№ 2110
гр. София, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Анна Кофинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100506281 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 451 от 09.01.2024 г. по гр.д. № 67447/2022 г. Софийски
районен съд, 66 състав осъдил „ПЧЕЛА – 97“ ООД, ЕИК *********, да
заплати на „СИНС ДЕЙ УАН“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 8 400 лв. с ДДС, представляваща
неплатена сума по фактура № 181/19.10.2022 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.12.2022 г.,
до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД сумата 112 лв., представляваща лихва за забавено плащане за периода от
22.10.2022 г. до 08.12.2022 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 386 лв. - за
държавна такса, и 1 500 лв. - за адвокатско възнаграждение.
С определение № 9091 от 28.02.2024 г., постановено по същото дело,
решението е допълнено (по същество изменено) в частта за разноските, като
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ПЧЕЛА – 97“ ООД, ЕИК *********, е осъдено
да заплати на „СИНС ДЕЙ УАН“ ООД, ЕИК *********, разноски, както
следва: 40 лв. - държавна такса, платена по сметка на Софийски районен съд
1
за образуване на обезпечително производство; 750 лв. – адвокатско
възнаграждение за образуване и водене на обезпечителното производство; 300
лв. – адвокатско възнаграждение за образуване и водене на изпълнителното
производство по изп. дело № 6827/2022 г. по описа на ЧСИ М.Б., с район на
действие Софийски градски съд; 600 лв. – адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на определение № 30336/10.11.2022 г.,
постановено по ч.гр.д. № 60897/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 33
състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ПЧЕЛА –
97“ ООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Изводът на
съда, че предвид изпълнението от ищеца на задълженията му по договора за
периода 17.02.2022 г. - 17.09.2022 г. и приемането на работата от възложителя,
последният дължи заплащане на уговореното допълнително възнаграждение
по т. 5.4 от договора за посочените месеци във фактура №
**********/19.10.2022 г., бил необоснован. Допълнителното възнаграждение
по чл. 5.4 от договора се дължало при други предпоставки, като с отговора на
исковата молба ответникът оспорил наличието им. В нито един момент от
действието на договора изпълнителят не бил ангажирал персонал, който да е
имал задължение да изпълнява действия, чрез които да се изпълняват
задълженията по договора. Нещо повече, до момента на разваляне от страна
на „ПЧЕЛА – 97“ ООД на договора поради неизпълнението му от страна на
изпълнителя, последният не бил предявявал претенции за такова плащане,
въпреки че посочената договорна клауза изрично предвиждала месечно
покриване на разходи. Доказателства за сторени разходи не били представяни
до разваляне на договора, нито били претендирани до този момент. В хода на
делото също не било доказано в периода на действие на процесния договор
ищцовото дружество да е ангажирало персонал, който да е имал именно
задължението да изпълнява действия, чрез които да се изпълняват
задълженията на ищеца в качеството му на изпълнител по договора. Тези
обстоятелства били игнорирани и не били обсъдени от районния съд. Поради
това достигнал до неправилния извод, че щом ищецът е изпълнявал
задълженията си по договора (престирал е възложената му работа), то му се
дължи и допълнително възнаграждение по т. 5.4., извън основното заплатено
възнаграждение по т. 5.1., независимо от обстоятелството, че не били
2
изпълнени условията за това. Персоналът, за който ищецът твърдял да е наел
за изпълнение на задълженията по договора, не заемал длъжност, свързана с
предмета на договора, очертан в т. 1.1. Представеният трудов договор на Р.К.
установявал, че лицето е заемало длъжността „работник, производство на
захар, захарни и шоколадови изделия“, поради което необоснован бил
изводът, че сладкар е нает с цел изпълнение на задълженията на ищеца за
поддръжка на интернет страница и реализиране на онлайн продажби.
Сладкарят по никакъв начин не можел да осъществява действията по
изпълнение на процесния договор, защото в длъжностната му характеристика
не били включени такива задължения. Изложеното важало с още по-голяма
сила и за другите две лица - Н.К. и Х.Ш., които видно от представените
доказателства, а и при справка в ТРРЮЛНЦ, били съдружници в ищцовото
дружество в процесния период. Х.Ш. бил и управител на ищеца, поради което
да се приеме, че посочените две лица са персонал, нает с цел изпълнение на
задълженията на дружеството по процесния договор и въз основа на това - че
се дължи възнаграждение от „ПЧЕЛА – 97“ ООД, било неправилно и
необосновано. Съвкупната преценка на тези обстоятелства, както и
установеното нередовно водено счетоводство от ищеца и издадените две
фактури с един номер водели до извод за неоснователност на претенцията и за
издаване на процесната фактура само и единствено с цел образуване на
исковото производство. Неоснователността на иска за главницата обуславяла
извод за неоснователност и на акцесорния иск за лихви за забава. Освен това в
договора не бил уговорен падеж на сумата по представената фактура в срок
два или три работни дни след издаването й, а при липсата на уговорен падеж
нямало как ответникът да изпадне в забава за плащане. Поради това моли съда
да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „СИНС ДЕЙ УАН“ ООД с отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба. С отговора се прави тълкуване на
клаузата на чл. 5.4 от договора и се поддържа, че в срока на действие на
договора ответникът не се бил възползвал от правото си в изискуемата
писмена форма да иска спиране на плащането на възнаграждението по чл. 5.4.
Наред с това по делото се установило, че ищецът е имал нает персонал, на
когото заплащал възнаграждение, видно от представените платежни
ведомости, трудов договор и справка от НАП и отчет за заети лица. Моли съда
3
да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
От „ПЧЕЛА – 97“ ООД е подадена и частна жалба срещу определение
№ 9091 от 28.02.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. Подържа, че
разноските за обезпечителното производство и за изпълнителното
производство, в което е наложена обезпечителната мярка, не се дължат в
исковото производство. Иска се отмяна на определението и оставяне на
молбата по чл. 248 ГПК без уважение.
Ответникът по частната жалба „СИНС ДЕЙ УАН“ ООД с отговор по реда
на чл. 276, ал. 1 ГПК оспорва частната жалба и моли съда да потвърди
атакуваното определение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при
което намира за установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове
- с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 8 400 лв.,
представляваща възнаграждение по чл. 5.4 от договор за предоставяне на
услуги от 17.02.2022 г. за периода 17.02.2022 г. – 17.09.2022 г., за което е
издадена фактура № **********/19.10.2022 г., и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата 112 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода 22.10.2022 г. – 08.12.2022 г. Претендирана е законната лихва върху
главницата от подаване на исковата молба в съда на 09.12.2022 г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявените искове с възражения, които се поддържат и
във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
4
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен
състав го намира за неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 258 ЗЗД, с договора за изработка изпълнителят се
задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата
страна, а последната – да плати възнаграждение. Договорът е неформален,
консенсуален, двустранен и възмезден.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия
да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата
обхваща фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и
получаване от поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното,
изявление, че изработеното съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е
извършил работата съобразно поръчката на възложителя и същата е без
недостатъци, поръчващият е длъжен да я приеме. Ако поръчващият не
прегледа работата, или не направи всички възражения, или откаже да приеме
изпълнената съобразно договора работа, работата се счита приета, рискът
преминава върху поръчващия и за него възниква задължението да плати на
изпълнителя уговореното възнаграждение (чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД).
В случая между страните не е спорно и по делото се установява, че в
периода от 17.02.2022 г. до 05.10.2022 г. между тях е съществувало валидно
облигационно правоотношение по договор за услуги от 17.02.2002 г., по
правната си същност такъв за изработка, по силата на който ответникът, като
възложител, възложил на ищеца, като изпълнител, да извършва всички
действия за поддръжка и популяризиране на интернет страницата на
възложителя Kakao.bg, за комуникация с клиенти и обработка на онлайн
продажби – чл. 1.1 от договора. По отношение поддръжката на интернет
страницата в чл. 2 е предвидено, че изпълнителят публикува и поддържа като
налични на интернет страницата асортимент от продукти, техни снимки и
крайни цени за продажба към клиенти, които са му предоставени от
възложителя в Приложение № 1 към договора (чл. 2.2); Всяка промяна в
асортимента на продукти, техни снимки или цени се публикува на интернет
страницата по искане на възложителя в срок до два часа от предоставена
5
актуализирана версия на Приложение № 1 по електронна поща до
изпълнителя до посочения в договора електронен адрес (чл. 2.3). В чл. 3 –
Популяризиране на интернет страницата е предвидено, че това става чрез
организиране и провеждане на рекламни кампании в интернет с цел
увеличаване на онлайн продажбите, като за разходите за рекламни кампании,
които се дължат на трети лица и за консултантски услуги във връзка с такива
кампании е предвиден максимален размер, както и изрично предварително
писмено потвърждение от възложителя. В чл. 4 – Кореспонденция с клиенти и
обработка на онлайн продажби е уговорено, че изпълнителят поема и
извършва цялата кореспонденция с клиенти, които имат интерес да закупят
продукт онлайн чрез интернет страницата, извършва всички действия за
обработка на онлайн продажби, като в чл. 4.4 са детайлизирани дейностите във
връзка с обработката – регистриране на входяща заявка, предаването й за
изпълнение на възложителя, оказване на необходимо съдействие на клиент и
пр.
Съгласно чл. 5.1, за предоставените услуги, уговорени в този договор,
възложителят дължи възнаграждение на изпълнителя в размер на 20 % от
цената на заплатени от клиенти продукти, продадени онлайн, с вкл. ДДС. В чл.
5.2 е предвидено, че възнаграждението се заплаща на месечна база, като в
срок до 5-то число на месеца възложителят предоставя на изпълнителя
справка за постъпилите при него суми от продажби на продукти онлайн; в
срок до два дни от получаване на справката изпълнителят издава данъчна
фактура за дължимото възнаграждение; в срок до два дни от датата на
получаване на фактурата възложителят заплаща вънаграждението по банкова
сметка, посочена във фактурата.
Съгласно чл. 5.4, отделно от възнаграждението, описано в т. 5.1, и в
срока за плащане на същото възнаграждение, възложителят заплаща на
изпълнителя сума в размер на 1 000 лв. месечно за покриване на разходи за
персонал. Възложителят има право да спре това плащане във всеки момент, в
който изпълнителят не може да удостовери със съответни документи, че
заплаща възнаграждение на персонал, ангажиран с изпълнение на
задълженията му по този договор.
За доказване на твърденията си, че е заплащал в процесния период
възнаграждение на персонал, ищецът е представил: трудов договор № 001 от
6
29.10.2021 г. за длъжността „работник, производство на захар, захарни и
шоколадови изделия“, съгласно който длъжностната характеристика за
длъжността е неразделна част от договора (непредставена по делото), както и
справка от НАП за приети и отхвърлен уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ от
30.10.2021 г.; статистически отчет от 03.06.2023 г. за заетите лица, средствата
за работна заплата и други разходи за труд за 2022 г., съгласно който в
ищцовото дружество е имало 1 наето лице по трудово правоотношение и 2
лица - работещи собственици; ГДД по чл. 92 ЗКПО за 2022 г., както и
платежни ведомости за периода 01.02.2022 г. – 01.10.2022 г., съгласно които на
Х.Т.Ш. (управител на дружеството и съдружник) и на съдружника Н.П.К. са
заплащани заплати съответно в размер на 1 300 лв. и 650 лв. до 31.03.2022 г., а
след това - в размер съответно на 1 420 лв. и 710 лв.
По делото не е било спорно и от приетите ежемесечно издавани от
изпълнителя фактури и отчети по сметка (л. 120 – 139 от делото на СРС) се
установява, че в съответствие с уговореното в чл. 5.1 и чл. 5.2 изпълнителят
ежемесечно е издавал фактури за дължимото възнаграждение по чл. 5.1 в
размер на 20 % върху оборота от онлайн продажби, което е заплащано от
възложителя.
В нито една от фактурите не е начислено възнаграждение по чл. 5.4 от
договора. За това възнаграждение изпълнителят е издал фактура №
**********/19.10.2022 г. и (видно от неоспорените електронни писма) е
изпратил фактура на възложителя на 20.10.2022 г. – първоначално фактура на
стойност 8 400 лв. с ДДС, но с недописана година на крайния момент на
периода на възнаграждението, след това на 24.10.2022 г. – фактура със същия
номер с правилно посочен период, но на стойност 1 200 лв. с ДДС, като не се
установява кога точно е изпратил на възложителя фактурата, приложена към
исковата молба, също с № **********/19.10.2022 г. и на стойност 8 400 лв. с
ДДС, за периода 17.02.2022 г. – 17.09.2022 г. От приетото заключение на ССЕ
се установява, че ищецът е включил фактура № 181/19.10.2022 г. в дневниците
си за продажби по ЗДДС на стойност 8 400 лв. с ДДС, подадена със справка-
декларация за м. 10.2022 г. Фактура № 181/19.10.2022 г. на стойност 1 200 лв. с
ДДС не е включена в дневниците за продажби по ЗДДС, като вещото лице е
посочило, че няма и издадено от доставчика известие към фактура, от което да
е видно, че има изменение на данъчната основа на доставката.
7
Не се спори, че процесната фактура не е била осчетоводена от ответника.
С оглед така установеното, въззивният съд намира предявения главен
иск за недоказан и като такъв – неоснователен.
Съобразно уговореното в чл. 5.4 от договора, възнаграждението в размер
на 1 000 лв. месечно за разходи за персонал се дължи ежемесечно в срока за
плащане на възнаграждението чл. 5.1, т.е. в срок до два дни от датата на
получаване на фактура. В периода на действие на договора – 17.02.2022 г. –
05.10.2022 г., изпълнителят не е издавал и изпращал на възложителя фактури
за възнаграждението по чл. 5.4, издал е фактура № ********** за
възнаграждението за периода 17.02.2022 г. – 17.09.2022 г. едва на 19.10.2022 г.,
след разваляне на договора от възложителя на 05.10.2022 г. (като не се
установява в кой момент е изпратил на възложителя коригираната фактура
№ **********/19.10.2022 г. на стойност 8 400 лв. с ДДС и с правилно посочен
период на доставката). След като изпълнителят не е издавал ежемесечно
фактури за възнаграждението по чл. 5.4, няма как и възложителят да спре
плащането му по време на действие на договора поради непредставени от
изпълнителя „съответни документи“. Същевременно след изпращане на
фактурата за възнаграждението по чл. 5.4 ответникът не е осчетоводил същата
и е отказал плащане, като с отговора на исковата молба е релевирал
възражение, че разходи за персонал не са правени и възнаграждението не се
дължи.
Поради това въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния,
че тъй като нямало доказателства в срока на изпълнение на договора
ответникът да се е възползвал от правото си по чл. 5.4, изр. 2 да иска спиране
на плащането за възнаграждение по чл. 5.4, а договорът е развален на
05.10.2022 г., нямало как „спирането“ да има обратно действие. Ответникът не
е могъл да спира плащане на възнаграждението по реда на чл. 5.4, изр. 2, тъй
като в периода на действие на договора такова възнаграждение изобщо не е
претендирано от изпълнителя – с издаване и изпращане на фактура за това
възнаграждение до възложителя, както е уговорено в чл. 5.4, изр. 1 вр. чл. 5.2
от договора. Предвид развалянето на договора, с отговора на исковата молба
ответникът не упражнява правото си по чл. 5.4, изр. 2 да спре плащането, а
оспорва такова възнаграждение изобщо да е било дължимо поради липса на
изискуемите от чл. 5.4 предпоставки.
8
Същевременно, при доказателствена тежест за ищеца съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, и въпреки правилно дадените от районния
съд указания в тази връзка, ищецът не е установил при условията на пълно и
главно доказване, че във връзка с изпълнението на процесния договор е
направил разходи за персонал. Този факт не се установява по посочения начин
от представения трудов договор. По делото не е представена длъжностната
характеристика, която е неразделна част от трудовия договор, съгласно
посоченото в него. Независимо от това, лице на длъжност „работник,
производство на захар, захарни и шоколадови изделия“ няма как да е наето
като персонал във връзка с процесния договор за изработка предвид
очертания в чл. 1 – чл. 4 предмет на договора. Наведените със становището по
отговора на исковата молба нови твърдения от ищеца – че освен с
оптимизирането на сайта, ищецът бил ангажиран със създаване на всички
рецепти, дизайн на асортиментите, на опаковките, снимки и дизайн на
комплектите, са недоказани, твърдяното възлагане не е извършено в
уговорената между страните в чл. 10.2 писмена форма, твърденията
противоречат на уговореното в чл. 2.2 и чл. 2.3 от договора (асортиментът от
продукти и снимките се предоставят от възложителя). Поради това,
независимо от предлаганите на интернет страницата продукти на възложителя
– най-общо сладкарски изделия, няма как да се приеме, че наето лице на
длъжност „работник, производство на захар, захарни и шоколадови изделия“,
е нает персонал по смисъла на чл. 5.4 във връзка с изпълнението на
възложените с процесния договор работи, най-общо свеждащи се до
поддръжка и оптимизиране на интернет сайта на възложителя и обработка на
онлайн заявки. Що се отнася до представените доказателства за получавани
месечни възнаграждения от управителя на ищцовото дружество и от другия
съдружник към процесния период – Н.К., по делото няма ангажирани никакви
доказателства както че именно тези лица са осъществявали дейностите по
процесния договор, така и че заплащаните им съгласно платежните ведомости
месечни „заплати“ са били във връзка с изпълнение на такива задължения.
А след като ищецът не е доказал да е направил разходи за персонал във
връзка с изпълнение на задълженията по процесния договор,
възнаграждението по чл. 5.4 от договора не се дължи от възложителя.
Предявеният главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
неоснователен и подлежи на отхвърляне, съответно неоснователен е и
9
акцесорният му иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава.
Крайните изводи на двете инстанции са противоположни, поради което
атакуваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него
постановено друго, с което исковете се отхвърлят.
Това налага отмяна и на определението от 28.02.2024 г. по чл. 248 ГПК, с
което първоинстанционното решение е изменено в частта за присъдените на
ищеца разноски, без съдът да обсъжда наведените в частната жалба доводи за
неправилност на определението.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответника направените разноски за първата инстанция. Доказано
направените такива са в размер на 300 лв. – депозит за ССЕ, и 1 381.44 лв. с
ДДС – адвокатско възнаграждение за исковото производство, заплатено по
банков път съгласно своевременно представените доказателства в първата
инстанция. Съобразявайки материалния интерес, вида на спора, че делото в
първата инстанция е било усложнено от фактическа страна, проведени са три
съдебни заседания, както и извършените от пълномощника на ответника
процесуални действия, съдът намира заявеното от ищеца възражение за
прекомерност на заплатеното възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК
за неоснователно. Следва да се посочи, че същото е и в по-нисък размер от
претендираното от ищеца възнаграждение в размер на 1 500 лв. без ДДС.
Съобразно разясненията, дадени с т. 5 на Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, направените от страните
в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното
съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход.
Претендирани от ответника със списъка по чл. 80 ГПК са и разноски в
производството по обжалване на определението, с което в полза на ищеца е
допуснато обезпечение по ч.гр.д. № 60897/2022 г. на СРС, 33 състав, в размер
на 866.66 лв. с вкл. ДДС – адвокатско възнаграждение. Няма представени
доказателства за плащане на това възнаграждение – представената фактура не
съставлява такова доказателство, поради което разноски във връзка с
обезпечителното производство на ответника не се присъждат. Или общо
дължимите от ищеца на ответника разноски за първата инстанция са в размер
на 1 681.44 лв.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
10
инстанция се следват на въззивника. Претендирана е само заплатената
държавна такса по въззивната жалба, която е в размер на 193 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 451 от 09.01.2024 г., постановено по гр.д.
№ 67447/2022 г. на Софийски районен съд, 66 състав, както и ОТМЕНЯ
определение № 9091 от 28.02.2024 г., постановено по същото дело по реда на
чл. 248 ГПК, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „СИНС ДЕЙ УАН“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост“-3, бл. 326, вх. 4, ап. 17, срещу „ПЧЕЛА – 97“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Цар
Иван Асен II“ № 12, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1
ЗЗД за сумата 8 400 лв., представляваща възнаграждение по чл. 5.4 от договор
за предоставяне на услуги от 17.02.2022 г. за периода 17.02.2022 г. – 17.09.2022
г., за което е издадена фактура № **********/19.10.2022 г., и иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 112 лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за периода 22.10.2022 г. – 08.12.2022 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „СИНС ДЕЙ УАН“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост“-3, бл. 326, вх. 4, ап. 17, да
заплати на „ПЧЕЛА – 97“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Цар Иван Асен II“ № 12, на основание чл. 78 ГПК
сумата 1 681.44 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 193 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12