Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15480 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 361279 от 14.03.2018г. по гр.д. № 1099/2017г.
Софийски районен съд, 119 състав осъдил С.Д.НА В.Р. да заплати на Д.П.Б., ЕГН **********,
сумата 400.00 лв., представляваща паричната равностойност на неусвоен лимит за
униформено облекло за 2016г., ведно със законната лихва, считано от предявяване
на иска на 09.01.2017г. до окончателното плащане, както и да заплати сумата 550.00
лв., представляваща паричната равностойност на неусвоен лимит за ободряващи
напитки, дължими при полагане на нощен труд за времето от м. януари 2012г. до м.
декември 2016г. включително, ведно със законната лихва, считано от предявяване
на иска на 09.01.2017г. до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 400 лв. – разноски по
делото, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС – сумата 100 лв. –
държавна такса.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника С.Д.НА В.Р., който го обжалва в частта, с
която е уважен предявеният иск за сумата 550 лв. – неусвоен лимит за ободряващи
напитки, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Първоинстанционният съд не взел предвид, че законът не допуска предоставяне на
парични суми вместо полагащите се напитки. По делото не се оспорвало, че такива
напитки са били доставени в СДВР, а от ищеца не били ангажирани доказателства,
предвид несвоевременното предоставяне на такива напитки, същият да е уведомил
ръководителя на организационната единица или прекия си ръководител за нарушения
на това му законово право, възникващо съгласно ЗМВР и заповед на директора на
СДВР. Поради това било налице проявено пасивно поведение от ищеца, с което
същият бил допринесъл за твърдяното увреждане. „Алтернативно“ съдът в тази част
не проследил дали са налице основания за настъпване на погасителна давност по
претенцията с оглед разпоредбата на чл. 111, б. „а“ ЗЗД и обстоятелството, че
правото на получаване на тези суми било породено от наличие на трудово
правоотношение в МВР, и следователно вземанията се погасявали с кратката
тригодишна давност. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваната част и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски, вкл.
юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения
излага в писмени бележки от 30.10.2019г.
Въззиваемата страна Д.П.Б. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове - с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 204, ал. 2 ЗМВР /отм./ и чл. 181, ал. 2 ЗМВР за сумата 400 лв. /след допуснато
намаление по реда на чл. 214 ГПК/, представляваща парична равностойност на
неусвоен лимит за униформено облекло за периода 2012г. - 2016г. вкл., и с
правно основание чл. 79, ал. 1 пр. 2 ЗЗД вр. чл. 204, ал. 3 ЗМВР /отм./ и чл. 181, ал. 3, изр. 2 ЗМВР за сумата 550 лв.,
представляваща парична равностойност на неусвоен лимит за униформено облекло за
периода 2012г. - 2016г. вкл. По втория иск в исковата молба се твърди, че
ищецът полагал дежурства по график, като през 2011г. ответникът осигурявал
ободряващи напитки по време на нощните дежурства, а в месеците, в които не
осигурявал такива му предоставял парична сума в размер на по 1.00 лв. за
напитка. От м. 01.2012г. до края на 2016г. ответникът не осигурявал ободряващи
напитки, като за 550 нощни дежурства за процесния период дължал на ищеца
обезщетение в размер на 550 лв.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове, като е изложил възражения основно във връзка с
иска за обезщетение за неусвоен лимит за униформено облекло. Възраженията му
във връзка с иска – предмет на въззивна проверка се свеждат до: Паричното
компенсиране за неполучени тонизиращи напитки било недопустимо, тъй като тази
възможност отпаднала с изменения в трудовото законодателство, обн. в ДВ бр.
83/2005г. Ободряващи напитки били налични в СДВР, но не била подавана заявка
към сектора на ищеца, както било постановено съгласно вътрешни правила и
издадена заповед на директора на СДВР, според която началниците на РУ, отдели и
самостоятелни подразделения следвало да предоставят предложения и
проекто-заповеди, определящи поименно служителите, имащи право на ободряващи
напитки и да подават ежемесечно обобщени заявки за необходимите напитки за
месеца. Тези действия не били предприети в случая. Поради това е искал от съда
да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а като краен
резултат го намира за правилно. В необжалваната част, предвид извода за
валидност на решението, същото е влязло в сила.
Между страните не е било спорно и от приетата кадрова справка се
установява, че ищецът е в служебно правоотношение с ответника, като в процесния
период е заемал длъжността старши полицай
/ВПА/ в 01 взвод, 03 група, 01 сектор на „Специализирани полицейски
сили“ към ООП при СДВР, от 29.09.2014г. – длъжността полицейски инспектор VІ
степен в 01 взвод, 01 група, 01 сектор на „СПООР“ към отдел „Специализирани
полицейски сили“ при СДВР, а от
13.11.2015г. до края на процесния период – полицейски инспектор V степен в
посочения в справката отдел.
Съгласно чл. 204, ал. 3 ЗМВР /отм./, на служителите, работещи на
смени, а съгласно чл. 181, ал. 3 ЗМВР /в относимите му за спора редакции/
на служителите, полагащи труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., се осигуряват
ободряващи напитки. Условията и редът за предоставяне на напитките се определят
с отделна наредба на министъра на вътрешните Р.. През процесния период 2012г. -
2016г. са действали три наредби, уреждащи материята за осигуряване
на ободряващи напитки: Наредба № Iз-1681 от 21.08.2012г. за определяне на
условията и реда за осигуряване на безплатна храна за служителите на МВР,
работещи при специфични условия и рискове за живота и здравето, и
на ободряващи напитки за служителите на МВР, които работят на смени
/отм. с ДВ бр. 90 от 31.10.2014г., в сила от 01.11.2014г./, Наредба № 8121з-792 от 29.10.2014г. за определяне на условията и реда за
осигуряване на безплатна храна за държавните служители на Министерството на
вътрешните Р., извършващи дейности, свързани със специфичен характер на труда,
и на ободряващи напитки за служителите, полагащи труд през нощта от
22, 00 до 06, 00 ч. /отм. ДВ бр. 62 от 14.08.2015г., в сила от
14.08.2015г.), и Наредба № 8121з-904 от 30.07.2015г. за определяне на условията
и реда за предоставяне на безплатна храна на служителите на Министерството на
вътрешните Р. за извършване на дейности, свързани със специфичния характер на
труда на служителите, и на ободряващи напитки на служителите,
полагащи труд през нощта от 22, 00 до 06, 00 ч., действаща и понастоящем.
Всяка от цитираните три наредби съдържа разпоредба, съгласно
която ободряващите напитки не могат да се компенсират с пари - чл. 11
от Наредба № Iз-1681 от 21.08.2012г., чл. 12 от Наредба № 8121з-792 от 29.10.2014
г. и чл. 10 от сега действащата Наредба № 8121з-904 от 30.07.2015г. Настоящият
въззивен състав намира, че забраната следва да бъде тълкувана в смисъл, че не
може задължението на работодателя за предоставянето
на ободрителните напитки за конкретни дежурства да бъде
изпълнено чрез заплащане на тяхната левова равностойност вместо чрез реалното
им предоставяне, тъй като те имат целево предназначение, както и не може
служителят да откаже да получи своевременно предоставени ободрителни напитки и
да претендира от работодателя заплащане на тяхната парична равностойност. Тази забрана
обаче не означава, че когато работодателят не е изпълнил своевременно
задължението си да осигури ободрителни напитки, служителят не може да
получи обезщетение вместо изпълнение по общото правило на чл. 79 ЗЗД, равняващо се на паричната стойност на
непредоставените напитки. Невъзможността
на кредитора /служителя/ да иска обезщетение вместо изпълнение на посоченото
натурално задължение при неизпълнение на същото би означавало, че посоченото
задължение е лишено от юридическа санкция, тъй като реалното изпълнение на това
задължение след изтичане на периода, за който се дължи, също е невъзможно,
доколкото ободряващи напитки се дължат само по време на реално полагания нощен труд,
но не и след това. Липсата на възможност както за реално изпълнение, така и за
компенсаторно парично обезщетение вместо изпълнение в полза на кредитора би
довело до абсурдния резултат длъжникът да се освобождава от това си задължение
чрез неговото просто неизпълнение. Поради това въззивният съд намира
възражението на въззивника за недопустимост на присъждането на левовата равностойност
на напитките за неоснователно.
Ищецът твърди отрицателен факт – че ответникът, въпреки задължението му за
това, не е осигурявал по време на нощните дежурства на ищеца ободряващи
напитки, нито му е изплащал парично обезщетение за непредоставените напитки, поради
което в тежест на ответника е било да докаже, че е изпълнил това си задължение,
което не е сторено. Всъщност ответникът не е и твърдял да е изпълнил
задължението си, а само се е позовавал на вътрешни организационни проблеми,
които са неотносими за спора. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК, на
доказване подлежат спорните факти от значение за делото и връзките между тях. С
отговора на исковата молба ответникът не е оспорил както твърденията на ищеца,
че е дължал на последния ободряващи напитки от началото на процесния период,
така и твърденията, че в процесния период нощните дежурства на ищеца са 550 на
брой, а дължимата сума за ободряваща напитка е в размер на 1.00 лв. Поради това
правилно районният съд е приел, че предвид неоспорването на тези факти от
ответника, искът следва да бъде уважен в пълния му предявен размер. Освен това,
съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК, ако искът е доказан по основание, съдът
не може да отхвърли иска, а следва да го уважи в размер по своя преценка или
като вземе заключение на вещо лице. В случая оспорване на броя дежурства и
размера на средствата не е заявено, поради което районният съд е определил
размера в съответствие с чл. 162 ГПК.
Доводите на въззивника за проявено от служителя „пасивно поведение“, като
не уведомил прекия си началник за нарушенията на законовото му право да
получава ободряващи напитки, с което бил „допринесъл за увреждането“, освен че
са преклудирани по силата на чл. 133 ГПК и чл. 266 ГПК, са и напълно
несъстоятелни. Подобно задължение ищецът не е имал, а ирелевантна за
отговорността на въззвника-ответник са проблемите във вътрешната му организация
във връзка с изпълнение на законово вмененото му задължение.
Доводите в жалбата във връзка с твърдяното погасяване по давност на част от
вземанията на ищеца са преклудирани. Съгласно чл. 133 ГПК, когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище,
не направи възражения, той губи възможността на упражни тези права по-късно,
освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. По заявено
възражение за давност съдът не се произнася служебно – чл. 120 ЗЗД, поради
което това възражение е от категорията на процесуалните права, които се
преклудират, ако не са упражнени в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 4 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС - по силата на изричната разпоредба на чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни нему към този момент факти. Общото правило за
преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се
отнася и за възражението за погасителна давност. Същото се преклудира в
посочения срок, доколкото по естеството си не може да се основава на
нововъзникнал факт.
В случая с отговора на исковата молба от ответника не е релевирано
правопогасяващо възражение за давност, а заявеното такова за първи път с
въззивната жалба като преклудирано не следва да се обсъжда от въззивния съд.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваната част.
При този изход и изричната претенция, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемия. Доказано направените такива
са в размер на 450 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно
обжалваемия интерес от 550 лв., минималното възнаграждение, определено по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлиза на 300 лв. Делото не е било усложнено от
фактическа и/или правна страна пред настоящата инстанция, поради което
въззивният съд намира възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да бъде намалено
на 300 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 361279 от
14.03.2018г., постановено по гр.д. № 1099/2017г. на Софийски районен съд, 119 състав
в обжалваната част, с която С.Д.НА
В.Р. е осъдена да заплати на Д.П.Б., ЕГН **********, сумата 550.00 лв., представляваща
паричната равностойност на неусвоен лимит за ободряващи напитки, дължими при
полагане на нощен труд за времето от м. януари 2012г. до м. декември 2016г.
включително, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска на
09.01.2017г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА С.Д.НА В.Р., гр. София, ул. „********, да
заплати на Д.П.Б., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв. /триста лева/,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.