О П Р Е Д Е Л Е Н И Е N
гр. Сливен, 03.06.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в
закрито заседание в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
като разгледа докладваното от мл.с.
въззивно ч.гр.д. N 208 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Поизводството е образувано по частна жалба против разпореждане, с което е уважено
частично заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Жалбоподателят атакува
разпореждането В ЧАСТТА, с която заявлението му е отхвърлено, като заявява, че
то е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че неправилно районният съд е приел, че
в договора за допълнителни услуги се съдържат неравноправни
клаузи. По отношение
на клаузата за заплащане
на застрахователна премия заявява, че кредитополучателят е заявил
желанието си да ползва допълнителна
услуга – финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия по сключен
договор за застраховка. Посочва, че на датата
на сключване на договора за
допълнителни услуги „Микро кредит” АД, в качеството на застрахователен
посредник е заплатил еднократно в полза на застрахователя „Уника Живот” АД застрахователна премия и е изпълнил задължението и към длъжника по
договора за допълнителни услуги. Длъжникът е поел задължение да върне
на „Микро кредит” АД платената застрахователна премия на равни погасителни
вноски на падежните дати по договора за
заем. Така „Микро кредит” АД е кредитирал длъжника без уговорено за
това възнаграждение. Така не е налице неравноправна клауза по
смисъла на чл.143 от ЗЗП. Посочва, че размерът на
премията зависи от покритите застрахователни
рискове. Вземането за застрахователна премия произтича от сключен застрахователен
договор, който не е част от
договора за потребителски кредит и съдът неправилно е обвързал размера на застрахователната премия с
размера на отпуснатата в кредит сума. видно от подписаното от длъжника „искане
за допълнителни услуги към договор за заем“, той е заявил изрично, че дава съгласие
да му бъде сключена застраховка „защита“ по специални условия и че приема тези
условия, като ще спазва задълженията си на застраховано лице. Също така счита,
че неправилно РС е приел че застрахователната премия следва да бъде включена в
ГПР. Развива съображения, че съгласно пар.
1 от ДР на ЗПК, където е дефиниран ГПР като „общ разход по кредита“, в него се
включват изброените в нормата разходи, като застрахователните премии се
включвали само, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, а в случая, в чл. 3 от процесния договор,
кредитополучателят бил декларирал знанието и съгласието си, че сключването на
застраховка и ползването на допълнителна услуга не са задължителна предпоставка
за предоставянето на заема., същото е посочено и в чл. 46 на ДР на договора. На
последно място частният жалбоподател въвежда оплакване, че заповедният съд
неоправдано е приел, че претенцията за допълнителни услуги следва да се
отхвърли, като противоречаща на чл. 10 ал. 2 от ЗПК. Тази норма забранява
изискване и събиране от потребителя на суми, които не са предвидени в договора
за потребителски кредит, а в случая, съгласно т. 3.1 от договора за
допълнителни услуги, последните се предоставят единствено като допълнение към
подписан договор за заем и след изрично заявено съгласие на клиента и също не
са задължителна предпоставка за сключване на договора за заем. Налице е връзка
между двата договора, договорът за допълнителни услуги не може да бъде сключен
самостоятелно и предоставените допълнителни услуги са пряко свързани с
изпълнение на задълженията на страните по договора за заем.
Поради всичко
изложено частният жалбоподател счита, че вземането на кредитора
не се основава
на неравноправни клаузи и моли въззивния съд да отмени разпореждането
в обжалваната му отхвърлителна му част и постанови издаване на заповед по чл. 410 от ГПК и за тези
вземания, претендира разноски за д.т. и юрисконсултско възнаграждение.
В тази хипотеза препис от
частната жалба не се изпраща на насрещната страна.
Настоящият състав намира частната
жалба за допустима, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран
субект, разполагащ с право на жалба, чрез постановилия атакувания акт съд.
Разгледана по същество, тя е
неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната
част от разпореждането – потвърдена.
Производството по ч.гр.д. № 430/20
г. на СлРС е образувано по заявление от 31.01.2020г.
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника С.К.Н..
Вземането произтича от сключен договор за заем CrediHome+ № 1191-10193995 и договор за допълнителни услуги към него от 12.02.2019г.,
сключен с „Микро кредит“ АД, вземанията, по които са
прехвърлени на заявителя по силата на приложение № 1 от 10.07.2019 г.
към рамков договор за цесия от 16.01.15 г., за което длъжникът бил уведомен по
реда на чл. 99 от ЗЗД с писмо с известие за доставяне от 17.07.19г. Претендират
се главница по договор за заем в размер на 400 лв., договорна лихва по договор за заем в
размер на 6,41 лв., сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни
услуги в размер на 46,20 лв., застрахователна премия по договор за допълнителни
услуги в размер на 79,20 лв., лихва за забава по договор за заем в размер на 23,42
лв., лихва за забава по договор за допълнителни услуги в размер на 7,22 лв. и
законна лихва от подаване на заявлението, както и разноските по заповедното
производство.
Заповедният съд е извършил
проверка на заявлението по реда на чл. 411 от ГПК и е констатирал наличие на
нищожни клаузи, поради което е уважил искането и е издал заповед само по
отношение на главницата, договорна лихва по договора за заем, лихва за забава
по договора за заем и разноски по заповедното производство.
Настоящата инстанция споделя
крайните изводи на заповедния съд.
Изложените в частната жалба
оплаквания са неоснователни. Най-общо частният жалбоподател счита, че
неправилно съдът е интерпретирал понятието неравноправна клауза, неправилно е
преценил и характера на търсените суми по договора за предоставяне на
допълнителни услуги, като отрича неравнопоставения
характер на клаузите му.
Този въззивен състав, при
проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, също намира, че искането за
вземанията, по отношение на които е отхвърлено заявлението, се основава на
неравноправни клаузи в представените договори, макар и по различни съображения
относно вземането за застрахователна премия.
Безусловно ответникът по
заявлението има качество на потребител и приложение намират разпоредбите на
ЗЗП, а доколкото предметът на спора има за източник договор за потребителски
кредит – и ЗПК. Този извод не се конфронтира с обстоятелството, че са налице и
сключени договор за предоставяне на допълнителни услуги и договор за
застраховка, имплементиран в него, доколкото никой от тях не може да бъде
сключен самостоятелно, тъй като има обусловено от договора за кредит значение и
правата и задълженията по тях са свързани с тези по договора за кредит.
Вземането за „застрахователна
премия по договор за допълнителни услуги“ в размер на 79,20 лв. произтича от
нищожна, поради неравноправния си характер, уговорка. Клаузата за
заплащане на застраховка по пакет "Премиум Живот", която е инкорпорирана в договора за допълнителни услуги към договора за
заем, е неравноправна по смисъла на чл.
143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда
на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. Клаузата е уговорена във вреда
на потребителя в размер на 79,20 лв. при срок на
валидност 3 месеца, същата не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Напълно несводим е доводът на частния
жалбоподател относно отбелязването на т. 3 в „искането“ за даване на съгласие
от страна на клиента за сключването на застраховката „защита“ по специални
условия, доколкото не се твърди индивидуално уговаряне на условията, това не
променя неравноправния характер на уговорката по същество. По същата причина не
е от значение и обстоятелството, на което той се позовава – че “сключването на
застраховката не е било задължителна предпоставка за предоставянето на заема“,
тъй като е инкорпориран в него и на практика представлява повишаване на
разходите по кредита без същите да бъдат инкорпорирани в него и да бъде защитен
от ограничителния размер на ГПР.
Що се отнася до вземането,
произтичащо от договора за допълнителни услуги – „сума за допълнителни услуги
по ДДУ“ – в размер на 46,20 лв., /съответно и обусловеното от него вземане за
обезщетение за забава в размер на законовата лихва, възлизаща на 7, 22 лв./,
въззивният съд също намира за основано на неравноправни клаузи.
Тук също важи изцяло нормата на
чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като договорът и приложението към него,
представени от заявителя, очевидно имат общ, типов характер и не са
индивидуално договорени. Те изцяло са били изготвени предварително и потребителят
не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието им. От своя страна самото
съдържание на тези съглашения противоречи най-общо на изискването за
добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобива
характер на неравноправност. Липсата на добросъвестност се изразява в следното:
Предметът на „договор за
допълнителни услуги“ е дефиниран в 6 точки, както следва – „1.
Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, 2. Безплатно внасяне
на вноските от името или за сметка на клиента по банкова сметка *** „Микро кредит“ АД, 3. Безплатно внасяне на вноска
директно в офиса на „Микро кредит“ АД, 4. Право за
участие в безплатни промоции, 5. Преференциално обслужване в офиса, 6.
Преференциално одобрение.“
Сумата търсена на базата на това
споразумение съдът намира за недължима, поради недействителност на клаузите, с
които е уговорена, при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл.
10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
Последните две разпоредби
въвеждат императивни законови забрани, а именно: „Кредиторът не
може да изисква
и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси,
комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които
не са предвидени
в сключения договор за потребителски кредит“, и че: „Кредиторът не
може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита.“ Приведени към настоящия казус, тези отрицателни условия намират
своето обективно проявление в т.н. „договор за допълнителни услуги“,
който, макар да е изкуствено изведен извън сключения договор за заем,
фактически няма самостоятелно правно битие без договорът за кредит и
следователно представлява част от него. Предметът на това съглашение, цитиран
по-горе, макар да е назован като „допълнителни услуги“, в действителност се
състои от действия, свързани с усвояването и управлението именно на кредита,
предоставен с ДПК, както и създава разходи, които също са свързани с договора
за кредит, но не са упоменати в него, а са „изнесени“ в този договор. Така е
налице пълно покритие между естествените и закономерни права, задължения и
възможности за страните по договора за потребителски кредит, произтичащи от
неговия предмет и цел, и услугите, визирани в ДДУ, претендиращи да са самостоятелен
предмет на отделно правоотношение. Това правно положение е недопустимо по
смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят
се домогва да заобиколи изискванията на този закон,
което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е
повелил, че такава клауза е нищожна. Следователно всички тези клаузи на ДДУ са
нищожни и не са породили правен ефект – тоест – парично задължение от тях не е
възникнало за клиента.
Така именно причината за
нищожността на тези клаузи, сама по себе си противоречи изначално на изискването
за добросъвестност и причинява дисбаланс в отношенията между страните в полза
на кредитодателя, респективно - цесионера-заявител.
Поради това и за това вземане не следва да се издава заповед за изпълнение
най-малкото, защото то се основава на нищожна, поради неравноправния си
характер договорна клауза, която, освен това е и нищожна на самостоятелно
основание, дори да се отрече неравноправността й.
По отношение на това вземане също
е ирелевантно обстоятелството, изтъкнато от частния
жалбоподател, че сключването на договора за допълнителни услуги не е било
задължителна предпоставка за предоставянето на заема. Това е без значение,
доколкото такива уговорки има и няма данни длъжникът да е можел да влияе на
съдържанието им , тъй като те са били неразривно свързани с ДПК.
С оглед изложеното частната жалба
се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Като е отхвърлил
искането за издаване на заповед
за изпълнение по отношение на посочените по-горе суми, поради наличие
на обоснована вероятност за неравноправни клаузи, заповедният съд
е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва
да се потвърди в атакуваната с частната жалба част.
Разноските на частния
жалбоподател за това производство остават за негова сметка.
Ръководен от гореизложеното,
съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5260 от
05.03.2020 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София
против отхвърлителната част на разпореждане от
07.02.2020г. по ч.гр.д. № 430/20г. на СлРС, с която е
отказано частично издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВАРЖДАВА разпореждане от 07.02.2020г. по ч.гр.д. № 430/20г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: