Р
E Ш Е
Н И Е
№
………., 05.11.2013
година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, I-ви
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на седми октомври през 2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Марияна Ангелова
ЧЛЕНОВЕ : Галя Митова
Валентина Ангелова
При секретаря Р.Г.,
след
като разгледа докладваното от съдия В.
Ангелова,
гражданско дело № 5769 по описа на съда за 2013 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № ІІІ-84-37 от 05.03.2013 г., постановено по
гражданско дело № 16772 по описа на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение,
84-ти състав, било допуснато изменение на определената с решение по гражданско
дело № 1063/2003 г. на СРС, 86 състав, влязло в сила на 03.02.2004 г.,
издръжка, дължима от С.Б.Т. на М.С.Т., като я увеличил от 45 на 160 лева;
осъдил С.Б.Т. да заплака на непълнолетния си син М. С. Т., действащ лично и със
съгласието на своята майка М.М.С., издръжка в размер на 160 лева месечно,
считано от датата на подаване на
исковата молба на 06.08.2012 г., ведно със законната лихва за всяка просрочена
вноска до настъпване на причини, обуславящи нейното изменение или прекратяване,
като отхвърлил иска над тази сума до пълния му предявен размер от 200 лева;
осъдил С.Б.Т. да заплати по сметка на СРС сумата от 165,60 лева държавна такса
върху увеличения размер на издръжката, както и сумата от 120 лева, деловодни
разноски по делото; отхвърлил исканията на страните за присъждане на сторените
деловодни разноски, като неоснователни; допуснал, на основание чл. 242, ал. 1
от ГПК, предварително изпълнение на решението в частта за издръжката.
Недоволен от така постановеното решение останал С.Б.Т.,
който чрез назначения му особен представител обжалва същото с оплаквания за
незаконосъобразност, неправилност и противоречие с материалния и процесуалния
закон. Развива доводи, че е оспорила доказателствата за доходите на майката на
ищеца, отразени в удостоверение № 033/09.05.2012 г., както и твърденията, че
непълнолетния и неговата майка живеят в едно домакинство, както и че никой от
тях не разполага с доходи и имущество, от които да се осигури издръжката на
ищеца. Счита за неустановени по делото фактите, свързани с домакинството на
последните, членовете на същото и доходите на членовете му. Оспорва
свидетелските показания, предвид близката роднинска връзка на свидетеля с ищеца
и майка му, като счита изводите на първоинстанционния съд, че доходите на
ответника били по-високи от тези на майката за необосновани. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт, като отхвърли
изцяло исковата молба.
В хода на съдебното дирене, чрез особения си
представител, поддържа въззивната жалба и пледира за нейното уважаване.
Особения представител прави искане за определяне на възнаграждението му за тази
съдебна инстанция, което искане доразвива в допълнителна молба, вх. №
119196/25.10.2013 г.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от непълнолетния ищец М.С.Т., действащ лично и със
съгласието на своята майка М.М.С..
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си,
същият оспорва въззивната жалба като неоснователна, като счита обжалвания
съдебен акт за правилен, обоснован и законосъобразен, като пледира за неговото
потвърждаване. Допълнителни съображения развива в приложена по делото писмена
защита.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването,
като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата е
допустима.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан във
въззивната жалба, съдът констатира, че решението на първоинстанционния съд е
влязло в сила като необжалвано в отхвърлителната си част за размера над 160
лева на издръжката до претендирания размер от 200 лева.
При произнасяне по спора, въззивния съд съобрази
следното :
Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с
иск, предявен от М.С.Т., действащ лично и със съгласието на своята майка М.М.С.,
срещу С.Б.Т., с правна квалификация чл. 150 от СК-за изменение на първоначално
определената месечна издръжка на ненавършило пълнолетие дете, като същата бъде
увеличена от 45 на 200 лева.
Ищецът твърдял, че ответникът е негов баща, като
бракът му с майка му бил прекратен с Решение, постановено по гражданско дело №
1063/2003 г., като бащата бил осъден да заплаща издръжка за детето в размер на
45 лева. Сочел, че вече бил непълнолетен и от присъждането на издръжката били
изминали десет години. Той вече бил ученик в десети клас, като за покриване на
неговите учебни, битови и житейски нужди, необходимите средства били нараснали,
а майка му не можела сама да поеме тези разходи. Молел съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплаща месечна издръжка в размер на
200 лева, считано от датата на завеждането на исковата молба, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска.
В съдебно заседание, непълнолетният ищец, се
представлявал от пълномощник, който пледирал за уважаването на иска с всички
законни последици. Претендирал разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът, чрез назначения
му процесуален представител, депозирал писмен отговор, в който оспорвал подписа
на непълнолетния ищец под исковата молба, а по същество изразявал становище за
неоснователност на същата. Оспорвал иска по основание и по размер. Оспорвал
удостоверението за брутния доход на майката на непълнолетния ищец, както и че
непълнолетният е учащ през текущата учебна година. Сочел, че цитираното в
исковата молба решение, касаело издръжката на непълнолетния, а не развода между
родителите му, каквито били твърденията в исковата молба, както и че нямало
данни, че това е последното съдебно решение за издръжка. Молел съда да
постанови решение, с което да отхвърли исковата молба. Претендирал разноски.
За да постанови обжалваният съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд, приел за установена следната
фактическа обстановка :
С решение, постановено по гражданско дело № 971/1994
г. по описа на СРС, 90 състав, влязло в сила на 17.06.1994 г., бракът между
родителите на ищеца бил прекратен.
С решение, постановено по гражданско дело № 1063/2003
г. по описа на СРС, 86 състав, влязло в сила на 03.02.2004 г., ответникът бил
осъден да заплаща месечна издръжка на ищеца в размер на 45 лева месечно,
считано от 13.03.2002 г. Според приетите за установени факти, майката на ищеца
имала доход през периода месец януари 2002 г. –месец януари 2003 г. общо в
размер на 734,18 лева, като за доходите на ответника нямало данни.
От служебна бележка от 24.01.2013 г. се установявало,
че през учебната 2012/2013 г. ищецът бил ученик в Х клас, редовна форма на
обучение, специалност „полиграфия” в Национална професионална гимназия по
полиграфия и фотография.
Майката на ищеца имала средномесечен брутен доход за
периода месец януари 2011 г. – месец декември 2012 г., включително, в размер на
439,33 лева.
Разпитания по делото свидетел Александър Т., брат на
ищеца, установил, че разходите за ищеца се поемали от майка им. Самият свидетел
живеел в едно домакинство с непълнолетния и майка им, като според него, ищецът
често боледувал.
В останалата част съдът не кредитирал показанията на
свидетеля, тъй като наличието на собственост върху движимо и недвижимо
имущество, както и реализирането на частен бизнес, се установявало с писмени
доказателства, а не със свидетелски показания.
По делото бил приет социален доклад на ДСП „Красно
село”, в който се изразявало становище, че майката на непълнолетния работела и
имала постоянни доходи, но заплатата й не била достатъчна за покриване на
необходимия минимум за отглеждане на дете на 16 години, което имало ежедневни
потребности от храна, дрехи, обувки, учебници, здравна грижа и джобни пари,
които майката се затруднявала да осигури.
По отношение на бащата, ответник в това производство,
първоинстанцинния съд приел, че същият е трудоспособно лице, за което нямало
данни да е възпрепятствано да полага труд, което при полагане на добра грижа,
би могло да си осигурява месечен доход в размер не по-нисък от двуктратния
размер на минималната работна заплата, а именно – 620 лева. Установено било
също, че ответникът нямал задължения за издръжка към други лица, освен ищеца.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционният
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата
на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по
реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон, по свое убеждение,
приема за установено следното :
Въззивният съд споделя установената в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Същата се установява от събраните в хода на първоинстанционното производство
писмени доказателства, от които въззивния съд приема за относими към предмета
на доказване на следните : Решение № 94/17.06.1994 г. по гражданско дело №
971/1994 г. на СРС, 90 състав; Решение № 201/01.07.2003 г. по гражданско дело №
1063/2003 г. на СРС, 86 състав; удостоверение за раждане на непълнолетния М.;
служебна бележка изх. № У-366/24.01.2013 г., издадена на непълнолетния от
Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография; удостоверение №
038/19.11.2012 г., издадено на М. С. от „Ш.-**-С. М.” ЕТ; заверено копие от 1 страница от ученическа
книжка на непълнолетния.
Въззивният съд като обсъди по реда на чл. 172 от ГПК
показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел
Александър Т., брат на непълнолетния и син на въззивника, кредитира същите в
обсъдените от първоинстанционният съд части. Настоящият съдебен състав отчита
родствената връзка на този свидетел с непълнолетния, както и наличието на
еднаква по степен родствена връзка с ответника и с майката на непълнолетния
ищец.
Други доказателства за твърденията на страните не са
представени в хода на въззивното производство.
Съобразно тази фактическа установеност въззивния съд
достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата и изложените в нея доводи са изцяло
неоснователни.
Въззивният съд изцяло споделя прецизните правни изводи
на първоинстанционния съд, изложени в мотивите на обжалвания съдебен акт, не
счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272
от ГПК. Изводите на първоинстанционния съд за основателност на исковата
претенция в присъдения размер са правилни, кореспондират на доказателствената
съвкупност, и се споделят от настоящият съдебен състав. Съгласно разпоредбата
на чл. 150 от СК, за да бъде уважен предявеният иск за изменение на дължимата
издръжка, като в настоящият случай се иска увеличението й, е необходимо да
настъпи изменение в някое от обстоятелствата, въз основа на които е бил
определен размерът й. Според нормата на чл. 142 от СК този размер се обуславя
от съотношението между нуждите на лицето, имащо право на издръжка и
възможностите на задълженото лице-величини, които не са константни, а търпят
промяна във времето. Едновременно с това, с разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК е определен минималният размер на издръжката на едно дете, като равняваща се
на ¼ от минималната работна заплата. Съгласно правилата за разпределение
на доказателствената тежест, ищецът в първоинстанционното производство е
следвало, посредством пълно и главно доказване, да изясни основния факт на
доказване, а именно, че след влизане в сила на решението, с което е определена
издръжката му, е настъпила промяна в обстоятелствата по чл. 142, ал. 1 от СК-нарастването на собствените му потребности и/или нарастване на материалните
възможности на родителя, от когото се търси издръжката. В случая по делото е
установено нарастване на обичайните потребности на въззиваемия, като искането му
за промяна на издръжката е мотивирано с изминалия период от време от определяне
на първоначалната издръжка. Несъмнено е, че от определянето на първоначалната
издръжка с посоченото решение, тя останала непроменена в продължение на повече
от осем години. Следва също да се отчете, че към първоначалното определяне на
издръжката си от бащата въззиваемия бил малолетен, на 7 навършени години и 6
месеца, респективно ученик в началния курс на образованието си. Понастоящем М.
е вече почти пълнолетен - на 17 години и 3 месеца и същия е ученик в
гимназиалния курс на своето обучение. Несъмнено е, че поради израстването му са
налице трайни и съществени изменения в потребностите му (за задоволяване на
базисните му нужди от храна, облекло, медицинско обслужване, образователни,
социално - културни и други), както и на необходимите за задоволяването им
средства. Тези факти (изменените потребности на детето и необходимите за
задоволяването им средства) настоящият съдебен състав намира за ноторно
известни и неподлежащи на доказване. Предвид изложеното, налага се извода, че
са налице трайни и съществени изменения на нуждите на въззиваемия, обуславящи
основателност на исковата му претенция, а изложените в тази насока в жалбата
доводи се явяват неоснователни. Съдът отчита и факта, че първоначално присъдената
в тежест на бащата издръжка понастоящем не е в състояние да покрива
самостоятелно и най-елементарни нужди на издържания през месеца, както и че
същата е в размер, значително по-нисък от законоустановения минимален размер на
издръжката на ненавършило пълнолетие дете (понастоящем в размер на 77,50 лева).
С оглед наведените в жалбата оплаквания и доводи,
следва да се отбележи и следното :
На първо място, соченото удостоверение №
033/09.05.2012 г., не е част от доказателствената съвкупност по делото.
Изводите си за доходите на майката на непълнолетния ищец първоинстанционния съд
основава на удостоверение № 038/16.11.2012 г., което не е било оспорено от
въззивника.
Несъстоятелни са и доводите в жалбата, касаещи
имуществата и доходите на непълнолетния ищец, както и относно неговото
местоживеене, членове на домакинството и доходите на последните. Съобразно
разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от СК родителите дължат издръжка на своите
ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да
се издържат от имуществото си. В този смисъл ирелевантни са обстоятелствата,
касаещи притежаваните от непълнолетния ищец имущества и реализираните от него
доходи, като липсата на доказателства в тази насока по никакъв начин не
опорочава постановения съдебен акт, нито освобождава родителите от задължението
им да осигуряват издръжката му. От друга страна, задължението за издръжка е в
тежест на родителите, като доходите реализирани от трети лица, макар и членове
на домакинството на последното, се явяват ирелевантни при определяне на
материалните им възможности.
На следващо място, несъстоятелни са и доводите,
касаещи анализа на показанията на разпитания в първоинстанционното производство
свидетел-брат на ищеца и син на ответника. Следва да се отбележи, че този
свидетел е в близка родствена връзка и двете страни по спора, като само по себе
си това обстоятелство не е основание за дискредитиране на показанията му.
Внимателната преценка на свидетелките показания по реда на чл. 172 от ГПК сочи,
че фактите, установени от свидетеля, са лично възприети от него, пресъздадени
са обективно, кореспондират с наведените от ищеца твърдения и не се
опровергават от останалите събрани по делото писмени доказателства.
От друга страна, въззивникът, независимо от
обстоятелството, че се е представлявал в производството от назначен му по реда
на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, не е проявил необходимата
процесуална активност, като не е ангажирал никакви доказателства за изложените
в писмения си отговор твърдения за невъзможността си да престира издръжка в
по-висок размер от определената с посоченото съдебно решение, за предоставяне,
при възможност, на допълнителни средства за издръжката на ищеца, както и за
това, че възможностите му са под минимума, тъй като нямал постоянна работа и
доходи, не бил здрав и едва успявал да осигури заплащането и на дължимата до
момента издръжка. Несъмнено е, че всяка страна носи доказателствената тежест за
обстоятелствата и фактите на които основава своите искания или възражения.
Настоящият съдебен състав намира, че за въззивника не е било невъзможно да
ангажира доказателства за своя осигурителен доход и семейно положение, което
той не е сторил. С оглед това си процесуално поведение той следва да понесе
неблагоприятните последици от неизпълнението на задълженията си, свързани с
носената от него доказателствена тежест, като тези му твърдения се приемат за
недоказани и не се вземат предвид от съда при произнасянето му по спора.
От друга страна и с оглед разпоредбата на чл. 162 от ГПК, когато искът е установен по своето основание, какъвто е и процесният
случай, но няма достатъчно доказателства за неговия размер (в случая за
материалните възможности на въззивника), съдът определя размера по своя
преценка или взема заключението на вещо лице. В този смисъл,
Първоинстанционният съд правилно е приложил посочената разпоредба, като приел,
че въззивникът може и е длъжен да реализира месечен доход в размер не по-нисък
от двукратния размер на минималната работна заплата за страната (понастоящем в
размер на 310 лева), респективно в размер на 620 лева месечно. С оглед
установения доход на майката в средномесечен размер на 442 лева, изводите на
първоинстанционния съд, че бащата реализира по-високи доходи са правилни и
кореспондират с доказателствената съвкупност. Следва да се отбележи, че именно
такъв доход (поне в двукратния размер на минималната работна заплата)
реализирал въззивника и към момента на определяне на първоначалната издръжка на
непълнолетния М.Т., съобразно решение № 201/01.07.2003 г., постановено по
гражданско дело № 1063/2003 г. по описа на СРС, 86 състав.
С оглед изложеното, несъстоятелни се явяват и доводите
за това, че обжалвания съдебен акт е постановен, без да са изяснени фактите по
делото, касаещи материалните възможности на въззивника.
Други конкретни доводи, обуславящи пороци на
обжалвания съдебен акт и очертаващи пределите на въззивната проверка, не се
сочат в жалбата. В хода на въззивното производство не се събраха такива
доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в правилността на
обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът не констатира
противоречие на същото с материалния закон, както и съществени процесуални нарушения,
допуснати в производството пред Първоинстанционния съд. Решението е мотивирано,
като правните изводи кореспондират на установените фактически обстоятелства.
Събраните доказателства са обсъдени в своята съвкупност и с оглед относимостта
си към предмета на доказване.
Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че първоинстанционното Решение следва да бъде оставено в сила в
обжалваната част.
По разноските :
В случая съдът не е сезиран с претенция за разноски от
страните, като не дължи служебно произнасяне по този въпрос.
Доколкото въззивникът действа в производството чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, съдът е
сезиран и с претенция за възлагане на възнаграждението му в тежест на
въззиваемия. Тази претенция също се явява неоснователна и следва да бъде
отхвърлена, поради следното :
В първоинстанционното производство представителството
на ответника, допуснато по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК следва да е за сметка
на ищеца, доколкото той е инициатор на процеса и е заинтересован от развитието
му. В процесната хипотеза обаче, ищецът е лице, освободено от такси и разноски,
по смисъла на чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК, като дължимото за особения
представител възнаграждение било изплатено от бюджета на съда.
В следващите инстанции разноските по представителството
на ответника чрез особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, се
определят съобразно това, кой е инициирал производството пред съответната
инстанция и какъв е резултатът от него. Ако производството е било образувано
единствено по жалба на особения представител и като краен резултат същата се
отхвърли като неоснователна, какъвто е и процесния случай, съдът не следва да
задължава ищеца, респективно бюджета на съда, за разноските за неговото възнаграждение.
Противното разрешение би довело до подаване на неоснователни жалби единствено с
цел извличане на материална облага от упражняване на предоставени процесуални
права. В тази насока е и константната практика на ВКС.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, I-ви брачен въззивен състав, на основание чл.
271, ал. 1, изречение 1, предложение първо от ГПК
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № ІІІ-84-37 от 05.03.2013 г.,
постановено по гражданско дело № 16772 по описа на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 84-ти състав, в обжалваната част относно допуснато
изменение на издръжката за непълнолетния М., определена с решение по гражданско дело № 1063/2003 г. по описа на
СРС, 86 състав от 45 на 160 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ претенцията на особения
представител на въззивника С.Б.Т. за определяне на адвокатско възнаграждение по
настоящето дело като НЕОСНОВАТЕЛНА.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно разпоредбата
на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………
2. ……………