№ 267
гр. Сливен, 19.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на осемнадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20242200500321 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №55/29.01.2024г. по гр.д.
№3009/2023г. на С. районен съд, с което е признато за установено по предявения
положителен установителен иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, че П. С. П. дължи на
„Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 900лв., представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит от 21.01.2023г., ведно със законната
лихва за забава, считано от подаване на заявлението – 28.04.2023г. до окончателното й
изплащане и са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „Профи
Кредит България“ ЕООД срещу П. С. П. искове, както следва: положителен
установителен иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за признаване на установена
дължимостта на сумата от 286,30лв., представляваща неизплатено договорено
възнаграждение по договор за потребителски кредит от 21.01.2022г.; положителен
установителен иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за признаване на установена
дължимостта на сумата от 189,58лв., представляваща мораторна лихва за забава за
периода от 21.02.2022г. до 07.03.2023г. по договор за потребителски кредит от
21.01.2023г. и осъдителен иск по чл.10, ал.1, ал.2 и ал.3 от ЗПК за заплащане на сумата
от 450лв., представляваща неизплатено възнаграждение за закупена услуга Фаст. С
решението са присъдени разноски на ищцовото дружество, съразмерно с уважената
част от исковите му претенции.
1
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„Профи Кредит България“ ЕООД и с нея се обжалва посоченото решение в частта, с
която е отхвърлен иска по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за установяване дължимост на
договорно възнаграждение в размер на 286,30лв.
Дружеството въззивник чрез пълномощника юриск. Е. К. твърди, че
първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част спрямо иска по
чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за дължимост на договорната лихва е неправилно. Намира за
неправилен извода на съда, че договорът за потребителски кредит е недействителен,
поради противоречие с разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10, вр. с чл.23
от ЗПК. Договорът за кредит съдържал всички изискуеми реквизити по ЗПК относно
съдържането. Всички полета на договора били попълнени, тези за кредита и за
закупения допълнителен пакет услуги. Кредитополучателят получил предоставената
му в заем сума. Въззивникът счита, че в договора ясно е посочена методиката на
формиране на ГПР, спазена е разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Посочени били
размерите на отпуснатия кредит, на ГПР и ГЛП. Посочва, че съгласно пор.1 от ЗР на
ЗПК в ГПР не се включват разходите за допълнителни услуги, които не са
задължително условие за получаване на кредита. Нямало законово изискване да се
посочва в договора как се формира ГЛП. Въззивникът посочва, че относително
осведомен потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници,
може без затруднение да прецени точно ефекта от сключване на договора за кредит,
ведно със споразумението з допълнителни услуги. При сключване на договора
потребителят е разполагал с пълна информация относно характеристиките на
кредитните продукти на дружеството. Счита договора за действителен, поради което
не следвало да се прилагат последиците на чл.22 и чл.23 от ЗПК. Освен това посочва,
че съгласно чл.26 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместими по право от повелителни правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните
й части. Поради това счита, че клаузата относно договорното възнаграждение е
действителна и тази искова претенция е основателна. С оглед изложеното, въззивникът
моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да
постанови ново, с което признае за установена дължимостта на договорно
възнаграждение по процесния договор за кредит в размер на 286,30лв. Претендира
присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско
възнаграждение.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
2
В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
В с.з. дружеството въззивник „Профи Кредит България“ ЕООД, редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие на дружеството – юриск. И. Т., която
посочва, че поддържа въззивната жалба на посочените в нея основания е моли за
уважаването й . Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на евентуален пълномощник на
въззиваемия.
В с.з. въззиваемият П. С. П., редовно призован, се явява лично. Оспорва
жалбата. Моли съда да я остави без уважение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
първоинстанционното решение в обжалваната част е законосъобразно и правилно.
Въззивната жалба е неоснователна.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към
нея.
С.ят районен съд е бил сезиран с предявени при условията обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване
дължимостта на вземания по Договор за потребителски кредит
№40007648451/21.01.2022г., сключен между ответника П. С. П. и ищцовото дружество
„Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, както следва: главница в размер на
900,00лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението;
неплатено договорно възнаграждение в размер на 286,30лв.; неплатено
възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 450,00лв.; лихва за забава в
размер на 189,58лв. за периода 21.02.2022г. – дата на изпадане на длъжника в забава до
3
07.03.2023г. – дата на предсрочна изискуемост, за които вземания на ищцовото
дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която
длъжникът е подал възражение, намиращ правното си основание в чл.415, ал.1, т.1, вр.
чл. 422, ал., вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.9 и чл.10 от ЗПК.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е
пълна и равна възможност за защита в производството.
С решението си първоинстанционният съд е уважил главния иск, като е признал
дължимостта на главницата в размер на 900лв., като е отхвърлил като неоснователни
акцесорните искове.
Предмет на въззивното производство е само акцесорния иск за установяване
дължимостта на вземането за договорна лихва в размер на 286,30лв. по Договора за
потребителски кредит от 21.01.2022г. и решението по него.
По отношение на уважената главна искова претенция и останалите акцесорни
претенции - отхвърлени, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в
сила.
Следва да се отбележи, че в диспозитива на решението, районният съд е
допуснал ОФГ при посочване датата на сключване на процесния договор за кредит –
21.01.2023г., вместо правилната 21.01.2022г., но това не променя фактологията и
правните изводи на съда. Установената грешка може да се отстрани по всяко време от
първоинстанционния съд след постановяване на решението на въззивната инстанция.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно
доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен
начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник.
Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са
породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
В случая, предмет на иска, предмет на въззивното обжалване е вземане,
произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното производство П. С.
П. и ищцовото дружество Договор за потребителски кредит от 21.01.2022г.
Със същия ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София е
предоставило на ответника потребителски кредит в размер на 900 лв. за срок от 18
4
месеца, ГПР от 49,16%, ГЛП в размер на 41,00%, лихвен процент на ден 0,11% и обща
сума по кредита 1213,06лв., размер на вноската 67,39лв. С Договора е закупена и
допълнителна услуга Фаст, предоставяща право на приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, с възнаграждение 450лв., вноска от по 25лв.
Вноската по допълнителната услуга се добавя към съответната вноска за погасяване на
кредита, като така общото задължение по договора за кредит става 1663,06лв., с общ
размер на вноската 92,39лв.
По процесния договор за потребителски кредит, длъжника - ответник П. С. П.
има качеството потребител. В случая са приложими правилата на ЗЗП и ЗПК.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се посочи, че в
договора за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по
т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „ годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В случая
са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на
кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране
на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49,16%.
Това не е изрично отбелязано и в Общите условия към договора, нито в СЕФ за
предоставяне на информация за потребителския кредит. Не е достатъчно в договора да
бъде определен само размера на ГПР, който да е рамките на предвиденото в чл. 19, ал.
4 ЗПК – до пет пъти законната лихва. Годишен процент на разходите (ГПР) означава
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на ЗПК са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката
на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I
към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните,
въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към
момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то
5
очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация.
Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Неспазването на това
изискване е основание за обявяване на целия договор за недействителен съгласно чл.
22, ал. 1 ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 49,16% /като петкратният
размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е включен пакет
„допълнителни услуги“ /макар в тая част решението да не е обжалвано, то това не
променя факта на наличието на съглашението/, цената на този пакет – 450лв. /явяваща
се половината от главницата по кредита/, не е включена в ГПР по кредита, макар, че
сумата по него е включена в погасителните вноски. Това, от своя страна, води до
нарушение, както се посочи, и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля многократно петкратния размер на
законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита с повече от сто процента.
Заплащането на стойността на този пакет е предвидено предварително, което го
превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него, но
води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по
кредита. Фактът, че към момента въззивникът не обжалва отхвърлителната, поради
неравноправност /извод, който въззивната инстанция споделя напълно/, част на
първоинстанционното решение по отношение на това вземане, не може да доведе до
пренебрегване на договора за закупуване на пакета допълнителни услуги, тъй като
заявителят е очаквал и получавал плащания по него и е отнасял получените суми и
към това задължение – тоест го е считал за източник на облигационно задължение на
кредитополучателя. Поради това той следва да бъде отчетен и съобразен при общата
преценка относно наличието и същността на неравноправни клаузи.
С оглед изложеното, невключването в ГПР на цената на допълнителните услуги,
надхвърляща главницата по кредита, е в нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това
води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от
ЗПК.
От своя страна това води неизбежно и до последицата, предвидена в чл. 23 от
ЗПК – че кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, не
и на лихви и други разходи по него. Именно поради това, длъжникът не дължи
заплащане на договорната лихва – предмет на настоящото въззивно производство.
Тази акцесорна претенция се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Следва да се посочи, че поради приложимост на специалните правни норма по
чл.22 и чл.23 от ЗПК, в случая не намира приложение разпоредбата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД, на която се позовава дружеството въззивник.
Като е достигнал до същия краен правен извод по отношение на акцесорния иск
6
за установяване дължимост на договорното възнаграждение по договора за
потребителски кредит от 21.01.2022г., районният съд е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваната му част.
Подадената въззивна жалба е неоснователна.
С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил
на ищцовото дружество разноски за исковото и заповедното производство по
съразмерност, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да понесе
своите разноски така, както ги е направил. Въззиваемият не е претендирал и доказал
извършването на разноски пред въззивната инстанция, поради което такива не следва
да се присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №55/29.01.2024г., постановено
по гр.д.№3009/2023г. по описа на С. районен съд, в обжалваната част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7