№ 40647
гр. С., 29.03.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Частно
гражданско дело № 20231110115101 по описа за 2023 година
Относно претенцията за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението на
потребителя да предостави обезпечение на кредитора и неустойката за забава.
В договора за кредит не е предвидено задължението на потребителя да предостави
обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение под формата на поръчител, който да отговарят на посочени в договора
изисквания или поръчител, въпреки посоченото в заявлението. Разпоредбата на чл.33,ал.1
ОУ предвижда възможност в договорите да се предвиди такава клауза. Ето защо, вземането
не се следва на това основание – в договора не е предвидено задължение за длъжника да
предостави обезпечение, нито неустойка за неизпълнението му.
Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка
клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова
вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата,
въпреки че е включени в договора, са типизирани, следователно не може да се приеме, че са
били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка не отговаря и на изискването за
добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал
въпроса за налачието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като
постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един
двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011
г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала.
Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните
престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите
нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в
чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби
на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори
1
относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява
действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при
тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните,
формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на
договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то
следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е
свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на
преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона
интерес“.
Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори
на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с обезщетението за забава,
като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с 1/3 , като не предвижда
насрещно задължение за кредитора. Поради изложеното, неустойката не удовлетворява
значим законов интерес, нито изпълнява обезпечителната си функция, поради което и
нищожна, защото води до неоснователно обогатяване на кредитора.
Следователно, вземането за неустойка е недължимо изцяло.
Относно претенцията за неустойка в размер 125лева, която се сочи, че начислена
еднократно, и е в размер 125 % от кредита, и се начислява за забава на плащането във връзка
с която забава кредиторът прави разходи относно действия по извънсъдебно събиране на
вземането. Въпреки че в ОУ е именувана „неустойка“, вземането на заявителя има характера
на такса – вземане, което заявителя желае да събере за извършването на допълнителна
дейност, произтичаща от договора, по събиране на вземането. Разпоредбата на чл.10а ЗПК
предвижда възможност на кредитора да събира такса и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но при две условия – първо – да не се
изискват такси за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита / чл.10а,ал.2/
и второ, за едно и също действие да не се събира такса повече от веднъж. /ал.3, същата
разпоредба/ Законът въвежда правилото видът, размерът /***на таксата/ и действието, за
което тя ще се събира, да бъдат ясно и точно определени в договора. При систематическото
тълкуване на разпоредбите, се налага извод, че таксата е дължима, само ако е уговорено по
ясен и разбираем начин за какъв вид действие ще се събира тя, какъв е нейният размер.
Същевременно, дори ясно да е посочено горното, кредиторът не може да събира такса, ако
същата е свързана с усвояването или управлението на кредита. Видно от посоченото по –
горе, таксите за: промяна падеж на вноските, смяна датата на падежа, отлагане на вноските,
Е свързана с управлението на кредита, следователно, не се дължи. Таксата за приоритетното
разглеждане на искането, НЕ е предвидена в договора, поради което и не се дължи. Не се
дължи и защото разпоредбата предвижда потребителят да плаща за услуга, която не
предвижда насрещна престация от кредитора – а само възможност за потребителя.
Разпоредбата е нищожна, защото противоречи на чл.143,ал.1,т.15 ЗЗП -налага изпълнение на
2
задължение от страна на потребителя да заплати таксата, дори и кредиторът да не изпълни
своите задължения, както и защото не предвижда насрещно задължение за кредитора, освен
да разгледа искането на потребителя. Същото се отнася и за претендираната такса – видно от
твърденията на заявителя, същата се съдържа в ОУ, а не в самия договор, поради което и
същата е недължима. На собствено основание, ако се приеме, че вземането всъщност има
характера на компенсаторна неустойка, същото отново е недължимо, тъй като съгласно
чл.33,ал.1 ЗПК, както се посочи, при забава се дължи само обезщетение в размера на
законната лихва. Тази неустойка би съставлявала предварително подготвен от кредитора,
едностранно, бъдещ негов разход, напълно непредвидимо за потребителя при сключването
на договора, дали същият би бил извършен от кредитора, и то в какъв размер. Поради
изложеното, разпоредба, предвиждаща такъв разход, като „неустойка“ би била и нищожна,
на основание чл.143 ЗЗП. Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление вх.№80281/23.3.2023г. в частта му за заплащане на сумата
79,47лева, неустойка за период 25.7.2022г-10.10.2022г и неустойка от 125 лева, начислена
на 1.12.2022г. Разпореждането може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщаването му
на заявителя пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3