гр.София,
12.08.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети юни
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Силвана
Гълъбова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир
Мазгалов
Боряна Воденичарова
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №15973 по описа
за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №421191 от 04.06.2018год., постановено по гр.дело №48373/2016г. по описа на СРС,
ГО, 24 с-в e отхвърлен предявеният
от Г.С.А. срещу Б.Г.М. иск с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.240 ЗЗД за
сумата от 16004 лева- главница по устен договор за заем. Със същото решение
ответникът Б.Г.М. е осъден да заплати на ищеца Г.С.А. на основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД сумата 15120 лева като заплатена без основание, като искът е отхвърлен
за горницата над 15120 лева до пълния предявен размер от 16004 лева и
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 774,71 лева разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение в осъдителната му част е подадена в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника Б.Г.М.. Жалбоподателят
поддържа, че с представените от него по делото доказателства е установил
наличието на правно основание за извършените от ищцата парични преводи. Претендира
отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на евентуалния
иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
В подадения в срок
отговор на въззивната жалба въззиваемият ищец оспорва същата като неоснователна
и моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира
разноски.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите
във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата
на чл.55, ал.1 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
В случая спорът по
делото се свежда до въпроса налице ли е било правно основание за извършените от
ищцата преводи на парични суми по сметката на ответника, респективно- подлежат
ли на връщане тези суми.
Както правилно е
преценил първоинстанционният съд при постановяване на определението по реда на
чл.140 ГПК, в тежест на ищцата в този случай е да установи единствено
извършването на плащането (превода на сумите), а в тежест на ответника е да
установи наличието на правно основание за това плащане. Противно на твърденията
във въззивната жалба и отговора на исковата молба, наличието на такова
основание не се установява безспорно от събраните по делото доказателства. В
тази връзка жалбоподателят- ответник се позовава единствено на показанията на
разпитания по делото свидетел А..К.. Тези показания обаче не съдържат никаква
конкретика относно постигнати между страните договорки, а само най-общи изрази
за „изчистване на отношенията“ между тях. Не се доказват дори твърденията на
ответника, че е заплатил твърдяното възнаграждение по договор за консултантски
услуги от 30.04.2010г. между страните и адв.Г.Д., още по-малко да е сторил това
от името и за сметка на ищцата. Видно от клаузата на чл.2, ал.2 от този
договор, възнаграждението се дължи от възложителите след изплащането на
застрахователно обезщетение и в размер на 25% от същото, което прави още
по-малко вероятни твърденията на жалбоподателя за извършено предварително
плащане в размер на 18000 лева, от които 12000 лева за сметка на ищцата. Не се
установява и заплащане на твърдените от ответника медицински разходи в размер
на 7000 лева.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и законосъобразно в
обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата има право на
разноски в размер на 500 лева- заплатеното адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
ПОТВЪРЖДАВА решение №421191 от
04.06.2018год., постановено по гр.дело №48373/2016г. по описа на СРС, ГО, 24
с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Б.Г.М. ЕГН********** да заплати на Г.С.А. ЕГН********** сумата от 500
лева (петстотин лева)- разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/