О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр. Русе, 21.11.2023г.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - Ловеч, в закрито заседание на двадесет и първи ноември, през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
Съдия: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
командирована,
съгласно заповед РД-08-335/21.09.2023г. на Председателя на ВАС, в
Административен съд Ловеч за разглеждане на административно дело № 245 по описа
за 2023 година на АС-Ловеч, като разгледа докладваното от съдията адм.дело № 245
по описа за 2023г., за да се произнесе, съобрази следното:
I. Административното дело е образувано
въз основа на искова молба на Г.В.В., понастоящем в затвора в гр.*** срещу
Главна дирекция "Охрана", със седалище гр. София, с посочено правно
основание чл.284 и сл. от ЗИНЗС, вр. чл.
3 от ЗИНЗС, с цена на иска 2000лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, ведно със законната лихва от 07.02.2019г. до окончателното изплащане на
сумата, изразяващи се в „системен, нечовешки конвой на 07.02.2019г. от затвора
Плевен до гр.Ловеч и обратно.
В обстоятелствената част на исковата
молба са изложени фактическите обстоятелства, на които се основава искът и
формулираният петитум.
С оглед използвания от ищеца
процесуален ред за защита по чл.
284-285, вр. чл. 3 от ЗИНЗС, съдът намира, че следва да съобрази изработените
стандарти на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по приложението на чл.
3 ЕКПЧ.
Според стандартите на ЕСПЧ, за да
попадне в обхвата на чл. 3 ЕКПЧ, малтретирането трябва да достигне определено
минимално ниво на суровост, което означава, че не всяко действие води до
засягане на основни права и свободи, а само това, което се отличава с определен
праг на суровост, различен от обикновените условия, при които е поставено
задържаното лице.
Според ЕСПЧ оценката на този минимум
е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото като продължителността
на отношението, физическите и психическите последици и в някои случаи пола,
възрастта и здравословното състояние на жертвата.
Преценката за нарушение на чл. 3 от
ЕКПЧ изисква от националните съдилища да разглеждат твърдените действия или
бездействия, довеждащи до нарушаване на чл. 3 от ЕКПЧ, кумулативно, т. е. да
съобразят съвкупното въздействие на множество фактори върху правното положение
на лицето и кумулативното въздействие на всички условия върху неговото
състояние.
Визираните стандарти по приложението
на чл. 3 от ЕКПЧ, вр. чл. 3 от ЗИНЗС, изискват съобразяване на
продължителността на отношението и кумулативното въздействие на условията, при
които се изтърпява наказанието. При заявена искова претенция от конвой за
няколко часа, в рамките на един ден, съдът приема, че тези стандарти не могат
да бъдат съобразени и преценени.
За да квалифицира искът по чл. 3 от
Конвенцията страданието и унижението трябва да надхвърлят неизбежния елемент на
страдание и унижение, свързани със самото лишаване от свобода. Заявената искова
претенция, основаваща се на конвой, указва на недоволство, типично свързано със
самото лишаване от свобода, което препятства преценката дали този праг е
надхвърлен, както изисква приложението на чл. 3 от ЕКПЧ, вр. чл.3 от ЗИНЗС.
Самите фактически обстоятелства, на
които се основава искът, не могат да се квалифицират правно по чл.284 по чл. 284-285, вр. чл. 3 от ЗИНЗС, тъй като те
изразяват лични субективни усещания на ищеца, като изразяват недоволство от ограничения, които са свързани
пряко с изтърпяваното наказание лишаване от свобода, поради което обуславят
недопустимост на иска.
Всички описани от ищеца „нематериални
щети“ по своята същност са установени от закона ограничения, в които се
изразява изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, респ. ограничения
при конвоиране.
Доказателство за злоупотреба с право
от страна на В. е факта, че същия използва създадена от него специална бланка,
в печатен вид, в която на практика ръкописно се допълват само данните за
посоката на транспорта (например Плевен – Ловеч) и датата, на която е
реализирано конвоирането му. В този
смисъл, В. твърди, че всеки път търпи едни и същи неимуществени вреди,
независимо от данните за конкретното конвоиране.
В тази насока съдът служебно
констатира, че при същите, идентични бланкови фактически твърдения със същият
посочен размер на претендирано обезщетение спрямо всеки реализиран по отношение
на л.св. конвой от едно затворническо заведение до друго- Плевен-Ловеч и
обратно, Ловеч-Бургас и обратно и са заведени искови молби и образувани адм.д.
183/ 23г., 167/23г. и адм.д.33/2023г. с обобщаващи фактически твърдения за „нарушени“
права по време на конвоя.
Подобна употреба на правото на иск,
води до правен извод на злоупотреба с процесуални права, която изрично е
формулирана в разпоредбата на чл. 3 ГПК, вр. чл. 144 АПК, като задължение за
лицата да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно.
Жалбата, която представлява
злоупотреба с право, изрично е уредена като недопустима в чл. 35, пар. 3, б.
"а" ЕКПЧОС, която разпоредба, макар и неприложима в случая, може да
бъде използвана във връзка с тълкуването, което Европейският съд по правата на
човека дава на понятието "злоупотреба с право" – като зловредно
упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.
Съответно, всяко поведение на жалбоподател/ищец, което явно противоречи на
целта на правото на жалба (респ. иск) и спъва правилното функциониране на Съда
и точното провеждане на производство пред него, съставлява злоупотреба с
правото на жалба.
II. По искането за освобождаване от
държавна такса
На съда, към датата на постановяване
на настоящото определение, е служебно известно че по адм. д. № 199 по описа за 2023 година по описа на АС
Ловеч, адм. д. № 87/2023 г. на АС
Ловеч, са били приобщени справки от Сектор ПП
при ОД МВР Велико Търново; от Агенция по вписванията, Служба по вписванията
Велико Търново и от Община Велико Търново. От тези справки се установява, че В.
и съпругата му А.В. притежават недвижими имоти и моторни превозни средства,
както лично, така и в режим на съпружеска имуществена общност.
Съгласно справка от с рег.№
127500-15533 от 14.08.2023 г. от ОД МВР Велико Търново, Сектор „Пътна полиция”,
е видно, че Г.В. притежава пет МПС. Съпругата му А.С.В., притежава автомобил,
който не е запориран и е придобит през 1993 г., като следва да се приеме, че
същият е в режим на СИО, което е законова презумпция по чл. 18, ал. 2; чл.20; чл.
21, ал. 3 във връзка с ал. 1 от Семейния кодекс, т. к. няма данни да е лична
собственост на съпругата.
От справка от Служба по вписванията
Велико Търново, изготвена по адм.д. № 291/2023г. на АС Ловеч, служебно известна
на настоящия състав на съда, се установява, че двамата притежават множество
недвижими имоти, които са ипотекирани, с кредитори в голямата си част частни
лица, и ипотекарни длъжници -
жалбоподателят и съпругата му. Налице са и заличавания на договорни
ипотеки. Някои имоти са под наложена възбрана, но не всички, като за част от
тях възбраните са заличени. През 2017 г., а и в по-ранен период са налице
продажби на имоти, чиито собственици са тези лица. Има вписан договор за наем
от 2020 г. с наемодател жалбоподателят и
месечен наем в размер на 1 200 лева – справка по адм.д.№ 291/2023г. АС Ловеч.
След извършени служебни справки се
установява, че Г.В. притежава повече от 20 имота на територията на страната.
С оглед тези данни за имотното
състояние на жалбоподателя, съдът установява, че той и съпругата му притежават
множество недвижими имоти и МПС. Възбраната е обезпечителна мярка, уредена в
Гражданския процесуалния кодекс и представлява забрана на собственика да се
разпорежда с възбранения имот докато трае съдебния процес или принудителното
изпълнително производство. Това обаче не е пречка имотите да се отдават под
наем. Ипотеката е вещна тежест, която не е пречка за сключване на сделки с
имота, включително и разпоредителни сделки с имота.
По изложените факти съдът установява,
че Г.В. разполага с необходимите финансови средства да заплати държавна такса в
размер на 10.00 лева за разглеждане на делото.
Предвид гореизложеното и на основание
чл. 144 от АПК вр.с чл.130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г.В. за освобождаване от
задължението за внасяне на държавна такса и разноски по настоящото
производство.
ВРЪЩА исковата молба на Г.В.В.,
понастоящем в затвора в гр.*** срещу Главна дирекция "Охрана", със
седалище гр. София, с посочено правно основание
чл.284 и сл. от ЗИНЗС, вр. чл. 3 от ЗИНЗС, с цена на иска 2000лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
07.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата, изразяващи се в „системен,
нечовешки конвой на 07.02.2019г. от затвора Плевен до гр.Ловеч и обратно“, като
недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по адм. д. № 245/2023
г. по описа на АС Ловеч.
След влизане в сила на определението
за отказ от освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и
разноски по настоящото производство, съдът ще постанови определение по чл.144 АПК вр.с чл.77 ГПК.
Определението може да се обжалва с
частна жалба в 7 дневен срок от съобщението до ищеца за постановяването му пред
тричленен състав на Административен съд Ловеч.
СЪДИЯ: