Р Е Ш Е Н И Е
№………….…./........... 08.2020г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание на 07.07.2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Мая Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
Томова
въззивно търговско дело № 815 по описа за 2020
година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна
жалба вх. №1039/19.02.2020г. по описа на ПРС, на Н.С.С., ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
подадена чрез назначения му особен представител адвокат К.И.,***, срещу решение №43/17.02.2020г. на
Провадийски районен съд, 1 състав, постановено по гр.д. №490/2019г. по описа на
ПРС.
С обжалваното решението е
прието за установено, че жалбоподателят Н.С.С.
– ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, сумите 500 лева – главница, 68,82 лева -
договорни лихви за периода от 05.03.2018г. до 01.09.2018г., сумата 9
лева - такса разходи, 402,15 лева - неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 05.03.2018 г. до 01.09.2018 г., 19,15
лева - обезщетение за забава за периода от 06.03.2018 г. до 01.11.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 01.11.2018г. до окончателното й плащане, което вземане
произтича от Договор за паричен заем №3141786/01.02.2018г., сключен с „Изи Асет
Мендижмънт” АД, ЕИК *********, прехвърлено на ищеца „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с Приложение №1/01.07.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 16.11.2010г., за които суми по ч.гр.д. №1428/2018г.
на ПРС по реда на чл.410 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение №947/05.11.2018г.,
като ответникът е осъден да репарира на ищеца сторените от него разноски за
производството в общ размер на 714,96 лева, в т.ч. 75 лв. за заповедното
и 639,96 лв. за исковото производство.
Основните оплаквания са за
незаконосъобразност и неправилност на решението. Твърди се липса на идентичност
на документа, представен в заповедното производство за удостоверяване на
възникналите вземания по основание и размер, и този, посочен и представен в
исковото производство, поради което и по аргумент от чл.422
от ГПК, според жалбоподателя първоинстанционният съд се е
произнесъл по недопустим иск. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че в
конкретния случай е спазено задължението за уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД като се твърди, че нито са налице доказателства за получено лично от
длъжника
известие за
извършеното прехвърляне на вземането преди
предявяване на иска, нито може да се приеме, че уведомяването на длъжника е настъпило с получаването
на преписа от исковата молба с приложенията към нея, тъй като връчването е на назначения особения представител,
чиято представителна власт е ограничена. Твърди се и че исковите претенции не
са доказани по размер, поради което и неправилно са били уважени в цялост. Иска
се от въззивния съд да обезсили обжалваното решение, а в условие на
евентуалност да го отмени и да отхвърли
предявените искове като неоснователни.
В отговора си на въззивната жалба
въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, гр. София изразява
становище за неоснователност на направеното възражение за липсата на надлежно
уведомяване за извършената цесия, като твърди, че такова уведомяване е надлежно
извършено с изпратено до длъжника и получено лично от него на 10.05.2018 г.
уведомително писмо изх.№ УПЦ-П-ИАМ/3141786 от
04.05.2018г., а отделно и с
връчването на
преписа от исковата молба и приложенията към нея. С оглед на това и като
противопоставя твърдение, че подобно възражение би било основателно само, ако
длъжникът твърди, че към момента на
уведомлението вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице,
въззиваемия моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Претендира и присъждане на разноски за въззивното производство.
В проведеното пред въззивния съд
открито съдебно заседание въззивникът Н. С.
чрез назначения му особен представител адвокат К.И.
заявява, че поддържа подадената въззивна жалба на наведените в нея твърдения и
моли за нейното уважаване.
Насрещната по делото страна –
въззиваемия „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, гр. София, не е взела участие
лично или чрез упълномощен процесуален представител. В подадена преди съдебното
заседание молба заявява, че поддържа подадения отговор и моли обжалваното
решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено.
За
да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид
следното от фактическа и правна страна:
Предявеният иск е с правно основание
чл.422 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД и е предявен
при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК,
поради което е процесуално допустим.
По заявление на ищеца по реда на
чл.410 ГПК пред Районен съд - Провадия е образувано ч.гр.д. №1428/2018г., по което съдът е издал заповед за
изпълнение №947/05.11.2018г., с която е
разпоредено длъжникът Н.С.С.,
ЕГН **********, да заплати
на кредитора - цесионер „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, следните суми,
произтичащи от Договор за паричен заем №3141786/01.02.2018г., сключен с „Изи
Асет Мендижмънт” АД, ЕИК *********, вземанията по който са му били прехвърлени
с Приложение №1/01.07.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 16.11.2010г. - 500
лева – главница, 68,82 лева - договорни лихви за периода от 05.03.2018г. до
01.09.2018г., 9 лева - такса разходи, 402,15 лева - неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 05.03.2018 г. до 01.09.2018 г., 19,15
лева - обезщетение за забава за периода от 06.03.2018 г. до 01.11.2018 г.,
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 01.11.2018г., до окончателното й плащане. Включени в издадената
заповед за изпълнение са и разноските за заповедното производство в общ размер
на 75 лева.
Твърди се от ищеца - кредитор, че на
31.01.2018г. между „Изи Асет Мендижмънт” АД, ЕИК *********, от една страна, и Н.С.С., ЕГН **********, от друга, е бил сключен договор за
паричен заем №3141786, по силата на който на кредитополучателя Н. С. е бил предоставен потребителски кредит в размер на 500 лева, срещу насрещното
задължение на заемателя да върне заетата сума, ведно с надбавка, покриваща
разноските на кредитора и определена печалба, имаща характер на възнаградителна
лихва. Договорено било това задължение да се изпълни чрез плащане на седем
равни месечни погасителни вноски, включващи част от главницата и печалбата за
заемодателя, всяка в размер на 81,26 лева, първата от които с падеж
05.03.2018г., а последната с падеж 01.09.2018г. Уговорено било между страните,
че в случай на допусната забава в плащането на вноска с повече от 30 календарни
дни, заемателят дължи заплащане на заемодателя на такса разходи, чийто общ
размер за срока на договора не може да надхвърля сумата от 45 лева.
Наред с това заемателят се задължил в
тридневен срок от подписването на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговора на определени, конкретно посочени
изисквания (за трудова заетост, минимален нетен размер на осигурителния доход,
липса на задължения към държавата, дружеството - заемодател и други банкови и
финансови институции и др.под.) или банкова гаранция с бенефициер дружеството –
заемодател, издадена след усвояването на паричния заем и отговаряща на
конкретно поставени условия за размер и срок на валидност. Поради непредставяне
на нито едно от тези обезпечения на заемателя била начислена неустойка за
неизпълнение в размер на 402,15 лева, платима на седем равни вноски, всяка една
в размер на 57,45 лева, на съответните падежни дати на погасителните вноски по
договора за заем. По този начин общият размер на всяка една дължима погасителна
вноска по договора бил 138,71 лева.
Твърди се, че длъжникът не изпълнил
задълженията си по договора като считано от първата падежна дата не е платил
нито една погасителна вноска. Към датата на подаване на заявлението –
01.11.2018г., всички погасителни вноски са с настъпил падеж, но са останали
неплатени от длъжника.
Поради неплащане на дълга до изтичане на
крайната падежна дата 01.09.2018г. върху всяка една падежирала и неплатена
погасителна вноска били начислени и лихви за забава, считано от 06.03.2018г. до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, чийто
общ размер е 19,15 лева.
С подписване на Приложение
№1 от
01.05.2018г. към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., кредиторът –
цедент „Изи Асет
Мендижмънт” АД е прехвърлил възмездно на ищеца „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД изискуемите си вземания спрямо ответника – длъжник, за което последният бил уведомен по
реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД с връчено му лично на 10.05.2018 г. уведомително писмо с
Изх.№ УПЦ-П-ИАМ/3141786 от 04.05.2018 г. от цесионера, действащ като надлежно
упълномощен представител на предходния кредитор. В условие на евентуалност ищецът заявява, че с връчването на
препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и нарочното
уведомление за извършената цесия, ответникът – длъжник следва да се счита за
редовно уведомен по смисъла на чл.99 от ЗЗД, който факт, макар и настъпил в
хода на процеса, следва да бъде зачетен.
За да уважи предявения иск сезираният
исков съд е приел, че събраните по делото доказателства установяват по несъмнен
начин твърденията на ищеца досежно основанието на вземанията, а размерът им е
проверен и установен от вещото лице по допуснатата по делото съдебно-счетоводна
експертиза.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно само по валидността на решението, по
допустимостта - в обжалваната му част, а проверката относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение е ограничена от посоченото във въззивната
жалба.
Нормата на чл.240 от ЗЗД дефинира
заемното правоотношение като реална сделка. Получаването на договорената заемна
сума е въпрос, който в процесния случай е уреден от страните по спора като
рефинансиране на предходно заемно правоотношение на ответника по иска. Този факт
е потвърден с подписите на заемодателя и заемополучателя в договора за паричен
заем № 31411786, в чл.3 от който се съдържа изявление за прихващане до размера
на 198,44 лева и за предаване на остатъка от общия размер на заемното
финансиране.
Повдигнатият спор от ответника по иска
чрез назначения му особен процесуален представител е обоснован с твърдението,
че съществуват два различни договора за заем – един от 31.01.2018г. с номер
3141786 и втори от дата 01.02.2018г.
От събраните в първоинстанционното производство
доказателства се установява, че единственият заемен договор с номер 3141786 е
този от 31.01.2018г. Твърдението за съществуване на друг, втори по ред заемен
договор, подписан на дата 01.02.2018г. не е доказано. Ето защо възражението
срещу иска, че процесното заемно правоотношение е различно от това, въз основа
на което ищецът е упражнил права в заповедното производство, се явява
неоснователно. Различието в датата на договора, посочена в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, не води до различие в основанието на
вземанията, чието установяване се търси с предявения иск.
Ответникът чрез своя особен
процесуален представител оспорва и валидността на извършеното връчване на
уведомлението за цесия на процесното парично вземане с довода, че това е
сторено едва с връчване на исковата молба по чл.422 от ГПК.
Законът не въвежда ограничения по
отношение правилото на чл.99, ал.3 от ЗЗД, които да изключват валидността на
връчване на уведомлението, адресирано до цедирания длъжник за промяната в
лицето на кредитора от цедента на цесионера. Трайно е разбирането в
задължителната практика на ВКС, че
връчването е валидно и в случаите, когато това става с исковата молба,
стига да са спазени изискванията на материалния закон – волеизявлението за
смяната на кредитора по цесията да е излъчено от цедента. За въвеждането на
други рестрикции и ограничения по отношение валидността на изявлението по
чл.99, ал.3 от ГПК законодателната уредба на цесията, дадена в ЗЗД, не дава
основание. Такива рестрикции не могат да бъдат изведени и приложени и по
тълкувателен път, тъй като правосъдието като акт на тълкуване на закона по
смисъла на чл.5 от ГПК не може да има за цел и резултат налагането на
ограничения към правата и задълженията на частноправните субекти, каквито не са
уредени в законите. Тук действа фундаменталния принцип за предвидимост на
правото. Ето защо довода на защитата на ответника за нарушаване законовия
порядък, установен в чл.99, ал.3 от ЗЗД, тъй като връчването е извършено чрез
назначения му особен представител, извън неговата представителна власт, следва
да бъде отхвърлен като необоснован.
С цел прецизност следва да се допълни,
че въвеждането на подобно ограничение на правата на цесионера, към каквото се
стреми защитата на ответника по делото, би означавало да се позволи на
цедирания длъжник, по избор на собственото си поведение, поставяйки се в
положение, налагащо фигурата на особения процесуален представител, да блокира
приложението на законовите процедури, по които цедираното вземане следва да
бъда реализирано пред съда. Това разбиране не съответства на волята на
законодателя, закрепена в чл.5 от ГПК.
По тези
съображения следва да се приеме, че процесната цесия има действие за длъжника Н.С. и тъй като
същият не твърди да е извършил плащане на прехвърлените суми, то ищецът -
цесионер „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД се явява носител на тези вземания.
По отношение на
оплакването относно размера на вземанията, съдът съобрази следното:
Изрично е
установено в договора (чл.2), че се предоставя в заем сумата от 500 лева като
заемателят се задължава да я върне ведно с уговореното възнаграждение за
кредитора в размер на 68,82 лева на седем равни месечни погасителни вноски,
считано от 05.03.2018 г.
до 01.09.2018 г.
Фактът, че страните са постигнали съгласие за рефинансиране на предходен текущ
заем и с част от предоставената в заем сума да се извърши прихващане на
насрещни дългове като се погаси изцяло задължението на заемателя по друг
сключен с кредитора договор за заем (с размер на това задължение 198,44 лв.) не
променя нито правната природа на сключения договор, нито реалния му характер.
Целта, за която се използва предоставяната в заем сума, не е съществена
характеристика на заемния договор. Това в конкретния случай означава, че
заемателят дължи връщане на цялата заета сума по договора в размер на 500 лева
независимо от факта, че част от нея заемателят (по своя воля) е използвал за
погасяване на съществуващо задължение към същия кредитор.
Изрична е и
постигнатата договореност, че при допусната забава в плащането на дължимите
погасителни вноски заемателят дължи и обезщетение в размер на законната лихва
върху забавената сума за всеки ден забава (чл.8), като заемателят има право да
предприеме всички позволени от закона действия, за да събере вземането си, а
заемателят следва да компенсира сторените разходи за това като заплати
предвидената в приложимата Тарифа за таксите на „Изи Асет Мениджмънт“
АД, проста такса в размер на 9,00 лева (чл.9, чл.16, ал.2).
Що се отнася до
претендираната неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора,
начислена за периода от 05.03.2018
г. до 01.09.2018 г. в размер на 402,15 лева, за да се произнесе, съдът съобрази следното:
Клаузата на чл.4
от процесния договор за заем се отнася до поемането на задължение за
осигуряване на поръчителство от трети лица или банкова гаранция, обезпечаващи
плащането на сумата по чл.2, т.7 от същия този договор в общ размер на 568,82
лева, включваща предоставената в заем и подлежаща на връщане сума от 500 лв. и
уговореното възнаграждение в размер на 68,82 лева. Въз основа на правилото на чл.20 от ЗЗД се налага извода, че
волята на страните е била да се създаде обезпечение по главното задължение.
Последиците от забавата или същинското неизпълнение на поетото договорно
задължение не попадат в обхвата на поетото по чл.23 от ЗЗД задължение от
длъжника. Следователно, неустоечната клауза в този случай не се отнася до
вредите от неизпълнението на главното задължение на заемателя. Непредоставянето
на договореното като дължимо поръчителство или банкова гаранция е фактическия
състав, на който е основано процесното неустоечно вземане.
За разлика от
неустойката по чл.92 от ЗЗД, вредите по чл.23 от ЗЗД се нуждаят от доказване,
тъй като в случая обещаните от заемателя поръчителство или банкова гаранция не
се отнасят до дължимото обезщетение в случаите на неизпълнение на главното
задължение по процесното заемно правоотношение. Вредите от неизпълнението в
срок на задължението за връщане на заема е уредено в договора за заем
самостоятелно. Така в чл.8 от договора за заем е предвидено плащане на законна
лихва при забава в погасителните вноски.
В чл.4, ал.2 от
процесния договор за заем е договорено, че непредоставянето на обещаните
поръчителство или банкова гаранция е източник на парично задължение, фиксирано
в размер на 402,15 лева с пропорционална капитализация от 57,45 лева към погасителните вноски.
В този смисъл предварителното калкулиране на тази сума и приобщаването й към
погасителните вноски, които според волята на страните се отнасят до редовното
изпълнение на главното задължение по заемното правоотношение, ясно посочват, че
тази договореност е извън обхвата на правилото на чл.92 от ЗЗД.
Или в обобщение
на казаното по-горе от фактическа и правна страна и в условията на чл.20 от ЗЗД
настоящият въззивен съдебен състав стига до заключението, че волята на
страните, изразена с клаузите на чл.4, ал.1 и ал.2 от процесния договор за
заем, няма за цел и не изразява съгласие за предварителното определяне на
обезщетителната отговорност на заемателя в случаите на просрочие и неизпълнение
на главното задължение, поето с договорените погасителни вноски по процесното
заемно правоотношение. В този случай договореността между страните, според
изразената от тях воля и желан резултат, е да заместят обещанието за
предоставяне на поръчителство или банкова гаранция с оскъпяване на заема с 402,15 лева. Следователно
правилата, установени в чл.92 от ЗЗД, са неприложими в този случай. Ето защо
необосновано в този случай от фактическа и правна страна това парично вземане е
въведено като неустойка в заповедното производство.
И тъй като е
недопустимо в исковото производство да се установяват различни основания на претендираните вземания от тези, посочени в
заявлението, учредило заповедното производство, въз основа на което е издадена
оспорената заповед за изпълнение, то искът за установяване съществуването на
вземане за сумата 402,15 лева, представляваща неустойка за непредоставяне на обезпечение по
договора, начислена за периода от 05.03.2018
г. до 01.09.2018 г., се преценява като неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.
С оглед горното
обжалваното решение на първоинстанционния съд следва да бъде частично
ревизирано като се отмени в частта му, касаеща установяване съществуването на
вземане на ищеца – кредитор спрямо ответника – длъжник за сумата 402,15 лева
- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 05.03.2018 г.
до 01.09.2018 г., и по
същество този иск се отхвърли като неоснователен.
В съответствие с
това и на основание чл.81, във вр. с чл.78, ал.1 и 3 от ГПК по съразмерност с
уважената, респ. отхвърлената част на исковете следва да се разпредели и
насрещната отговорност на страните за репариране на сторените по делото
разноски.
Видно от
представените списъци по чл.80 от ГПК, сторените от ищеца разноски са в размери както следва: 75 лева - за заповедното
производство; 639,96 лева - за
първоинстанционното производство. От тях по съразмерност с уважената част на
исковете ответникът следва да бъде осъден да му заплати следните суми: 44,81
лева - за заповедното производство; 382,37 лева - за първоинстанционното
производство. Или общият размер на основателната претенция на ищеца – кредитор
за присъждане на разноски за първоинстанционното и заповедното производства е 427,18 лева, до който именно размер
произнасянето на районния съд е законосъобразно и правилно. За горницата над
тази сума (до присъдените общо 714,96 лв.) решението следва да бъде отменено.
При този изход на спора като частично
основателна се преценява претенцията на въззиваемата страна за присъждане на
разноски за въззивното производство. Същите, съобразно списъка по чл.80 ГПК
(л.16) и представеното доказателство за внасяне на определената от въззивния
съд сума за възнаграждение на особения представител на ответника, се определят
в общ размер на 200 лева (100 лв. юрисконсулско възнаграждение и 100 лв.
разноски за особен представител). По съразмерност с отхвърлената част на въззивната жалба въззивникът следва да бъде
осъден да му заплати сумата 119,50 лева.
Въз основа на
изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №43/17.02.2020г. на Провадийски районен съд, 1
състав, постановено по гр.д. №490/2019г.
по описа на ПРС, в частта му, в която е прието за
установено, че ответникът Н.С.С., ЕГН **********,
с постоянен адрес ***, дължи на ищеца
„Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, сумата 402,15 лева, представляваща
неустойка за непредоставяне на обезпечение по договор за паричен заем №3141786/01.02.2018г., сключен с „Изи Асет Мендижмънт” АД, ЕИК
*********,
прехвърлено на ищеца „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД с Приложение №1/01.07.2017г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 16.11.2010г., начислена за
периода от 05.03.2018 г.
до 01.09.2018 г., за
коeто вземане по ч.гр.д. №1428/2018г.
на ПРС по реда на чл.410 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение №947/05.11.2018г., както и в частта му, в
която ответникът Н.С.С., ЕГН **********, е осъден да
заплати на ищеца „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сума над 427,18 лева, представляваща сторени
разноски по делото (общо за заповедното и първоинстанционното исково
производства), като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, срещу ответника Н.С.С., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.422, във вр.
с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД, за установяване в отношенията между страните съществуването на парично вземане на ищеца – кредитор по издадената
в негова полза по ч.гр.д. №1428/2018г.
на ПРС по реда на чл.410 от ГПК заповед за изпълнение №947/05.11.2018г., за сумата 402,15 лева, представляваща
неустойка за непредоставяне на обезпечение по договор за паричен заем №3141786/01.02.2018г., сключен с „Изи Асет Мендижмънт” АД, ЕИК
*********,
прехвърлено на ищеца „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД с Приложение №1/01.07.2017г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 16.11.2010г., начислена за
периода от 05.03.2018 г.
до 01.09.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №43/17.02.2020г. на Провадийски районен съд, 1
състав, постановено по гр.д. №490/2019г.
по описа на ПРС в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.С.С., ЕГН **********,***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” №25, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, сумата
119,50 лева (сто и деветнадесет лева
и петдесет стотинки), представляваща сторени разноски за въззивното
производство, по съразмерност с неуважената част на въззивната жалба, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.