Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 21.06.2018
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание десети юни две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 2660
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 520223 от 30.10.2018г. по гр.д.№ 26355/2018г.
по описа на СРС, 163 с-в е признато за установено в отношенията между ищеца „Т.-С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, и ответник Г.А.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, че ответникът ДЪЛЖИ на ищеца, СЛЕДНИТЕ СУМИ - в
общ размер от 1146.97 лева, от които 977,79 лв., представляваща незаплатена
главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от
25.7.2014г. до 30.4.2016г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.
София, ул. “*******, абонатен № 343564, ведно със законна лихва за периода от
24.7.2017 г. до изплащане на вземането, както и обезщетение за забава в размер
на законната лихва в размер на 154,85лв. за периода от 9.8.2013г. до
11.7.2017г., и сумата от 12.13 лв. главница за дялово разпределение и за сумата
от 2,21 лв. - лихва върху главницата за период 9.8.2013г. до 11.7.2017г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 ГПК по ЧГД № 50117/2017г. на СРС, на основание чл.422 във вр.чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79 и чл.86 ЗЗД, като е отхвърлен искът за разликата
над обща сума от 1146.97 лева до пълния предявен размер от обща сума 1914.88
лева, и за период 1.5.201 Зг.-24.7.2014г., за който сумите са погасени по
давност.
Срещу решението в частта, в
която исковете са отхвърлени,е подадена въззивна жалба от Т.С.
ЕАД, депозирана в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
съобразена с изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК,
поради което същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени
оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Счита, че
изискуемостта на вземането на ищеца, изразяващо се в цената на доставената до
имота топлинна енергия, е изискуемо съгласно общите условия от 2014г., според
които след издаването на общата фактура се начислява лихва за забава. Сочи, че
процесната фактура е издадена на 31.07.2014г. Твърди, че поради това сумите, за
които искът е отхвърлен, не са погасени по давност. Излага доводи, че
претендираната сума за дялово разпределение не се погасява с изтичането на три
години. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част да уважи исковете изцяло. Претендира
разноски.
В законоустановения
двуседмичен срок от получаване на препис то въззивната жалба не е постъпил
отговор.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 149 от ЗЕ вр. с чл. 59 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество, настоящият
въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като излага и следните
свои аргументи:
Във въззивната жалба се правят
единствено оплаквания за неправилно прилагане на погасителната давност от
страна на първоинстанционния съд, доколкото въззивникът счита, че вземанията му
за периода май 2013 до 24.07.2014г. не са погасени по давност.
Съгласно чл. 111 буква „в“ ЗЗД
с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за
други периодични плащания. Според чл. 114. давността почва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
Съгласно Тълкувателно решение
№ 3/2011г. на ОСГТК понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в”
от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Потребителите на топлинна енергия заплащат цената и на месечни вноски.
Касае се за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите.
Налице са повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с
посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна
давност съгласно разпоредбата на чл.111,б.”в” ЗЗД, не е необходимо плащанията
да са еднакви по размер. В този смисъл вземанията на ищеца за доставена
топлинна енергия са с характера на периодични плащания, поради което за тях е
приложима късата тригодишна погасителна давност.
Неоснователно е възражението
на ищеца, че таксата за дялово разпределение не притежава характеристиката на
периодично плащане. Прилагайки спрямо това вземане критериите, посочен от ВКС в
цитираното тълкувателно решение въззивният съд установява, че вземанията за
дялово разпределение са с един правопораждащ факт – възникнало задължение към
ищеца по силата на общите условия на доставчика същият да събира вземането, като
падежът на вземането е предварително определен на определени интервали. Ето
защо настоящият състав счита, че вземането от този вид е периодично плащане,
съответно за него отново е приложима късата тригодишна погасителна давност.
Следващото възражение на
ответника също е неоснователно, доколкото неправилно същият твърди, че
изискуемостта на вземанията му за топлинна енергия са обвързани от издаването
на една обща фактура. Съответно настоящият състав счита, също, че неправилно
въззивникът твърди, че за процесния период са приложими Общите условия от
2014г. Това е така, защото спорните вземания, за които искът е отхвърлен, са
възникнали през 2013г., когато са действали ОУ от 2008 и спрямо тях следва да
се преценява изискуемостта, съответно началният момент на давностния срок. Дори
и за част от процесния период да се прилагат Общите условия от 2014г., то
следва да се има предвид, че и съгласно тях изискуемостта настъпва по същото
време, както и в ОУ от 2008г. Съгласно чл.32 ал.1 от ОУ от 2014г. за дължимата месечна
сума за доставена ТЕ се издава ежемесечна фактура от продавача, като съгласно
чл. 33 ал.1 от същите ОУ, клиентите са длъжни да заплащат сумата по тази
ежемесечна фактура в тридесетдневен срок от датата на публикуването ѝ на
сайта на дружеството. Ирелевантно е за започването на давностния срок от кой
момент продавачът начислява лихва за забава по чл.33 ал.4 от ОУ. Това
обстоятелство не променя началото на периода, нито пък е основание за спиране и
прекъсване на давността. Изискуемостта на вземането е обвързана с действие на
продавача – да публикува сумата на интернет сайта си, поради което следва да се
приложи чл.114 изр.2 от ЗЗД, според който ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. Възникването в този случай е денят, следващ периода, за който се
дължи заплащане на топлинната енергия. Ето защо по давност са погасен всички вземания,
които са възникнали преди 24.07.2014г.
Настоящият състав намира, че е
ирелевантно в случая кога и дали е издадена обща фактура за процесните суми.
Доколкото ежемесечно са издавани прогнозни фактури, по които ищецът е очаквал
плащане в предвидения в ОУ от 2008 и 2014 срок, който не е обвързан от
издаването на въпросната обща фактура, то последната не е в състояние нито да
отложи започването на давностния срок, да го прекъсне, съответно да го спре.
Нито чл.115, нито чл.116 от ЗЗД, уреждащи спирането и прекъсването на давността,
не предвиждат подобна хипотеза. Нелогично е да се приеме, че общата фактура има
каквото и да било отношение към срока по чл.111 от ЗЗД. Обратното би
означавало, че с едностранни действия страната би могла да влияе върху срок,
който законодателят е предвидил в защита на интереса на длъжника при дезинтересиране
на кредитора от вземането му. Ето защо спирането и прекъсването на давността
става само с изчерпателно изброени в закона действия. Недопустимо е кредиторът
да може недобросъвестно да влияе върху този срок, съответно да препятства настъпването
на неблагоприятни за него последици, дължащи се в крайна сметка на неговата
неактивност да претендира в разумен срок вземането си.
Съгласно приетата ССЧЕ, която
съдът кредитира, за периода 25.07.2014г. до 30.04.2016г. за ½ част сумата
непогасена по давност, възлиза в общ размер на 1 146,97 лева, от които
главница ц размер на 989,91 лева и лихва в размер на 157,06 лева, в това число
и непогасените по давност суми за дялово разпределение.
С оглед обстоятелството, че първоинстанционното
решение е влязло в сила в частта, в която исковете са уважени, не следва да се
пререшава въпросът за дължимостта на присъдените вече суми. Доколкото вещото
лице по ССЧЕ е изчислило изрично дължимите суми за непогасени по давност
вземания за доставена топлинна енергия и дялово разпределение, то именно това е
и дължимата от ответника сума. Този извод на въззивния съд не се променя,
доколкото настоящият състав намира за правилни изводите на СРС във връзка с
погасените по давност суми.
Поради тези съображения
въззивната жалба следва да се остави без уважение, а решението на СРС следва се
потвърди.
По отношение на разноските:
Право
на разноски в настоящето производство има въззиваемият, който претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лева. Направено е и възражение за прекомерност с
молба от 10.06.2019г., което настоящият състав намира за основателно с оглед
ниската фактическа и правна сложност на делото. Претендираните разноски следва
да бъдат намалени до минимума, предвиден в НМРАВ от 2004, а именно – 600 лева,
доколкото е осъществявана защита по два иска, като тази сума следва да се
присъди на въззиваемия.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 520223 от 30.10.2018г. по
гр.д.№ 26355/2018г. по описа на СРС, 163 с-в, в
частта, в която предявените искове за разликата над обща сума от 1146.97
лева до пълния предявен размер от обща сума 1914.88 лева, и за период 1.5.201
Зг.-24.7.2014г., са отхвърлени поради погасяването им по давност.
В останала част решението като необжалвано е влязло в
сила.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 от ГПК „Т.-С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление *** да заплати на Г.А.С., ЕГН **********, с адрес *** сумата от
600 лева, представляващи разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.