Гр. София, 05.05.2022 г.
В
ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „Д“ въззивен състав, в публичното заседание на десети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка
Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия :
Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова
в. гр. д. № 4281 по описа за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20028731/01.02.2021 г., постановено по гр. д.
№ 42768/2020 г. на СРС, 77 с - в, са уважени искове с правна квалификация чл.
344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ предявени от А.В.Б. срещу „НД.НА К.(НДК) - Конгресен
Център София“ ЕАД с ЕИК ********, като е отменено уволнението, извършено със
Заповед № 157/03.07.2020 г. на изпълнителния директор на ответника, ищцата е
възстановена на заеманата преди уволнението длъжност - „Помощник-режисьор“ в „НД.НА
К.(НДК)-Конгресен Център София“ ЕАД и ответникът е осъден на основание чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ да й заплати сумата от 2 730. 08 лв. - обезщетение
за оставане без работа поради незаконно уволнение за период от 6 месеца след
уволнението, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска -
03.09.2020 г. до окончателното плащане. Искът е отхвърлен над уважения размер
до предявения от 8 911, 23 лв. Ответникът е осъден за заплащане на разноски.
Решението се оспорва в отхвърлената
част по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ от ищцата Р.В.Б., чрез представителя
й, с доводи, че е необосновано и незаконосъобразно в тази част, при допуснати
от съда нарушения на материалния закон. Твърди, че СРС неправилно е приел, че
обезщетението следва да се изчисли върху половината заплата на ищцата за
последен работен месец преди прекратяването на договора. Поддържа, че БТВ на
ищцата за последният месец е било в размер на 1 493, 84 лв. и
незаконосъобразно е било намалено от работодателя на основание чл. 138 а КТ.
Сочи, че с представените по делото заповеди е намалено работното време на
ищцата, но не и дължимото трудово възнаграждение. Уговорката за възнаграждение
е елемент от трудовият договор с работника и не може да се изменя едностранно
от работодателя. Излага доводи, че в последното допълнително споразумение към
трудовия договор не е променян размера на уговореното възнаграждение, а
незаконосъобразното намаляване на възнаграждението от страна на работодателя не
може да служи за основа за определяне на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. В обратния случай, бе се стигнало до
създаване на недобросъвестна практика за работодателите, в противоречие с
равнопоставеността в трудовите правоотношения. Позовава се на нормите на чл.
267 а КТ и чл. 267 КТ като сочи, че намаляването на БТВ на ищцата за последния
работен месец е незаконосъобразно. Поддържа още, че при определяне размера на
обезщетението не следва да се съобразява намаляването на БТВ по времето на
извънредното положение и за периода на противоепидемичната обстановка. Тава са
събития с временен характер, които не следва да влияят на размера на
възнаграждението. Моли да се отмени решението в оспорената част и претенцията за обезщетение за оставане
без работа да бъде уважена изцяло. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските на ответника, по чл. 78, ал. 5 ГПК, като поддържа,
че не са представени доказателства за реално заплатени разноски за въззивната
инстанция.
Въззиваемата страна - ответникът „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център София“ ЕАД, чрез процесуалния си представител,
оспорва жалбата в отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е
законосъобразно и обосновано постановено в оспорената част, при съвкупна
преценка на всички събраните по делото доказателства, в това число заключението
на приетата пред СРС ССчЕ. Сочи, че по делото е установено въвеждането на
непълно работно време, по чл. 138 а КТ, което може да се въведе за целия период
на извънредното положение или на обявената извънредна епидемична обстановка.
Сочи, че размерът на БТВ на служителя от 1 493, 84 лв. съгласно чл. 247 КТ, е
определен на база 8 часов работен ден. Тъй като със заповед на работодателя
работното време е немелено на 4 часа, възнаграждението следва да се изчисли на
база отработените реално часове, през които е престирана работна сила. Излага
съображения, че едностранната промяна в продължителността на работното време,
при спазване изискванията на закона, води автоматично до преизчисляване на
дължимото трудово възнаграждение, без да е необходимо допълнително
волеизявление от страна на служителя. Сочи, че неправилно ищцата се позовава на
работното време, въведено по чл. 267 КТ и чл. 267 а КТ – при престой и
производствена необходимост. Поддържа, че ищцата е получила за последния пълен
работен месец БТВ в размер на 796, 78 лв. за работа на 4 часов работен ден,
изчислено по реда на чл. 228 КТ, което следва да служи за база за определяне на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Промяната в работното време има временен
характер и дава право на работодателя да определи възнаграждението на база
отработеното от служителя, по силата на чл. 247 КТ. Сочи, че тълкуването на чл.
138 а, ал. 2 КТ не води до извод, че при едностранното въвеждане на непълно
работно време от работодателя, при липса на допълнително споразумение за това
със служителя, дава право на служителя да получава пълния размер на
възнаграждението си. Излага доводи, че обосновано и в съответствие със закона
СРС е приел, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ следва да се определи на
база последното реално получавано БТВ за пълен работен месец. Моли да се
потвърди решението в оспорената част. Претендира разноски в производството
съгласно списък. Не възразява за прекомерност на разноските на ищцата, но моли,
в случай, че се уважи възражението й за прекомерност, разноските за ответника
за адвокат да се сведат до размера на разноските на ищцата.
Въззивният съд, като взе предвид представените по делото доказателства и
твърденията на страните, намира следното :
Районният съд
е сезиран и се е
произнесъл по обективно,
кумулативно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно
за допустимостта на решението, а за валидността му - в оспорената част. По отношение на неговата законосъобразност съдът е ограничен от доводите по въззивната жалба. Съдът следи
и без довод за спазване на императивните материалноправни норми. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Решението е постановено
след подробно обсъждане на установената фактическа обстановка, която настоящият
състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея, на основание
чл. 272 ГПК. Въззивният съд ще обсъди само доказателствата, относими към
възраженията на страните в настоящото производство.
В
случая решението не е оспорено от ответника в частите, в които са уважени
обективно съединените искове чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, до
присъдения размер, като е отменено уволнението, извършено със Заповед № 157/03.07.2020 г. на
изпълнителния директор на ответника, ищцата е възстановена на заеманата преди
уволнението длъжност - „Помощник-режисьор“ в „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център
София“ ЕАД и ответникът е осъден на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ да й заплати сумата от 2 730. 08 лв.
за 6 месеца оставане без работа след уволнението, на база последното получено
БТВ за пълен работен месец 06.2020 г. в размер на 796, 92 лв. Решението е
влязло в сила в тези части и обвързва съда и страните, на основание чл. 296,т.
2 ГПК, вр. с чл. 297 ГПК и чл. 298, ал. 1 ГПК.
Между страните не е
било спорно и обстоятелството, че ищцата е работила на намалено работно време
от 4 часа последния пълен работен месец преди прекратяване на договора -
06.2020 г. Видно от заключението на ССчЕ, прието пред СРС, такова работно време
е било въведено със заповед № ІV-00038/01.06.2020 г., на основание чл. 138 а,
ал. 1 и 2 КТ за периода 01.06.2020 г. -
30.06.2020 г. Няма данни, нито твърдения, непълното работно време да е
продължило да се прилага от работодателя след този период.
В същото време от
ССчЕ се установява, че последният пълен работен месец на ищцата е бил м.
06.2020 г.
При
така установените факти и като съобрази доводите и възраженията са страните във
въззивното производство, настоящият състав намира следното :
Предвид
обусловеността от изхода на спора по иска за отмяна на уволнението, който е уважен
и в тази част решението е влязло в сила, искът за заплащане на обезщетение за
принудителна безработица законосъобразно е приет за основателен от СРС в
атакуваната част от решението.
По
приложението на чл. 225, ал. 1 КТ има установена константна практика, според която обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи за
принудителната безработица, в която работникът е изпаднал поради
противоправното действие на работодателя по прекратяване на трудовия му догтовор. То се съизмерява с ползите, които работникът ще
получи, ако договорът му не е прекратен.
От
извършената в откритото съдебно заседание с участието на представители на
страните констатация от трудовата книжка на ищцата се установява, че след
вписаното прекратяване на трудовото правоотношение между страните, няма отбелязано
друго трудово правоотношение в исковия период. Поради това обосновано СРС е
направил извод, че е реализирана и втората предпоставка за уважаване на иска -
оставане на ищцата без работа за период от 6 месеца след прекратяването на
трудовия договор.
Основният спор между
страните касае въпроса, какъв е размерът на БТВ, което следва да служи за база
за определяне на обезщетението за оставане без работа след уволнението.
По този въпрос,
въззивният състав намира следното :
Непротиворечива е
практиката по въпроса, че като база за определяне размера на обезщетението по чл.
225, ал. 1 КТ служи последното получено от работника БТВ за пълен работен
месец, преди прекратяване на договора.
На
следващо място в практиката непротиворечиво се застъпва и становището, че определяне на размер на трудовото възнаграждение, който
да е по - нисък от този, за
който страните са постигнали взаимно съгласие при
сключване на трудовия договор, не може
да бъде направено едностранно от работодателя, по аргумент от нормите на чл. 118 и чл. 119 КТ. Доколкото с намаляване на размера на трудовото възнаграждение
се създава по-неблагоприятно положение за работника в посочените законови норми
е предвидено, че то може да се осъществи само по общо съгласие между страните, изразено писмено. По делото не са представени
доказателства, нито се твърди ищцата и ответното дружество да
са постигнали писмено съгласие за такова намаляване на възнаграждението.
Следва да се посочи, че по императивен начин в нормата на чл. 118 КТ е въведена забрана
за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работника или
от страна на работодателя с единствено изключение – КТ допуска само едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на
работника от страна на работодателя. В съответствие с чл. 9 ЗЗД, всяко друго
изменение на уговорките в трудовия договор, в т. ч.
мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска,
трудовото възнаграждение и начина и периодичността на плащането му,
продължителността на работното време и пр. може да бъде изменено само по взаимно съгласие на страните
по трудовото правоотношение, изразено писмено.
Изводът, който се налага
е, че по силата на императивните разпоредби на КТ работодателят
може да увеличи едностранно трудовото възнаграждение на работника или
служителя, но не и едностранно да го намали. (в този смисъл решение № 247 от 25.02.2020 г. по гр. д. № 3200/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС).
По взаимно съгласие и с подписване на допълнително
споразумение към трудовия договор, страните могат да
уговорят и намаляване размера на трудовото възнаграждение, ако и доколкото минималният размер не е определен с
нормативен акт. (в този смисъл решение
№ 216 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
В заключение на
изложеното следва да се сподели възражението на ищцата, че работодателят не
може с едностранно свое разпореждане да намалява размера на вече уговореното
трудово възнаграждение, още по – малко това намаляване може да се извърши
„автоматично“, както твърди ответника. Такова намаляване, без взаимното съгласие
между двете страни в правоотношението, е недопустимо. Съдът намира, че не
съставлява постигане на такова съгласие обстоятелството, че служителят е
получил възнаграждението в намален размер и не е възразил.
Освен изложеното въззивният състав приема, че едностранните
действия на работодателя за намаляване размера на брутното трудово
възнаграждение на служителката в месеца, преди да издаде уволнителната заповед, не
могат да влияят на размера на дължимото обезщетение за оставане без работа
поради незаконното уволнение за период от 6 месеца след уволнението. (в този смисъл - определение № 746 от 28.09.2018 г. по гр. д. №
1843/2018 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
Предвид изложеното в
съвкупност, като съобрази, че съгласно допълнителната ССчЕ пълният размер на
БТВ на ищцата за последен работен месец 06.2020 г. следва да е в размер на 1 492,
79 лв., съдът приема, че на тази база обезщетението за оставане без работа
поради незаконното уволнение за период от 6 месеца ще бъде в размер на
8 911, 23 лв.
След приспадане на
изплатените на ищцата обезщетения по чл. 222 КТ и чл. 220, ал. 1 КТ, които са в общ размер от 2 309, 67 лв., в
съответствие с направеното от ответника възражение за прихващане, остава
дължимо обезщетение от 6 601, 56 лв. Тъй като искът вече е уважен от СРС
за размер от 2 730, 08 лв., остава дължимо обезщетение от още 3 871, 48
лв.
Доколкото изводите на настоящият състав частично
съвпадат с тези на СРС, решението, в частта, в която
искът е отхвърлен над размер от
2 730, 08 лв. до размер от 6 601, 56 лв. (за още 3 871, 48 лв.), следва
да се отмени и вместо това – искът по чл. 225, ал. 1 КТ да се уважи.
Решението следва да се
потвърди в частта, в което искът по чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен над размер от
6 601, 56 лв. до пълния предявен размер от 8 911, 23 лв.
Предвид частичната
промяна в изхода по иска по чл. 225, ал. 1 КТ, в полза на ищцата следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за СРС от още 189 лв. по този
иск.
По разноските пред СГС :
С
оглед изхода от спора, право на разноски за въззивното производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, има ищцата, съобразно уважената част от иска (от
жалбата). Като съобрази доказателствата за направени разноски от нейна страна и
уважената част от иска, съдът намира, че в нейна полза се дължат разноски в
размер на 501 лв. от платения адвокатски хонорар за въззивната инстанция.
Право на
разноски съобразно отхвърлената част от исковете има и ответника. Пред СГС са
представени доказателства за направени разноски в размер на 1 500 лв. (1 800 лв. с ДДС), съгласно договор за правна помощ, фактура и преводно нареждане. Ищцата е
направила възражение за прекомерност на възнаграждението по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК, което въззивният съд намира за основателно.
В случая искът с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е осъдителен и съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 3 от НМРАВ минималния размер възнаграждението е 639 лв. Като се
съобрази фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция,
настоящият състав намира, че хонорар от 1 800 лв. за тази инстанция е прекомерно
завишен само за този иск и следва да бъде намален до 650 лв. - 780 лв. с ДДС.
На база този размер, като се съобрази отхвърлената част от иска, в полза на
ответника следва да се присъдят съразмерно разноски от 290 лв. адвокатското
възнаграждение за въззивната инстанция.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20028731/01.02.2021 г., постановено по гр. д. №
42768/2020 г. на СРС, 77 с - в, в частта, в която е отхвърлен предявения от А.В.Б.,
ЕГН ********** срещу „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център София“ ЕАД с ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ над размер от 2 730. 08 лв. до размер от 6 601, 56 лв. - обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение за период от 6 месеца след
уволнението, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 03.09.2020 г.
до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център София“ ЕАД с ЕИК ********, с адрес по
делото : гр. София, ул. „**********, чрез адв. Б., да заплати на А.В.Б. ЕГН **********,
с адрес *** Интерюс, чрез адв. В., основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл.
225, ал. 1 КТ сумата над размер от 2 730. 08 лв. до размер от 6 601,
56 лв. (още
3 871, 48 лв.), обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение, за период от 6 месеца след уволнението, ведно със
законната лихва, считано от предявяване на иска - 03.09.2020 г. до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20028731/01.02.2021 г., постановено по гр. д. №
42768/2020 г. на СРС, 77 с - в, в частта, в която е отхвърлен предявения от А.В.Б.,
ЕГН ********** срещу „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център София“ ЕАД с ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ над размер от 6 601, 56 лв. до пълния предявен
размер от 8 911. 23 лв.
ОСЪЖДА „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център София“ ЕАД с ЕИК ********,
с адрес по делото : гр. София, ул. „**********, чрез
адв. Б. да заплати на А.В.Б. ЕГН **********, с адрес *** Интерюс,
чрез адв. В., основание чл. 78, ал.
1 ГПК, разноски както следва : за СРС още 189 лв. адвокатско възнаграждение по иска
по чл. 225, ал. 1 КТ, а за СГС - адвокатско
възнаграждение от 501 лв.
ОСЪЖДА А.В.Б. ЕГН **********, с адрес *** Интерюс, чрез адв. В.
да заплати на „НД.НА К.(НДК) - Конгресен Център София“ ЕАД с ЕИК ********, с
адрес по делото : гр. София, ул. „**********, чрез адв. Б., на основание чл.
78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК, адвокатското
възнаграждение от 290 лв. за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в цялата останала неоспорена от ответника част.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до страните, че е
изготвено, при
условията на 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.