№ 1257
гр. Пловдив, 19.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20235300501736 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Л. Л. Ш., ЕГН **********, с адрес
гр. Пловдив, ул. *** против решение от 17.05.2023 г., постановено по гр. д. № 471/2020
г. по описа на РС -Пловдив, в частта, с която е признато за установено, че
жалбоподателят дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Витоша, бул. „Околовръстен път“ № 260, сумата
от 6 916, 39 лв. – представляваща главница по договор за потребителски кредит №
FL764186/23.03.2015 г.; сумата от 1 060, 66 лв., представляваща изискуема
възнаградителна за периода от 12.04.2017 г. до 12.06.2018 г.; сумата от 198, 01 лв .,
представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018
г. и сумата от 42, 50 лв . – начислена месечна такса за поддържане на разплащателна
сметка за периода 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г., за които вземания е издадена Заповед
№ 8914/10.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 15295/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
II брачен състав.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в
цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, чрез адвокат И., с
който оспорват въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното
решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
1
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице, насочена е срещу неблагоприятното за него първоинстанционно
решение, и откъм съдържание и приложения е редовна, поради което се явява
допустима.
При извършената служебна проверка съгласно чл.269, изр.1 от ГПК въззивният
съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предвид горното и
съгласно чл.269, изр.2 от ГПК въззивният съд следва да се произнесе по правилността
на решението и по съществото на правния спор между страните съобразно изложените
във въззивната жалба доводи, като според задължителните указания, дадени в т.1 от 1
Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по т.д. №1/2013 г на ОСГТК на ВКС може
да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правна с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 430 ТЗ и чл. 86 от ЗЗД,
предявени от „Юробанк България“ АД против Л. Л. Ш., с които ищецът иска да
признае за установе, че ответницата дължи следните суми: 6 916, 39 лв. –
представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL764186/23.03.2015
г.; сумата от 1 060, 66 лв., представляваща изискуема възнаградителна за периода от
12.04.2017 г. до 12.06.2018 г.; сумата от 198, 01 лв., представляваща мораторна лихва,
начислена за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г. и сумата от 445, 70 лв. – такси за
периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г., за които суми е издадена Заповед №
8914/10.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК, по ч. гр. д. № 15295/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II брачен
състав.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № FL764186/23.03.2015 г., по силата на който в полза на
кредитополучателя е предоставена сумата от 8 692, 16 лв., която сума е усвоена на
23.03.2015 г. чрез изплащането й в полза на кредитополучателката по открита в нейна
полза разплащателна сметка, за което е издадено бордеро № 6926675/23.03.2015 г.
Твърди, че кредитополучателят се задължил да върне усвоената сума, ведно с
възнаградителна лихва, при условията, установени в чл. 1 от Договора. Навеждат се
доводи, че съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Договора за усвоения кредит
длъжникът дължи на банката променлива годишна лихва в размер на сбора от
референтния лихвен процент Прайм на банката, за съответния период на начисляване,
плюс договорна надбавка от 9, 75 %. Твърди, че референтния лихвен процент е в
размер на 4, 45 % и се определя от Комитета по управление на пасивите и активите на
банката съобразно Методология на банката, представляваща неразделна част от
договора, с която потребителят бил запознат. Твърди, че дължимите лихви се
начисляват от датата на усвояване на заемната сума. В разпоредбата на чл. 2, ал. 2 и чл.
5 от Договора е установено задължение за заплащане на такси и комисионни във
връзка с проучването, отпускането и обслужване на кредита. Твърди, че кредитът се
погасява на 84 месечни вноски, които се заплащат до 12-то число на месеца, като
крайният срок за погасяване на задължението е до 12.03.2022 г. Твърди, че при забава в
2
плащането на месечните вноски и при предсрочна изискуемост, потребителят дължи
лихва за времето на забава. Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по
договора за кредит, поради което настъпили предпоставките по чл. 14, ал. 5 от
Договора за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо. Твърди, че поради
незаплащане на двадесет и петата погасителна вноски, ищецът обявил вземането за
предсрочно изискуемо с нотариална покана, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.
5 ГПК на 12.06.2018 г. Претендира и заплащане на сумата от 445, 70 лв.,
представляваща такси за поддържане на разплащателна сметка за периода от
12.04.2017 г. до 16.09.2018 г. и нотариални такси, заплатени във връзка с връчване на
нотариалната покана за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо.
В подадения от Л. Л. Ш. отговор на исковата молба се твърди, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, тъй като не били спазени изискванията на чл.
чл. 143, т. 3, т. 9, т. 10, т. 12 и т. 18 ЗЗП
Видно от приложеното ч.гр.д. № 15295/2018 г. по описа на ПдРС, в полза
ищцовата банка “Юробанк България” АД против ответница – Л. Л. Ш. –
кредитополучател, е издадена Заповед № 8914/10.10.2018 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 12.10.2018
г. за сумата от 6 916, 39 лв. – представляваща главница по договор за потребителски
кредит № FL764186/23.03.2015 г.; сумата от 1 060, 66 лв., представляваща изискуема
възнаградителна за периода от 12.04.2017 г. до 12.06.2018 г.; сумата от 198, 01 лв.,
представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018
г. и сумата от 445, 70 лв. – такси за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г. В срока по
чл. 414 ГПК ответникът е възразил срещу заповедта. В предоставения на ищеца от
съда едномесечен срок за това е подадена искова молба.
Ето защо и, установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими,
тъй като са предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от
длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
По първоинстанционното дело е прието заверено копие от договор за
потребителски кредит с опция „Флекси“ № FL764186/23.03.2015 г., сключен между
“Юробанк България” АД и Л. Ш. имащ за предмет предоставяне на кредит в размер на
8 692, 16 лв. В разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Договора е установено, че кредита се
отпуска за погасяване на задължения на кредитополучателя към други финансови и
кредитни институции, като незабавно след отпускане на кредита и заверяване на
сметката на кредитополучателя, банката извършва следните парични преводи от
сметката на кредитополучателя с цел предсрочно погасяване на задължения към
длъжника: 1. сумата от 1 020 лв. по сметка на „ДСК“ с цел предсрочно погасяване на
задължения по договор за кредит овърдрафт от 11.07.2017 г.; 2. сумата от 500 лв. по
сметка на „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД с цел предсрочно погасяване на задължения по
договор за потребителски кредит от 04.03.2015 г. Страните са постигнали съгласие, че
за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката лихва, изчислена при
прилагане на променлив годишен лихвен процент, който се определя като сбор от
референтния лихвен процент плюс договорна надбавка от 9, 75 %, като е установено,
че за референтен лихвен процент се ползва референтния лихвен процент „Прайм“ на
3
„Юробанк Бълария“ АД за необезпечени кредити, приложим за съответния период на
начисление на лихвата – чл. 3, ал. 1 от договора
В чл. 3, ал. 5 от договора е уговорено, че референтния лихвен процент се
определя от Комитета по управление на активите и пасивите – AЛКО, съгласно
Методологията на банката за определяне на референтния лихвен процент „Прайм“ по
потребителски и жилищно-ипотечни кредити, публикувана на интернет страницата на
банката, като „Прайм“ подлежи на преразглеждане на тримесечна база при спазване на
условията на методологията.
Кредитополучателят дължи заплащане на такса за разглеждане на искането
за кредит от 175 лв.; месечна такса за обслужване на разплащателна сметка, разкрита
по потребителски кредит, в размер на 2, 50 лв. за кредити, отпуснати в лева и 1, 25 евро
за кредити, отпуснати в евро; такса за администриране на просрочен кредит от 30 лв. -
чл. 5, ал. 1. В чл. 2, ал. 2 е посочено, че освен таксите по чл. 5, кредитополучателят
дължи и такси и комисионни за обслужване на разплащателната сметка.
Годишният процент на разходите е посочен в чл. 3, ал. 3 от Договора и е в
размер на 16, 39 %, а общата сума, дължима от кредитополучателя, изчислена към
момента на сключване на договора е от 14 048, 68 лв.
В чл. 7, ал. 2 е посочено, че в случай на промяна на приложимия годишен
лихвен процент, извършено съгласно условията на договора, банката променя
едностранно размера на погасителните вноски по кредита, като промените се отразяват
при изчисляване на лихвата, считано от падежа на първата вноска след датата на
промяната, за което кредитополучателя, с подписване на договора дава своето изрично
съгласие.
Страните са се уговорили, че при просрочие на дължимите погасителни
вноски и при предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателят дължи лихва за
забава в размер на законната лихва-чл. 9, ал. 1.
Видно от приложения към договора погасителен план падежът на първата
вноска е на 12.04.2015 г., а на последната – на 12.03.2022 г., като размера на вноската
е 163, 85 лв., в която се включва задължение за главница, лихва и такса.
От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза,
което съдът изцяло възприема като компетентно и обосновано, се установява, че сумата
по кредита от 8 692, 16 лв. е усвоена изцяло 23.03.2015 г. чрез заверяване на банковата
сметка на кредитополучателя. Вещото лице М. М. е установило, че за периода от
12.04.2015 г. до 12.04.2017 г. длъжникът е погасил сумата от 1 775, 77 лв. за главница,
сумата от 2 070, 19 лв. за възнаградителна лихва и сумата от 62, 50 лв. за такси. Вещото
лице е констатирало, че поради забава в плащанията е начислена мораторна лихва
върху главницата от 198, 01 лв. за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г. Според
вещото лице размерът на непогасената главница е 6 913, 39 лв., а на възнаградителната
лихва –1 060, 66 лв. за периода от 12.04.2017 г. до 12.06.2018 г. Вещото лице М. е
посочило, че договореният при сключване на договора лихвен процент е от 9, 75 %,
4
като последният е формиран от референтен лихвен процент „Прайм“ от 4, 45 % и
договорна надбавка от 9, 75 %. Вещото лице е установило, че до момента на
депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение не е имало
увеличение на лихвата над договорената между страните, поради което не се формира
размер на надплатени договорени месечни анюитетни вноски. Според М. по делото е
представена Методологията за определяне на референтен лихвен процент „Прайм“,
като отделните компоненти на методиката са с цифрови изражения – последните са
обективни величини и тяхната стойност не зависи от субективната преценка на
банката. Експертката е установила, че през процесния период от 12.04.2017 г. до
12.06.2018 г. в резултата на прилагане на Методологията има намаляване на
приложимия по договора лихвен процент. Вещото лице е изчислило, че размерът на
възнаградителната лихва по погасителния план за процесния период е 1 127, 58 лв., а
реално начислената – при съобразяване на намаления лихвен процент е в размер на
сумата от 1 060, 66 лв.
Разпоредбата на чл.22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Липсват
нарушения на формата, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредитът,
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита
от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен
план за извършени и предстоящи плащания /чл.7, ал. 4 и чл. 10, ал. от договора/.
Съдът приема, че ответницата не е била поставена в положение на по-слаба
страна от гледна точка на степента й на информираност и на възможностите , които й
се предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в договорните
отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото
интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В
настоящия случай този принцип не е нарушен, тъй като в договора между страните е
посочен размера на лихвения процент, който се използва за определяне на договорната
лихва върху усвоената сума. Както правилно е посочил районния съд годишния
процент на разходите е съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и не надвишава
размера посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Въз основа на така установената фактическа обстановка се налага извод, че
ответницата като кредитополучател по договора за банков кредит има качеството
"потребител" по смисъла на § 13,т.1 от ДР на ЗЗП, според който "потребител" е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Съгласно разпоредбата на чл.146 от Закона за защита на
потребителите - ЗЗП (ал.1– 4),неравноправните клаузи в договорите са нищожни,освен
5
ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено,тежестта за доказването пада върху него–ал.4.
Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва
обявяването на останалата част от договора за нищожна. В случая по делото не се
доказва индивидуалното договаряне на клаузи от договора за потребителски кредит.
Доказателствената тежест за установяване на факта, че клаузите са индивидуално
уговорени е възложена на търговеца, който има и интерес от това установяване, но в
настоящия случай по делото не се и твърди от банката индивидуално договаряне на
процесните клаузи. Според разпоредбата на чл.143,т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,като задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
В разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на
договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин. В решенията по дела на СЕС – С-26/13 с С-96/14, Van Hove, се
приема, че „изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език,
следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен
точния механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално
отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици“. При неясно и двусмислено
формулиране на задълженията на потребителя той остава в невъзможност да прецени
икономическите последици от сключения договор – чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗПК,
респективно финансовата тежест, която поема при допускане на неизпълнение.
Предвид данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в конкретния казус
претендираните вземания за главница, лихви и такси не се основават на неравноправни
клаузи в договора, сключен с потребителя.
Трайната съдебна практика приема, че промяната на цената следва да се
налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са
подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е
част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца,
съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна
едностранна преценка на доставчика на услугата.
Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са
индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са
ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя
е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се
счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка,
но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото
задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен
6
наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването
на договора.
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е
възмезден - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел
и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да
върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с
банката лихва по кредита.
Клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора предвижда, че в случай на промяна на
приложимия годишен лихвен процент, извършено съгласно условията на договора,
банката променя едностранно размера на погасителните вноски по кредита, като
промените се отразяват при изчисляване на лихвата, считано от падежа на първата
вноска след датата на промяната, за което кредитополучателя с подписване на договора
дава своето изрично съгласие.
Приетата по делото счетоводна експертиза е установила, че ищцовата банката
не е променяла лихвеният процент чрез неговото увеличаване, размерът на лихвата и
на вноската, уговорени с договора за кредит и погасителния план към него, поради
което не е налице и увреждане на ответницата, което да е създало съществено
неравновесие между правата на търговеца и потребителя.
Произтичащата от чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката в
клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност на
уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в
размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на
договора размер в проценти и договорна надбавка/вж. Решение № 92/09.09.2019 г. по
т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, ІІ т.о/.
При конкретна преценка на клаузи от договора за кредит, в които размерът на
възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент
към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и
разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на
договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при който
заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за
ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва
в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателя.
Безспорно от събраните по делото доказателства - договор за потребителски
кредит № FL764186/23.03.2015 г. и приетата по делото ССчЕ се установи, че между
страните е възникнало валидно договорно правоотношение, породено от сключения
между тях договор за кредит. По силата на така възниквалото договорно
7
правоотношение ищецът е изпълнил задължението си да предостави на ответника
потребителски кредит в размер на 8692,16 лв., като за ответницата е възникнало
синалагматично задължение да върне така предоставената й сума, ведно с лихвите в
определения в договора срок и вноски.
От ответната страна, върху която лежи тежестта да установи при условията на
пълно и главно доказване изпълнение на задължението за връщане на заетата сума в
пълен размер, ведно с лихвите, такова доказване не беше проведено. Настъпил е
крайния падеж на вземанията – 12.03.2022 г. до когато е следвало да бъдат погасени.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото е прието
заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че невъзстановеният
размер по прецесния договор е: 6916,39 лв. – главница, възнаградителна лихва в
размер на 1060,66 лв. за периода от 12.04.2017г. до 12.06.2018 г., мораторна лихва в
размер на 198,01 лв. за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г.
В тежест на ответницата е да докаже плащане на претендираните суми.
Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от ответницата.
Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на
задълженията са за ответницата, поради което исковете за главница и акцесорните
вземания правилно са били уважени от районния съд.
В разглеждания случай вещото лице М. е установило, че има намаляване на
приложимия по договора лихвен процент при определяне на размера на дължимата
възнаградителна лихва, като именно този намален размер се претендира от банката.
Поради това правилно районният съд е уважил иска за възнаградителна и мораторна
лихва в размери посочени от вещото лице.
Основателен се явява и акцесорния иск за сумата от 42, 50 лв. - начислена
такса за поддържане на разплащателна сметка на основание чл. 5, т. 1 от Договора.
Като е стигнал до същия извод, районният съд е постановил законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено.
Разноски се претендират от въззиваемата страна, но тъй като няма
доказателства такива да са били направени, не следва да се присъждат.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 17.05.2023 г., постановено по гр. д. № 471/2020
г. по описа на Районен съд-Пловдив, IX гр. състав, в частта му, с която е признато за
установено, че Л. Л. Ш., ЕГН **********, с адрес гр. Пловдив, ул. *** дължи на
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район Витоша, бул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 6 916, 39 лв. –
представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL764186/23.03.2015
г.; сумата от 1 060, 66 лв., представляваща изискуема възнаградителна за периода от
12.04.2017 г. до 12.06.2018 г.; сумата от 198, 01 лв ., представляваща мораторна лихва,
начислена за периода от 12.04.2017 г. до 16.09.2018 г. и сумата от 42, 50 лв . –
начислена месечна такса за поддържане на разплащателна сметка за периода
8
12.04.2017 г. до 16.09.2018 г., за които вземания е издадена Заповед № 8914/10.10.2018
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 15295/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II брачен
състав.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9