№ 243
гр. Кюстендил, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20251500500288 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Постъпила е въззивна жалба с вх.№3511/24.03.2025 г., с дата на пощенско
клеймо 21.03.2025 г., подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1766, ул. „Околовръстен път“ № 260,
представлявано от Д.Б.Ш. - изпълнителен директор и М.И.В. - прокурист, чрез
пълномощника - юрисконсулт Н.Д.К., насочена против Решение № 201 от 18.02.2025 г.
по гр. дело № 1425/2024 г. по описа на Районен съд – Кюстендил.
Решението се обжалва в цялост, поради твърдения за неговата недопустимост, а
в условията на евентуалност за неговата неправилност, породена от постановяването
му при неправилно тълкуване и прилагане на приложимите материалноправни норми,
както и поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
Процесуалната недопустимост на постановения от първостепенния съд съдебен
акт въззивникът свърза с неговото преждевременно постановяване при неприключило
особено частно производство по чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, водещо до неизясняване на
делото от фактическа страна. На тази плоскост е пояснено, че с определение от
30.01.2025 г. районният съд не бил приел за съвместно разглеждане надлежно,
своевременно и редовно предявеното с отговора на исковата молба възражение за
прихващане. Изложено е, че в условията на съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, при постъпила частна жалба по реда на чл. 274, ал. 1,
т. 1 от ГПК против определение, преграждащо по-нататъшното развитие на съдебното
дирене по съществен материалноправен въпрос относно разглеждането на предявено
от главна страна - ответник възражение за прихващане, въведено като част от
предмета на делото с отговора на исковата молба, първоинстанционният съд не спрял
1
производството, а постановил решение по съществото на спорния предмет на делото,
без същото да бъде изяснено от фактическа страна.
В условията на евентуалност въззивната банка излага и съображения за
неправилност на обжалваното решение. Порочността му се свързва с неправилно
приложение на нормата на чл.298, ал.1 ГПК, което от своя страна довело до погрешен
решаващ правен извод за основателност на предявения иск. Пояснено е, че
първоинстанционният съд съобразил и приложил неправилно приетите със сила на
пресъдено нещо правопораждащи факти и обстоятелства по предходното съдебно
производство (гр. дело № 660/2021 г. по описа на Районен съд - Кюстендил, VII-ми
състав) със сходен предмет между същите страни, в нарушение на нормата на чл. 298,
ал. 1 от ГПК, доколкото основният предмет на предходното исково производство
между страните, бил без пряка връзка със спорното материално право, предмет на
настоящия иск, като формираната СПН не можела да ползва ищеца по отношение на
релевираните от него факти и обстоятелства в настоящото производство, на които той
основавал иска си. Изложени са аргументи и по отношение на субективните и
обективните предели на силата на пресъдено нещо, като е заключено, че в случая не е
налице обуславяща връзка между двете дела. Не били коректно съобразени от
първостепенният съд онези евентуално правопораждащи факти и обстоятелства,
свързани с формираната по предходното дело между същите страни сила на пресъдено
нещо, както и установените в рамките на настоящото нови правоизключващи и
правопогасяващи такива, надлежно релевирани от ответното дружество, въз основа на
които следвало да се приеме, че претендираното от ищеца субективно право не
съществувало към настоящия момент.
Посочено е, че КРС изобщо не обсъдил възраженията на ответника, свързани с
пасивното поведение на ищеца в нарушение на изискванията за полагане на
дължимата грижа по смисъла на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, липсата на активни действия по
евентуално реализиране на неговите законни права и интереси, както и неговата
„забава на кредитора“ по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, което въззивната банка определя
като поредното съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност по
същество на обжалвания с настоящата жалба съдебен акт. Счита се, че била налице
забава на кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД, доколкото ищецът не бил положил
необходимата грижа за избягване на претендираните от него вредоносни последици от
плащането на по-високи погасителни вноски по процесния кредит.
Порочността на обжалваното решение въззивната банка свързва и с допуснато
от районния съд съществено процесуално нарушение, свързано с неприемането за
съвместно разглеждане на предявеното от нея като ответник възражение за
прихващане, което я лишило от възможността за цялостно изясняване на делото от
фактическа страна и обосноваване размера на уважения иск. Пояснено е, че
насрещното вземане на ответната банка било изцяло и напълно индивидуализирано по
основание и размер и заявено своевременно още с отговора на исковата молба.
Акцентирано е на възможността задължението за прихващане да не е изискуемо, ако
същото е изпълняемо. Посочено е, че ликвидно е активното вземане, определено по
основание и размер, което е безспорно, но не само когато е установено с влязло в сила
решение или заповед за изпълнение, а и когато е неоспорено от длъжника, срещу
когото се прихваща. Въззивната банка е изложила и че когато изявлението за
прихващане, извършено в процеса, е единственото възражение, съдът винаги се
произнася по него, когато установи съществуването на пасивното вземане. В
заключение е посочено, че заявеното с отговора на исковата молба възражение за
2
прихващане от страна на ответното дружество е достатъчно пълно и детайлно
индивидуализирано по основание и окончателно уточнено по размер след изслушване
и приемане на заключението на вещото лице по задача № 8 от съдебно-счетоводната
експертиза. Изложени са аргументи за основателността на заявеното възражение за
прихващане, което въззивната банка моли да бъде прието за разглеждане и уважено от
въвззивния съд.
Въз основа на изложените съображения се поддържа искане за обезсилване на
обжалваното решение, а в условията на евентуалност се моли за неговата отмяна и
оставяне без уважение на предявения иск. Претендират се сторените в производството
съдебно – деловодни разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – А. Т. С., действащ чрез процесуалния си представител адв. Б. Г..
Оспорва се основателността на жалбата и се моли за потвърждаване на обжалваното
решение, което въззиваемата страна приема за допустимо, правилно и обосновано.
Изложени са твърдения за недопустимост на подадената частна жалба срещу
определението на районния съд, с което е оставено без уважение възражението за
прихващане, доколкото жалбата била насочена срещу неподлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Въззиваемата страна се консолидира с извода на районния съд за неяснота на
заявеното възражение, както по своето основание, така и по размер. Оспорват се и
изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение,
като въззиваемият се позовава на силата на присъдено нещо по разгледан съдебен спор
между същите страни в производството по гр.д.№660/2021 г. по описа на Районен съд
– Кюстендил. Поддържа, че е налице обуславяща връзка между двете дела, доколкото
правният спор между страните в производството по гр. д. № 660/2021 г., по описа на
Районен съд-Кюстендил е между същите страни, за същото искане и на същото
основание, като влязлото в сила решение е формирало сила на присъдено нещо спрямо
правния спор, въведен в настоящото производство. Изложено е, че съдебно
удостовереното правно положение по този спор е годна основа и правно основание,
обуславящо предявяването на исковата претенция по настоящото производство,
предвид обстоятелството, че банката-въззивник не е променила поведението си, при
което ищецът – длъжник в периода от 10.04.2021 г. до 13.06.2024 г. е надплатил и
продължавал да надплаща суми, съобразно все още действащите уговорки в договора
за кредит, с които суми банката ответник се обогатила неоснователно. Акцентирано е,
че формалното различие във времето на предявяване на искове с идентичен предмет не
е определящо досежно действието на силата на присъдено нещо. Въззиваемият
оспорва и изложените във въззивната жалба твърдения за забава на кредитора, както и
за допуснато от съда процесуално нарушение, свързано с неприемане за съвместно
разглеждане на предявеното възражение за прихващане.
Противопоставя се на заявеното от въззивната банка особено искане за
приемане за съвместно разглеждане на предявеното възражение за прихващане, което
приема за изцяло неоснователно и моли да бъде оставено без уважение.
По делото е изпратена за разглеждане от въззивния съд и въззивна частна
жалба с вх.№1534/05.02.2025 г., подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1766, район „Витоша“, ул.
„Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д.Б.Ш. - изпълнителен директор, и
М.И.В. - прокурист, чрез пълномощника - юрисконсулт Н.Д.К., против Определение от
3
30.01.2025 г., обективирано в Протокол № 111 от 03.02.2025 г., постановено по гр.д. №
1425/2024 г. по описа на PC - Кюстендил, XVIII-ти състав, с което
първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане предявеното
от ответното дружество съдебно възражение за прихващане с материалноправно
основание чл. 103 от ЗЗД.
С жалбата е заявено искане районният съд, на основание чл. 253 от ГПК във
връзка с чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, да постанови ново определение, с което да
измени/отмени Определение (протоколно) от 30.01.2025 г., обективирано в Протокол
№ 111 от 03.02.2025 г., като приеме за съвместно разглеждане и с крайния си съдебен
акт уважи като основателно предявеното от ответната банка възражение за
прихващане на насрещното на ответната банка пасивно вземане за дължима, но
неплатена възнаградителна лихва за периода 25.07.2010 г. - 25.07.2011 г. в размер от 1
084,80 лв., а при условията на евентуалност, на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, е
заявено искане жалбата да бъде изпратена за разглеждане от въззивния съд.
Депозираната частна жалба е оставена без разглеждане като недопустима с
влязло в сила Определение рег. №420/04.07.2025 г
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от А. Т. С., с ЕГН:
**********, с адрес: гр.Кюстендил, ул***, чрез пълномощника си адв.Б. Г., против
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, р-н Витоша, ул. „Околовръстен път“ 260, представлявано от изпълнителните
си директори П.Д. и Д.Ш..
Поддържано е било, че на 30.01.2008 г. по силата на Договор за банков кредит
№ HL 32991, сключен между страните по делото, ищецът получил кредит в размер на
25 000 лева, с краен срок за погасяване - 25.02.2031 г. Съгласно чл.3, ал.1 от договора
годишната лихва била в размер на сбора на Базовия лихвен процент на банката за
жилищни кредити в лева плюс договорена надбавка от 4,95, като към момента на
сключване на договора за кредит БЛП бил в размер на 7,5%. В тази връзка се цитират
и чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.13 от договора.
Посочено е, че на 09.04.2021 г. ищецът предявил отрицателен установителен иск
за обявяването на описаните клаузи за нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, като
противоречащи на закона - чл.143, т.3, т.10, т.12, т.13, т.18 и т.19, чл.144 и чл.146, ал.1 и
ал.2 от ЗЗП. Наред с него бил предявен и осъдителен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 5000 лева, като заплатена без основание, въз основа на
нищожни клаузи от договора, който иск бил увеличен по размер до сумата от 18 043,46
лева.
По посочените претенции било образувано гр.д.660/2021 г. по описа на КРС, по
което с решение било признато за установено, че описаните клаузи от договора били
нищожни, а ответникът бил осъден да заплати на ищеца сума в размер на 18 043,46
лева.
Решението на КРС било отменено от КОС с решение по в.гр.д. 131/2022 г. в
частта, в която ответникът бил осъден да заплати на ищеца сума за размера над 10
059,29 лева до 18 043,46 лева, представляваща платена без основание сума по договор
за потребителски кредит за периода от 25.03.2008 г. до 09.04.2016 г. като погасена по
давност, а в останалите части - решението на КРС било потвърдено.
4
Срещу решението на КОС от ответника била подадена касационна жалба, във
връзка с която ВКС постановил Определение от 01.03.2024 г., с което не е допуснал до
касационно обжалване решението на КОС, с което окончателно бил разрешен
възникналият правен спор между страните.
Сочи се, че в частта, в която било признато за установено, че описаните клаузи
от процесния договор били нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр.с чл.143 от
ЗЗП, за била формирана сила на присъдено нещо.
Въпреки посоченото ищецът продължавал да изпълнява надлежно
задължението си и досега по заплащане на месечните вноски за погасяване на дълга,
както било уговорено в подписания Погасителен план - Приложение № 1 и 2
съобразно подписани две допълнителни споразумения от 25.06.2009 г. и 16.07.2020 г.
Банката-ответник, на база прогласените нищожни клаузи, била променяла
неколкократно базовия лихвен процент и независимо от многократно провеждани
разговори към настоящия момент не била направила изменение в погасителните
вноски съгласно прогласените за нищожни клаузи от процесния договор за
потребителски кредит. Поради това ищецът в периода от 10.04.2021 г. и към настоящия
момент бил надплатил и продължавал да надплаща суми, съобразно все още
действащите уговорки в договора за кредит, с които суми банката-ответник се била
обогатила неоснователно и следвало да ги върне на ищеца на основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, като окончателният размер на надплатените суми щял да се определи от
заключението на ССЕ.
Пояснено е, че претендираната сума в настоящото производство е формирана
въз основа на неправомерно променян базов лихвен процент от банката, позовавайки
се на прогласените за нищожни клаузи от договора за кредит, като сумата включвала
надплатени лихви по кредита.
С оглед изложеното е било заявено искане съдът да постанови решение, по
силата на което да осъди ответника да заплати на ищеца надплатените неоснователно
суми въз основа на прогласени с влязло в сила съдебно решение за нищожни клаузи на
чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2 и чл.13 от договор за потребителски кредит № HL
32991/30.01.2008 г. от сключения между тях Договор за потребителски кредит № HL
32991/30.01.2008 г. в размер на общо 4753.50 лв. (след допуснато изменение на иска по
реда на чл. 214 от ГПК, изразяващо се в намаляването му по размер от първоначалната
претенция в размер на 6000 лв.) за периода от 10.04.2021 г. до датата на завеждане на
настоящата искова молба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателно плащане на присъдените суми,
както и направените по делото разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът e депозирал писмен отговор, с който е
оспорил изцяло предявения иск по основание и размер, считайки го за допустим, но
изцяло неоснователен и недоказан, поради което е поискал да бъде оставен без
уважение
Не е било оспорено наличието на съществуваща към момента облигационна
връзка между страните по делото, произтичаща от сключения договор за
потребителски кредит № HL 32991/30.01.2008 г. за текущи потребителски нужди,
обезпечен с ипотека. Пояснено е било, че разрешеният и отпуснат размер на кредита е
25 000 лева, като общият усвоен размер е в размер на 26 000 лева, доколкото в него
бил включен и предвиденият в чл.10 от договора "кеш бонус" в размер на 4% от
първоначално отпуснатата сума съгласно Бордеро № 450211 от 25.02.2008 г.
5
Не се оспорва наличието и на цитираните от ищеца съдебни решения, но е било
заявено, че основният предмет на предходното исково производство между страните,
бил без пряка връзка със спорното материално право, предмет на настоящия иск, а
формираната по тях СПН не можела да полза ищеца по отношение на релевираните от
него факти и обстоятелства в настоящата искова молба.
Оспорени са били всички останали фактически твърдения и правни изводи на
ищеца, както и твърдението му, че задълженията по договора за кредит били
погасявани редовно през посочения исков период - 2021-2024 г.
Наведени са доводи, че била налице забава на кредитора по смисъла на чл.95 от
ЗЗД, доколкото ищецът не бил положил необходимата грижа за избягване на
претендираните от него вредоносни последици от плащането на по-високи
погасителни вноски по процесния кредит.
Посочено е било, че от приложен Профил на клиента от 15.06.2021 г., на
25.01.2019 г. от страна на банката се установявало отказано преструктуриране на
кредита поради допускане на сериозни просрочия в погасяването на дължимите
месечни вноски през 2018 г., което свидетелствало за цялостно недобросъвестно
отношение и неизпълнение на основни задължения на ищеца.
В условия на евентуалност в случай, че искът бъде приет за допустим и
основателен, на основание чл.103, ал.1 от ЗЗД във вр.с чл.79 от ЗЗД, евентуално с
чл.55, ал.1, пред.3 или евентуално чл.307 от ЗЗД, е направено възражение за
прихващане с вземане на банката в размер на 800 лева, представляващо дължима и
неплатена от ищеца, възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № HL
32991/30.01.2008 г. за периода 25.07.2010 г.- 25.07.2011 г. върху съответната остатъчна
главница поради отпаднали с обратна сила преференциални лихвени условия по
чл.4,ал.2 от Допълнително споразумение от 16.07.2020 г., която се претендирала като
обезщетение за неизпълнение на договорно задължение по чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД,
евентуално като връщане на недължимо платено на отпаднало основание
неоснователно обогатяване на осн.чл.55, ал.1, пред.3 от ЗЗД за ищеца под формата на
спестен дължим разход за лихва.
Отбелязано е било, че прихващането е възможно и с погасени по давност,
вземания и ищецът дължал на банката възнаградителна лихва за периода 2010-2011 в
размер на 12,45 % или 800 лева (индикативен размер).
Въз основа на изложеното е отправено искане да бъде оставен без уважение
предявеният осъдителен иск, а при условия на евентуалност и на основание чл.307 от
ТЗ да бъде поставено решение за изменение на клаузата на чл.4, ал.2 от Допълнително
споразумение от 16.07.2010 г. към процесния договор за кредит с описаното в
отговора, съдържание.
Претендирано е присъждане на разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение.
С отговора на исковата молба с вх. № 10881/25.09.2024 г. е бил предявен
насрещен иск от „Юробанк България“ АД против А. Т. С., в условията на евентуалност
и ако съдът приеме, главният иск за допустим и основателен да бъде постановено
решение за изменение на клаузата на чл.4, ал.2 от Допълнително споразумение от
16.07.2010г. сключено към процесния договор за кредит. Той е бил отделен за
самостоятелно разглеждане с Определение № 1423/21.10.2024г. и било е образувано гр.
д. № 2591/2024 г. по описа на КРС, прекратено на основание чл.232 ГПК.
В хода на производството са събрани писмени доказателства, като съдът е
6
приел и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС – Кюстендил е осъдил, на
основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н Витоша, ул.
„Околовръстен път“ 260, да заплати на А. Т. С., с ЕГН: **********, с адрес:
гр.Кюстендил, ул***, сумата от 4 753,50 лева, представляваща платени без основание
суми въз основа на прогласените за нищожни клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2
и чл.13 от сключения между тях Договор за потребителски кредит № HL
32991/30.01.2008 г. за периода от 10.04.2021 г. до датата на подаване на исковата молба
– 13.06.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателно плащане. На основание чл.78, ал.1 ГПК
първостепенният съд е осъдил „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на А. Т. С.
сумата от 1740 лева, представляваща направени разноски в производството.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо. Постановено е по предвидения процесуален ред и форма, по
редовна искова молба и при наличие на правен интерес от сезирането.
По правилността на решението:
Разгледан от първостепенния съд е иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.
първо от ЗЗД.
При посочената правна квалификация разпределението на доказателствената
тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са
обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на
страните, респ. в тежест на ищеца е било да докаже плащането на процесната сума въз
основа на неправомерно променян базов лихвен процент от банката, по силата на
прогласените за нищожни клаузи от договора за кредит, респ. получаването й от
ответната страна, а последната е имала задължение да установи, че е налице основание
за получаването й, респ. за задържането й и към настоящия момент с оглед наличието
на валидно правоотношение, което е оправдало направеното имуществено
разместване.
При така разпределената доказателствена тежест в хода на
първоинстанционното производство са събрани по надлежния процесуален
доказателства, от съвкупния анализ на които остава безспорно, че страните по делото
са били обвързани от валидно облигационно отношение по силата на сключен между
тях Договор за потребителски кредит № HL 32991/30.01.2008 г., като на потребителя
била предоставена сума в размер на 25000 лв., с краен срок за погасяване - 25.02.2031
г. Реално получената сума обаче е в размер на 26000 лв., т.к. в Раздел III, чл. 10 от
договора е прието, че при усвояването на кредита или част от него, извършено
съгласно договорените условия, банката ще предостави на кредитополучателя и сума в
размер на 4 % от размера на усвоения кредит, като т.нар. „Кеш бонус“.
Посочената облигационна връзка е предоговаряна с няколко споразумения и
анекси.
7
Не се спори, като и от приобщените по делото писмени доказателства се
установява, че по иск на настоящия ищец било образувано гр.д.660/2021 г. по описа на
КРС. Предмет на същото са били искове за установяване, че чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8,
ал.2 и чл.13 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № HL
32991/30.01.2008 г., са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, като противоречащи
на закона, както и за присъждане на платена без основание, въз основа на тези
нищожни клаузи от договора, сумата от 18 043,46 лева.
По посоченото дело е било постановено съдебно решение, по силата на което е
било признато за установено, че чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2 и чл.13 от сключения
между страните Договор за потребителски кредит № HL 32991/30.01.2008 г., са
нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, като противоречащи на закона - чл.143, т.3,
т.10, т.12, т.13, т.18 и т.19, чл.144 и чл.146, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. Уважен е бил и
осъдителния иск за присъждането на платена без основание, въз основа на нищожни
клаузи от договора, сумата от 18 043,46 лева.
Този съдебен акт е бил отменен от въззивната инстанция с решение по в.гр.д.
131/2022 г. в частта, в която ответникът бил осъден да заплати на ищеца сума за
размера над 10 059,29 лева до 18 043,46 лева, представляваща платена без основание
сума по договор за потребителски кредит за периода от 25.03.2008 г. до 09.04.2016 г.
като погасена по давност, а в останалите части - решението на КРС било потвърдено.
Депозираната касационна жалба против въззивния съдебен акт от дружеството-
кредитор не била допусната до касационно обжалване с Определение от 01.03.2024 г.
на ВКС.
При тези данни спорният между страните въпрос, пренесен и пред настоящата
инстанция, е дали за периода от 10.04.2021 г. до датата на подаване на исковата молба
– 13.06.2024 г. ищецът е надплатил суми, въз основа на прогласените с влязло в сила
съдебно решение за нищожни клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2 и чл.13 от
сключения между тях Договор за потребителски кредит № HL 32991/30.01.2008 г.,
които следва да му се възстановят на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД като платени без
основание.
За да се изясни този спорен въпрос, следва да се съпостави заплатеното в
рамките на исковия период и дължимото за този период съобразно действителните
уговорки по договора и споразуменията към него. Положителната величина на
разликата между тези две стойности би обосновала извод, че е имало плащане без
основание, подлежащо на връщане от обогатилия се, на основание чл. 55 от ЗЗД.
В този смисъл със заключението на вещото лице М.В. е установено, че съгласно
чл.3, ал.1 от договора за периода от 10.04.2021 г. до датата на подаване на исковата
молба – 13.06.2024 г. са дължими 38 месечни вноски, всяка от които по 275,32 лв. или
общо 10 462,16 лева. По погасителния план, изготвен на основание чл.3, ал.1 от
Договора, за същия период се дължат главница в размер на 3 731,52 лв. и договорна
лихва в размер на 6 730,64 лв. От приложено извлечение от разплащателни сметки,
обслужващи процесния кредит, са заплатени 3 815,97 лв. – главница и 11 399,60 лв. –
лихви, заради което вещото лице прави извод, че са надплатени 84,45 лева за главница
и 4 669,05 лв. за лихви. Така, приемайки, че действащият лихвен процент по Договор
за кредит № HL32991 е договореният в чл.3 от същия или 12,45%, а при изготвяне на
погасителен план съгласно чл.3, ал.1 от договора, месечната вноска е в размер на
275,32 лв. и при внесени за процесния период суми за погасяване на главница и
договорна лихва – 15 215,66 лв., а дължими 10 462,16 лв., експертът сочи, че
надплатената сума е общо 4 753,50 лв.
8
Приетото заключение се цени с доверие от настоящия съдебен състав, т.к. е
пълно и се възприема за обективно. Поради това именно се налага и крайният извод,
че предвид прогласената недействителност на отделни клаузи от процесния договор за
кредит, за периода от 10.04.2021 г. до датата на подаване на исковата молба –
13.06.2024 г., факт, който не е съобразен от кредитора дори след влизането в сила на
решението по гр.д. № 660 на КРС за 2021 г., е налице надвнасяне на суми от страна на
ищеца в посочените по-горе размери, за които и първоинстанционният съд правилно е
приел, че следва да бъдат възстановени на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
За неоснователни се възприемат възраженията във въззивната жалба, вкл. за
неправилно приета обвързаност от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила
съдебно решение досежно нищожността на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2
и чл.13 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № HL
32991/30.01.2008 г., т.к. постановеното в т.см. съдебно решение е задължително за
настоящото производство с оглед разпоредбата на чл. 297 от ГПК, респ. този въпрос
вече е решен със сила на присъдено нещо. В този смисъл са и задължителните
указания по прилагането на закона в т. 18 от ТР № 1/2001 г. ОСГК, според които със
сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално
право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо са очертани чрез основанието и
петитума на иска, като петитумът определя вида и размера на търсената защита.
Поради това диспозитивът на решението представлява източник на силата на
пресъдено нещо. Или произнасянето по нищожността на клаузите от договора - чл.3,
ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2 и чл.13, касаещи най-общо възможността на банката
едностранно, без изрична уговорка за това с кредитополучателя, да променя размера
на базовия лихвен процент, с оглед на което да измени и размера на възнаградителната
лихва и съответно месечната анюитетна вноска, са били част от предмета на иска по
производството в по гр.д. № 660/2021 г. на Районен съд – Кюстендил, отменено
частично в осъдителната му част с решение по в.гр.д. № 131/2022 на Окръжен съд –
Кюстендил, чието решение е влязло в сила и касае период преди процесния.
Следователно, по този въпрос се формира сила на присъдено нещо, която следва да
бъде зачетена в производството по чл. 55, ал. 1 от ГПК, доколкото и посочените клаузи
са в пряка обвързаност с определянето на размера на дължимите погасителни вноски,
а исковата претенция се базира именно на прогласените за нищожни клаузи.
Не е налице и соченото от жалбоподателя процесуално нарушение за
преждевременно постановяване на първоинстанционното решение при неприключило
особено частно производство по чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, водещо до неизясняване на
делото от фактическа страна и недопустимост на атакувания съдебен акт на това
основание. С определение от 30.01.2025 г. районният съд не е приел за съвместно
разглеждане възражение за прихващане, атакувано с частна жалба по реда на чл. 274,
ал. 1, т. 1 от ГПК, приета за недопустима от настоящия съдебен акт с влязло в сила
определение. Въпреки това не може да се приеме, че делото е останало неизяснено от
фактическа страна. Още повече, че този съдебен акт изобщо не е подлежал на
инстанционен контрол по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Въззивната инстанция намира обаче за състоятелно второто оплакване в
жалбата, а именно - за нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от
първоинстанционния съд, изразяващо се в неприемане на възражението за
прихващане.
Основание за неприемането на възражението районният съд е мотивирал с това,
9
че същото е неясно, т.к. не са уточнени в достатъчна степен по основание и размер
насрещните вземания. Тази му констатация не се споделя от настоящия съдебен
състав, т.к. с отговора на исковата молба то е поддържано с твърдение, че ищецът
дължал на банката възнаградителна лихва за периода 2010-2011 в размер на 12,45 %
или 800 лева (индикативен размер). Осигурена е възможност за прецизирането му,
като след това е било ясно, че в условия на евентуалност, в случай че искът бъде приет
за допустим и основателен, на основание чл.103, ал.1 от ЗЗД във вр.с чл.79 от ЗЗД,
евентуално с чл.55, ал.1, пред.3, се заявява възражение за прихващане с вземане в
размер на 800 лева, представляващо дължима и неплатена от ищеца, възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит № HL 32991/30.01.2008 г. за периода
25.07.2010 г.- 25.07.2011 г. върху съответната остатъчна главница поради отпаднали с
обратна сила преференциални лихвени условия по чл.4,ал.2 от Допълнително
споразумение от 16.07.2020 г., която се претендирала като обезщетение за
неизпълнение на договорно задължение по чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД, евентуално като
връщане на недължимо платено на отпаднало основание неоснователно обогатяване на
осн.чл.55, ал.1, пред.3 от ЗЗД за ищеца под формата на спестен дължим разход за
лихва. Така прецизирано възражението не е страдало от посочените от районния съд
пороци, респ. използваното защитно средство от ответника е било редовно, а
неприемането му – съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на
решението. Във въззивната инстанция то следва да се поправи, тъй като по него се
формира сила на присъдено нещо съгласно чл.298, ал.4 ГПК и има значение за изхода
от спора. Извод в същия смисъл се налага и от приетото в т.1 от ТР № 2/2020 г. на
ОСГТК, че при уважено възражение за прихващане, признатите от съда насрещни
вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е
възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а
пасивното – поне изпълняемо, като е без значение кога е настъпила ликвидността.
Разгледано по същество обаче, то е неоснователно, т.к. не се установява което и
да е условията по чл.79 от ЗЗД, чл.55, ал.1, пред.3 от ЗЗД, поддържани с молба на л.
120 и сл. от делото, за прихващане с вземане в размер на 800 лева, представляващо
дължима и неплатена от ищеца, възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит № HL 32991/30.01.2008 г. за периода 25.07.2010 г.- 25.07.2011 г. върху
съответната остатъчна главница поради отпаднали с обратна сила преференциални
лихвени условия по чл.4,ал.2 от договора. С посочената уговорка страните са приели,
че през периода на облекчено погасяване върху дълга ще се начислява лихва в размер
на 8,64 % по изготвен в т.см. погасителен план, макар и първоначално уговорената
такава да е в размер на 12,45 %. Това съгласие не е обусловено от конкретни действия
или бездействия на длъжника, заради което не се съзират основанията на чл. 79 от
ЗЗД. В тази хипотеза не са и действията по сезирането на съда от длъжника по
договора в предходно развилото се съдебно производство, т.к. предварителният отказ
от права в т.см. е недействителен по право.
Не се констатират и условията на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за уважаване на
насрещното възражение за прихващане, поддържано като евентуално такова. Според
нормата на чл. 55, ал.1 от ЗЗД всеки, който е получил нещо без основание, на
неосъществено или отпаднало основание е длъжен да го върне. Приема се поради това,
че в хипотезата на чл. 55, ал. 1 предл. 3 ЗЗД основанието за получаване
на престацията съществува, но в последствие е отпаднало с обратна сила и това налага
възстановяване на положението отпреди имущественото разместване с оглед принципа
за недопускане неоснователно обогатяване. В случая не се спори, че по силата на по чл.4,ал.2
10
от договора, в периода на облекчено погасяване върху дълга ще се начислява лихва в размер на 8,64
% по изготвен в т.см. погасителен план. По делото няма данни обаче, основанието за това да е
отпаднало към периода 25.07.2010 г- 25.07.2011 г., а соченото недобросъвестно поведение на
длъжника, доколкото изобщо е налице, би имало други правни последици, но не и сочените в
поддържаното възражение за прихващане.
С оглед изложеното се налага извод, че поддържаното възражение за
прихващане, както и евентуалното такова, са неоснователни.
Възприетата неоснователност на защитното възражение за прихващане, не
налага необходимост от изследването на спорния въпрос дали заявеното с него вземане
е погасено па давност.
Поради горното и доколкото по възражението за прихващане съдът се произнася
в диспозитива на решението само когато възражението е основателно, то в настоящия
съдебен акт не се следва изрично съдебно изявление в този смисъл..
Вън от горното, споделя се принципното виждане, че е възможно да се извърши
съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е
погасено по давност, ако преди изтичането на давностния срок за активното вземане са
били налице предпоставките за извънсъдебното прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД. В
т.см. е и Решение № 35/25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г. I т. о., ВКС.
Поради изложеното исковата претенция се възприема за основателна и следва
да бъде уважена. КРС, макар при други мотиви, е достигнал до идентичен краен извод,
заради което и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода на делото деловодни разноски се следват само
на въззиваемата страна, която е представила списък по чл. 80 от ГПК, в който са
отразени суми за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Ангажирани
са и доказателства за извършването им, поради което тази сума следва да бъде
възложена в тежест на въззивника. Последният поддържа възражение за прекомерност
на договорената сума по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, което се възприема за
основателно оглед обема на извършените във въззивното производство процесуални
действия от пълномощника на въззиваемата страна. Делото е с обичайната фактическа
и правна сложност за този вид дела. По същото е проведено едно открито съдебно
заседание пред настоящата инстанция, а процесуалното представителство е било
ангажирано и за депозиране на отговор на въззивната жалба. Поради изложеното така
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение се явява прекомерно и следва да
бъде редуцирано с оглед задължителното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело №
С-438/22/до ориентировъчните размери по чл. 7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.),
до сумата от 600 лв., която ще бъде възложена в тежест на въззивника. Това обаче, не
рефлектира в отношенията между адвокат и клиент, които са сключили конкретен
договор и са поели задължения по него. То е израз само на основното начало в
гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение рег. № 201 от 18.02.2025 г., постановено по гр. дело
с електронен № 20241520101425по описа на Районен съд – Кюстендил за 2024 г., с
което РС – Кюстендил е осъдил, на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД,
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, р-н Витоша, ул. „Околовръстен път“ 260, да заплати на А. Т. С., с ЕГН:
**********, с адрес: гр.Кюстендил, ул***, сумата от 4 753,50 лева, представляваща
платени без основание суми въз основа на прогласените за нищожни (с Решение по
гр.д. №660/2021 г. на КРС) клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2 и чл.13 от
сключения между тях Договор за потребителски кредит № HL 32991/30.01.2008 г. за
периода от 10.04.2021 г. до датата на подаване на исковата молба – 13.06.2024 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба
до окончателно плащане, като на основание чл.78, ал.1 ГПК „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“
АД е осъдено да заплати на А. Т. С. сумата от 1740 лева, представляваща направени
разноски в производството.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София 1766, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано
от Д.Б.Ш. - изпълнителен директор и М.И.В. - прокурист, да заплати на А. Т. С., с
ЕГН ***, с адрес гр. Кюстендил, ул. ***, сумата от 600,00 лв. (шестстотин лева и нула
стотинки), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3, т.
1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12