Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 27.02.2019 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                   

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9483 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

          Със съдебно решение №107346 от 02.05.2017г., постановено по гр.дело №18018/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, е отхвърлен предявеният от Р.Д.П. срещу "О.Б.Б." АД иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3204.00лв., както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 120.00 лв. за периода от 26.06.2008г. до 03.04.2014г., като неоснователни и недоказани. Със съдебното решение е отхвърлен предявеният от Р.Д.П. срещу "Е.М." ООД иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2340.00 лв., поради изтекла погасителна давност, като неоснователен и недоказан. Със съдебното решение е осъдена Р.Д.П. да заплати на "О.Б.Б." АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 552.00 лева, представляваща направените по делото разноски. Със съдебното решение е осъдена Р.Д.П. да заплати на "Е.М." ООД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 402.00 лева, представляваща направените по делото разноски.

            Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Р.Д.П., чрез адв.М.М., с която се обжалва изцяло съдебно решение №107346 от 02.05.2017г., постановено по гр.дело №18018/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, като са инвокирани твърдения относно неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Твърди се, че първоинстанционният съд е направил неправилен анализ на събраните по делото доказателства, от които се установява, че е бил сключен договор за цесия на 26.06.2008г., с който цедентът "О.Б.Б." АД е продал на цесионера - "Е.Ф." ООД вземане, заедно с обезпеченията по него, предмет на договор за потребителски кредит от 29.12.2002г., по  който поръчител се явява Р.Д.П..  В тази връзка се поддържа, че след датата на сключване на договора за цесия на 26.06.2008г. цедентът - "О.Б.Б." АД не притежава качеството кредитор по отношение на вземане спрямо ищцата и съответно всички удържани от съдебния изпълнител по образуваното изп.дело №2253/2004г. по описа на 23 у-к, 4 отд. на ДСИ при СРС суми от наложения запор върху трудовото възнаграждение на Р.Д.П., които са били преведени на цедента "О.Б.Б." АД, са получени от него без правно основание и като такава подлежат на връщане. Твърди се още, че ответникът - "Е.М." ООД, който се явява пълномощник на цесионера - "Е.Ф." ООД няма право да претендира принудително изпълнение на вземането спрямо ищцата - Р.Д.П., тъй като е подал молба по изпълнителното дело за конституирането му като взискател след изтичане на петгодишния давностен срок, поради което предявеният отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2340.00 лв., поради изтекла погасителна давност се явява основателен и доказан. Излага се още, че постановеното решение е неправилно и в частта досежно предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, тъй като съдът не се е произнесъл по цялото искане - в съдебно заседание е допуснато увеличение на размера на иска, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени в писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло решението на СРС и постанови друго, с което да уважи предявените искове спрямо ответниците. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

         Въззиваемите страни -  "О.Б.Б." АД, чрез юрисконсулт Б.Д., и "Е.М." ООД, чрез юрисконсулт Г.Влахов, депозират писмени отговори, в които вземат становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод за неоснователност на предявените искови претенции. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Въззиваемият - "Е.М." ООД претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, направени пред настоящата инстанция. Въззиваемият - "О.Б.Б." АД няма заявена претенция за разноски, негов процесуален представител - юрисконсулт К.в съдебно заседание прави възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение.

         Предявени са от Р.Д.П. срещу "О.Б.Б." АД при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, както и  срещу "Е.М." ООД иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2340.00 лв., произтичаща от договор за цесия от 26.06.2008г. поради изтекла погасителна давност /уточнителна молба от 25.08.2014г. - стр.17 от делото пред СРС/.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора факти и обстоятелства.

При така установената от фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.              

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Правилен е обоснованият краен извод в първоинстанционното решение за неоснователност на предявените от Р.Д.П. срещу "О.Б.Б." АД при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3204.00лв., както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 120.00 лв. за периода от 26.06.2008г. до 03.04.2014г., както и срещу "Е.М." ООД иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2340.00 лв., произтичаща от договор за цесия от 26.06.2008г. поради изтекла погасителна давност. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Изложените във въззивната жалба доводите са изцяло неоснователни и във връзка с тях следва да се добави следното:

По предявените искове срещу ответника - "О.Б.Б." АД:

По исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД изисква липса на основанието при получаване на престацията. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, липсата на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно чл.154 ГПК в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото.

В конкретния случай при съвкупен анализ на събраните по делото доказателства се установява, че между "О.Б.Б." АД в качеството на цедент и "Е.Ф." ООД в качеството на цесионер е бил сключен договор за цесия на 26.06.2008г., по силата на който цедента е прехвърил на цесионера свое вземане, заедно с привилегиите и обезпеченията по него, предмет на договор за потребителски кредит от 29.12.2002г., по който ищцата е поръчител. Съгласно чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Следователно с договора за цесия носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице, като за валидността му не се изисква съгласие на длъжника. За да породи обаче извършеното прехвърляне действие по отношение на длъжника то следва волеизявлението на досегашния кредитор (цедента) да е достигнало до длъжника. В тежест на ищцата е да докаже, че като длъжник е  получила уведомление за извършената цесия, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД. Доказателства за това не са представени от страна на ищцата в производството. Приложено е писмо от 28.10.2013г., с което "О.Б.Б." АД е уведомила адв.М., като пълномощник на ищцата, за извършената цесия, без отбелязана дата на получаване. Това уведомление обаче е до адв.М., в качеството й на пълномощник на ищцата, без приложени доказателства, че адв.М. е била упълномощена от ищцата да получи уведомление за така извършената цесия. Нещо повече, в самата искова молба ищцата твърди, че не е била уведомена за извършената цесия и към датата на завеждане на исковата молба в съда. Следователно при липсата на доказателства, че ищцата-длъжник е получила уведомление за извършената цесия, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, правилен се явява направения извод от първоинстанционния съд, че осъщественото прехвърляне на вземането на основание чл.99, ал.4 ЗЗД не е породило действие за длъжника и за последния "О.Б.Б." АД продължава да бъде кредитор с присъдено и установено по основание и размер вземане. В тази връзка преведените по изп.дело №2253/2004г. по описа на 23 у-к, 4 отд. на ДСИ при СРС на "О.Б.Б." АД суми в качеството й на взискател в резултат на направените удръжки от наложения запор върху трудовото възнаграждение на Р.Д.П. за исковия период са получени на валидно основание. Предявенияг главен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД и акцесорен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД са неоснователни и недоказани и като такива правилно са били отхвърлени от първостепенния съд.

Относно доводът във въззивната жалба, че постановеното решение е неправилно в частта досежно предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, тъй като съдът не се е произнесъл по цялото искане - в съдебно заседание е допуснато увеличение на размера на иска, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил, не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство, тъй като се  касае за хипотеза на допълване на решение /чл.250 от ГПК/, искането по което може да бъде инициирано само от ищцата, каквато молба в случая няма депозирана пред СРС, който се явява компетентен да се произнесе по него.

По предявения иск срещу ответника - "Е.М." ООД:

В конкретната хипотеза въззивният съд намира, че установителният иск за недължимост поради изтекла погасителна давност на процесната сума, произтичаща от договор за цесия от 26.06.2008г., е предявен срещу ненадлежна страна - "Е.М." ООД. Ответникът - "Е.М." ООД не е страна по договора за цесия, сключен на 26.06.2008г. между "О.Б.Б." АД в качеството на цедент и "Е.Ф." ООД в качеството на цесионер. По изп.дело №2253/2004г. по описа на 23 у-к, 4 отд. на ДСИ при СРС е била депозирана на 29.11.2013г. молба от "Е.М." ООД в качеството на  пълномощник на цесионера "Е.Ф." ООД като е приложено валидно нотариално заверено пълномощно от 10.07.2008г., с което "Е.Ф." ООД упълномощава "Е.М." ООД във връзка с рамков договор за цесия от 26.06.2008г. да го представлява пред трети лица с конкретни изброени права. С оглед депозираната на 29.11.2013г. молба съдебният изпълнител е конституирал като взискател "Е.Ф." ООД, на който е разпоредено да се превеждат получените по изпълнението суми. В тази връзка въззивният съд приема, че пасивно материалноправно легитимиран по така предявения иск се явява "Е.Ф." ООД, който е взискател по изп.дело №2253/2004г. по описа на 23 у-к, 4 отд. на ДСИ при СРС и по отношение на който за ищцата е налице правен интерес от предявяването на установителен иск за недължимост поради изтекла погасителна давност на суми, произтичащи от договор за цесия от 26.06.2008г.. След като искът е предявен срещу ненадлежна страна, то само на посоченото основание същият се явява неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. Макар и по други мотиви след като СРС е обосновал краен извод за неоснователност и недоказаност на предявеният иск срещу ответника "Е.М." ООД като краен резултат постановения съдебен акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора съгласно чл.273, вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски за настоящото производство се поражда само в полза на въззиваемите страни, а направените от въззивника разноски остават в негова тежест. В случая претенция за присъждане на разноски е заявена само от въззиваемата страна - "Е.М." ООД в подадения писмен отговор и същата е била представлявана от юрисконсулт в едно съдебно заседание, предвид на което при определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът следва да се съобрази с изменението на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ищец в полза на ответника - "Е.М." ООД, въззиваем, юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100.00 лв., който е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия и предвид фактическата и правна сложност на спора. Въззиваемият -"О.Б.Б." АД няма заявена претенция за разноски, поради което такива в негова полза не следва да се присъждат.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №107346 от 02.05.2017г., постановено по гр.дело №18018/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав.

ОСЪЖДА Р.Д.П., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на "Е.М." ООД, с ЕИК *****, със седалище и  адрес на управление:***, сграда *****, етаж 4-6; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                  ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

 

                                                       2./