Р Е Ш Е Н И
Е № 260026
гр. Пловдив, 29.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение, ХІІІ състав, в публично съдебно заседание на 20.01.2021г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Розалия Тодорова, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 634 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са пасивно субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430 ТЗ.
Съдът е сезиран с искова молба на УНИКРЕДИТ БУЛБАНК
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Възраждане, пл. „Света Неделя“ № 7 против
К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.К., ЕГН: **********, с адрес: ***,
Ц.К.К., ЕГН:
**********, с адрес: *** и ЕТ "КРАС-7 К.К.", ЕИК *********, с адрес:
***, к.к. „******* ****”, бл. „****” № 1. ап. ***-***, с която се иска да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на
ищеца солидарно по Договор за банков кредит № 204/ИН от 24.02.2006 г., изменен
с Анекс № 1 от 14.09.2009 г. и Анекс № 2 от 15.11.2014 г. следните суми, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение от 21.12.2017г. по ч.гр. д. №
18951/2017г. по описа на РС Пловдив и изпълнителен лист към нея:
-
50 185.54 -
главница;
-
1 703.28
лева - договорена /възнаградителна/
лихва за периода от 15.06.2016 г. до 15.12.2016 г.;
-
3 014.46
лева - лихва върху просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до
29.11.2017 г.;
-
209.33 лева
- неустойка за просрочена лихва за периода от 15.06.2016 г. до 29.11.2017 г.;
-
5 014.77
лева - неустойка за просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до
29.11.2017 г.;
-
Законна
лихва върху главницата от дата на подаване на Заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК от 30.11.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Претендира да му бъдат присъдени направените разноски
в заповедното производство в размер на 1202,55 лв. – платена държавна такса и
1718,29 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, както и разноските в настоящото
производство.
Ищецът твърди, че на 24.02.2006 г. между „Булбанк” АД,
преобразувана в последствие в „УниКредит Булбанк” АД - кредитор и К.Д.К. –
кредитополучател и солидарните длъжници - М.И.К., Ц.К.К. и ЕТ „Крас-7 - К.К.” е
сключен Договор за банков кредит № 204/ИН, по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на кредитополучателя ипотечен кредит в размер на 100 000
лева, а кредитополучателят и солидарните длъжници са се задължили да погасяват
отпуснатата сума на месечни погасителни вноски с падеж всяко 15-то число на
текущия месец по посочената в чл. 7.2 от договора банкова сметка, като крайният
срок за погасяване на кредита е уговорен на 15.02.2021 г. Сочи, че след
сключване на договора, между страните са подписани още два анекса, като с
първия от тях, сключен на 14.09.2009 г. страните изцяло са преуредили
отношенията си до окончателното събиране на вземанията на банката по договора
за кредит в пълен размер; уговорен е едногодишен период с облекчени условия по
отношение на договорната лихва, както и нов лихвен процент за остатъка на срока
на договора; длъжниците са се задължили да ползват и върнат сумата, ведно с
начислените върху нея лихви, комисионни, такси и други разходи, по начина,
определен в анекса. С втория анекс, сключен по инициатива на кредитополучателя
и солидарните длъжници на 15.11.2014 г., страните отново са предоговорили
изцяло отношенията си по договора.
Ищецът сочи, че е предоставил на кредитополучателя
сумата по кредита, като я е превел по откритата за целта банкова сметка - чл. 6
от договора, която кредитополучателят изцяло е усвоил за периода от 10.03.2006
г. до 07.08.2006 г. като не е изпълнил задължението си да заплаща изцяло и в
срок месечните вноски. В тази връзка сочи, че за периода от 15.06.2016 г. до
15.11.2016 г. са осчетоводени шест изцяло непогасени месечни вноски по
дължимата главница в общ размер на 4 611,77 лв., една частично погасена и
шест изцяло непогасени вноски по дължимата възнаградителна лихва, като общото
задължение за възнаградителна лихва за посочения период възлиза на 1703,28 лв.
Поради неиздължаването в срок на дължимите суми за главница и договорна лихва
по кредита, за съответните периоди на допусната забава е начислена лихва върху
просрочената главница на основание чл. 11, във връзка с чл. 4.1 от Анекс № 2 от
15.11.2014 г. в размер на 3014,46 лв., неустойка за просрочена главница на основание
чл. 11, във връзка с чл. 5.8 от договора в размер на 5014,77 лв. и неустойка за
просрочена лихва по чл. 11, във връзка с чл. 5.8 от договора, в размер на
209,33 лв.
С оглед така твърдяното неизпълнение, ищецът сочи, че
се е възползвал от правото си, съгласно чл. 17.1 от Анекс № 2 от 15.11.2014 г.
да обяви кредита за предсрочно изискуем на 15.12.2016 г., за което е уведомил
кредитополучателя и солидарните длъжници чрез нарочни нотариални покани.
Твърди, че със заявление по реда на чл.417 ГПК е поискал от съда издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист в качеството си на кредитор по
Договора за кредит срещу ответниците, въз основа на което е образувано ч. гр.
д. № 18951/2017 г. по описа на РС Пловдив, издадена е Заповед за изпълнение
на парично задължение на 21.12.2017 г. и изпълнителен лист. Твърди, че
ответниците са подали възражения в срок срещу издадената заповед за изпълнение,
с оглед на което за Банката се е породил правен интерес от иницииране на
настоящото производство.
В срока по чл.367 от ГПК е постъпил отговор от
ответниците, с който същите оспорват исковете. Релевират възражение за наличие
качеството на потребител за ответниците - физически лица. Във връзка с това
оспорват разглеждането на настоящите искове по специалния ред за разглеждане на
търговски спорове по см. на чл. 365 и сл. от ГПК, като считат, че
производството следва да се развие по общия исков ред. Релевират и възражения
за нередовност на исковата молба. Твърдят, че в договора за банков кредит и в
Анекс № 1 към него не е посочен алгоритъмът на формиране на лихвения процент по
договора за кредит, което е елемент от съдържанието на договора за кредит.
Сочат, че в договора не се съдържат предпоставките, при наличието на които
ищецът има право да променя едностранно базовия лихвен процент, за да може да
бъде преценено дали същите имат обективен характер. Възразяват, че клаузите в
договора и двата анекса не са индивидуално уговорени. Твърдят неравноправност
на клаузите на договора и двата анекса към него, отнасящи се до формиране на
лихвения процент и правото за едностранното изменение на договора, както и че
сключените анекси имат характер на спогодба, която е сключена по непозволен
договор и се явяват нищожни, съгласно чл. 366 ЗЗД. Въвежда се възражение за
нищожност на същите клаузи, поради нарушение на императивните норми на закона
на основание чл.26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл.58, ал. 1, т.2 и чл.58,
ал.2 от ЗКИ, както и поради противоречие с добрите нрави - на основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Посочват, че в погасителния план от 22.02.2006 г.
не е изрично посочено как е формирана
новата повишена лихва, при гратисен период за погасяване на главница от 6
месеца, както и че не е посочен ГПР по кредита. Твърдят, че приложеният
първоначален погасителен план не е подписан на всяка страница от
кредитополучателя и солидарните длъжници, че подписи на длъжниците присъстват
единствено на последна страница на погасителния план, поради което не може да
се приеме, че страните са договорили валидно посочените параметри - размер на
възнаградителната лихва след промоционалния период в завишен размер от 8,33 %,
както и размер на дължими месечни погасителни вноски по същия погасителен план.
Претендират, че поради липса на подпис от страна на длъжниците, както и поради
факта, че погасителният план е съставен по-рано - на 22.02.2006, а не на датата
на сключване на договора - 24.02.2006 г., същият не съставлява част от
съдържанието на процесния договор за кредит. Оспорват авторството, датата на
съставяне и съдържанието на погасителния план от 22.02.2006 г., във връзка с
което искат откриване на производство по оспорване на документ по реда на чл.
193 от ГПК, както и задължаване на ищеца да представи погасителния план в
оригинал. В случай, че съдът не приеме договора за изцяло нищожен, считат, че
следва да се приеме, че страните са договорили валидно единствено фиксирания
размер на възнаградителната лихва по кредита от 6,68 %, посочен в чл. 4.1.а от
договора и всяко отклонение на банката извън указаните размери представлява
нарушение на договора за кредит, което предпоставя грешна счетоводна отчетност
при разпределяне на удържаните суми в частта за дължимите такси, лихви и
главница, а оттам - определяне на грешен размер на остатъчния дълг към датата
на сключване на анексите, както и към датата
на предявяване на исковата молба.
Твърдят, че представеният Погасителен план към Анекс №
1 от 14.09.2009 г. касае друг договор за кредит - Договор за банков кредит №
931/ИН от 27.20.2008 г. Заявяват, че не са подписали посочения анекс, поради
което той не ги обвързва. Оспорват авторството и полагането на подпис от
кредитополучателя и солидарните длъжници и върху този погасителен план.
Твърдят, че последната страница от погасителния план, не съставлява част от
Погасителен план на Анекс № 1, а е подписана в друг момент, като това е
страница от друг документ, която неправилно е прикачена към Анекс № 1. Навеждат
довода, че този погасителен план е изготвен едностранно от банката и че същият
е сключен само привидно с цел облекчение на длъжника, но реално утежнява
неговото финансово положение. Твърдят, че анексът е сключен в нарушение
разпоредбите на Наредба № 9 на БНБ.
Твърдят, че не са подписали и погасителен план от 15.11.2014 г. към Анекс № 2 и
че не е ясно кой е подписал погасителния план като кредитополучател - дали К.К.
или ЕТ „Крас - 7 К.К.“. Оспорват авторството, датата на съставяне, полагането
на подпис от кредитополучателя и солидарните длъжници и съдържанието на
погасителен план към Анекс № 2, като молят да се открие производство по
оспорване истинността на документа. Твърдят също, че с двата анекса е извършена
капитализация на просрочени такси и лихви.
Оспорват настъпването на предсрочна изискуемост на
кредита. В тази връзка, възразяват, че на
длъжника Д.К., вкл. и в качеството му на ЕТ "Крас 7 - К.К.”, изобщо
не са били връчени уведомления за обявяване предсрочна изискуемост на кредита,
а по отношение на М.К. и Ц.К. твърдят да е налице нередовно връчване, доколкото
нотариалните покани не са им връчени лично, а на К.К., както и че нотариалната
покана до Ц.К. е изпратена на адрес, различен от постоянния и настоящ адрес на
същата. Също така, твърдят, че нотариалните
покани не отговарят на изискванията на чл.60, ал.2 от ЗКИ, поради което не
поставят длъжниците в забава и не водят до обявяване предсрочна изискуемост по
кредита. Оспорват претендираната от ищеца дата на настъпила предсрочна
изискуемост на кредита - 29.12.2017 г.
Твърдят, че Банката, в нарушение на чл.76 от ЗЗД,
неправилно е осчетоводявала удържаните вноски от банковата сметка на
кредитополучателя, като е отнасяла същите не за погасяване на задълженията в
поредност, както следва: падежирали вноски по такси, падежирали вноски по
възнаградителна лихва, падежирали вноски по главницата, вноски по главницата с
ненастъпил падеж, а е събирала суми при начална липса на правно основание,
които е отнасяла за погасяване на недължими вноски по възнаградителна лихва,
респ. за погасяване на вноски за такси и възнаградителна лихва с ненастъпил
падеж. В тази връзка оспорват цялата счетоводна отчетност, водена от ищеца като
нередовна по сключения между страните договор.
В случай, че съдът приеме, че е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита на твърдяната от банката дата 29.12.2016 г., то поради
прекратяване действието на процесния договор за кредит за следващите периоди
след 29.12.2016 г., ответниците считат, че не се дължат нито възнаградителни
лихви, нито неустойки, нито други такси и разноски по кредита, като кредиторът
единствено би могъл да претендира начислените до крайната дата 29.12.2016 г.
/или до съответната дата на предсрочна изискуемост на кредита/ възнаградителни
лихви, такси, разходи по кредита, остатъка от дължимата главница, ведно със
законна лихва.
Релевират възражение за нищожност на договора за
кредит и двата анекса към него като изготвени едностранно от банката и със
съдържание в нарушение на императивните изисквания на чл.430 от ТЗ, чл.39 от
Закона за банките, съответно чл.58 от Закона за кредитните институции,
действащи към датата на сключване на договора за кредит и всяко едно от
допълнителните споразумения към него. Твърдят, че процесният договор е
изначално нищожен поради непостигнато съгласие в предписаната от закона писмена
форма за валидност относно основни параметри по договора за кредит - цена,
методология за изчисление и за изменение на възнаградителната лихва по кредита,
липса на валидна уговорка относно разпределението на сумите от месечните
погасителни вноски, в частта за дължимата възнаградителна лихва и главница по
кредита, а така също липса на валидно уговорена цел на отпускания кредит.
Твърдят, че в чл.4 от договора, в нарушение на чл.39 от Закон за банките,
съответно в нарушение на чл.58 от ЗКИ и чл.430 от ТЗ, страните са пропуснали да
уговорят изчерпателно всички разходи по кредита, представляващи цената по
договора, в това число приложимите обективни пазарни фактори и индекси и
тяхното индивидуално тегло за участие във формулата за изчисление и за
изменение на базовия лихвен процент и възнаградителната лихва по кредита.
Твърдят, че уговорената в чл.3 от договора цел е несъвместима с отпускане на
ипотечен кредит на физическо лице, поради което процесният договор за кредит е
нищожен поради невъзможна цел и предмет, на основание чл.430, ал.2 от ТЗ във
връзка с чл.26, ал. предл.1, 2 и 3 - поради противоречие и/или заобикаляне на
закона и/или противоречие с добрите нрави. Сочат, че процесният договор е
нищожен и на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, тъй като представлява привиден
договор, прикриващ договор за търговско финансиране, без да е посочено за чии
нужди се отпуска, доколкото кредитополучател физическо лице, а търговецът е
посочен единствено като солидарен длъжник.
Навеждат довод за нищожност на договора и поради това,
че според тях в настоящия случай кредитополучател по договора за кредит се
явява К.К., като същият е поел солидарно задължение за връщане на посочената
сума, в качеството му на физическо лице - солидарен длъжник и втори път - като
солидарен длъжник - едноличен търговец. В тази връзка, посочват, че е налице
неотстранимо противоречие в какво качество се е задължил К.Д.К. - като основен
кредитополучател или като солидарен длъжник, като физическо лице - потребител
или като едноличен търговец, доколкото се стига до ситуация, при която едно
лице поема солидарно задължение по връщане на сума по договор за кредит спрямо
себе си, като отговоря едновременно и като кредитополучател и като солидарен
длъжник.
Възразяват, че искова молба е недопустима в частта, в
която същата е предявена срещу М.И.К., Ц.К.К. и ЕТ Крас-7 К.К., тъй като в
процесното заявление за издаване на заповед за изпълнение, като длъжник е
посочен единствено К.Д.К., но не и солидарните длъжници, като последните
фигурират единствено в обстоятелствената част по т. 14 - допълнителни изявления
и допълнителна информация, поради което според ответниците, ищецът не е подал
редовно заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу същите лица. На
това основание, считат, процесната заповед за изпълнение е нищожна, в частта,
срещу лица, непосочени като длъжници в подаденото заявление.
Правят възражение за нищожност на процесния договор за
кредит и двата анекса в цялост на основание чл.26, ал. 1, пр. 1 и пр.3 от ЗЗД във връзка с чл.430, ал.2 от ТЗ /неуговаряне на необходимите реквизити, при писмена форма за валидност/,
чл.39 от Закона за банките съответно чл.58, ал. 1, т.2 и чл.58, ал.2 от ЗКИ
/липса на изрично и изчерпателно изброени разходи по кредита/, чл.366 от ЗЗД,
чл.70, ал.3 ЗЗД
/плащане преди срока при лихвоносно парично задължение/, чл.35 и чл.37 от Закона за защита на потребителите
и правилата на търговия / респ. чл.143 и чл.146 от Закона за защита на
потребителите /нищожност поради неравноправност/, както и на основание чл.13,
ал.1 и ал.2 от Наредба № 9 на БНБ от 03.04.2008 г. (отм.) /противоречие на
целта на наредбата - двата анекса не водят до реално облекчаване, но напротив,
утежняват положението на кредитополучателя. Също така правят възражение за
нищожност на процесния договор и на двата анекса, поради противоречие със
закона - на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и на основание чл.26, ал.1
пр.З от ЗЗД - противоречие с добрите нрави, във връзка с чл.430, ал.1 от ТЗ,
чл.39 от Закона за банките/ респ. чл.58 от Закона за кредитните институции, а
така също поради липса на съгласие по предмета на договора на основание чл.26,
ал.2, предл. 2 от ЗЗД, както и липса на основание /цел на договора/ на
основание чл.26, ал.2, предл.4 от ЗЗД. Вследствие началната липса на валидно
договорно правно основание (нищожен договор за кредит), на основание чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.366 от ЗЗД са нищожни и двете допълнителни
споразумения към него - Анекс № 1 и Анекс № 2 - доколкото в същите са заложени
незаконосъобразно определени размери на остатъчния дълг по кредита, изчислени
въз основа на нищожни клаузи от процесния договор за кредит, поради което те
представляват спогодба по непозволен /нищожен/ договор. При условията на
евентуалност, на основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД, във връзка с чл.430
от ТЗ, чл.39 от ЗБ / съотв. чл.58 от ЗКИ, както и на основание чл.35 и чл.37 oт
Закона за защита на потребителите и правилата на търговия / респ.чл.143 и
чл.146 от Закона за защита на потребителите претендират нищожност на отделни
разпоредби на процесния договор за кредит, в това число нищожност на чл.
11.1.1, чл. 11.1.2 и чл. 11.1.3 от процесния договор за кредит /в раздел II от
договора/, регламентиращи кредитът да се олихвява с БЛП, определян едностранно
от банката, която си запазва правото едностранно да променя размера на БЛП и
възнаградителната лихва по кредита, като за тази промяна не се изисква съгласие
на длъжника, нито неговото персонално уведомяване. Твърдят, че визираните
разпоредби инкорпорират типови общи условия на банката, изготвени са
предварително от нея и по отношение на тяхното съдържание нито
кредитополучателят, нито солидарните длъжници, са имали възможност да се
запознаят предварително, нито да окажат влияние за промяна на тяхното
съдържание. Претендират нищожност поради прекомерност на неустойките,
неравноправност, поради нарушение на императивни норми на закона и добрите
нрави и на разпоредбите на чл. 4.2. и чл. 4.3. от договора, въвеждащи
наказателни надбавки от 3 пункта и 5 пункта, които се сумират кумулативно към
договорената възнаградителна лихва /т.е. при общ размер от 6,68 % / респ. 8,33
% се добавят 3 % и 5 % = 16,33 % наказателна лихва/ и се числят върху целия
размер на дълга, в това число върху главницата с ненастъпил падеж, редом до
дължимата възнаградителна лихва по кредита, върху съшия дълг.
На основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД, във
връзка с чл.430 от ТЗ и чл.58 от ЗКИ, чл.366 от ЗЗД, чл.13 от Наредба № 9 на
БНБ, както и на основание чл.143 и чл.146 от ЗЗП претендират нищожност на
следните конкретни разпоредби от Анекс № 1/24.02.2006 г. - нищожност на пар.8
/право на банката за едностранна промяна на разходите по кредита/, нищожност на
т.2.3, 2.4, т.2.5 и т.2.6. /погрешно изчислен от банката платен дълг и
остатъчен размер на дълга/, нищожност на т.3 /невъзможна цел/, нищожност на
т.4.2. и т.4.3. /прекомерност, наказателните надбавки към лихвата се начисляват
едновременно и независимо от дължимите лихви за редовна и просрочена главница
по т.4.1.а и т.4.1.б.,а така също двете наказателни надбавки се прилагат
кумулативно и се начисляват върху главницата с ненастъпил падеж/, нищожност на
т.11.2 /право на банката да променя едностранно разходите по кредита на
непредвидено в договора основание/, нищожност на т.15.4 /обявяване на
предсрочна изискуемост без предизвестие на длъжника/.
На основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД, във връзка с чл.430 от ТЗ и
чл.58 от ЗКИ, чл.366 от ЗЗД, чл.13 от Наредба № 9 на БНБ, както и на основание
чл.143 и чл. 146 от 33П претендират нищожност на следните конкретни разпоредби от Анекс № 2/27.10.2014 г. - нищожност на
пар.7 /право на банката за едностранна промяна на разходите по кредита/,
нищожност на т.2.3 , 2.4 и т.2.8 /погрешно изчислен от банката платен дълг и
остатъчен размер на дълга/, нищожност на т.З /невъзможна цел/, нищожност на
т.12.8 /предварителен отказ от право на иск/, нищожност на т.17.1.1 /обявяване
на предсрочна изискуемост без предизвестие на длъжника/.
Заявено е искане за спиране на принудителното
изпълнение по изпълнителния лист, издаден въз основа на процесната заповед за
изпълнение. Евентуално, в случай че съдът прецени, че разпоредбита на чл. 420,
ал. 2 от ГПК и чл. 432 от ГПК не предоставят възможност на длъжника да иска от
исковия съд спиране на започналото принудително изпълнение, отправя за
преюдициално запитване пред Съда на ЕС дали противоречи на правото на ЕС и в
частност на разпоредбите на Директива 93/13 правна уредба, аналогична на ГПК,
която не предоставя възможност на длъжника да подаде искане за спиране на
започналото принудително изпълнение на вземане, основано на неравноправни
клаузи от потребителски договор пред решаващия състав в хода на висящо исково
производство пред първа, въззивна и касационна инстанция. По тези искания съдът
вече се е произнесъл с определението си от 11.01.2019г.
Претендират разноските по делото.
В депозираната по делото допълнителна искова молба,
ищецът оспорва всички твърдения, изложени в отговорите на ответниците. Твърди,
че е неоснователно възражението, че не е ясен начинът на изчисление на лихвата
по кредита, тъй като в договора недвусмислено е уговорено, че ГЛП е сбор от
надбавка и БЛП. Посочва, че условията, при които БЛП се изменя, са посочени в
общите условия, неразделна част от договора за кредит, които са предоставени и
подписани от длъжниците, като твърди, че всички извършени промени и
актуализация в ОУ са били сведени до знанието на длъжниците в банковите салони
и електронните канали на банката. С оглед на изложеното и обстоятелството, че
начисляваната лихва е променлива, т.е. за всеки отделен отчетен период (месечна
вноска) стойността на лихвения процент варира, лихвата не може да бъде посочена
като фиксирана стойност за целия период от договора и анексите, каквото искане
е направено от страна на ответниците. Също така посочва, че погасителните планове отразяват само
ориентировъчна информация за удобство на длъжниците, тъй като променливата
величина на БЛП и образуващия го едномесечен SOFIBOR е невъзможно да бъде
предсказана и предопределена до края на срока на договора — 15.02.2021 г. и
поради това размерът на месечните вноски не може да бъде записан в договора
като константна величина, тъй като в зависимост от промяната в референтните
стойности на лихвения процент, е възможна и промяна на стойността на дължимите
погасителни вноски, без да е необходимо страните да подписват нов погасителен
план (по аргумент от чл. 58, ал. 4 от ЗКИ). Ищецът оспорва твърденията за
нищожност на договора и анеските, поради противоречие с нормите на Наредба № 9
на БНБ от 03.04.2008 г., като посочва, че разпоредбите на тази наредба са
относими към дейността на банковите институции и осъществяваната надзорна
политика на БНБ върху нея, а не към облигационните отношения между страните.
Отделно от това счита, че цитираните разпоредби касаят кредити, по които е
налице преструктуриране на задълженията и преоформяне на кредитния портфейл на
банката, не се отнасят до начина, по който банката следва да извърши
предоговаряне на условията по кредита и тяхното съдържание, а дават дефиниция
на кредитните експозиции, за които е налице извършено такова предоговоряне.
Твърди също, че чрез сключването на Анекс № 1 от 14.09.2009 г. и Анекс № 2 от 27.10.2014
г. към договора са налице облекчени условия по кредита за длъжниците, което е
видно от уговорките в чл. 4 от същите (с първия анекс е уговорен едногодишен
период от 14.09.2009 г. до 26.08.2010 г. с фиксирана лихва в по-нисък размер, а
втория анекс също е сключен ГЛП по-нисък от първоначалния).
В допълнителния отговор ответниците поддържат
твърденията и възраженията, изложени в първоначалния отговор.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях,
прие следното:
По допустимостта:
Видно
от приложеното ч.гр.д. в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК за исковата сума срещу ответниците. В срока по чл.414 ГПК длъжникците
са възразили срещу заповедта. В предоставения на ищеца от съда 1-месечен срок
за това е подадена настоящата искова молба. Налице е идентичност между предмета
на заповедното производство и исковото. Поради това предявеният по реда на чл.
422 ГПК установителен иск е допустим.
С определението си от 11.01.2019г. съдът вече е
коментирал неоснователността на възражението за недопустимост на производството
по отношение на М.К., Ц.К. и ЕТ „Крас- 7 К.К.“, поради нищожност на издадената
заповед за изпълнение срещу тях, доколкото заповедният съд е преценил, че
подаденото заявление по чл.417 ГПК е за издаване на заповед за изпълнение срещу
всички лица, за които се съдържат данни за съществуване на задължение към
заявителя, поради което и като е отчел това обстоятелство, е издал заповед
срещу всички длъжници, от които са постъпили възражения, а те са процесуалноправно
легитимирани да отговарят по предявения срещу тях иск.
Следва
да се посочи обаче, че ответникът К.К. действа лично
и като ЕТ, касае се за един правен субект – ФЛ, регистрирано като търговец,
поради което, макар исковата молба да е насочена срещу ФЛ и ЕТ като два отделни
правни субекта, ответник по делото е само К.К. - лично и като ЕТ, както е издадена и заповедта
за изпълнение, с което не се стига до недопустимо отклонение в субектния
обхват.
По същество:
Съдът е указал на страните, че доказателствената
тежест в процеса се разпределя по следния начин: Всяка от тях дължи доказване
на заявените от нея позитивни факти. Така, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор и анексите, индивидуалното уговаряне на
клаузите от същите, факта, че е отпуснал уговорения кредит и същият е усвоен от
кредитополучателя, че са настъпили фактите, обуславящи предсрочна изискуемост
на кредита и че такава е обявена от банката, като затова са уведомени
кредитополучателя и солидарните длъжници, преди подаване на заявлението по чл.
417 ГПК. Ищецът следва да докаже и размера на претендираните суми. Ответниците
следва да докажат направените в отговорите възражения, вкл. възраженията си, че
подписите в погасителните планове към договора и двата анекса не са положени от
тях.
По делото няма спор, като това се установява и от
представените по делото доказателства, че на 24.02.2006 г. между „Булбанк” АД
/сега „УниКредит Булбанк” АД/ в качеството на кредитор и К.Д.К. – в качеството
на кредитополучател и солидарните длъжници - М.И.К., Ц.К.К. и ЕТ „Крас-7 -
К.К.”, е сключен Договор за банков кредит № 204/ИН, по силата на който ищецът
се е задължил да предостави на кредитополучателя ипотечен кредит в размер на
100 000 лева, а кредитополучателят и солидарните длъжници са се задължили да
погасяват отпуснатата сума на месечни погасителни вноски с падеж всяко 15-то
число на текущия месец по посочена в чл. 7.2 от договора банкова сметка, като
крайтияг срок за погасяване на кредита е 15.02.2021 г.
Установява се също, че впоследствие между страните са
подписани още два анекса, с които отношенията им по договора са преуредени в
т.ч. по отношение на годишния лихвен процент.
От изготвените две заключения на СПЕ, които съдът
възприема като компетентно и обективно изготвени, а и неоспорени от страните по
надлежния процесуален ред, се установява, че оспорените от ответниците подписи
за „кредитополучател“ и „солидарен длъжник“ са изпълнени от лицата, вписани
като такива, както в погасителните планове към процесния договор и анекси, така
и в общите условия към него за съответно 2008г, 2009г и 2014г. Следователно,
възражението им в обратен смисъл е неоснователно, касае се автентични документи
с категорично установена формална доказателствена сила – че подписите са на
лицата, които се сочат за техни автори. Последното на свой ред означава, че
макар и частни диспозитивни документи, същите имат материална доказателствена
сила спрямо ответниците за признатите с тях неизгодни факти. Оспорените
документи са им противопоставими и надлежно удостоверяват възникнало между страните по делото
правоотношение по договор за банков кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ със
съдържанието, посочено в исковата молба и удостоверено в писмените съглашения.
Не е необходимо всяка страница от договорите, анексите и общите условия да бъде
двустранно подписана, за да породят правното си действие обективираните в нея
клаузи. Презумира се, че съдържанието на документа преди положения подпис е
съобразно обективираното, докато не се установи друго. В случая ответниците не
провеждат насрещно обратно доказване, че съдържанието на договора, надлежно
подписан от тях, е различно от обективираното.
Не се споделя и възражението, че кредитът е
отпуснат в противоречие с Общите условия на банката и извън предвидените цели
за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, въз основа на което е
налице заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Няма спор, че по
силата на чл. 3 от договора кредитът е отпуснат с цел строителство и
довършителни ремонтни дейности в ипотекирания недвижим имот, който е
„многофункционална сграда“, вкл. с жилищен етаж, т.е. целените СМР попадат в
обхвата на Общите условия, тъй като се касае за финансиране на жилищни нужди на
семейството - покупка, строителство, ремонт и реконструкция на жилищен имот.
Неотносими са възраженията за
нищожност на договора и анеските поради противоречие с нормите на Наредба № 9
на БНБ от 03.04.2008 г., тъй като те касаят дейността на банковата институция и
осъществяваната върху нея надзорна политика на БНБ, а не вътрешните
облигационни отношения между съконтрагентите.
От основното заключение на СсчЕ, което съдът възприема като
компетентно и обективно изготвено, а и неоспорено от страните по надлежния
процесуален ред,
се установява, че договорената сума е предоставена в заем на кредитополучателя
К. на датата на подписване на договора. Разрешеният кредит е усвоен на
траншове, като на 07.08.2006г предоставената от 100 000 лв сума е изцяло
усвоена. Следователно, кредитодателят е изпълнил насрещните си задължения,
позволяващи усвояването на кредита.
В
случая няма спор, че договорът за кредит е обезпечен с ипотека. Следователно той или клаузи от него не биха могли
да се приемат за нищожни поради противоречие със Закона за потребителския
кредит, по-специално с разпоредбите на последния, уреждащи погасителните
вноски, в това число изискването те да съдържат главница и лихви, тъй като е
обезпечен с ипотека върху недвижим имот, а съгласно чл.4, ал.1, т.2 ЗПК
разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит или договори за
посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека или
друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот. На общо основание обаче,
солидарните длъжници – физически лица, без К., който действа в качеството си на
търговец, са потребители и могат да се ползват от ЗЗП и клаузите относно
неравноправност.
Неравноправните клаузи в потребителски договори са
уредени в гл.VІ от Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена дефиниция
на неравноправна клауза и са изброени хипотези, при които една клауза в договор
следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Изброяването на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява
неравноправна, не е изчерпателно, поради което във всеки един случай следва да
се прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и
клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17
от цитираната норма. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП обаче
следва да бъде извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално
уговорени, тъй като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално или индивидуално
уговорените клаузи не са нищожни, макар и да попадат в хипотезите по чл.143
ЗЗП. В ал.2 е дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на
изключването, според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
В конкретния случай в чл. 4 от втория анекс,
преуреждащ договора за кредит и първия анекс към него, страните индивидуално са
определили вида, размера и начина на изчисляване на лихвите за съответните
лихвени периоди, вкл. възнаградителната лихва и лихвите при просрочие.
Следователно тези клаузи са индивидуално уговорени, а не предварително
изготвени като част от универсални общи условия, поради което ответниците не
могат да се позоват на евентуална тяхна неравноправност, респ. нищожност. Дори
под условие да се приеме друго, неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП е
клауза, в която е предвидена възможност за кредитора да променя лихвения
процент едностранно в случаите, когато липсва яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената
лихва или когато изменението само формално е обвързано от посочен в договора
индекс (EUROBOR, SOFIBOR и пр.) и липсва обвързаност на конкретния размер на
повишението на лихвата с размера на покачване на индекса. В настоящия договор
лихвата е обвързана от конкретни критерии /SOFIBOR, пазарен лихвен индекс/,
свързани с обективния банков и финансов пазар, поради което не може да се
приеме, че липсва яснота и методика, съответно математически алгоритъм,
уговорен от двете страни, за начина и случаите на изменение на лихвата, като
изменението може да е в посока намаляване на лихвения процент. При този начин на
договаряне на ацесорните вземания на банката няма основание да се приеме, че те
са във вреда на кредитополучателя, респ. солидарните длъжници, че не отговарят
на изискването за добросъвестност или че водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Т.е. клаузите
не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, съответно нищожни и надлежно
пораждат правното си действие в отношенията между страните.
От заключението на ССче се установява, че
дължимият остатък от главницата е 50 185.54 лв, колкото се претендира от
ищеца и съответно е присъдено от заповедния съд. Дължимият остатък от
начислената договорна лихва от датата на усвояване на кредита до 15.12.2016г е
в размер на 2 042.86 лв, докато ищецът претендира възнаградителна лихва в
по – малък размер – 1 703.28 лв. Останалите две акцесорни претенции – за
лихви за забава и неустойки, се установяват в сочения от ищеца размер.
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г.
на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката –
кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 на Закона за кредитните институции
или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да
упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения документ
кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост
следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната
изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на
документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били
налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта.
В аспекта на горното от приложените по делото нотариални
покани до кредитополучателя и солидарните длъжники се установява, че кредиторът е
упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем – уведомил е
писмено длъжниците за това си намерение и за наличието
на предвидените в договора предпоставки, които го обосновават, като е посочил и
размера на дълга с всички негови компоненти.
Посочил е в поканите, че ще счита кредита за предсрочно изискуем, считано от
29.12.2016г. В частта относно удостоверените от нотариуса дати на връчване и
лице, на което са връчени, поканите са официални свидетелстващи документи с
обвързваща съда и страните материална доказателствена сила – че удостоверените
от компетентното длъжностното лице факти са верни. Няма никаква пречка по общите правила на ГПК,
приложими и при връчване чрез нотариус, връчването да не е лично на адресата, а
на лице от домашните, поради което обстоятелството, че някои от ответниците не
са получили книжата лично, а чрез К.К. /съпруг на М.К. и син на Ц.К./ не
опорочава редовността на връчването.
Същевременно
в исковата си молба банката твърди, че предсрочната изискуемост е настъпила на
15.12.2016г, но на практика това е станало от датата на връчване на поканите – 27.07.2017г, удостоверено чрез нотариус.
Така или иначе обаче субективното право на кредитора е упражнено преди подаване на заявлението,
което е станало на 30.11.2017г.
Следователно от тази дата - 27.07.2017г,
са изискуеми всички вноски с ненастъпил до този момент падеж, като договорни
/възнаградителни/ лихви след този момент не се дължат, само наказателни за
забава. В случая присъдената със заповедта главница се дължи изцяло, тъй като
предсрочната изискуемост е надлежно обявена преди подаване на заявлението, като
в периода от посочената от банката по - ранна дата на предсрочната изискуемост
до действителното й настъпване, респ. подаване на заявлението, няма плащания, които
да се отразят на размера й /последното плащане е на 15.06.2016г видно от
таблица 2 към основното заключение на СсчЕ на л. 395/. Същото важи и за
договорната /възнаградителна/ лихва, която спира да се дължи след настъпване на
предсрочната изискуемост, а в случая се претендира такава преди този момент и
на общо основание се дължи. На практика в настоящия казус кредиторът претендира
договорна лихва за по – малък период, отколкото му се дължи /до 15.12.2016г, а
не до 27.07.2017г/, но с оглед диспозитивното начало в процеса акцесорното му
вземане следва да се признае в този обем. На общо основание се дължи и
обезщетение за забава /лихви за просрочие/, тъй като забавата е безспорно
установен по делото факт, а клаузите за лихви съобразно казаното по – горе не са
неравноправни. Същевременно
обаче се установява, че ищецът претендира едновременно сумата от 3 014.46 лева - лихва върху просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до
29.11.2017 г. и сумата от 5 014.77 лева - неустойка за просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до
29.11.2017 г. В исковата си молба твърди, че за допусната забава на
главницата от една страна е начислена лихва на основание чл. 11 вр. чл. 4.1. от
втория анекс, а от друга и неустойка на основание чл. 11 вр. чл. 5.8 от
договора. Чл. 5.8 предвижда неустойка за забава като процент в съответствие с
приложимата според валутата на кредита законна лихва, индивидуално уговорен на
10.02 %. Чл. 4.1. обаче предвижда възнаградителна, а не обезщетителна лихва за
забава. На практика ищецът претендира две мораторни обезщетения за забава
плащането на главницата за един и същи период, което е недопустимо, като
постигнатата между страните индивидуална договореност е за неустойка. Като е
избрал да се позове на неустоичната клауза, той не може едновременно с нея да
иска присъждане и на лихва за забава, касаеща едно и също просрочено задължение
за един и същи период – длъжниците не отговарят два пъти за едно и също
задължение. Поради това претенцията му за признаване на акцесорно вземане и за
сумата от 3 014.46 лева - лихва върху
просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до 29.11.2017 г., е
неоснователна и в тази част искът по чл. 422 ГПК ще се отхвърли.
Извън
горното останалите дадени от вещото лице изчисления, различни от исковите, не
следва да се съобразяват от съда, тъй като, както сам експертът разяснява при
устния си доклад по делото, всички задачи на ответниците са поставени без
съобразяване с Анекс 1 и Анекс 2 към договора, за което няма правно оправдание.
Колкото до различията в останалите дадени от вещото лице суми по задачите на
ищеца, те също са без отношение към изхода на спора, тъй като са дадени при
условие, че ответниците не дължат възнаградителна лихва и други разходи по
кредита, а всичките им удържани месечни погасителни вноски се отнесат към
погасяване на главницата, което също е неприложима в разглеждания случай
хипотеза. Същото се отнася и до алтернативните варианти без зачитане на
погасителните планове и анекси, които предвид автентичността на документите
надлежно обвързват ответниците с правното си действие и следва да бъдат
съобразени при отчитане размера на дълга. Без значение за изхода на спора са и
вариантите при липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост, респ. на
падежирали в хода на процеса вноски, тъй като такава е надлежно обявена преди
подаване на заявлението съобразно казаното по – горе.
Ето защо установителната претенция е основателна за
всички искови суми с изключение на сумата от 3 014.46 лева - лихва върху просрочена главница за периода
от 15.06.2016 г. до 29.11.2017 г. съобразно казаното по – горе.
При този изход на делото и претенцията за това
страните имат право на разноски по съразмерност. В заповедното производство
ищецът е направил разноски за държавна такса в размер 1 260.96 лв. и за
адвокатско възнаграждение в размер на 1 718.29 лв. За исковото
производство ищецът е направил разноски в размер на общо 4403.13 лв за ДТ,
депозит вещо лице и адвокатски хонорар съобразно списък на разноските на л. 512
и доказателствата за действително направен разход в този размер. Така общият
размер на разноските на ищеца за заповедното и за исковото производство е
7 323.97 лв, от която му се дължи сумата от 6 957.77 лв съобразно уважения обем на претенцията му
/7 323.97 лв х 0,95/.
Ответниците са направили разноски в общ размер на
4 700 лв – за адвокатски хонорар и депозити за експертизи съобразно списък
на разноските на л. 611, допълнен с молба на л. 612, от която съобразно
отхвърления размер на претенцията им се следва сумата от 235 лв /4 700 лв х 0,05/.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес:
*** – лично и като ЕТ "КРАС-7 К.К.", ЕИК *********, с адрес: ***, к.к.
„******* ****”, бл. „****” № 1. ап. ***-***, М.И.К., ЕГН: **********, с адрес:
*** и Ц.К.К., ЕГН:
**********, с адрес: *** дължат СОЛИДАРНО на УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Възраждане, пл. „Света Неделя“ № 7, по Договор за
банков кредит № 204/ИН от 24.02.2006 г., изменен с Анекс № 1 от 14.09.2009 г. и
Анекс № 2 от 15.11.2014 г., следните суми, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение от 21.12.2017г. по ч.гр. д. № 18951/2017г. по
описа на РС Пловдив и изпълнителен лист към нея: 50 185.54 - главница; 1 703.28
лева - договорена /възнаградителна/
лихва за периода от 15.06.2016 г. до 15.12.2016 г.; 209.33 лева - неустойка за
просрочена лихва за периода от 15.06.2016 г. до 29.11.2017 г.; 5 014.77 лева -
неустойка за просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до 29.11.2017 г.
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 30.11.2017 г., до
окончателното изплащане на сумата, КАТО
ОТХВЪРЛЯ акцесорната претенция за сумата от 3 014.46 лева - лихва върху
просрочена главница за периода от 15.06.2016 г. до 29.11.2017 г..
ОСЪЖДА К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес:
*** – лично и като ЕТ "КРАС-7 К.К.", ЕИК *********, с адрес: ***,
к.к. „******* ****”, бл. „****” № 1. ап. ***-***, М.И.К., ЕГН: **********, с
адрес: *** и Ц.К.К., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплатят на УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н
Възраждане, пл. „Света Неделя“ № 7, сумата от общо 6 957.77 лв – разноски
в заповедното и исковото производство по съразмерност.
ОСЪЖДА УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Възраждане, пл. „Света Неделя“ № 7 да заплати на
К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: *** – лично и като ЕТ "КРАС-7
К.К.", ЕИК *********, с адрес: ***, к.к. „******* ****”, бл. „****” № 1.
ап. ***-***, М.И.К., ЕГН: **********, с адрес: *** и Ц.К.К., ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 235 лв – разноски по
съразмерност.
Решението
подлежи на обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: