РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 27.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Поля Георгиева,

като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 11921 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, уточнена в съдебното заседание по делото от 14.03.2019 г., срещу Решение № 434127/20.06.2018 г. по гр. дело № 434127/20.06.2018 г. на Софийския районен съд, 125. състав, с което е отхвърлен иска на въззивниците с правна квалификация чл. 76 ЗС за осъждане на „В.– 2015“ ООД да им предаде държането на офис 1, находящ се на първия етаж в сградата на Бизнес център „Е.“ с адрес: София, ул. „********, с обща площ 166 ,37 кв.м., описана по документ за собственост като застроена площ 119, 87 кв.м. и 1, 890 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 46, 50 кв.м. с изложение север / запад, което било отнето от въззиваемото дружество по скрит начин, като с решението въззивниците са били осъдени и за заплащане на разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на решението. Сочи се, че съдът бил указал на страните, че ще уважи иска на въззивниците, ако същите докажат, че са държали имота и държането им е било отнето по скрит начин, а в същото време искът е бил отхвърлен от Софийския районен съд, защото ищците не били установили правно основание за ползване на процесното помещение. Излагат се доводи, че в производствата по искове за възстановяване на отнето владение или държане съдът не следва да изследва дали владелецът или държателят е имал правно основание да се намира в имота (чл. 357, ал. 1 ГПК). Изложени са и подробни съображения относно характера на иска за връщане на отнетото по скрит начин владение, както и за неговите предпоставки, включително, че правото защитава самия факт на държането от неправомерни посегателства, като е цитирана и съдебна практика. Сочи се, че с показанията на изслушаните по делото свидетели било установено, че в случая държането било отнето чрез смяна на електронната ключалка на офиса в неприсъствен ден (събота), в отсъствие на служители на въззивниците и без предварително уведомление. Излагат се подробно аргументи за достоверност на свидетелските показания. Твърди се, че първоинстанционният съд бил се позовал на прекратяване на неформален договор за наем, извършено чрез покани, за които било направено възражение, че не са били надлежно връчени на въззивниците – не било удостоверено получаването им, нито изпращане на същите до регистрираните адреси на дружествата-въззивници. Твърди се, че изпратените до дружествата нотариални покани не били връчени надлежно по реда на чл. 47 ГПК, тъй като не били извършени достатъчно посещения на адресите на същите. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове. Иска се от съда да наложи глоба на въззиваемото дружество в максимален размер, както и да се допусне предварително изпълнение на решението. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „В.2.“ ООД, в който се оспорва основателността на въззивната жалба. В същата се излагат аргументи, че установяването на факта на държането не следвало да се разглежда изолирано от правното основание на което се осъществявало същото, поради което разсъжденията на първоинстанционния съд за прекратяване на наемните правоотношения на двете дружества – въззивници не били без значение и по исковете за възстановяване на неправомерно отнето държане на вещи. Излагат се твърдения, че правоотношението било „фактическо основание“ на държането и прекратяването на това правоотношение препятствало претенцията за връщане на държането. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд правилно бил приел, че представените по делото покани за напускане на имота са били получени от представители на въззивниците. Ангажират се подробни съображения относно противоречия в свидетелските показания по делото и относно редовното получаване на изпратените по делото нотариални покани. Сочи се, че въззиваемото дружество имало право да поиска връщането на заетия от дружествата – въззивници имот и го било упражнило, като опразнило съответните помещения. Твърди се, че въззивниците били изоставили имота и до същия имало свободен достъп, поради което същите били изгубили държането му. Твърди се, че свидетелите, установили държане от въззивниците на процесния офис до дата 09.12.2017 г. били заинтересовани и не възпроизвеждали достоверно фактите относно държането. Сочи се, че от свидетелските показания на охранителите на процесната сграда, изслушани от Софийския районен съд било установено, че вратата на процесния офис била намирана отворена, включително в нощни часове. Сочи се също, че нямало как да се осъществява държане на офиса от страна на дружествата въззивници, тъй като описваните от тях събития се били случвали зимата, а отоплението на офиса било спряно, поради което било нелогично да се приеме, че в офиса е имало служители. Поради това се приема, че фактът на владение на процесния имот от страна на въззивниците не бил установен. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните изпращат представители. Въззивниците уточняват, че желаят да си върнат владението на целия офис № 1, като описаните в исковата молба площи на общи части не са предмет на иска, а част от индивидуализацията на имота съгласно акта за собственост. Представителят на въззивниците уточнява, че иска съдът да установи, че владението му е отнето едновременно по скрит начин – в съботен ден, и чрез насилие – чрез насилствено премахване на заключващо устройство. Поддържат се останалите аргументи от въззивната жалба. Представителят на въззиваемото дружество – „В.– 2015“ ООД, оспорва жалбата с аргументи, че не били доказани всички фактически елементи на иска. И двете страни претендират разноски. В писмените си бележки въззиваемото дружество допълва аргументите си за това, че понятието държане според него е неразривно свързано с договора, по който същото се осъществява, и заради това първоинстанционният съд правилно е обсъдил в решението си договорните отношения между страните.

Първоинстанционният съд е приел, че за да се уважи предявеният иск, е достатъчно въззивниците (ищци в първоинстанционното производство) да докажат, че са държали процесния офис и държането им е било отнето чрез насилие или по скрит начин от ответника. Съдът е приел, че искът е предявен в 6-месечния срок по чл. 76 ЗС, тъй като страните твърдят, че владението е отнето между 9 и 11.12.2017 г., а искът е предявен на 09.01.2018 г.  Прието е, че въззивниците „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ били придобили владението по договор от 2014 г. с „Е.“ АД, който бил неформален. Поради липсата на установяване на насрещна престация по договора с третото лице по делото – „Е.“ АД, е прието, че договорът е бил за заем за послужване, което обосновавало според съда получаването на държане върху процесния офис № 1. Съдът е приел, че по делото е установено, че към 2015 г. процесният имот е преминал в собственост на „В.– 2015 “ ООД. Като кредитира показанията на свидетелитеТ.иА.(доведени от въззиваемото дружество „В.– 2015 “ ООД, охранители на сградата), съдът приема, че дадените от тях показания, че вратата на процесния офис била намирана отворена преди 09.12.2017 г., не установяват изоставяне на държането на процесния офис. Съдът приема, че офисът е бил ползван от въззивниците до 09.12.2017 г., тъй като от протокол, съставен от управителя на въззиваемото дружество „В.– 2015 “ ООД, който не е оспорен по делото, се установява, че при влизането в процесния офис на последната посочена дата в него са намерени множество движими вещи, които били изнесени. Това кореспондира с показанията на свидетелитеП.и Д., доведени от въззивниците – „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, които макар и заинтересовани като управители на други две дружества, държали процесния офис, дават сведения, които кореспондират на писмените доказателства по делото. Поради това първоинстанционният съд е приел, че въззивниците са осъществявали държане на процесния офис № 1 до 09.12.2017 г. Първоинсатнционният съд обаче е посочил, че въззиваемото дружество – „В.– 2015 “ ООД, имало право да си върне държането на собствения си офис. Това било така, тъй като с покани, изпратени на 16.01.2017 г. двете дружества били уведомени на адреса на заемания от тях офис чрез лица, вписани като „Г.“ и „Р.“ на 17.01.2017 г. и 18.01.2017 г. Съдът е установил, че първото от тези лица е с фамилия, съответстваща на тази на вписания управител на „Б.И.Г.“ АДСИЦ. Съдът е кредитирал в това отношение показанията на доведения от възивниците свидетелП., че и двете дружества – въззивници – „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, са получавали покани за сключване на договори за наем. Подари това съдът е приел, че доколкото представените по делото покани включват изрично изявление, че ако не се сключи договор за наем, въззиваемото дружество – „В.– 2015 “ ООД, ще предприеме действия по освобождаване на процесния офис, то договорът за ползване на помещението е бил развален и въззивниците не са имали правно основание да остават в него. Поради това те следвало да напуснат офиса и следователно искът се явявал неоснователен.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Настоящият съдебен състав намира за правилен изводът на първоинстанционния съд, че по иск за връщане на отнетото държане (чл. 76 ЗС) искът се уважава, ако ищецът установи, че е имал държането на определена вещ и към определен момент това държане му е отнето от ответника с насилие или по скрит начин. Този извод обаче не съответства на извършената от първоинстанционния съд дейност по установяване на правното основание на въззивниците – „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, да държат процесния имот. Съгласно чл. 357 ГПК в производствата по искове за възстановяване на нарушено владение и държане (чл. 75 и 76 ЗС) съдът не установява правното основание на която и да е от страните да се намира в имота, а документите за собственост се вземат предвид само за установяване на факта на владението. Поради това първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като в нарушение на забраната по чл. 357, ал. 1 ГПК е разглеждал дали въззивниците са имали право да държат имота.

Във връзка с тези разсъждения на съда следва да се приеме за неоснователен и аргумента на въззиваемото дружество – „В.– 2015“ ЕООД, изложен в отговора на въззивната жалба, че договорът, въз основа на който е възникнало държането, имал значение като елемент от фактическия състав на последното и се явявал негово „фактическо основание“. Правните сделки за придобиване на вещни или облигационни права върху определена вещ не могат да се явяват „фактическо основание“ на държането или владението. В доктрината е прието същите да се наричат „титул“ или „правно основание“ именно защото установяват една претенция (т.е. субективно притезателно право) на едно лице да владее, държи или ползва определена вещ. Последните три действия могат да бъдат необезпокоявано извършвани и без наличието на каквото и да било правно основание. Поради това правните сделки не съставляват част от понятията „владение“ и „държане“, дефинирани в
чл. 68, ал. 1 и 2 ЗС.

Съгласно чл. 68, ал. 2 ЗС „държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя“. Практиката на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г., I ГО; Решение № 1796/03.06.1996 г. по гр. д. № 2657/1995 г., IV ГО, приема, че държането е фактическо състояние, при което се проявяват два елемента – обективен – осъществяване на фактическа власт върху вещта, и субективен – знание на държателя, че осъществява фактическата власт за друго лице. При това е без значение правното основание, на което е възникнало държането като фактическо състояние, доколкото в определени случаи законът му дава защита именно като такова – фактическо състояние, а не определено правомощие от състава на конкретно вещно право. В този смисъл първото цитирано по-горе решение приема, че държане има и тогава, когато едно лице е допуснало друго да се намира в имота му, без наличие на конкретни уговорки между тях (т.нар. „търпими действия“). Следователно наличието на правно основание, на което една вещ се държи, както и отпадането на това правно основание не се факти, които съдът разглежда при формиране на извода си дали едно лице държи или не дадена вещ.

В случая е правилна преценката на първоинстанционния съд, че по делото е установено държане на процесния офис № 1 от въззивниците – „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, към 09.12.2017 г., осъществено чрез складиране на вещи в същия. Съгласно практиката на ВКС (Решение №
287/08.05.2014 г. по гр. д. № 2163/2013 г., I ГО) държането на една вещ може да се осъществява и чрез съхранение на вещи на държателя в нея. Държане на вещи на дружествата въззивници – „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, се установява от съвкупната преценка на представения от въззиваемото дружество – „В.– 2015“ ООД и подписан от управителя му, протокол за опразване на процесния офис № 1 на 09.12.2017 г. (на лист 119 – 129 от първоинстанционното дело), в който двете дружества – въззивници са посочени като ползватели, и показанията на свидетелите П. Д., дадени в съдебно заседание от 17.05.2018 г. (на лист 157 – 158 от първоинстанционното дело), и К.П., дадени в съдебно заседание от 11.06.2018 г. (на лист 178 – 179 от първоинстанционното дело), които съобщават, че знаят, че от 2014 г. дружествата – въззивници ползват имота. Оплакванията във въззивната жалба, че вратата на процесния офис била оставала отворена, включително през нощта, и че оттам са били изнасяни определени вещи, са без значение за факта на държането, тъй като както беше вече посочено и по-горе държане на едно помещение може да се осъществява не само чрез лични действия, а и чрез оставянето в него на вещи на държателя. Посочените по-горе двама свидетели разказват, че когато намерили процесния офис опразнен на 11.12.2017 г., същите потърсили вещите на дружествата, които го ползвали, включително и въззивниците, което доказва, че преди опразването на офиса през декември 2017 г. същият е бил държан и от дружествата – въззивници „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, чрез съхраняване на вещи на дружествата в него.

По делото е установена и втората предпоставка за уважаване на иска за връщане на държането на процесния офис – отнемането му по скрит начин от въззивниците.

На първо място, действията по отнемане на държането именно от въззиваемото дружество – „В.– 2015“ ЕООД, се установяват от признанието, направено в цитирания по-горе протокол за опразване на процесния офис № 1 на 09.12.2017 г. (на лист 119 – 129 от първоинстанционното дело), от управителя на същото дружество – В. Д.. Това признане съдът цени по реда на чл. 175, ал. 1 ГПК, като същото се подкрепя от показанията на свидетелите Д. иП., които посочват, че при отиването си на работа в първия работен ден след 09.12.2017 г. – в понеделник, на 11.12.2017 г., са заварили процесния офис празен, а вещите на ползващите го дружества – складирани в мазето на сградата, където се намирал офисът; от показанията на свидетеля Б.А., дадени в съдебно заседание от 11.06.2018 г. (на лист 179 – 180 от първоинстанционното дело), който свидетелства, че на 09.12.2017 г. представители на „В.– 2015“ ООД са опразнили процесния офис
№ 1, както и от други събрани по делото косвени писмени доказателства – констативен протокол, изпратен до Комисията за финансов надзор с вх. № РГ-05-1220-18/14.12.2017 г. от представител на „Б.И.Г.“ АДСИЦ, в който се съобщава, че офисът на дружеството вече не се заема от него, и приемо-предавателен протокол за предаване на вещите на „А.х.“ АД от 28.12.2017 г. от представители на „В.– 2015“ ООД (на лист 131 – 132 от първоинстанционното дело). Следователно е установено, че действията по изнасяне на вещите на двете дружества – въззивници - „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, са извършени в събота, на 09.12.2017 г.

Съгласно практиката на ВКС (Решение № 4/06.02.2012 г. по
гр. д. № 388/2011 г., Ι ГО), отнемане на държането по скрит начин има тогава, когато отнемането на вещта е извършено по време, което прави трудно възприемането му от държателя. От показанията на свидетелите Д. иП., които съдът кредитира с оглед житейската им обоснованост, тъй като се отнася до работно време на търговски дружества, извършващи предимно административна дейност и такава по извършване на сделки, се установява, че представители на въззивниците са се намирали в офиса единствено през работни дни, а присъствието на служители в събота, неделя и на празници, е било по изключение. Следователно отнемането на държането в съботен ден, когато няма основание да се очаква, че представители на държателя се намират в процесното помещение, представлява отнемане по скрит начин.

Във връзка с установяването дали вещта е била отнета от дружествата – въззивници по скрит начин, настоящият съдебен състав следва да обсъди и представените по делото нотариални покани за опразване на имота. Дали последните са били получени от представители на въззивниците няма значение за правилното решаване на делото, тъй като посочените покани биха могли да изключат скрития начин на отнемане на владението от въззиваемото дружество „В.– 2015“ ЕООД единствено, ако в тях се съдържаше достатъчно информация, която да позволи на въззивниците да очакват действия на въззиваемото дружество именно на дата 09.12.2017 г. В изпратените от „В.-2015“ ЕООД до въззивниците нотариални покани с рег. №№ 3523 и 3524, том II, акт №№ 174 и 175 на нотариус А.Г.с рег. № 437 в Нотариалната камара (на лист **9 – 113 от първоинстанционното дело) действително се съдържа предупреждение, че достъпът до процесния офис ще бъде ограничен, но не е съобщена дата, на която се очаква да се извърши това действие, нито е посочено, че това ще се случи в съботен ден. Поради това за служителите на въззивниците е било невъзможно да формират конкретна представа относно момента, в който се очаква служителите на въззиваемото дружество „В.– 2015“ ООД да предприемат действия и не може да се приеме, че отнемането на държането на процесния имот на 09.12.2017 г. е осъществено явно, след надлежно уведомяване.

Обстоятелството, че държането е било отнето в защита на субективно право на въззиваемото дружество – „В.– 2015“ ЕООД, не може да бъде основание за отхвърляне на предявения иск, тъй като законът осигурява защита срещу всяко посегателство срещу владението, извършено по скрит начин, независимо от мотивите на дееца. Поради това предявеният иск следва да бъде уважен, което не освобождава въззивниците от отговорността им за това, че неправомерно са държали чужда вещ за собствени нужди, за което обаче отговорността им, включително и за неправомерното държане след връщането му въз основа на настоящото решение, се осъществява по друг ред. Законът е предвидил способи за връщане на заемани без основание от несобственици помещения, които в случая не са били упражнени от „В.– 2015“ ЕООД, поради което същото следва да претърпи санкцията на уважаване на настоящия иск.

Следователно предявеният от въззивниците „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ иск за връщане на държането на процесния офис следва да се уважи, а първоинстанционното решение – да се отмени.

Съдът смята претенцията на въззивниците „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ за налагане на глоба на въззиваемото дружество – „В.– 2015“ ООД за неоснователна. Съгласно чл. 360 ГПК когато уважава иск за отнемане на държането по скрит начин, съдът има само правомощие, но не и задължение да наложи такава глоба. Страните нямат правен интерес да искат изрично налагането на такава санкция, тъй като глобата няма обезщетителен характер. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за налагане на глоба в случая на две основания. На първо място твърдените във въззивната жалба на „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ действия по смяна на сигнално-охранителна и заключваща техника не могат да се квалифицират като насилие, доколкото същото приема две форми – пряко увреждане на здравето на човека или заплаха за него, по начин, който същият може пряко да възприеме. Премахването на заключващата техника, извършено в отсъствие на представители на въззивниците в този смисъл не може да се квалифицира като насилие.  На второ място, няма доказателства от нарушаването на владението да са произлезли съществени вреди за имуществото на въззивниците или други необратими последици – напротив, представени са протоколи за това, че намерените в отнетите по скрит начин помещения вещи са били съхранявани. Тези две обстоятелства, преценени в съвкупност, водят до извод, че действията на въззиваемото дружество „В.– 2015“ ООД не показват достатъчна степен на обществена опасност, която да оправдае налагането на глоба на същото в допълнение към уважаването на предявените искове. Последното се явява достатъчна санкция за неправомерното поведение на въззиваемото дружество. Искането за налагане на глоба следва да се остави без уважение.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски имат само въззивниците – „А.х.“ АД и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Доколкото с първоинстанционното решение са били присъдени разноски и на въззиваемото дружество – „В.– 2015 “ ООД, решението на Софийския районен съд следва да се отмени и в частта за разноските.

Пред първата съдебна инстанция въззивниците са доказали следните поети общо разноски – заплатена на 22.02.2018 г. държавна такса в размер на 985, 96 лева (на лист 62 от първоинстанционното дело), и заплатена на12.02.2018 г. такса за съдебно удостоверение за данъчната оценка на имота (на лист 59 от първоинстанционното дело), от които следва да им се присъдят по една втора част, или  по 495, 48 лева. Всеки от въззивниците е представил и сключени договори за правна защита и съдействие от 08.1.2018 г. (на лист 6 и 7 от първоинстанционното дело) с уговорено възнаграждение от 720 лева с ДДС, както и документ за заплащане на тази сума по сметка на адвокатско дружество „Т., Стоянова и партньори“ (за „Б.И.Г.“ АДСИЦ – от 16.03.2018 г., на лист 174 от делото; за  „А.х.“ АД – от 15.03.2018 г., на лист 173 от делото). Пред първоинстанционния съд не е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което същото следва да се присъди в цялост.

Пред въззивната инстанция въззивниците са представили доказателства за заплащане единствено на държавна такса по делото в размер на 492, 98 лева, от които следва да им се присъди по половината, или по 246, 49 лева.

По искането за допускане на предварително изпълнение на решението (чл. 361 ГПК), настоящият съдебен състав намира, че не е необходимо да се произнася с отделен диспозитив, доколкото съгласно чл. 404, т. 1, предл. трето ГПК всички осъдителни решения на въззивните съдилища, каквото е и настоящото, подлежат на принудително изпълнение.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 434127/20.06.2018 г. по гр. дело № 434127/20.06.2018 г. на Софийския районен съд, 125. състав, вместо което

ОСЪЖДА на основание чл. 76 ЗС „В.– 2015“ ООД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, бизнес център „Е.“, ет. **, ателие № **, да предаде на „А.х.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, и на „Б.И.Г.“ АДСИЦ, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, държането на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда – офис № 1 с идентификатор 68134.4081.9512.1.**1 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на изп. директор на АГКК, изменение със заповед № КД-14-22-1116/19.07.2013 г. на началника на СГКК – София,  находящ се на първия етаж в сградата на Бизнес център „Е.“ с адрес: София, ул. „********, с обща площ 166, 37 кв.м., при съседи в сградата – на същия етаж: самостоятелен обект с идентификатори 68134.4081.9512.1.**2; под обекта – самостоятелни обекти с идентификатори: 68134.4081.9512.1.131; 68134.4081.9512.1.130; над обекта – самостоятелен обект с идентификатор: 68134.4081.9512.1.**5; 68134.4081.9512.1.130.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането „А.х.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, и „Б.И.Г.“ АДСИЦ, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, за осъждане на „В.– 2015“ ООД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, бизнес център „Е.“, ет. **, ателие № **, да заплати глоба по  реда чл. 360 ГПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „В.– 2015“ ООД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, бизнес център „Е.“, ет. **, ателие № **, да плати на „А.х.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сумите от: 1 215, 48 лева (хиляда двеста и петнадесет лева и 48 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и 246, 49 лева (двеста четиридесет и шест лева и 49 стотинки) – разноски пред въззивния съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „В.– 2015“ ООД, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, бизнес център „Е.“, ет. **, ателие № **, да плати на „Б.И.Г.“ АДСИЦ, с ЕИК:********, с адрес на управление:***, сумите от: 1 215, 48 лева (хиляда двеста и петнадесет лева и 48 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и 246, 49 лева (двеста четиридесет и шест лева и 49 стотинки) – разноски пред въззивния съд.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

 

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.