РЕШЕНИЕ
№ 127
гр. Карлово , 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на седемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Стефка Ф. Атанасова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320100077 по описа за 2021 година
Производството е по обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, предявени от Х. Д.
К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И. В.“ № **, чрез пълномощника си адв.
К. Й. К. против „И. А. М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис ** - **,
представлявано от Г. И. – и. д..
В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на
кредитополучател и „И. А. М.“ АД, в качеството на кредитодател, бил
подписан договор за потребителски кредит № 3509506 от 23.04.2019г.
Съгласно договора бил предоставен кредит в размер на 1500 лева.
Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Същият бил недействителен на специалните
основания предвидени в чл.22 ЗПК.
Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения
лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как
1
тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните
вноски посочени в погасителния план. Освен това, договорената
възнаградителна лихва от 40% била нищожна, поради противоречието й с
добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради
нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при
обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния,
така и трикратния размер на законната лихва. Щом като била нищожна, тя
била и несъществуваща. А след като била несъществуваща, то отново не било
спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е
посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите
(ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се
включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси,
комисионни и пр.) свързани с кредита. В договора не се съдържали
конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота
водела до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да
определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви
пера е съставена. Това означавало, че договорът е недействителен с оглед
разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.9 от ЗПК, тъй като не било посочено в погасителния план разпределението
на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай,
всяка вноска, включвала главница, възнаградителна лихва, ГПР и неустойка.
В погасителния план било посочено само разпределението между
неустойката и сборът от главницата, възнаградителната лихва и ГПР, но
нямало разпределение между последно изброените три компонента.
Твърди се, че съгласно чл.11, ал.2 ЗПК, кредитополучателят следва
2
да подпише всяка една страница от общите условия към договора за
потребителски кредит. Ако това не е налице, договорът бил недействителен
на специалното основание по чл.22 ЗПК. Ищецът не бил подписвал общи
условия, респ. не била спазена императивната разпоредба на чл.11, ал.2 ЗПК и
договорът бил недействителен.
Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави била
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечение –
двукратния размер.
Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била
уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се
извличала от следните обстоятелства:
Поръчителството или поемането на солидарното задължение по
договора за кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок,
като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на
кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде
събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била
прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила по които да се
определи, кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.
Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи
възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били
покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката била
начислена за покриване именно на тези разходи.
По изложените съображения, клаузата за неустойка била
недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй
като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали
от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон –
чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по
двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
3
последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора
предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго
– натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи,
което противоречало на материалния закон.
Клаузата за неустойка противоречала и на императивната
разпоредба на чл.33 от ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при
неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се
заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).
С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от
предявяване на настоящите осъдителни искове.
Моли съда да постанови решение, с което ответното дружество да
му заплати следните суми:
- 50 лева недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по
договор за заем № 3509506 от 23.04,2019г., ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й
изплащане;
- 150 лева недължимо платена по клауза за неустойка по договор за
заем № 3509506 от 23.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Претендират се и разноските по делото.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Д.Н.,
оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли.
Неоснователни били твърденията, че са налице нарушения на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен
процент по кредита е този, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата
на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент
за целия срок на договора, а съгласно пар. 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения
процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на
4
усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, а при
положение, че лихвеният процент е точно фиксиран и ясен за страните, то не
можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
При фиксиран лихвен процент липсвало задължение да се съдържа
информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
На следващо място, липсвали нарушения и на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ГПР бил ясно посочен в сключения договор за заем – 40.54 %. Годишният
процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения, определена с Постановление на Министерския
съвет на РБ. Посочена била и общата сума за плащане – 1688.27 лева.
Механизмът на пресмятане на ГПР бил по формула, съдържаща се в
Приложение №1 към ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да е
посочен в договора за заем. Това било видно и от разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата, т. е. не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което
не били предвидени и уговорени допълнителни допускания.
Ответникът оспорва и твърденията за недействителност на
процесния договор поради неизпълнение на изискването на чл.11, ал.1, т.11
от ЗПК. В случая следвало да се има предвид, че в чл.7, ал.1 от Договора било
двустранно уговорено между страните, че заемателят има право чрез
подаване на писмена молба по всяко време на действие на договора да получи
погасителен план за извършените и предстоящите плащания. В чл.2, т.2 и т.4
от Договора било записано, че размерът на двуседмичната погасителна вноска
е 99.31 лв., като броят на двуседмичните вноски е 17, определена била и точна
дата, на която всяка вноска е дължима. От изложеното следвало, че в самия
договор е инкорпориран погасителния план.
Освен това следвало да се има предвид, че в настоящия случай
кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора, т. е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на
кредита. Поради изложеното не се изисквало и предоставяне на информация
за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми. Законът за потребителския кредит не вменявал задължение
за посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя
във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в
5
погасителния план..
В унисон с гореизложеното била и практиката на Съда на
европейския съюз, възпроизведена в Решение от 09.11.2016 г. но дело № С-
42/15, с което се тълкува Д. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредит,
разпоредбите на която са въведени със ЗПК. В решението се сочело изрично,
че „в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на
падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор
да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на
тези вноски“, както и че „в срочния договор за кредит, предвиждат
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница“.
Неоснователно било твърдението на ищеца, че в противоречие на чл.
11, ал. 2 ЗПК към договора няма подписани общи условия, поради което
договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Неоснователно било и
твърдението на ищеца, че в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК
заемателят не е подписал всяка страница от общите условия към договора.
По своята същност общите условия към договорите за заем
съставлявали предварително определени от една страна по договорното
правоотношение, уговорки, които регламентират подробно правата и
задълженията на страните, условията за валидността на договора и др. От
гледна точка на начина на обективиране в материален носител и съотношение
с документа - договор, в правната теория се застъпвала тезата, че няма правна
пречка общите условия да бъдат включени в текста на договора, подготвен
едностранно и предложен на другата страна. В настоящия случай, видно от
съдържанието на сключения договор, същият съдържал необходимите
реквизити, за да се приеме, че общите условия по него са инкорпорирани в
самия договор, като нямало законова пречка за това. Така в договора се
съдържала подробна информация за правата и задълженията на страните - чл.
4. чл. 5. чл. 6. чл. 7. чл. 8. чл. 9, чл. 10, чл. 11. чл. 12, начин на прекратяване
на договора – чл. 13, други общи разпоредби, сред които съгласие за
изпращане на информация по електронен път, съгласие за обработване на
6
лични данни, информация за сключване на договор от разстояние и др. - чл.
14, чл. 15, чл. 16, чл. 17, чл. 18. чл. 19. Касаело се за сключен по реда на ЗПК
договор за заем, в който били разписани подробно всички права и задължения
на страните по договора, както и необходимите разяснителни разпоредби.
Тоест общите условия били неразделна част от договора за потребителски
кредит и били инкорпорирани в него.
Ответникът оспорва и твърденията в исковата молба за нищожност
на неустойката поради прекомерност и противоречие с добрите нрави.
Въпросът за накърняването на добри и нрави по отношение на
уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка – не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други
фактори, като свобода на договаряне, равнопоставеност между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението, за да несе превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Дори и да се приемело, че
неустойката е прекомерна, то това не я правело априори нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.
Необосновани и неотговарящи на истината били констатациите на
ищеца, че поръчителството или поемането на солидарното задължение по
договора за кредит, следвало да бъде учредена в изключително кратък срок,
като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на
кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде
събрана в рамките на определения тридневен срок. Според ответника, след
като заемателят се е съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има
необходимото време, за да се подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е недействителна на
основание чл. 21 ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се
покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не съобразил
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Следвало заключението, че
законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи,
7
като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита.
Важно било да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК не намирала приложение и не било налице нарушение на
нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно
допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради
непредоставянето му била начислена същата. Периодът, за който била
начислена неустойка бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне
на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна
лихва била за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на
задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, не се претендирало обезщетение за
забава.
С оглед на гореизложеното, ответникът моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани
предявените осъдителни искове от страна на Х. Д. К. и да присъди на „И. А.
М.“ АД разноските по делото.
С молба вх. №2715/01.06.2021 г., приета в с. з. от 17.06.2021 г.,
ищецът е поискал и съдът е допуснал изменение на иска по реда на чл.214
ГПК, който следва да се счита предявен в следния смисъл:
Моли съда да постанови решение, с което ответното дружество да
му заплати следните суми:
- 9.00 лева, недължимо платени по клауза за възнаградителна лихва
по договор за заем № 3509506 от 23.04,2019г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 14.01.2021
г., до окончателното й изплащане;
- 888.93 лева, недължимо платени по клауза за неустойка по договор
за заем № 3509506 от 23.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване исковата молба в съда – 14.01.2021 г., до
окончателното й изплащане.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
8
Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото
договор за паричен заем № 3509506 от 23.04.2019 г., ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от 1500 лева, която е следвало да бъде
изплатена на 17 вноски от по 99.31 лева всяка. Датата на плащане на първата
погасителна вноска е 10.05.2019 г., а на последната – 20.12.2019 г.
Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35 %, годишният процент
на разходите – 40,54 %.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали
съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с
осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания – да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; или
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от
договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за заплащане на
задълженията по договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва
да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 888.93 лева.
Установено е, че неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка
погасителна вноска, като към размера на всяка от вноските, се добавя сумата
от 52.29 лева.
Страните не спорят, че ищецът е заплатил по кредита следните суми,
описани в представената по делото справка вх. №2141/12.05.2021 г.: 1500
лева – главница, 9.00 лева – лихва, 888.93 лева – неустойка или общо 2397.93
лева
При така установената фактическа обстановка съдът намира
9
следното от правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД,
чиято основателност се обуславя от кумулативното наличие на следните
елементи: извършена от ищеца в полза на ответника престация на определено
благо – в случая, парични суми в размер на 9.00 лева – възнаградителна лихва
и 888.93 лева неустойка, при несъществуване между страните на валидно
правоотношение, което да съдържа задължение за извършването й и да
оправдава имущественото разместване.
В исковата молба, ищецът изрично сочи, че предявява два
осъдителни иска – за заплащане на суми, получени от ответника без
основание, поради нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и
неустойка, както и поради обстоятелството, че целият договор е нищожен на
осн. чл.22 ЗПК, без да се иска прогласяване нищожността на самия договор.
Изхождайки от предмета на договора – предоставяне на кредит под
формата на заем, както и страните по него – ответник юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, ищец – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност,
според съда се налага извод, че процесният заем има характер на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение,
при решаване на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за
действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Относно клаузата за неустойка:
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е:
1. всяка уговорка в негова вреда;
2. която не отговаря на изискването на добросъвестността;
3. води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на
чл.143 от ЗЗП.
10
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.4, ал.2
от Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй
като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради
неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този
договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е
уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря /описани по-горе/, но не като условие за предоставяне на кредита,
а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита,
че някои от изискванията са неизпълними в срока от 3 дни поставени от
заемодателя – напр. условията за лицата - поръчители, за размера на
притежаваното от тях имущество и доход. Нормално и логично би било, след
като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне
кредит, то при липсата на някои от тях, той да откаже да предостави заема.
Очевидно е, че с тази клауза, заемателят е поставен в неравностойно
положение от заемодателя. Така стои въпросът и с уговореното обезщетение в
размер на 888.93 лева представляващо над 60% от заетата сума. Фрапиращото
тук е, че обезщетението не служи за обезпечаване на главницата по дълга, а за
неизпълнено условие за отпускане на кредита.
Имайки предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не е
търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от
уговорения заем. Това означава, че той е договорил за себе си вземане, което
не му се следва и по този начин неоснователно се е обогатил.
Неустойката по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от
това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредите. Неустойката не е обявена
11
по този начин на потребителя, с което е нарушена нормата на чл.5 от ЗПК.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора
условия на договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит.
В чл.86 от ЗЗД е посочено, че при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законна лихва, а за
действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска
обезщетение съобразно общите правила.
Съгласно чл. 87 от ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен
договор не е изпълнил задължението си поради причина, за която той
отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение.
В чл.88, ал.1 от ЗЗД отново се сочи, че кредиторът има право на
обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
По този начин формулирана, клаузата на ал.2 на чл.4 заобикаля
закона, респ. – цитираните норми на ЗЗД, поради което съдът я счита за
нищожна, а осъдителният иск за връщането й следва да се уважи. Иначе
казано, във всички случаи обезщетението, уговорено като неустойка, се
дължи единствено и само при виновно неизпълнение на договора. Поради
това е недопустимо в погасителните вноски, представляващи главница и
лихви, да бъде включена и неустоечна клауза, тъй като не е налице
неизпълнение на договора.
Относно клаузата за възнаградителна лихва:
Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване
на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се
12
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически и поради това се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК,
следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавано
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това съдебната практика
приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен
критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да
се приеме като максимален размер (В този смисъл решение №906/30.12.2004
г. на ВКС по гр.д.№1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006 г. на ВКС по
гр.д.№ 315/2005г., ІІ г.о., решение №1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.№
5093/2007 г., ІІ г.о. и др.). Трайно се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва.
С Постановление на Министерския съвет №426/18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения
този размер е регламентиран като основният лихвен процент, определен от Б.
н. б. в сила от 01.01., съотв. 01.07. на текущата година плюс 10 процентни
пункта. Този основен лихвен процент на 01.01.2017 г. е определен на 0%,
респ. законната лихва е в размер на 10%. Трикратният размер на законната
лихва към датата на сключване на процесния договор – 23.04.2019 г., е 30 %.,
а уговорената възнаградителна лихва е при фиксиран годишен лихвен
процент 35 %. Ето защо съдът намира, че така уговореният ГЛП, надвишаващ
законната лихва повече от 3 пъти, противоречи на добрите нрави и клаузата
за възнаградителна лихва е нищожна.
По изложените дотук съображения се установява, че клаузите за
неустойка и възнаградителна лихва са нищожни поради противоречието им
със закона и добрите нрави, с оглед на което съдът не намира за необходимо
да обсъжда останалите посочени от ищеца доводи за основателността на иска.
Същият следва да бъде уважен изцяло, а на основание чл.78 ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и направените в
настоящото производство разноски.
13
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на исковете и чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 300.00 лева.
Следва да се има предвид, че минималният размер на адвокатското
възнаграждение се определя от аритметичния сбор на всички претенции, а не
съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно. Съгласно
трайната практика на ВКС, обективирана в определение №366/18.07.2016г. по
ч. гр. д. №2443/16г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение №95/03.04.2017г. по ч.
гр. д. №868/17г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №292/13.06.2017г. по ч. гр.
д. №2096/17г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., в хипотеза на обективно съединяване
на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните
искове.
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 100 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис ** - **,
представлявано от Г. И. – и. д. да заплати на Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр.
К., ул. „И. В.“ № **, следните суми:
- 9.00 лева, недължимо платени по клауза за възнаградителна лихва
по договор за заем № 3509506 от 23.04,2019г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 14.01.2021
г., до окончателното й изплащане;
14
- 888.93 лева, недължимо платени по клауза за неустойка по договор
за заем № 3509506 от 23.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване исковата молба в съда – 14.01.2021 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК *************, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис ** - **,
представлявано от Г. И. – и. д., да заплати на адвокат К. Й. К., ЕГН:
**********, адрес: гр. П., ул. „Б. П.“ №* сумата от 300.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис ** - **,
представлявано от Г. И. – и. д., да заплати на Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр.
К., ул. „И. В.“ № **, сумата от 100.00 лева, представляваща разноски по
делото за платена държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
15