Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 05.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият окръжен съд, в публично заседание на дванадесети януари две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при
секретаря Галина Аврамова, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 609
по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С решение № 290/07.08.2020 г., постановено по гр.д. № 818/2019 г. на РС – Троян, предявеният от
В.Г.И. против И. В.Т. и Р.В.Г. иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е
отхвърлен като неоснователен. Със същото решение съдът се е
произнесъл по отговорността за разноските, осъждайки ищеца да заплати на
ответника сумата 2 200 лв. разноски по делото.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от В.Г.И.. Във въззивната жалба се оправят оплаквания за
неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до необоснованост и
противоречие с материалния закон, следните аспекти: игнориране от съда на част
от свидетелските показания и несъобразяване на извънпроцесуалните признания на
отвениците за съществуващо заемно правоотношение и за връщане на част от сумата
по заема. Във въззивната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното
решение, за уважаване предявения иск по чл. 240 ЗЗД чрез
присъждане на претендираната сума и за присъждане на разноските за двете
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите е постъпил
писмен отговор, в който се дава становище за неоснователност на въззивната
жалба, като се поставят следните акценти по наведените в нея оплаквания:
задълбочено обсъждане от съда на всички събрани доказателства, вкл. и гласните
такива; верен извод за липса на заемно правоотношение, доколкото не всяко
плащане на суми съставлявало доказателство за заемно правоотношение; правилно
третиране от съда на дадената сума като дарения, вместо като заем и правната
недопустимост на искането за нейното връщане, извън хипотезите на чл. 227 ЗЗД; обсъждане
от съда на извънпроцесуалното признание на ответниците с всички доказателства
по делото. В писмения отговор е направено искане за потвърждаване на съдебното
решение и за присъждане на разноските за въззивната инстанция.
Въззивникът В.Г.И. взема участие в съдебното заседание чрез
процесуалния представител по пълномощие адв. Д.И., който поддържа въззивната жалба, навежда
съображения за нейната основателност, респ. за неправилност на съдебното
решение, моли за неговата отмяна, за уважадване на предявения иска и за
присъждане на разноските по делото за двете инстанции.
Въззиваемите И. В.Т. и Р.В.Г. вземат участие в
съдебното заседание чрез процесуалните представители по пълномощие адв. В.К.
(за Т.) и адв. И.К. (за Г.), които оспорват възивната жалба, навеждат
съображения за нейната неоснователност и молят за потвърждаване обжалваното
решение и присъждане на разноските по делото за въззивната
инстанция.
Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на
страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,
приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди
неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното производство е образувано по иск с правна квалификация
чл. 240 ЗЗД, предявен от В.Г.И. против И. В.Т. и Р.В.Г., с който е поискано връщане на сумата 15 000 лв.
(искът е намален на 13 637 лв.), претендирана като невърната част от даден
на ответниците заем от 20 000 лв., предоставен на 02.09.2015 г.
В срока по чл. 131 ГПК от ответниците е постъпил писмен отговор на исковата
молба, в който е дадено становище за неоснователност на предявения иск, като от
тях са направени следните възражения: правоизключващо, основано на оспорване
твърденията на ищеца за наличие на договор за заем между страните,
правопогасяващо възражение, основано на твърдение за плащане на част от
претендираните суми, а при условията на евентуалност и на възражение за
прихващане на задължението им към ищеца с насрещно вземане за сумата от
3 600 лв., представляващо наем за ползван от ищеца трактор „Кубота“, модел
„L2201DT, фреза и плугове, за периода 21.10.2016 г. – 21.10.2019 г.
Като обсъди събраните пред първата инстанция
доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази
становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, че ответниците са съпрузи, че ищецът В.Г.И.
е баща на ответницата Р.В.Г..
През 2015 г. ответниците получили от ищеца
сума в размер на 16 000 лева по банков път и сума в размер на 4 000 лв. в брой.
Получаването на сумите се признава от ответниците, а тяхното признание се
подкрепя от приетите по делото извлечения и преводни нареждания, както и от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според които на 02.09.2015 г.
от сметка IBAN № ***********с
титуляр В.Г.И. е преведена по банкова сметка *** № ***********с титуляр И. В.Т.
сумата от 16 000 лв., а от сметка IBAN № *********** с титуляр В.Г.И. е изтеглена в брой сумата от
4 000 лв. Като основание на превода в преводното нареждане е означено „превод”.
От съвкупния анализ на писмените
изявления на Р.В.Г., направени собственоръчно по прокурорска преписка № 18/2018 г. на РП Троян, на част от показанията на
свидетелите Въла Катилска, Румен Т., Бистра Н. и Кина Симеонова (на първите
двама ценени при условията на чл. 172 ГПК, с оглед на това, че св. Катилска е
съпруга на ищеца, а Т. е брат на ответника), на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че предаването на сумата от
20 000 лв. от ищеца на ответниците е с поемане на ангажимент за връщането
ѝ. В изявлението обясненията ѝ по прокурорската преписка Р.В.Г. признава, че е поискала от баща си пари, за да
купят със съпруга си жилище, че парите ги е поискала на заем, с намерение да му
ги върне. От месец юли на 2017 г. тя е започнала да връща сумата на части,
ежемесечно от по 300 лв., чрез превод или внасяне на каса по сметката на ищеца,
като посочените от нея основания за превод/внасяне са „захранване на сметка“,
„заем“ или „издръжка“. При това нейно поведение, не би могло да се приеме, че
тя и съпруга ѝ са получили от ищеца сумата от 20 000 лв. при изявено
от него дарствено намерение. Ако такова е било демонстрирано от ищеца и прието
от ответниците, Р.В.Г. не би предприела последващо връщане на част от сумата, при това на многократни
вноски и преводи, извършвани в продължение на две години. Връщането на парите с
такава продължителност не би могло да се обясни с влошените отношения между
ищеца и ответниците, за които се споменава в показанията на част от свидетелите,
и да подкрепи твърдението на ответниците за дарствено намерение на ищеца. Разривът
в отношенията е резултат, следствие от отказа на ответниците да върнат дадената
им сума, когато е била поискана от ищеца, а не обратното. Ако ищецът е имал
дарствено намерение, той би го заявил изрично при предаване на парите, вместо
да каза на дъщеря си, когато тя му е поискала заем от 20 000 лв., да не
бързат да продават техен имот (притежавана от ответниците гарсониера). В тази
ситуация препоръката да не се избързва с продажбата на гарсониерата е индиция
за временния характер на оказваната финансова подкрепа на семейството, т.е. за
даване на сумата в заем, какъвто е поискан Р.В.Г., а не за изявено от ищеца дарствено намерение. Косвено
доказателство за дарение би било предложение от ищеца да даде 20 000 лв. на
дъщеря си, знаейки за нуждата ѝ от пари, или пък евентуално купуване на
жилището на името на внука на ищеца, какъвто мотив за дарение се посочва в
обясненията на ответницата и в показанията на част от свидетелите. По делото не
се установява предприета от ищеца инициатива за предлагане на конкретната сума,
нито придобиване на жилището на името на детето. Показанията на част от
свидетелите (св. Т. и св. Н.) за направено пред тях изявление от ищеца, че същият
е дарил на дъщеря си Р.В.Г. сума пари, доказват единствено изявлението,
но не и фактите, до които то се отнася. В този смисъл въз основа на тях не може
да се изгради извод за извършено от ищеца дарение, за каквото не се установяват
и косвени доказателства в останалите доказателствени средства. Затова предаването на сумата от 20 000 лв. от ищеца
на ответниците е при поето задължение за връщането ѝ.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
за периода от 07.07.2017 г. до 09.07.2019 г. Р.В. Тановска (Г.) е привела или
внесла в брой по сметка IBAN № ************* с титуляр В.Г.И. сума в общ размер
на 6 930 лева. От показанията на част от свидетелите (св. Т., св. С. и св.
Н.) се установява, че те са давали в заем на Р.В. Т.съответните суми пари, за
да върне заема на баща си, но не се установява връщане на заема с дадените
ѝ суми, доколкото свидетелите нямат непосредствени впечатления за този
факт, нито се насочва към документална следа за удостоверяването му.
От заключението на съдебно-оценителнта експертиза се установява, че за
периода от 21.10.2016 г. до 21.10.2019 г. наемът за ползване на трактор
„Кубота“ е в размер на 2 953.26 лв. От показанията на св. В. К., че
тракторът е купен от В.Г.И., но за купувач във фактурата била вписана дъщеря
му, както и че тракторът никога не бил в дома на ответниците и от закупуването
му се ползвал само от ищеца, в чиито дом престоявал, когато с него не се
вършела работа. При тези данни, отчитайки местоживеенето на страните (ищецът в
с. Бели Осъм, а ответниците в гр. Троян) и липсата на документ относно
собствеността на трактора, съдът приема, че ответниците не са собственици на
трактора.
При така
установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:
Предявеният иск по чл. 240 ЗЗД е основателен, с оглед
установяване на двата елемента от фактическия състав на заемното
правоотношение. Налице е постигнато между страните, при което ищецът се
задължил да предаде на ответниците 20 000 лв., а последните да я върнат, както
и реално предаване на същата сума от ищеца на ответниците (чл. 240 ЗЗД). Предаването
на сумата е извършено след като ответницата Р. Т. е поискала заем от баща си (ищецът
по делото). Предвид корелацията между искането на ответника и предаване на
поисканата сумата, без ясно и несъмнено изразено дарствено намерение от ищеца, съдът
приема, че се касае за възникване на заемно правоотношение, а не за дарение,
вкл. обичайно такова, както е прието от районния съд. При конкретния размер на
сумата (20 000 лв.) не би могло да се приеме, че даряването ѝ е в
съответствие с типичните отношения на безвъзмездно оказвана финансова подкрепа
от родители на деца, при задоволяване или подобряване на жилищните нужди. Независимо,
че съгласието е постигнато с единия, а сумата е предадена на другия, двамата
ответници отговарят за нейното връщане, доколкото те са съпрузи и задължението
е поето за задоволяване нуждите на семейството (чл. 32, ал. 2 СК). По тези
съображения съдът приема, че между ищеца и ответниците е налице договор за заем
от 02.09.2015 г., по силата на който И. В.Т. и Р.В.Г. получили от В.Г.И.
сумата от 20 000 лв., срещу задължението да я върнат. Соченият от ищеца
по-висок размер на заетата сума 20 567 лв.
По делото се установява, че ответниците са върнали на
ищеца част от заетата сума, равняваща се на 6 930 лв. Други погасявания на
задължението към ищеца за връщане на заетата сума от 20 000 лв. не са
правени. Налице частично изпълнение за 6 930 лв., поради което ответниците
дължат на ищеца разликата до пълния размер на заетата сума, равняваща се на 13
070 лв., а не на 13 637 лв., явяващ се разлика между същото частично
изпълнение, но от недоказания по-висок размер на заетата сума - 20 567 лв.
От ответниците е направено възражение за прихващане на задължението им към
ищеца по договора за заем с тяхно вземане за сумата от 3 600 лв., претендирано
като наем за ползван от ищеца трактор „Кубота“, модел „L2201DT, фреза и
плугове, дължим за периода 21.10.2016 г. – 21.10.2019 г. Те не доказват, че са
собственици на трактора, за който поддържат, че е ползван от ищеца, нито, че са
го му го отдали под наем. Затова ищецът няма задължение да им заплаща сумата от
3 600 лв., претендирана като наем за ползван от ищеца техен трактор в
периода 21.10.2016 г. – 21.10.2019 г. С оглед недоказване на съществуването на
насрещното задължение съдът приема, че не са налице предпоставките на чл. 103,
ал. 1 ЗЗД и възражението на ответниците за прихващане
е неоснователно.
С
оглед на това предявеният иск с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 13 070 лв. и
неоснователен за разликата до пълния претендиран размер от 13 637 лв. Върху
сумата от 13 070 лв. се дължи и законна лихва, считано от 13.10.2019 г.
(един месец след подаване на исковата молба, от който начален момент се
претендира) до окончателното плащане.
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се частично основателна
по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК). Решението на първоинстанционния
съд е неправилно в частта, с която съдът е отхвърлил предявения иск до размера
на сумата от 13 070 лв., поради което в тази му част следва да бъде
отменено и вместо него да се постанови присъждане на същата сумата, ведно със
законната от 13.10.2019 г. (един месец след подаване на исковата молба) до
окончателното ѝ плащане. В останалата му част, с която искът по чл. 240 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния претендиран размер от
13 637 лв., решението е правилно и следва да се потвърди.
С обжалваното решение съдът се е произнесъл и по
отговорността за разноските, отхвърляйки претенцията на ищеца за заплащане на
такива. С оглед частичната основателност на въззивната жалба и на иска по чл.
240 ЗЗД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника-ищец следва да се
присъдят както разноските по делото, сторени в исковото производство на двете
инстанции. Доказаните такива са в общ размер на 2075 лв. (заплатена държавна
такса предявяване иск и подаване въззивна жалба – 900 лв., заплатено адвокатско
възнаграждение 1175 лв.), като съобразно общият размер на уважената част от
иска (13 070 лв.) и общия размер на претендираните суми (13 637 лв.),
ответниците следва да му заплатят по съразмерност разноски за двете инстанции в
размер на 1988,72 лв. (чл. 78, ал. 1 ГПК). Съдът не приема за доказано плащане
от ищеца на адвокатско възнаграждение в размер на 440 лв., тъй като в договора
за правна защита и съдействие от 03.12.2019 г. (л. 108 РС Троян) не е означен начина
на заплащането му – в брой или безкасово.
Въззиваемите И. В.Т. и Р.В.Г.
също претендират присъждане на разноски за въззивната инстанция. С оглед
частичната основателност на въззивната жалба, частичната неоснователност на
иска по чл. 240 ЗЗД (за сумата от 567 лв.) и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в
полза на въззиваемите-ответници следва да се присъдят разноските по делото,
сторени в настоящето производство. От ответника И. В.Т.
е заплатено 1200 лв. адвокатско възнаграждение, като съобразно размера на
отхвърлената част от иска (567 лв.) и общия размер на претендираните суми
(13 637 лв.), ищецът следва да му заплати сумата от 49,89 лв. разноски за
въззивната инстанция. Присъдените от районния съд разноски в пълен размер
(1 500 лв.) следва се редуцират съобразно отхвърлената част от иска (567
лв.) до сумата 62,37 лв., чрез отмяна на решението и в частта за разноските за
разликата над 62,37 лв. до пълния присъден размер от 1500 лв.
При този изход на делото и осъщественото във
въззивната инстанция безплатно процесуално представителство на ищеца от адв. И.,
а на ответника Р.Г. от адв. И.К. в полза за същите
адвокати следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Изчислено
пропорционално на уважената част от иска
(13 070 лв.) за пълномощника на ищеца и съобразно правилото на чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., респ. на отхвърлената част от иска (567 лв.) и
правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., за пълномощника на
ответника Г., дължимото такова от ответниците е в размер на 922,10 лв., а от
ищеца 300 лв.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 290/07.08.2020 г., постановено по гр.д. № 818/2019 г. на РС – Троян, в частта, с
която съдът е отхвърлил предявения иск до размера на сумата от 13 070 лв.,
ведно със законната лихва от 13.10.2019 г. до окончателното ѝ плащане,
както и в частта за разноските на ответниците за разликата над 62,37 лв. до
пълния присъден размер от 1500 лв., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
И. В.Т. и Р.В.Г., двамата с адрес: *** да заплатят на В.Г.И., с ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 240 ЗЗД сумата от 13 070 лв., представляваща дължима и неплатена главница по
договор за заем от 02.05.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от
13.10.2019 г. (един месец след подаване на исковата молба) до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал.1 ГПК И. В.Т. и Р.В.Г., двамата с адрес: *** да
заплатят на В.Г.И., с ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 1988,72 лв., представляваща
разноски по съразмерност за двете инстанции.
ПОТВЪРЖДАВА
№ решение 290/07.08.2020 г., постановено по гр.д. № 818/2019 г. на РС – Троян, в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА
основание чл. 78, ал. 3 ГПК В.Г.И.,
с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на И. В.Т. и Р.В.Г., двамата с адрес: *** сумата 49,89 лева, представляваща разноски по съразмерност за въззивното
производство.
ОСЪЖДА И. В.Т. и Р.В.Г., двамата с
адрес: *** да заплатят да заплатят на адв. Д. Дочев И. *** сумата от 922,10 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА В.Г.И., с ЕГН **********,
с адрес: *** да
заплати на адв. И.С.К. *** сумата от 300 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за въззивната инстанция.
Решението
може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличие на предпоставките
на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.