ал.2 т.1 и т.2 НК и е наложил
пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от шест
месеца с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от шест месеца.
Със същата присъда подсъдимият Г.К.Г. с
ЕГН: ********** е признат за
виновен в това, че за времето от около 23.30 часа на 11.12.2015 г. до около
07.30 часа на 12.12.2015 г. от жилище,
находящо се в гр.София, ул.“********“ №********, като непълнолетен, но
като могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, в съучастие като извършител с Й.Е.Г. - извършител, отнел чужди
движими вещи на обща стойност 6579, 15 лв. /шест хиляди петстотин седемдесет и
девет лева и петнадесет стотинки/, от владението на различни лица без тяхно
съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, както следва:
- 1 бр. мобилен телефон марка “Самсунг“
модел “Галакси Ес6“ на стойност 1 080 лв. от владението на К.Л.Ч., без нейно
съгласие с намерение противозаконно да го присвои;
-1 бр. златна гривна с кристали
“Сваровски“, 14 карата, 12,39 грама, на стойност 867 лв., 1 чифт златни обеци с
аквамарин, 14 карата, с тегло 2 гр. на стойност 140 лв., 1 чифт златни обеци
топчета, 18 карата с тегло 1 гр. на стойност 90 лв., 1 чифт златни обеци -
цветчета, с камък “Сваровски“, 14 карата, с тегло 0,50 гр. на стойност 35 лв.,
1 чифт златни обеци тип “халка“ 14 карата с тегло 6 гр. на стойност 420 лв., 1
комплект златни обеци с медальон и синджирче, 14 карата, с тегло 10 гр. на
стойност 700 лв., 1 бр. златен медальон “цвете“със синджирче, 5 гр. на стойност
350 лв., 1 брой брачна халка, 14 карата, с тегло 5 гр. на стойност 350 лв, 1
бр. златен пръстен, с жълт камък цитрин и 4 бр. камъчета цирконии, с тегло 3,11
гр. на стойност 217,70 лв., 1 бр. златен пръстен със син камък и 2 бр. камъни
цирконии, 18 карата с тегло 2,2 гр. на стойност 198 лв., 1 брой златен пръстен
вълнообразен с 5 бр. камъни цирконии, 14 карата, с тегло 2,5 гр. на стойност
175 лв., 1 бр. златен пръстен, 14 карата с тегло 3,5 гр. на стойност 245 лв., 1
бр. златен пръстен с перла и кристал “Сваровски“, Мкарата, с тегло 3,5 грама на
стойност 245 лв., 1 бр. златен пръстен, 14 карата с тегло 3 гр. на стойност 210
лв., 1 бр. златно юолче- медальон “Фея“ с тегло 2,7 гр. на стойност 250 лв., 1
бр. синджир с плетка кубчета“, 14 карата, с тегло 3 гр. на стойност 210 лв., 1
бр. златна висулка с розов камък, 14 карата с тегло 0,9 гр. на стойност 63 лв.,
1 бр. златна висулка „Ангелче“ със синджир, 14 карата, с тегло 6 гр. на
стойност 420 лв., 1 бр. златно кръстче с циркон в средата, Мкарата, с тегло
2,08 гр. на стойност 145 лв., 1 бр. златна висулка сърчице с циркон, 14 карата
с тегло 1,04 гр. на стойност 72,80 лв.,1 чифт дълги сребърни обеци с перла с
тегло 10 гр. на стойност 37,90 лв., 1 бр. сребърен медальон с планински кристал
и тройно сребърно синджирче,с тегло 15 гр. на обща стойност 5 499,15 лв. /пет
хиляди четиристотин деветдесет и девет лева и петнадесет стотинки/ от
владението на Л.П.П., без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги
присвои, поради което на основание чл. 194 ал.1 вр.чл.63 ал.1 т.3 вр.чл.20 ал.2
вр.ал.1 НК вр. чл.55 ал.1 т.2 б.”б” НК е осъден на наказание „обществено
порицание“, което да се изпълни чрез поставяне на присъдата на табло в кметство
на с. Кубратово, Столична община, обл.София.
На основание чл.189, ал.3 от НПК в
резултат от осъждането на подсъдимия Г. са възложени сторените по делото
разноски.
С въззивната жалба бланкетно се излагат
съображения за неправилност, незаконосъобразност, необоснованост на присъдата и
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Иска се нейната отмяна
и постановяване на нова, с която подсъдимият Г. да бъде признат за невиновен.
В допълнението към въззивната жалба се
твърди, че от приетата фактическа обстановка не става ясно какви са
изпълнителните деяния, извършени от подсъдимия Г. във връзка с обвинението за
отнемане на златни бижута от владението наЛ.П.на стойност 5499,15 лева в
съучастие с подсъдимия Г.. Сочи се, че липсва уточнение на действията на
подсъдимите по взимане на телефона на Ч.. На следващо място се излага, че в
присъдата липсват мотиви, установяващи общност на умисъла между двамата
подсъдими. Изтъква се че не са събрани доказателства за идентичност между
инкриминирания телефон и този, който е бил приобщен към материалите по делото
като веществено доказателство. Конкретно
се навеждат доводи за липса на отговори досежно възраженията, че отнемането на
процесните вещи от гости в жилището на К. Ч. не може да се свърже с инкриминираната дата, т.к са събрани гласни
доказателства за пребиваването на различни лица, в различни периоди и в
различна конфигурация в дома на пострадалото лице. Поддържа се искането за
оправдаването на подсъдимия Г. по предявеното му обвинение.
В проведеното по реда на чл.327 от НПК
закрито съдебно заседание въззивният съд е приел, че за правилното решаване на
делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и вещи лица, който извод
е застъпен и в публичното заседание, проведено на 29.11.2018 г. след изслушване
становищата на страните.
В съдебно заседание пред въззивната
инстанция подсъдимият се явява лично с преупълномощения си защитник адв. Ц.П..
Последната насочва вниманието към изложените в жалбата оплаквания и пледира за
уважаването им.
Защитникът на подсъдимия Г. - адв. Р.
счита, че постановената присъда следва да се потвърди.
В съдебните прения представителят на
Софийска градска прокуратура моли въззивната жалба да бъде оставена без
уважение. Същият изтъква убеждението си, че от доказателствата по делото се
доказва извършеното от подсъдимите престъпление по чл.194, ал.1 НК. Пояснява
се, че деянието е осъществено на 11.12.2015 г., тъй като още на следващия ден
подсъдимият Г. чрез свидетеля А.А.е заложил част от инкриминираните вещи в
заложната къща. В епилог настоява за потвърждаване на присъдата.
В последната си дума подсъдимият Г. моли
за най-лека присъда, а подсъдимият Г. декларира, че няма претенции.
Софийски
градски съд, като взе предвид сезиращите го документи и изложените в тях
доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като
сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.314
и сл. от НПК намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния
срок, от надлежно легитимирана страна, срещу съдебен акт подлежащ на въззивен
съдебен контрол, поради което е допустима.
Същата е основателна, доколкото при
проверката на атакувания акт се констатира наличие на абсолютни процесуални
нарушения по смисъла на чл.348, ал.3, т.1, т.2, пр.1, вр. ал.1, т.2 НПК,
допуснати от СРС. Въззивната жалба е неоснователна в частта, в която се
претендира постановяването на нова, оправдателна присъда. Следва да се направи
уточнението, че правото на защита се реализира в най-пълна степен при
цялостното оправдаване на подсъдимите по предявените им обвинения. Когато не са
налице основания за това, нарушенията по чл. 348, ал. 3, т.1 НПК могат да бъдат
отстранени само и единствено чрез връщане на делото в този процесуален стадии,
в който са били допуснати.
Във връзка с направеното уточнение
въззивният съд дължи отговор на въпроса какви са допуснатите съществени
нарушения на процесуалните правила, които не могат да бъдат отстранени от
настоящата съдебна инстанция, както и защо не са налице основания за цялостното
оправдаване на подсъдимите с оглед евентуално саниране на нарушенията, които
ограничават техните процесуални права.
Съществено и неотстранимо в
производството пред въззивния съд е процесуалното нарушение, свързано с факта,
че в съдебно заседание от 12.11.2018г.
не е докладван обвинителният акт, като събирането на
доказателства е започнало с изслушването на вещото лице К., без да бъде даден
ход на съдебното следствие. (л. 86, л. 87, СП, СРС). Съгласно действащия към
този момент процесуален закон съдебното следствие започва с прочитане на
заключителната част на обвинителния акт от прокурора при дела от общ характер.
В императивно определена от закона
последователност е определено и задължението на председателя на състава
след прочитане на обвинителния акт да даде възможност на подсъдимите да изразят
становище дали разбират обвинението, както и да дадат обяснения, ако желаят. В
протокола, удостоверяващ проведените процесуално-следствени действия, не е
вписано каквото и да е изявление на подсъдимите, въз основа на което да се
приеме, че те са запознати със съдържанието на обвинителния акт, че разбират
обвинението и са наясно с възможността да организират защитата си като дадат
обяснения преди да бъдат събрани останалите гласни доказателства, както и преди
разпита на вещите лица. Императивно
определената последователност при събирането на доказателства, свързани с
участието на подсъдимия съгласно чл. 277 НПК, следва строго определена логика
за компенсиране на тежестта, която произтича от неговото процесуално качество.
Именно за това подсъдимият може да дава обяснения във всеки момент от
провеждането на съдебното следствие и още повече – преди останалите участници в
процеса. Именно за това следва съдът да се произнесе с определение, с което да
обяви на страните, че дава ход на съдебното следствие, с произтичащото от това
разграничение на този процесуален стадий от подготвителния стадий на съдебното
производство, в който подсъдимият е лишен от процесуална възможност да даде
обяснения. След като СРС е лишил подсъдимите
от възможността да дадат обяснения в точно определен от закона
процесуален етап от разглеждане на делото, съществено е ограничил техните процесуални права. Нарушението е
отстранимо в производството пред първоинстанционния съд, тъй като разпоредбата
на чл. 277, ал.1 НПК поначало е валидна само за първоинстанционното
производство ( т. напр. Решение № 541 от 20.12.2011
г. по Н. Д. № 2582/2011 г., Н. К., ІІ Н. О. на ВКС).
В случая първият съд не е приложил цял
институт на наказателния процес, поставящ началото на съдебното дирене, свързан
с упражняване правото на защита на подсъдимите - да им бъде предявено
обвинението в централната фаза на процеса, което при дела от общ характер преди
изменението на чл. 276, ал.2 НПК от 2019г. се осъществява с прочитането на диспозитивната
част на обвинителния акт/ДВ бр. 63/17 г./, а по дела от частен характер - с
прочитане на тъжбата. По този начин първият съд е лишил от възможност
предадените на съд субекти първи да изразят отношението си към повдигнатите им
обвинения, както и от процесуалната възможност именно те да дадат насоки за съдебното дирене.
Въззивният съд провери дали евентуално
не се касае за допусната техническа грешка при изготвяне на съдебния протокол.
Ето защо изиска за прилагане по делото и копие от съдебния протокол от
електронната система на СРС, удостоверяващ проведено съдебно заседание на
12.11.2018г., ( л. 21-л. 31, СП, СГС). Съдът констатира, че копието, изведено
от електронния носител на информация при СРС за съдържанието на съдебния
протокол, е идентично с това, което е
приложено в материалите по делото в производството пред първоинстанционния съд,
поради което заключи, че не се касае за случайна техническа грешка при
изготвяне на протокола.
Отделно от това, на л.154 от СП в
диспозитива на присъдата се установява, че пред името на подсъдимия Г. е
добавено и името „Ангел“, което не е част от личните му данни. Това
обстоятелство навежда на извод за техническа грешка, възможно получила се при
текстообработка върху стара бланка на присъда. Прекомерното натрупване на
подобни нарушения обаче е силен
индикатор за степента на проявената
задълбоченост, старателност и внимание.
На следващо място в
атакувания съдебен акт липсват мотиви за осъждането на подсъдимите по
възприетата по-горе правна квалификация, което е друго самостоятелно нарушение
по смисъла на чл.348,
ал.3, т.1 НПК.
От фактическа страна СРС е приел за
установено, че към инкриминирания период (11.12.2015г. – 12.12.2015г.) свидетелките К.Л.Ч. и майка
ѝ Л.П.П. живеели в апартамент №7 на адрес: гр.София, ул.“********“№*******.
В жилището си П. съхранявала бижута /посочените по-горе/, повечето от които
златни. Бижутата били поставени в кутия върху тоалетката в спалнята ѝ. По
същото време св. П. била закупила на дъщеря си и скъп мобилен телефон “Самсунг“
модел “Галакси ЕС 6“, който К. Ч.
ползвала, а към инкриминирания период държала в жилището си.
На 11.12.2015 г.Л.П.отсъствала от дома си. С уговорка да
пренощува в дома на св. Ч., но без „купони”, там останала и свидетелката К.Р.П.,
приятелка на К. Ч.. По предложение на св. П., която искала да се срещне с
подсъдимия Г., с когото в посочения период от време поддържала интимни отношения,
К. Ч. го поканила в дома си. С него той довел и подсъдимия Г.. Към 11.12.2015г.
подсъдимият Г. бил на 15 години, но като непълнолетен могъл да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Подсъдимият
Г. се представил на Ч. с името „Н.”. В
апартамента дошъл и свидетелят П.В.С..
Първият съд е приел за установено, че свидетелкатаК.П. и
подсъдимият Г. се усамотили в спалнята на св. П. (майка на св. Ч.), където били
съхранявани златните бижута. Приел е за установено, че за времето от около
23:30 часа на 11.12.2015 г. до около 07.30 часа на 12.12.2015 г. двамата
подсъдими взели и телефона на Ч., а
по-късно напуснали жилището на горепосочения адрес, а именно към 7.30 часа на 12.12.2015 г. В мотивите към
първоинстанционната присъда са изложени твърдения, че почти веднага след това св. Ч.
установила първо липсата на телефона, а малко по-късно - липсата на обичайно
съхраняваните в спалнята на жилището бижута, собственост на св. П..
Когато св. П. се прибрала
у дома си, тя заедно със св. Ч. подали сигнал за извършената кражба,
като депозирали жалба в 01 РУ-СДВР. Във връзка с подадената жалба било образувано досъдебно производство 225
ЗМК 3462/2015г. по описа на 01 РУ-СДВР, пр.пр. НСН №201/2017 г. по описа на
СРП.
Въззивният съд частично се съгласява с така установената
фактическа обстановка, а именно в
частта, която е свързана с предисторията на случая, предхождаща изпълнението на
престъплението, както и с констатациите за действията на св. Ч. и св. П., след
като била установена липсата на инкриминираните вещи. От друга страна обаче при
описанието на фактите СРС не е изложил никакви фактически обстоятелства относно
изпълнителното деяние на престъплението при отнемането на инкриминираните
златни накити. Съпричастността на подс. Г. към извършеното престъпление е била
обоснована единствено с факта, че е имал достъп до тях, доколкото първият съд е
отбелязал, че свидетелкатаК.П. и подсъдимият Г. се усамотили в спалнята на св. П.
(майка на св. Ч.), където били съхранявани златните бижута. Липсват обаче
каквито и да е фактически твърдения, че подсъдимият Г. е отнел златните накити
в този или в по-късен момент без знанието и съгласието на св. П.. Не се
изложени и факти за това, че подсъдимият
Г. е участвал при отнемането на златните накити или при изнасянето им от
жилището, или че въобще е имал достъп до обичайното им място на съхранение, или
че е знаел за престъпна дейност на подс. Г.. Така относно основния факт по чл.
102, т.1 НПК в мотивите към първоинстанционната присъда липсва ясна фактология,
поради което остава неясно и становището на първия съд за съдържанието на действията, извършени от
двамата подсъдими, довели до инкриминирания престъпен резултат.
Във възприетата от СРС фактическа обстановка липсват
мотиви относно участието на подсъдимите и при отнемането на инкриминирания
мобилен телефон. Относно тази вещ първият съд е отразил в мотивите си
единствено, че е отнет и от двамата подсъдими, без да е ясно при какви
обстоятелства е станало това.
Изясняването на позицията, възприета от първия съд за
осъждането на подсъдимите, не може да се осъществи и въз основа на наличния в мотивите
на СРС доказателствен анализ. В тях се съдържа изброяване на доказателствените
източници, без обаче да бъде обсъдена доказателствената им стойност. Решаващият
съд е
посочил, че хода на съдебното следствие е проведено разпознаване на 17.08.2016г., като
свидетелката К. Ч. категорично
разпознала на сн.№2 подсъдимият Г.Г.. С разпознаването било установено,
че този подсъдим е бил гост в дома й през
инкриминирания период от време, тъй като бил доведен от подсъдимия Г.. Съдът е посочил
и налично разпознаване на 07.09.2016 г. с участието
на свидетелкатаК.П., както и
разпознаване от 12.09.2016 г., с участието на свидетеля П.В.С., с което
подсъдимият Г. също бил идентифициран като момчето, доведено от посъдимия Й.Г.
в дома на Ч.. В действителност съдебното производство е образувано през 2017г.,
поради което въззивният съд приема, че СРС е обсъждал протоколите за
разпознаване, проведено в досъдебното производство. Това обстоятелство обаче не
решава еднозначно въпросът с авторството на деянието, още повече по отношение
на подс. Г.. Това е така, тъй като в част от цитираните от СРС протоколи за
разпознаване подсъдимият Г. е бил разпознат като лице, присъствало в дома на
св. Ч. (протокол за разпознаване с участието на св. Ч. и св. П.). Не са
обсъждани възприятия, свързани с изпълнението на престъплението. В третия
коментиран протокол, с който се удостоверява разпознаване на подс. Г. от св. С.,
е било удостоверено, че разпознатото лице е взело мобилен телефон между
саксиите на междуетажната площадка в жилищния вход към апартамента на св. Ч..
Съдържанието на този протокол, както и прочетените показания на св. С., от които се
установява присъствието на множество лица в апартамента на св.Ч. към
инкриминираната дата, както и твърденията на св. Ч., че два пъти е
установявала липсата на телефона си, е изисквало прецизен доказателствен
анализ, който да обоснове или да изключи връзката между подсъдимия Г. и лицето,
което пред св. С. се е представило като К.. Във връзка с изложеното СРС е
следвало да даде отговор на въпроса дали счита, че личността на подсъдимия Г.
или личността на другия подсъдим се идентифицира на първо място с лицето, което е коментирало
откриването на телефон до саксия в общите части на блока и на второ място - с
лицето, което е отказало да помогне на св. Ч. при издирването на нейния телефон (л. 32, ДП).
При липсата на
ясно изложени факти относно изпълнение на престъплението и неговото авторство
се очертава неотстранимо съществено нарушение на процесуалните правила,
свързано с липсата на мотиви по смисъла на
чл.348,
ал.3, т.2, пр.1 НПК. Това нарушение се отнася и до възприетата от съда общност
на умисъла между двамата подсъдими с оглед обвинението за съучастие. За да е
налице общност на умисъла, трябва всеки един от
подсъдимите да е имал възможност да осъзнае обществената опасност на своето
противоправно поведение и противоправността на поведението на останалите
съучастници, да предвиди настъпването на целените общественоопасни последици и
това, че и другият подсъдим също ги предвижда. Всеки един подсъдим следва да е
искал реализирането на инкриминирания престъпен резултат.
В настоящия случай въззивният съд не би могъл да
извърши съдебен контрол относно начина, по който е било формирано вътрешното
убеждение на решаващия съд в частта, в
която първият съд приема, че подсъдимите са участвали в престъплението при изградена общност на умисъла, тъй като в
мотивите към първоинстанционната присъда липсват конкретни твърдения за това
дали всеки един подсъдим е имал
възможност да възприеме противоправното поведение на другия подсъдим, ако го е
възприел, при какви обстоятелства е станало това, още повече твърдения за
съпричастност и на двамата подсъдими към целения общ престъпен резултат.
Фактите, които СРС е изложил по-нататък, всъщност
разкриват самостоятелно участие на всеки един от подсъдимите в две престъпления
против собствеността, без знанието на всеки един от тях за престъпната дейност
на другия, а именно за престъпление,
извършено от подс. Г. по отношение на имуществото на св. П. (златните
накити), както и за престъпление – извършено от подсъдимия Г. по отношение на
имущество, което се владее от св. Ч. (инкриминирания мобилен телефон). СРС е
приел за установено от фактическа страна,
че на 12.12.2015 г. подсъдимият Г.Г. срещнал свидетеля А.Т.А., на когото
показал мобилен телефон “Самсунг“, модел “Галакси ЕС 6“ и заявил, че иска да го
заложи. Двамата (подсъдимият Г. и св. А.) посетили заложна къща “Е.-1“ ЕАД,
находяща се в гр.София, бул.“Ломско шосе“, където свидетелят А. заложил
телефона, тъй като притежавал лична карта. За
услугата да предостави личните си данни св. А. получил сумата от 40 лв.
от подсъдимия Г..
По – късно в хода на разследването телефонът бил предаден с протокол за доброволно предаване
на 22.12.2015г. от свидетеля И.И.-
служител в заложната къща ведно с писмени доказателства за лицето, което се е
разпореждало с него, а именно със заложен билет №22818 /л.37-38
от ДП/.
Въззивният съд се съгласява с тази част от установената
от СРС фактическа обстановка, тъй като тя съответства на действителното
съдържание на дадените от св. А. показания в съдебното производство, както и на
прочетените на основание чл. 281, ал.4 НПК показания, които той е дал в досъдебното производство (л. 107, СП,
СРС, чл. 42, л.43, ДП). Тя съответства и
на показанията, дадени от св. И.И., който е потвърдил, че е работил като
продавач – консултант в заложна къща на бул. „********и предал доброволно
заложен билет, съдържащ лични данни на св. А.. СРС е описал и действията на подс. Г., свързани с разпоредителни действия
със златни накити, като е посочил, че на 12.12.2015 г. около 22.00 часа в
гр.София, в заложна къща “Е.-1 ЕАД, находяща се на ул.“********, подсъдимият Г.
заложил пръстен от жълт метал, който впоследствие бил предаден с протокол за
доброволно предаване от свидетеля Й. В.О.- служител в заложната къща, заедно
със заложен билет №5109 /л.49-50 от ДП/. Отделно от това СРС е приел за
установено, че на 12.12.2015 г. около 20:30 часа свидетелят Б.С.А.се срещнал с
подсъдимия Г., който познавал от около две години. Г. бил придружен от
свидетелите К.Б.Х.и Г. П.Ц.. СРС е приел за установено, че на срещата
подсъдимият Г. показал откраднатите от дома на Ч. бижута, като му предложил да
му продаде част от тях. А. се съгласил, взел част от тях и заплатил на
подсъдимия сумата от 300 лева. Още същия ден свидетелят А. заложил две от
бижутата- гривна и пръстен в заложна къща „К.М 2 2009“ ЕООД, находяща се в
гр.София, бул.“Сливница“ (установено с копие от заложен билет №2733 /12.12.2015
г.(л.57 от ДП).
Верен е
изводът на първия съд, че съобразно събраните доказателства на 13.12.2015 г. А.
посетил златарски магазин, намиращ се в гр.София, ул.“********, собственост на
свидетеля М.К.Ш.-Х., където продал злато с тегло 21,49 гр., за което получил
сумата от 666 лв. Верен е изводът, че на 21.12.2015 г. А. посетил златарско
ателие, намиращо се в гр.София, бул.“********, собственост на свидетеля А.Я.А. Х.,
където продал 3 бр. златни синджирчета, за което получил сумата от 200 лв.
Между
тази част фактите в мотивите към присъдата и събраните от СРС гласни
доказателства е налице частично съответствие. Потвърдено е участието на св. Б. А.
при извършването на разпоредителни действия с инкриминираните вещи (л. 141, СП,
СРС.) Този свидетел е разказал, че е закупил златни накити именно от подс. Й.Г.
за сумата от 500 лева, а после ги продал, като сума от продажбата предоставил
на подсъдимия Г.. Показанията на св. А. са били частично проверени с
показанията на св. Б.Б.– служител на заложна къща „К.М 2 2009“ ЕООД, който е
посочил, че винаги е снемал лични данни въз основа на документ за самоличност.
Първият съд е прочел показанията на св. Б., дадени от него в ДП, в които се
твърди, че е бил издаден заложен билет
за оставени в залог златни накити с лични данни на св. А. (л. 131, стр.2 СП, л.
15, ДП). Показанията на св. А. са частично проверени и с писмени доказателства
– протокол за доброволно предаване, съставен с участието на св. Б.,
удостоверяващ приобщаването на заложен билет към материалите по делото,
съставен на името на св. Б. А. ( л. 73, 74, ДП). Разказът на св. А. е потвърден
и с прочетените показания на св. М. Х., както и с прочетените показания на св. Г.
Ц., в които се твърди, че Ц. се срещнал с подсъдимия Г. на
паркинг 3-4 дни преди датата на разпита (22.12.2015г.), когато подс. Г.
предлагал за продажба златни накити.
Първият
съд е разполагал с възможност да провери показанията на св. Б. А. и с показанията на св. А.Х., но не го е
сторил в хода на проведеното съдебно следствие. Това нарушение е свързано с
непълнота на доказателствата, която принципно е отстранима и в производството
пред въззивния съд, но поради наличието на самостоятелни основания за
приложението на чл. 335, ал.2 НПК, е безпредметно провеждането на съдебно
следствие пред настоящата съдебна инстанция. Следва само с оглед изчерпателност
да се отбележи, че посоченият по-горе свидетел е от арабски произход и е със сходство във
фамилното име с друг свидетел по делото – М. Х.. В протокол от съдебно
заседание, проведено на 12.11.2018г., съдът е снел самоличност на лицето А.Я.А.Х.
(л. 86, стр.2, СП, СРС). В същия протокол за разпит обаче е удостоверено, че се
провежда разпит на св. М. Х. (л. 87, стр.1, СП, СРС), който няма данни да е бил
призоваван за това съдебно заседание. В
действителност свидетелят М. Х. е бил разпитан от съда в съдебно заседание на
21.01.2019г. (л.106, л.107, СП, СРС), когато са били прочетени и показанията,
които той е дал в досъдебното производство (л. 65, ДП). Доколкото обаче в
съдебно заседание от 12.11.2018г. при разпита на св. Х. съдът не е приложил
процесуална техника за прочитане на показания, дадени в досъдебното
производство, не би могъл да се изгради еднозначен извод с участието на кое
лице всъщност е бил проведен разпит на 12.11.2018г. – със св. А.Х. или св. М. Х..
Ето защо при повторното разглеждане на делото решаващият съд следва да прецени
дали са налице основания за прочитане показанията на св. А.Х., дадени от него в
досъдебното производство (л.44, л.45, ДП), както и основания за предявяване на
писмени доказателства, съдържащи се на л. 46, ДП ( извлечение от дневник с
лични данни на лицата, от които този свидетел е закупувал накити).
От показанията на св. А., А.А.(съдействал
само на подс. Г.), от писмените доказателства, както и от обсъдените по-горе
гласни доказателства може да се заключи, че всеки един от подсъдимите
самостоятелно е взел решение за продажба на отнетите вещи – съответно
–подсъдимият Г. – за инкриминирания телефон, подсъдимият Г. – за златните
накити. В този смисъл са изложени твърдения и в мотивите на първоинстанционната
присъда. Те обаче изключват други твърдения на първия съд, изложени на стр. 4
от мотивите на присъдата, за обективна и субективна съпричастност към
съучастническа дейност относно всички инкриминирани вещи. (л. 159, СП, СРС)
С оглед изложеното до тук въззивният съд
намира, че позицията на решаващия съд в
частта, в която е обосновано наличието на общност на умисъла между двамата
подсъдими, е неясна и вътрешнопротиворечива, което дава самостоятелно основание
за извод, че липсват мотиви за осъждането на двамата подсъдими по обвинението
за съучастие по смисъла на чл. 20, ал.2 НК.
По начало от мотивите към
първоинстанционната присъда не става ясно на базата на кои доказателства е
прието, че подсъдимите са извършили деянията. Известна изчерпателност е
постигната частично само при описанието на фактическата обстановка, макар и не
в частта, която се отнася до изпълнение
на престъплението. В частта относно доказателствения анализ съдът се е
задоволил с бланкетни изречения да отбележи, че дава вяра на всички поименно
изброени показания, поради тяхната непротиворечивост, но не е изложил правни
аргументи за това. Изначало липсва анализ на събраните гласни сведения, както и
съображения защо се установява, че е налице авторството на деянията, за които
подсъдимите са предадени на съд. Накратко и обобщено са изброени и писмените
доказателства и доказателствени средства, като чисто формално е упоменато, че
те кореспондират на гласните източници. Приета е безрезервно и безкритично
цялата доказателствена съвкупност, събрана на досъдебното производство и
подкрепяща обвинителната теза, като дори не са изброени конкретно наличните
доказателства, доказателствени средства и веществени доказателства.
В светлината на горното се налага
извода, че мотивите са непълни, пестеливи,
схематични и повърхностни. Съдебната практика е последователна и трайна
в разбирането си, че такива пороци са от категорията на съществените, тъй като
представляват липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК /Решение № 181 от 30.04.2019 г. по н. д. № 697 / 2018
г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение/. Не е направен и цялостен
правен анализ, който би дал възможност и по-горните инстанции да проверят
съображенията на първоинстанционния съд във връзка с изводите му за виновност
на двамата подсъдими, предвид обективната и субективна съставомерност на
деянията, за които е ангажирана тяхната наказателна отговорност.
Известно е, че присъдата представлява
единство от диспозитив и мотиви, като противоречието между тях изключва
възможността да бъде проверена действителната воля на решаващия съд. Мотивите и
диспозитивът са различни етапи от формирането на вътрешното съдийско убеждение.
От една страна първостепенно право е на подсъдимия да научи за какво точно е
осъден, за да се защитава адекватно, от друга страна присъдата трябва да
съдържа пълна, ясна и точна фактическа и юридическа формулировка на
обвинението. Необходимо е недвусмислено и конкретно да се уточняват и
индивидуализират време, място, начин на извършване, фактически състав, правна
квалификация на престъплението, за което на дееца се търси наказателна
отговорност, какви обстоятелства се считат за установени и въз основа на кои
доказателствени материали. Допуснатото от районния съд не може да бъде прието
като технически грешки или непрецизност, тъй като е недопустимо да има празнота
досежно обстоятелствата, включени в предмета на доказване и още повече акт от
такъв ранг да подлежи на тълкуване. Стриктният характер на разпоредбата на
чл.301 НПК във всичките й точки, предпоставя, че липсата на произнасяне или
непълно произнасяне по тях, не позволява да се формира материалната
задължителна сила на присъдата в съответната й част /в този смисъл ТР № 2 от
30.08.2005 г. по т.д. № 1/2005 г. на ВКС/.
В производството пред първия съд са допуснати и други нарушения на
процесуалните правила, които не са съществени, но с оглед изчерпателност следва
да бъдат отбелязани с оглед връщане на
делото за повторно разглеждане в предходен процесуален стадий.
Хронологично погледнато в проведеното на
14.03.2018 г. разпоредително заседание първата инстанция, след като е снела
самоличността на подсъдимите, е разяснила на страните правото на отвод, а
последните не са направили искания в този смисъл. При преглед на протоколите от
даване ход на съдебното заседание се забелязва, че съдът е извършил проверка на
явилите се лица, но не е посочил правото им на отвод по реда на чл.274, ал.1 НПК. За прецизност е редно да се поясни, че в
открито разпоредително заседание няма предвидена законова възможност да се иска
отвод на изрично посочените субекти, при стриктно съблюдаване на лимитативно
изброените в разпоредбата на чл. 248, ал.1 въпроси, по които съда дължи отговор
в този стадий. Въпросът за разясняване на правата на страните, вкл. и на
правото да искат отводи по смисъла на чл. 274 от НПК не е сред изчерпателно
регламентираните в т.1 до т.8 на чл. 248, ал.1 от НК. Възможността за искането
на отводи и разясняване на правата на страните се поставя едва в стадия на
редовното съдебно заседание, което пък е основание да се приеме, че правото на
страните да поискат отвод не е ограничено, а се съблюдава. Допуснатата
неточност следва да се подчертае с цел изостряне вниманието на първостепенния
съд, тъй като разясненията за правото на отводи и за
отправяне на нови искания се отнасят само за конституирани вече страни в
процеса - чл. 274 и 275 НПК /Решение № 100 от 05.03.2014 г. по нак. д. № 2131 /
2013 г. на ВКС/.
По нататък в същото това разпоредително
заседание е допуснато и друго нарушение, свързано с процедурата по събиране на
доказателства. СРС е върнал преждевременно
мобилен телефон марка „Самсунг“, модел „Галакси“ S6. Касае се за вещ, която е била приобщена като веществено доказателство. Връщането на
вещественото доказателство е разпоредено от съда преди да бъде даден ход на
съдебното следствие (л. 47, СП, СРС).
Съобразно разпоредбата на чл. 284 от НПК, веществените доказателства се предявяват на страните преди приключване на
съдебното следствие, а когато е необходимо на експерта и свидетелите. Тук
следва да се обърне внимание на първостепенния съд, че по силата на чл.284 НПК
е длъжен да предяви веществените доказателства на страните служебно и без да е
направено изрично искане, като неизвършването на това действие е в разрез с
правилата на процесуалния закон. Отразеното в обвинителния акт веществено доказателство
не е предявено на страните в хода на съдебното следствие, с което не само е
нарушена повелителната норма на чл. 284 от НПК, а и тази на чл. 18 от НПК,
която установява принципа на непосредственост, в съответствие с който съдът
може при решаване на делото да се основава на доказателства, лично събрани и
проверени и по изключение на тези, събрани от други органи, в случаите,
предвидени в НПК. Така, ако по предвидения ред, тези доказателства не са
включени от съда в доказателствения материал, все едно на тях, той не може да
обосновава изводите си. Нарушени са възможностите на страните да упражнят
правото си на контрол в тази насока, като се има предвид, че доказателствата се
събират в тяхно присъствие, на които е гарантирана възможността да правят бележки,
оспорвания и оценки. По този начин съдът е лишил подсъдимите лица от
процесуалната възможност да изразят искания, бележки и възражения относно
доказателствената стойност на
доказателства, които стоят в основата на обвинението. Този пропуск макар
и формален, указва на неспазване на задълженията на съда, визирани в чл.11-18 НПК, на които кореспондират основополагащи правни принципи на наказателното
съдопроизводство, гарантиращи законосъобразното провеждане на съдебния процес и
обуславящи правилността на взетото крайно решение в него.
Допуснати са и други нарушения, довели
до непълнота на доказателствата, която е безпредметно да бъде отстранявана от
въззивния съд при наличието на самостоятелни основания за отмяна на
първоинстанционната присъда. Липсват доказателства да е бил призоваван св. Й.
Осенов, който е бил включен в списъка
към приложението по чл.246, ал. 4 от НПК. При това положение неговите показания
резонно не са ползвани и анализирани като доказателствено средство в мотивите
към проверявания съдебен акт. От друга страна обаче при подобен подход, при
разпит на част от посочените от представителя на обвинението свидетели,
възниква въпросът как проверяваният съд е обсъдил и решил въпросите по чл. 301
от НПК, без да е изпълнил задължението си да разкрие обективната истина по чл.
13 от НПК, без да премине през всички етапи на приобщаване на доказателствата и
доказателствените средства, събрани в хода на досъдебното производство,
включително свидетелските показания. Липсата на данни за призоваване на свидетеля
Осенов, посочен в списъка към обвинителния акт, по същество представлява отказ
на първостепенния съд да събере гласни доказателствени средства, съдържащи
доказателства, изясняващи правно значими обстоятелства, което представлява
съществено нарушение на принципа за разкриване на обективната истина,
регламентиран в чл. 13 от НПК.
При прочита на протоколите от съдебните
заседания се установява, че решаващият съд е провел разпит на свидетелите Г. Ц.
/л.87 от СД/, К.Б./л. 87 – 88 от СД/ и Б.Б./л.130- л.131 от СП/, като в тях е
отразено единствено, че се приобщават дадените от свидетелите показания в хода
на досъдебното производство. Безспорно положение в доктрината и в съдебната
практика е, че свидетелските показания са валидни, ако са дадени устно и
непосредствено пред съда, разглеждащ наказателното дело и решаващ въпросите по
чл. 301 от НПК. По този начин, той основава решението си върху доказателствен
материал, който е събрал и проверил лично в съдебната фаза на процеса. Възможни
са изключения от постулатите на чл. 18 и чл. 19 от НПК, но същите са ограничени
и техният обхват не следва произволно да се разширява. Ето защо свидетелят,
съгласно предписаното в чл. 139, ал. 5 от НПК трябва да бъде поканен да изложи
във форма на свободен разказ всичко, което му е известно по делото, като в
хипотезите, по чл. 281, ал. 1 - ал. 10 от НПК и при лимитираните в нормата
предпоставки, дадените в хода на досъдебното производство или пред друг състав
на съда, негови показания се прочитат. В рамките на тези задължения, решаващият
орган приема заявеното от разпитвания кои свои твърдения поддържа, като
внимателно изследва причините за констатираните противоречия, наличния отказ и
липсата на спомен, обусловили прилагането на чл. 281 от НПК. В контекста на
изложеното се констатира, че ползвайки иначе допустима процесуална техника по
приобщаване на свидетелски показания, съдът не е посочил правното основание за
приобщаването им и при коя от всички хипотези, обхванати от чл. 281 от НПК,
извършва това приобщаване. Съдът, нито в съобразителната част на определенията,
нито в диспозитива им е посочил по отношение на кои групи или конкретни
обстоятелства има противоречие в депозираните показания, респективно - липса на
спомен от свидетелите, нито е отразено кои от всички протоколи за разпит се
прочитат. Тези неточности не само
представляват съществено процесуално нарушение, според еднозначната
дългогодишна съдебна практика в този смисъл, но са лишили подсъдимите и
защитата им от възможността да докажат своята защитна теза чрез проверка
достоверността на показанията на свидетелите, дадени последователно през
отделните фази на процеса.
Изложените нарушения рефлектират върху
процеса на събиране и проверка на доказателствата, съответно върху
законосъобразната основа за формиране на вътрешното убеждение на съда и
възможността за неговият контрол. В този смисъл са били ограничени
процесуалните права на всички участващи в производството страни, тъй като при
неясна доказателствена основа в еднаква степен изводи не могат да формулират
нито обвинението, нито защитата.
Част от допуснатите процесуални
нарушения на СРС се явяват съществени от категорията на абсолютните по чл. 348,
ал. 3, т.1 от НПК и не могат да бъдат отстранени от въззивния съд, който е втора съдебна
инстанция по проверка на вече постановения съдебен акт по съществото на делото.
Това предпоставя делото да бъде върнато за ново разглеждане на
първоинстанционния съд на друг състав за отстраняване на коментираните
недостатъци, довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимите. Делото следва да бъде върнато на СРС на стадия
„подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“, който в
качеството му на втора по ред първа инстанция може да отстрани допуснатите
съществени нарушения на процесуалните правила /т. напр. Решение № 20 от
08.02.2019 г. по к.н.д № 1024/2018 г. на ВКС/. Само за пълнота
въззивният съд отбелязва, че при новото разглеждане на делото не трябва да се
допуска влошаване на правното положение на обжалващия /забраната за „reformation in pejus“/.
Мотивиран от горното и на основание
чл.334, т.1, вр. чл.335, ал.2, вр. чл.348, ал.3,
т.1 и т.2, пр.1 вр. ал.1, т.2 НПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
присъда № 104946 от 15.04.2019 г. по НОХД №
17847/2017 г. по описа на СРС, НО, 121-ви състав.
ВРЪЩА делото за ново
разглеждане от друг състав на Софийски районен съд от стадия на
разпоредителното заседание.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.